VІ Национален литературен конкурс за поезия "Биньо Иванов"/ Резултати

Националният литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов”, организиран от Община Кюстендил и читалище “Братство 1869”, с любезното съдействие на Информационен център Европа Директно – Кюстендил, се утвърди като едно от най-престижните литературни събития в страната и се провежда под патронажа на кмета на гр. Кюстендил г-н Петър Паунов.  Тази година участие взеха 380 творци с общо 1140 произведения от цялата страна. Журито на конкурса с председател литературният критик Константин Еленков определи победителите. ◊ НАГРАДИТЕ • Първа награда: Диплом и парична награда в размер на 300 лв.   Павлина Йосева, гр. София – „Баба и аз” • Втора награда: Диплом и парична награда в размер на 200 лв. . Анжела Димчева, гр. София – „Изкуството” . Димитър Гачев, гр. Пловдив – „Сая” • Трета награда: Диплом и парична награда в размер на 100 лв. Антоанета Богоева, гр. Кюстендил – „Нямаха духа да ги извисят” • Поощрителни награди:  1. Специалната награда на Информационен център Европа Директно – Кюстендил: Ваня Велева, гр. Ямбол – „Джулай Морнинг” - Диплом и предметна награда 2. Специалната награда на читалище „Братство 1869” - Кюстендил Васил Славов, гр. София – „Каквото беше - беше ” - Диплом и предметна награда 3. Специалната награда на читалище „Пробуда 1961”, Кюстендил Таня Ангелова, гр. София –  „Мастило” - Диплом и предметна награда 4. Специалната награда на Община Кюстендил Нели Василева, гр. София - „Торба лъжи ” - Диплом и предметна награда 5. Специалната награда на Младежки информационно-консултантски център - Кюстендил Йордан Петрински, гр. Кочериново -  „Паметно" - Диплом и предметна награда

БАБА И АЗ  Дядо хлопна пиян и, прегърнал през кръста прасенце,  спря пред късния праг и затули с каскета звездите.  Баба - стръвна, висока, с гласа си отчаяно-весел  го пресрещна отвън и мълчá. Сякаш яростно вика.  Хвана дребния гневен, и розов до Бога страхливец,  запиля се из двора, надборвайки черното с лакти  и намери местенце - покрòв, сякаш в нищото - ниша.  И се върна с шише. Биберонче, сълзящо от мляко.  Гали зурлата бавно. И с някаква тъжна наслада  смъкна черната своя забрадка... И тя БЕШЕ майка.  В моя празен прозорец - без татко - изгря тъмнината.  Слушах баба оттам. Песента ú надплакваше гайди.  А нощта, мълчалива и тежка, увисна отгоре,  пълна с тръгващо лято. А още - сахарски гореща.  Дребнолика луна очерта ореол по прозорците.  Кипна нощна роса - като сгърбени восъчни свещи.  Тя приспиваше моя дочакан по тъмно приятел.  Моят брат. Кръв и плът - от калта и душата на Господ.  Дядо хъркаше вече. Доволен. Забравен. Забравил.  Само баба и аз... И прасенцето. В целия Космос.

Шести национален конкурс ИРЕЛЕВАНТ 2012 / Резултати

Приключи шестият национален литературен конкурс "Ирелевант'2012". В него взеха участие 119 автора, с 201 произведения. Журито определи следното класиране: Златен Ирелевант- Мая Йорданова Митова с"Романтчен сакс за летни минувачи" Сребърен Ирелевант- Димитринка Ненова с "Луната и поетът" Бронзов Ирелевант- Иван Сухиванов с "Лудата" Поощрения: Георги Георгиев - "Глухарче в небето" Константин Лаков - "Погледни пак" Надя Стефано - "Un tango indeferente" Ясен Василев - "Непорочно зачатие" Златен Ирелевант Мая Йорданова Митова Романтчен сакс за летни минувачи Тя самотата си преглъща с ноти. Зашепва с длани от мелодия въображението. Разпуква обръчите и наопаки табелите обръща. Догонва просяка, който неустоими светове разменя за дрипави обиди. Пришива си пера в ръцете на очакване - от пъстрите. Надлитва незабележимостта. Танцува в своя град, с небесни глезени и с токчета, които в такт трохи кълват от петолинията тротоарни - засищат саксофона на уличния музикант. С усмивка, пакостливо плисната, печалните лица на мимовете мие . Събира разпилените листя на възхищението и то застива като ласо върху устните на минувачите. Надбягва гръдният часовник клаксоните, а по балконите израстват кули с любопитство. Разсамотява се градът. Девойката го акордира с нежна бленда и осъзнава, че без нея той е празен контрабас, на който никой не е свирил Менделсон. Сребърен Ирелевант Димитринка Ненова Луната и поетът ...но няма да разбират монолозите на виещото към луната куче... Добромир Тонев Най-уморена е луната, когато изтъняла от безвремие почти полу се е обърнала със гръб към вечните илюзии и се търкаля по надолнище по пътя - изгорени мостове от сънищата ни събудени във нощите ни - празни раковини. Тогава тя, луната, е чуплива като върха на захарно петле прозрачно-тънка от изсмукване на сладката ѝ кръв, магьосница, оплела в мрежите си лепкави глупци и мъдреци, и влюбени, по друмищата на живота тръгнали... Луната - жадната и гладната, лъчите си - прободни сламки, потапя във мечтите ни лелеяни и дълго смуче до препиване, замезва с плът от нашите копнежи, докато наедрялото ѝ тяло лице почти човешко придобие, главите ни извива нанагоре и взира се по змийски хипнотично, и пак ни мами да обичаме, за да започне всичко отначало до болка старо и до болка ново за кой ли път, за кой ли пак, за кой ли... Богиня светла или стара вещица тя нощем грее, магистралата показва на галактическия стопаджия, подхвърля хляб за монолозите на виещо към нея куче, докато страдащ от безсъние, поетът лунната пътека разминира във нови стихове живородени... Бронзов Ирелевант иван Сухиванов Лудата В кухнята мирише на храна. Той разлиства списание; светлината, пълзяща по страниците, е изтощена от сблъсъци - от пропукания октомврийски облак, през студения въздух, наситен с прах и агонизиращи насекоми, до тези помръкнали зеници... Днес сякаш някой е нагласил всичко по белия свят: този късен следобед; тази жена, до прозореца, която подсушава с кърпа изплакнатите съдини, поглеждаща отнесено навън... Жената е луда. Той погледна към стенния часовник: 17. Той е единствения, който е узнал тайната ъ; стори му се, че тя въздъхва, снощи я бе сънувал: непозната, жената се вкопчваше в кожата си, дереше я с нокти - сякаш се мъчеше да изтръгне нещо от гърдите си: "Огън... огън... пепел съм..." - крещи тя, полазват го тръпки - това бе тя. Луда и насън. Отново се загледа в нея: действията й бяха спокойни; тя му доверяваше недъга си... Изведнъж му се стори, че кухнята виси в прозрачен пашкул, който тя заплита с движенията си - неща, които бе изпълнявала хиляди пъти досега: механични действия от някакъв неясен ритуал... Ъгълчето на устатата й е издърпано надолу, придавайки й изражение на неясна горчивина; погледът й се плъзга покрай него, сякаш той не съществува... Той погледна ръката си: стори му се нелепа и грозна; обрасла плът, задвижвана от смътни желания... Тя мълчеше и както му се струваше в съня - заплашително... сякаш някой прожектираше въображаеми сенки тук, в неговия дом... Отвори очи. Изглежда гласът й го стресна. Тя го канеше да вечерят. Погледна към пода: сянката, падаща от полилея, му изглеждаше като бездънна цепнатина, дори му се стори, че чува шум на течащи води, някъде надолу, петнадесет етажа под тях... Внимателно прекрачи сянката и седна зад масата. Риба. Изпита отвращение от представата, че трябва да напъха това в корема си. Трябваше да се преструва, че яде. Всичко трябва да изглежда нормално. Тя задъвка срещу му, като акуратно трупаше изгризаните костици... "Не си ли гладен?" - стори му се, че го попита. Той се измъкна от масата и се надвеси над мивката... Нямаше сили да повръща - от няколко дни не бе слагал нищо в стомаха си; спазъмът отмина, но той се вслушва няколко минути в кухото гъргорене на червата си - все така надвесен над мивката... Гледаше миниатюрния водовъртеж, който увличаше слюнките му и ги всмукваше надолу... Съществуването на канализация възбуждаше фантазията му: зави му се свят от усещането, че стои на ръба на огромна и неведома система от клоаки, чрез която слюнките му достигат до морето; частици от него се разпространяват чак до океаните... След седмия ден, откакто се бе отказал от храна, чувстваше оная лекота, за която винаги бе мечтал; лежеше на канапето и гледаше към късчето небе в прозореца: вятърът поклащаше някакъв срязан кабел - единствената човешка следа на фона на бездънния свод... Чувстваше, че там, горе, времето не тече; искаше сега да е там, да се рее в прохладния ефир... Вечерта лудата се позавъртя из кухнята - той я проследи с поглед и разбра, че крои нещо... Тя примъкна огромен супник, пълен с гъст бульон; загреба с черпак от течността и го насочи към лицето му... Той сключи челюсти; лъжицата спря в стиснатите му зъби и горещата течност омазни брадата му, покапа по шията... "Изрод!" - изкрещя лудата. После се спусна и сграби бузите му, натика пръстите си почти до гърлото му... "На!... Яж!... Яж!..." - ръмжеше тя... Той се задави; чувстваше, че се задушава, безсилен да си поеме дъх... Тя продължаваше да го блъска и да крещи насреща му; вече не чувстваше болка; някакви червени кръгове го завъртяха и заедно с тях и целия сбъркан свят... "Не може да продължава вечно - мислеше си - все ще свърши някога... всичко си има край..."

ИРЕЛЕВАНТ '2012 
ПООЩРЕНИЯ 
Константин Лаков 
Погледни пак 


Усмивката й се простираше от Гватемала до Хондурас. Предположих, че е предназначена за мен, защото в пясъчната градина нямаше жива душа освен нас двамата, а вселената като цяло едва ли я заслужаваше. 
И аз не смятах, че я заслужавам кой знае колко, но поех риска да й отвърна. 
- Харесвам еднооките неща - сподели собственичката на географски невъзможната усмивка. 
Репликата й не ме озадачи. Нито обстоятелството, че избра тъкмо нея за начало на разговор с непознат. Кимнах в отговор, все едно че от години насам небрежно си бъбрим за подходящия брой очи на нещата. 
Беше руса, с приятен загар, по бледорозова лятна рокля с гол гръб и ако вместо горното ми беше изтърсила „парите или живота", моментално щях да й връча и двете, опаковани в китайска коприна и завързани със златна панделка с дракончета. 
- Казвам се Еди-как-си - казах бързо, за да не скъсам нишката на разговора, - и намирам еднооките неща за напълно приемливи от всяка гледна точка. 
- Ели-коя-си - представи се непознатата и ми хвърли възторжен син поглед, от който с мъка успях да изплувам. - Приятно ми е. 
Не ми се стори уместно да се поинтересувам какво е мнението й за едноухите неща. Човек не бива да си подритва късмета току-така. По-добре е да го подритне след известно умуване. 
Дали заради лятната жега, или заради хипнотизиращата усмивка, този следобед умуването не ми се удаваше много. 
- Прекрасно име - поднесох одобренията си. - И изключително рядко. Едновременно универсално и уникално. 
Тук запънах и млъкнах. 
- Наследство ми е от баба ми Ели-каква-си. Я-то накрая е по морфологически съображения. 
Кимнах разбиращо. Кракът ми разсеяно чертаеше прободени сърчица в пясъка. Забелязах тази работа и тихомълком ги замазах. 
- И аз съм кръстен на разни роднински местоимения. Например това Еди в началото ми е от един прадядо-англичанин, който знаел само две думи на български. „Здрасти" и „Как си". От там - Еди-как-си. 
- Пак си имал късмет. Можеха да те кръстят Здрасти. 
- Или Подяволите. Това била третата му дума, по-нататък махнал с ръка и се отказал от българския. 
Тя се изсмя. 
- Тогава ще те наричам Здрасти на галено и Подяволите, когато съм ти ядосана. 
- Харесва ми, но не сме стигнали до там - казах с тъга. - И няма да стигнем. 
Усмивката й се сви до разочарован северен полюс. 
- Защо не? 
- Не съм от Варна - изтъкнах горчивата истина. - Морето свърши. След един час потеглям към София. 
- Ха! - усмихна се Ели-коя-си и северният полюс изчезна. - Какво съвпадение. 
Опитах се да не направя кълбо напред. Въздържах се също и от почти непреодолимия порив да я хвана за ръцете и да потъркам носа си в нейния. Както споменах, един мъж не бива да подритва късмета си току-така. 
Разбира се, това правило не важи за жените. Тя направи крачка към мен и носовете ни се приближиха до опасните два сантиметра. Вдъхнах уханието на косите й. В неговото присъствие ароматът на всевъзможните глицинии, аспидистри, ахимени, аморфофалуси и бромелии около нас изветря като евтин дезодорант. 
Иззад дюните някакви хора играеха волейбол и пищяха, един чичо се надвикваше с врявата в опитите си да продаде сладолед, самотна майка крещеше „Ели, къде си, Ели!" или нещо подобно, спасителят свиреше по някакъв потенциален удавник. От плажа лъхна на сол и море, смеси се с нейното ухание, тя затвори очи и аз се наведох към нея. 
- По дяволите! - изрева в този прекрасен момент нечий глас зад гърба ми. Две мощни ръце ме сграбчиха под мишниците и без никакво усилие ме вдигнаха във въздуха. 
Докато ритах и се съпротивлявах безпомощно, по алеята с тежки стъпки се дотътри огромна жена, кресна „Ели!" и с червено от ярост лице се нахвърли върху моята дама. 
- Да му се не види! - продължи да реве гласът зад гърба ми. - Само за минута те оставих на ролбата, за да купя сладолед на майка ти! Как успя да изчезнеш, докато си обърна главата! 
Не го слушах. Стисках до гърдите си плюшеното мече, дето беше с едно око и гледах как майката на Ели й се кара и я дърпа в неизвестна посока. Тя също ме гледаше - и ей богу, усмивката й все така се простираше от Сингапур до Калкута. Ще се видим в София, прочетох по устните й. 
- Аз съм в 192-ра детска градина! - изкрещях, докато баща ми ме мяташе през рамото си. - А ти в коя си? 

Надя Стефано 
un tango diferente 


той и тя 
харесват 
пица 
футбол 
бира без пяна 
десетте секунди преди залез 
откачени сценарии 
филми на Алмодовар 
Холандия 
всякакви други 
вятърни мелници 
черно бели снимки 
тромпета на Chris Botti 
тя му разказва 
за шапките ризите татуировките на мъжете 
следите от червило 
(и други неща) 
той не й говори за жени 
на нея и е ясно че са влюбени 
в чувството му за хумор 
убийствената способност 
на внезапната усмивка 
начина по който приготвя пиле със сладък сос 
дясното рамо 
готово да събере две три въздишки 
и няколко сълзи 
интонацията с която казва 
c'est la vie 
той знае цвета на блузите й числа дати 
тя не помни телефонния му номер 
той изпълнява обещанията си 
тя само по някога 
винаги закъснява поне с 4 минути 
той се смее и казва че тревата в Канада 
е зелена и през зимата 
тя му показва статистика в проценти 
от време на време поезия 
среднощни смс-и 
светкавични въпроси 
'прозорецът ми има крила, 
сънувам ли?' 
или 'кой ден е днес, ако все още съм 
във вчера?' 
изпраща й картички със мечета котки 
лъвчета (веднъж й подари мишле) 
цветя листа балони 
но никога сърца 
и двамата знаят къде е 
ключа за вход 'сантименти' 
но не си бъркат в душите 
не и след онзи път 
когато разбраха 
че той е добро момче 
тя лошо момиче 
а лошите момичета 
си тръгват 
когато (ги) обичат. 

Ясен Василев 
Непорочно зачатие 


кой ще излезе от морето тази нощ? със зъби от пяна с устни от небе 
видях един хляб да изгрява в небесата и реките да потичат наобратно 
една картина отпечатана върху лицето ти и два портокала наместо очи 
и си казах: зад завесата ни чака друга завеса и пиеса за студ и строгост и тъга 
чии сподавени викове ще удавят тишината? 
четем лорка и плачем в брадясалия дом на свободата 
под маските ни има само оловен шепот и маслини 
сърцето свива се в юмрук и чупи стъкленицата на тялото 
морето е чаршаф в онова легло където две непорочни тела 
зачеват поезията на вековете без да се докосват 
горчивина потича братко горчивина и болка 
ти излезе от морето тази нощ обрасъл в сол 
и аз усещам твоята болка на одрано животно 
а зад завесите тиктака разкъсващото наказание 
поетът ходи сам в този свят 
и в брадясалия дом на свободата 
боли да бъдеш боли да бъдеш

Когато "Не е любов"

През месец май излезе дебютната стихосбирка "Не е любов" на младата поетеса Красиана Малер, издание на Буквите пъблишинг - хартиено и електронно тяло. 

Редактор: Нели Господинова. 

Корица и илюстрации Константин Лаков. 

Книгата е 80 страници, меки корици.

Електронната книга можете да разгледате безплатно.

Послеслов:

Драги читателю,

Ако си стигнал дотук и четеш този послеслов, със сигурност все още не си намерил своите отговори за любовта. Освен това явно се вълнуваш защо книга, в която се говори за любов, се нарича „Не е любов".

Ако не е любов, какво е била? А ако е била, защо вече я няма?

Антитезата заглавие - съдържание, върху която Красиана Малер изгражда своята дебютна стихосбирка, е колкото провокираща, толкова привлекателна и любопитна. А въпросите, които изникват в съзнанието ни... Боже мой! Вълнуваме се винаги, когато става дума за любов!

Дали ще кажеш някога

„обичам те",

в очите ми удавен,

морно свил криле.

Дали ще прочета

по устните ти шепота,

останал неизречен...

/Дали ще кажеш някога „обичам те"/

За съжаление животът не е само любов. Той винаги се е крепял на дуализма между доброто и злото, любовта и безлюбовието. Онова взаимодействие на противоположности и тяхното хармонично равновесие, в които мракът и светлината, мъжът и жената, щастието и нещастието определят настоящето. Хората идват и си отиват. Копнежите и желанията им раждат любов, но животът, както и любовта, не са вечни.

И за да съм докрай ясна, ще напомня, че именно така се ражда поезията - от онези парченца живот, които отскъснати от нас, раждат огромни празноти. Помислете, дали родените от любов мисли, които споделяме с белия лист в тези мигове на живота си, са именно любов...

По късна доба стъпвам босонога

по мраморния под, в ръката - свещ.

Безсъница облякла като тога,

покапвам с восъка по всяка вещ.

/ Доба/

В светлината на тази теза книгата на Красиана Малер изглежда като малък дневник, съшит от такива парчета живот. Ден след ден, нощ след нощ в хронологията на нейните чувства се раждат копнежи, страсти, съмнения, желания и тъга. Приличат на дневник, изпъстрен с малки неизпратени любовни писма. (В този дух е и художественото оформление на книгата).

Интимният свят на лирическата героиня обаче е толкова богат, че дори и еднопосочно, това поетично споделяне дава представа за взаимоотношенията между двама души, намерили и споделили добро и лошо, в един свой неповторим свят. Интересен феномен е, че и в наше време поезията е начин на общуване. Тя може да разкрива сюжетни линии и емоционални преживявания, така както епистоларната проза изразява определено сюжетно развитие в отношенията между двама души.

Ще ми отвориш ли,

ако почукам на вратата,

облечена единствено с роса,

с лъчи от писък на новородено лято,

с поръсена в черешов цвят коса?

/Ще ми отвориш ли/

Идеята за смъртта на любимия не е епизодична. Тя е вододелът между двете символични части на стихосбирката - стиховете преди и стиховете след нея... Но дали физическата смърт е равна и на любовна смърт? Определено нещата от живота не са толкова ясни и определени както в науката. Защото след смъртта любовта не е просто оттенък или ехо, а силно и дълбоко преживяване в пространството на безвремието - днес, утре, след месеци и дори години...

Тук е мястото да посочим наситената експресивност в поемата „Кристабел". Тя има свое самостоятелно звучене. Духът, търсещ покой и равновесие, духът - живеещ в експлозия от чувства, бродещ в миналото и настоящето на своята любов...

Онази, която трябва да сподели.

Тогава, когато може да се говори за любов.

В оня единсвен и неповторим свят,

който Е любов, но убива любовта.

Тогава, когато любовта вече не е любов...

P.S. Паулу Коелю беше казал, че ако едно нещо се случи веднъж, може повече да не се повтори никога вече. Какво по-красиво заклинане за любов можем да намерим от стиховете в книга, наречена „Не е любов"?

Нели Господинова