Нели Господинова: Уроки/ Разкази за Добруджа

Закахърѝ се старата Еньовица за най-маненкия син. Уроки по петите го следваха. От раждането до днес...

Двама сина имаше. Възпита ги, порастѝ. С любов и обич ги отгледаха с мъжа си.

По-големият беше буен и вироглав. А каквото си наумеше, думата му на две не ставаше. Рече, че се жени и отсече. Отдели се. Завъртя дом, народиха му се две щерки – за радост на старите баща и майка.

По-малкият, Тихо, беше серт човек – инатлѝя, тиха и дълбока вода за важните работи, весел шегобиец за хората през деня. Не можеш го разбра смее ли се, сериозно ли говори. На нея се беше метнал. Кожата ѝ одрал. Тайна слабост ѝ беше. От малък все му трепереше. Прокле ли го някой, урочаса ли го, но в живота спътница за него се не нàйде.

Много нейни приятелки щерките си на сгляди водиха – белким някоя му се хареса. Все млади, работни – все добри. Коя по-бедна, коя по-богата, коя по-млада, коя малко по-стара. Никоя не му угоди. Майтапеше се: „Истинската ще чакам, мале!...”

– Ще си останеш стар ерген с това чакане, майка! Четиридесет скоро ще чукнеш, а още без семе, още без котило, без булка!...

 „Работен, чист, спретнат. Защо? Защо, Господи, така ни наказваш?!” – тюхкаше се вечер старата му майка. – „Клетва ли му сториха. Магия ли има? Тежки уроки ли го стигнаха!”…

Така минаваха година след година, а селото – малко, поминъкът слаб, инфлация, криза – трудно. Замина най-малкият син на гурбет.

Зачака Еньовица – надежди зареди, че синът ѝ булка ще докара у дома. Но мина година, две – пак празно... По гласа го познаваше най-добре. Обажда се, а някак все тъжен, кахърен. Даже като се смее… Майката чедото си познава.

Запретна ръкави Еньовица. Не искаше вече да чака. На ходжа отиде. Да му побаят. Бяла магия за обич да му направи. Булка у дома да доведе. Детенце да има. Бели да са грижите му, кахърите черни – назад да останат.

Ходжата рече, че тежки грехове на прадеди семейството плаща. Последната мъжка семка от рода на Еньови с Тихо ще се затрие. Но после сякаш нещо видя. Очите му светнаха, устата му зашепна:

– Има видело, ханъм! Има...

Чѐте Корана. Моли се. Магьосва. Муска му направи, зави я в едно парче плат и заръча на майка му, да я прати на сина си в далечната чужбина. А щом булката и детето се явят, да я хвърли в бърза течаща вода. Инак магията ще се върне дваж по-силно.

Зарадва се Еньовица. Вплете муската в новоизплетения зимен пуловер за Тихо и му го прати с колет. Заръча само да ѝ прати снимка, че го носи. И зачака..

Мина се не мина време ...и сякаш чудото стана. Тихо стана по-весел, взе да се обажда у дома по-щастлив някак – сякаш различен. Спря да се сърди, че за женитба му говорят. Подпита го оттук-оттам, но той все мълчеше – нищо майка си не рече.

Но майчиното сърце се не лъже. Чува то как синът ѝ се смее. Тиха вода е – знае го. Като петте си пръста го познава. Нищо, че косата му вече е оредяла.

А стрина му Мара, нейна съседка, все за него взе да подпитва напоследък. Говори, що говори, па речѐ:

– Как е Тихо? Що е? Задомен ли е? Колко печели? Кога ще доходи?

Подаръците току идва да разглежда, снимките и все с език цъка.... Като наближи Тихо да се завръща за Коледа, взе та изплю камъчето стрината:

– Внучката, Еньовице! Магда! На гурбет да я пратим. При ваш Тихомир. Да има кой да я наглежда. Две думи да има с кого да си каже. Млада е. Работна, хубава. Но от нашия сой – знаеш. И тя като Тихо! Самотница. Като няма с кого тук, белким се там двамата съберат… – зареди дума по дума стрината.

Озари се майчиното лице:

– Жива да си, Маро! Дълги години да живееш! Ако децата се съберат – цял живот ще те споменувам!

Представи си най-големия, най-любимия, най-милия под ръка с млада жена, на ръце с малко дете.

Дойде си Тихо. Посрещнаха го. Гостиха го. Стрина Мария у тях дойде, по работа да говорят. За Магда, третата му братовчедка.

А Тихо го не свърта. Съгласи се да ѝ потърси работа и жилище. И уж засмян, а после някак глухо рече, че заминава:

– Къде, сине? Защо? Какво става?...

– Работа имам. За няколко дена ще ида, после пак ще си дойда...

– Сега си дошъл. Да ти се порадвам. Кажи! Криеш нещо...

– Дошъл съм. И други хора искам да видя. Приятели. Приятелки...

Заби тревожно сърцето на Еньовица.

– Какви са тез недомлъвки? Казвай! Ако е за радост и ние радост да имаме с татко ти. Уроки, знаеш, се лесно не махат. На ходжа ходих. Бяла магия редих. Жив да си ми! Майка си да зарадваш. Гнездо да свиеш. Дечица да имаш…

Засмя се Тихомир. Щастливо продума:

– Намерил съм, майко...

– Как? Коя е? От къде? На колко години? – гледа го, той пак замлъкна. Мълчи, не казва.

Гръм порази Еньовица:

– Парясница накоя си намерил. Знам ги аз. Чумата да ги тръшне, дано! Чужди деца ще гледаш. Копелета ще раниш. Нахапаните ябъки, сине, и прасетата ги не ядат... За ýроки баихме – ýроките те стигнали... Наместо стелна крава – крава със телье...

После се сети за думите на ходжата. „Булка с дете”.

– Ааааа… Хаирсъзин! Лъжец! Глей го ти за каква магия ми е взел парата! Мръсник… – грабна пуловера с муската и го хвърли в огъня.

Тежки думи изрече Еньовица, а Тихомир замина умислен при парясницата.

Дваж по-умислен се върна. Посърна. Затвори се пак в себе си. Дълбока и тиха вода – по пътя си мъката влачи. На никого дума не рече и майка си дума не каза. Послушал бе старата.

– Бяла магия за обич, а оназ акъла му изпила. Ходжа му бае – за щастие, за къща и дом, за деца и любов. А магията – празна. Лъжлива. Защо все на мене, господи! Защо все уроки, все кахъри!...

Свърши му отпуската. Замина си Тихо. Подир месец и стринината Магда също натам замина.

Останаха Еньовица и стрина Мара пак двете. Седят. Говорят. Надяват се един ден внуци да гледат. Надяват се за Тихо и Магда. Бяла магия редят, черните ýроки на момчето на вода пак да станат, във водата да изтекат, а с тях и парясницата нейде вдън земя да отече…

®Нели Господинова, Разкази за Добруджа, Главанци

Нели Господинова СИРАЧЕ / Разкази за Добруджа

Селото не искаше да се буди, черно-почерняло, дори когато камбаната на църквата огласи утрото с тъжния си звън. Вятърът носеше из въздуха мирис на прегоряло и сееше по листата на дърветата последните сажди от пожара. Няколко жени се засуетиха край плета на Керановата къща и пак се скриха. Нямаше го вече Керан. Изгоря в пламъците на нивите край Орлова могила* заедно с още двама мъже от селото. Не го пожали Господ, нито заради младостта му, нито заради трудната му булка. Стана на пепел и прах и сега вятърът носеше частици от изгорялото му тяло над равното добруджанско поле.

Никой не посмя да пристъпи в черните ниви още същия ден, белите кокали на Керан да потърси, ей тъй, нещо от него булката му да погребе. Кераница се затвори у дома сама с мъката по мъжа си и с въпросите за бъдещето на нероденото си дете.

Какво ще прави сега? Замина си мъжът й на оня свят. Не остана в родата им мъжка семка. Кой щеше да се погрижи за тях? Керан беше мъжът и в техния, и в нейния род. Тя се сви на топка върху малкото миндерче на одаята и се насили да отрони поне една сълза, но не успя. Пожарът беше прегорил способността й да плаче. Само малкото я ритна два-три пъти с крак, сякаш недоволно от нещата, които се случваха извън утробата на майка му и които то все още не разбираше.

Някой потропа на вратника, но жената не обърна внимание. Нека тропат. Чунким не знаят, че в дома на Керан ни живот, ни смърт има. Чунким сега е за гости?...

– Вълчу е, майка! Сирачето Вълчу. Намерил е ножа на Керан. Донесъл е и…. там, каквото е имало… да го погребем.

Кераница чу как оплаквачките извиха гласовете си и виковете им възвестиха на цяло село, че тялото е намерено. Скоро към каканиженето и нарежданията се присъединиха още жени и бдението край костите на мъртвия се започна.

 ***

Да беше турско, по-лесно щеше да е, селото Керан да прежали, баща на нероденото му дете и мъж за младата Кераница да найде. Като чумави бягаха мъжете от къщата, чунким някой споменеше, че скоро дете ще се роди, че градините на Керан съхнат, а с тях и младата му булка.

Най-сетне, когато обраха и последната нива с царевица, кметът, попът и берберинът викнаха две-три жени да замесят хляб, а мъжете гътнаха един петел за курбан. Дорде месото се вареше и печеше, изнесоха едно буре шира от Уме уно* и дамаджана с тригодишна кайсиевица.  И докато някой се усети какво-що –  пишмансватбарите хлътнаха с бъклицата и петела, забучен върху огромен кравай, в къщата на Кераница. Вътре попът извади епитрахила и евангелието, прибулиха уплашената жена и я венчаха без никой да я пита, за най-бедния в цялото село –  Вълчу.

– Хай, цалувай ръка, булка! И да знаш, преселец е мъжа ти –  обувките му все към вратата сочат!

Гайдата изви пискливия си глас и преселците наскачаха като по заповед, подхващайки в транс онзи стар, буен ръченик, от който къщата се разтресе и заигра.

На другия месец, Вълчовица се спомина, оставяйки на младия си мъж къща, добитък, трите ниви край Орловата могила, в които изгоря Керан и една бохча с малко току-що родено розово момиченце, на име Васка. Детето пищеше и врещеше неистово. Вълчу гледаше плахо кръглото сираче и се чудеше как ще оживее малката без майчино мляко, майчина ласка и майчина прегръдка.

Щеше ли да си иде от белия свят така неочаквано, както беше дошло? А ако даде Бог да живее? Сираче като него ли цял живот ще се мъчи?

Сините очи на малката го погледнаха любопитно и той се присламчи. Взе го на ръце, зави една бучица прясно сирене в тензухения месал и я тури в устата му. То примлясна два пъти лакомо и пак изви бляскавия си поглед към него. Вълчу се разнежи и леко го погали по главичката.

След всичко, което се случи в селото, булка за него нямаше. Прокълната беше къщата на Керан. През последните пет години в този дом погреба много народ. Сега сигур чакаха, кой ще се гътне пръв –  той или Василка. Нека чакат –  той няма да чака. След четирсет дни, я го има малкото, я не...

–  Ами ако има къмет?... –  замисли се той. –  Може пък да имаш късмет, Василке-е, сираче да’н остаяш! – проплака сякаш нещо вътре в душата му. – Само майчица едничка да ти найдем!

Не му мисли много Вълчу. Занесе детето на старата Митювица, която беше отгледала него самия и набързо оседла дорестия кон. Белким ще остане сираче Василка, ако майчица й намери!...

***

Тъмната есенна нощ погълна ездача в обятията си. Мъжът пришпорваше коня наивно, все по-далеч и по-надалеч, на изток, там където изгряваше слънцето, а заедно с него и плахата, човешка надежда за утре.

Скоро запрехвърча сняг, а утрото оцъкли сивите си очи. Вълчу беше подминал няколко села, но те все не му се нравеха. Ту му се струваха близко до Орловата могила, ту къщите бяха никакви, ту беднотията.

Знаеше, че ще познае тази, която търси, още щом я види. По робата щеше да я познае. После хоп на коня и обратно на село. Търсеше висока и яка мома. Кераница беше дребна и слаба и си отиде, ей тъй, за едното чудо. Василка също щеше да е дребна като майка си. Ако оживееше сега, щеше да я бъде и после. Но неговите деца, децата на Вълчу, щяха да бъдат друга порода. Само да я зърне момата!...

Пътят изведнъж свърши и ездачът сви покрай малък извор, близо до непознато нему село. Тъжният есенен ден размяташе сънено гривата си –  петлите кукуригаха, кучетата лаеха, някъде блееха овце. Вълчу приглади черната си къдрава коса и рошавия мустак, наплиска лицето си и се скри в храстите зад чешмата. Скоро по пътеката се зададоха група моми, които шумно се смееха и разговаряха. Те погледнаха учудено завързания при чешмата кон и гласовете им утихнаха. Вълчу се възползва от това, покашля се в храсталака и се показа:

– Хей, моми! Търся тука една мума за женени, сирачи, от вашту селу.

– У-у, бре! Че кой ше съ жени? Ти ли? –  викна най-смелата мома и цялата поруменя.

Останалите се закискаха и зашушукаха.

– Че как и й имету на момата? –  ухили се смело Вълчу и повдигна калпак. –  Не иди ли с вазе вода да налее?

– Иди, иди! След малку... Нали, Недельо! –  закискаха се девойките –  Нема си опинци, горката и боса оди, затуй назад иди.

Вълчу се подсмихна и са провикна:

– Айди да ви пумогна да налейти вода! И да си трайти...

– Зер, си един убавец! Как тъй ша траем! –  викна първата мома и пак се изчерви.

– Сус, мари! –  засмя се Вълчу заедно с момите и рече. –  Коя ша ма вземи за мъж?

– Глей, го ти! Приженило му съ, Недельо! Че къща имаш ли? Ниви, градини? Сал един кон има тука и голям мустак! –  викна другата мома.

–  Имам зер... Всичко си имам, само жена си нямам.

– Той баба ти Керина Дона чака!... Хай, да си одиме, моми! –  викнаха девойките се разтичаха във всички посоки. Само тази дето се беше обадила първа се забави и току го погледна...

Не беше неделя, но една мома на име Неделя пристъпи прага на Вълчовата къща в студената есенна вечер. Дума не смееше да обели преселката –  нито да се засмее на късмета си, нито сълза да пророни. Пък и още не знаеше ни за Василка, ни за Кераница. Стройната й длъгнеста снага се засуети край изстиналото огнище и скоро котлето изпълни къщата с живот и ухание на дом.

*Орлова могила –  добруджанско село

*Уме уно –  винен сорт грозде

®Нели Господинова, Разкази за Добруджа, Преселци

 

Купете книгата ,,Разкази за Добруджа" от книжарницата на сайта Откровения.

Нели Господинова: ЗЪМЯ / Разкази за Добруджа

Слънцето подпали снагата на равната добруджанска степ и с огнения си поглед сърдито натири последните косачи от ливадите към сенчестите салкъмени пояси в долната част на оврага. Безводната земя изви нагоре жадния си пъп и също подири сенчица, дето да свре окосените си хълбоци от зноя. Само Марина още сновеше да досъбере последните стиски сено и хвърляше тревожен поглед ту към люлката, завързана на крайното, кичесто дърво, ту към стиснатата уста на свекървата, която не я изпускаше от очи. Сините й,  безводни очи, силно опънати в бялата, нетипична за селянка кожа, гледаха смразяващо, а езикът й  съскаше като същинска зъмя.

 Най-накрая дочу спасителното хленчене на детето и забърза към пояса. Босите й,  загрубели крака я отведоха тихомълком до сенчестия овраг и тя въздъхна облекчено, когато усети хладния полъх на дърветата. Взе малкия от люлката и поседна до дънера да го накърми. Не беше подвивала крак от сутринта. Още в ранни зори намеси хляб и го опече, назоби животните, а после заметна на гръб невръстната си рожба и съпроводи косачите. Свекървата ставаше по-късно. Откак Марко замина войник, свекъра и свекървата станаха по-люти и по-проклети. Не й  тежеше работата. Беше свикнала още от къщата на баща си. Но сега вече знаеше защо я бяха прибрали за снаха. Слугиня им трябваше.

 Когато преди време свекърът проводи баба Денка на сгляда, не повярва на ушите си. Че коя беше тя, в таз чорбаджийска къща снаха да стане? И момчето им беше мяркала само два-три пъти в берберницата. Едно такова смутено, русоляво. Хич не харесваше русоляви момци. Искаше вакъл да е, с черни очи и с черни коси. Мустак да приглади и на рамо да я метне. Като овчерина Желю.

– Хайди, булка, не се мутай, че кусачите искат вуда да дон’сеш! – провикна се свекървата.

– Сега, майко! Гроздьо само да накърмя. Ни съм седнала от зарана, ни съм яла, ни съм вода пила.

– Тъй, тъй! Млада си! Трайш… – промърмориха тънките уста на майката, захапала парче хляб, наръсено с чубрица и сол. – Да са изпъниш малку! Наляла си съ! Марку га съ върни ут служба, не мож тъ пузнае!

 Марина преглътна на сухо и загорялото й  лице стана мораво.

– Кърмя ощи, майко!... Ши ми секне кърмата.

 Марина беше сираче. Майка й,  Бог да я прости, замина на оня свят, докато добиваше близнетата. Баща й  взе втора жена да му гледа челядта, но Марина стана невръстната слугиня и бавачка на природените си братя. Бавеше ги като ревяха, переше им нааканите пелени и гащи, месеше от зарана по двет нощови хляб, че голяма беше челядта на баща й  – Андрея. И нито веднъж не рече нещо напреки ни на баща си, ни на втората си майкя. Когато Берберите пратиха да я искат, пак рече да, макар че сърцето й  другаде беше. Но Желю Змея се беще запилял по Делиормана и тя повече ни го чу, ни го видя.

 За Берберите не знаеше много. Студени хора бяха. А свекървата – люта като зъмя.

– Малка е ощи! – просъска Андреица тихо на тейка й.

– Свирено е, джанъм! Дадох я. За горната градина и десет крини пшеница.

 Андреица не се възпротиви повече на мъжа си и скоро биха тъпана.Така от малката къща на баща си, Марина отиде в богаташката къща на Берберите, при свекър, свекърва, съпруг и две неомъжени зълви.

 Чешмата беше в дерето чак в долния край на селото. Добре, че рожбата бързо утихна. Детето сякаш разбираше и споделяше горестта на майка си, не й  пречеше да работи, когато свекървата я натиряше без почивка, без обед или без вода. Трънаците подкачаха полите й  и й  пречеха да върви толкова бързо, колкото й  се щеше.

Пуста да опустее снагата й. След раждането се беше наляла, а свекървата, суха като вейка, все й  натякваше, че като дошла в къщата им сираче-сиромашко била, а сега се е оранила като свиня. Орските снахи кръшни били. Чунким тя седеше по цял ден без да работи! Чунким освен хляб и орехи, друго ядеше.

 Чучурът едва бълбукаше. В този зноен час никой не припарваше още до чешмата. Марина изми лицето и напръска пазвата си. После пи жадно направо от чучура и чак тогава почна да пълни ведрата. Дорде ги налее се мина време. Тя седна под изтънялата сянка на крушата и зачака. Мъката й  се сви на топка в гърлото и там си остана. Само шуртенето на водата я успокояваше и сякаш отнасяше далеч, далеч – нейде из зелените гори, при стадата и кръшната свирка на Желю. Уморена от горещината и коситбата, неусетно задряма.

 Събуди се от нещо тежко, студено. Гаче хладината я беше полазила и се свила на топка в сърцето й,  гаче змийският поглед на свекървата я натиряше, че пак е останала работа по двора и къщата, а тя, слугинята на Берберите, като чорбаджийка под крушата спи, баш по пладне.

– Зъмя! – скокна Марина и с двете си ръце запокити дебелото тяло на смока, полазило гърдите й  и свило се върху набъбналата гръд на кърмачката.

 После се наведе светкавично доземи, грабна най-големия камък с ръка и с все сила потроши главата му. Блъскаше го, възненавидяла студеното тежко тяло и оцъкления му поглед, отровната змийска уста и лъскавата му кожа, опъната като на свекървата в сенчестия овраг. Блъскаше го, дордето главата му не се откъсна, а обезглавеното тяло изви конвулсивно плътта си и се скри в шубрака. Кой ли щеше да й  повярва, че сама жена смок е надвила, че зъмята с голи ръце е убила?

 Изнемощяла Марина седна до извора и реши, че ще си мълчи. После се наведе над ведрата, предвкусвайки студените думи на свекървата и замръзна. Водната повърхност отрази пребледнялото й  лице, когато здравата й  плитка цопна в него най-неочаквано, вплела преживения страх в един тежък, изненадващо побелял кичур коса.

®Нели Господинова, 

Разкази за Добруджа, Главанци

Купете книгата ,,Разкази за Добруджа" от книжарницата на сайта ,,Откровения".