Курсова работа:
Преподавател:
доц. д-р Александър Николов
Изготвил:
Сава Савов Гергинов
Съдържание
1. Що е монофизитството?
2. Възникване
3.
Провъзгласена за ерес
4. Арменската апостолическа църква
5.
Четвърти вселенски събор внася разкол
6. Възникване на Коптската
православна църква
7. Засилване ролята на римокатолическата църква
8.
Кръстоносните походи в източните земи
9. Първи кръстоносен поход
10. Арменската католическа църква
11. Политическа обстановка - Gesta Dei per Mongolos – 13 век
12. Заключение
13. Библиография
1. Що е монофизитството?
Монофизитството или монофизитизмът (от гръцки: μόνος, един, единствен и φύσις, природа) е христологичната позиция, че Исус
Христос има само една природа. Тази позиция се
противопоставя на диофизитската позиция, че
Христос има две природи (δύο, две) – една божествена и една човешка – и е
осъдена като еретична на Халкедонския събор в 451 г.
Две доктрини могат безспорно да се определят като
монофизитски:
Евтихианството твърди, че човешката природа на Христос на практика е
унищожена от божествената, „разтворена като капка мед в морето", по името на константинополския архимандрит Евтихий,[1]
който първи развил учението и сложил началото на монофизитските спорове.
Аполинарианството[2] смята, че Христос е имал човешко тяло, но че Божественият
логос е заел мястото на човешкия разум. Но аполинарианската секта, след
осъждането й на ІІ Вселенски събор, вследствие на което тя загубила повечето от
последователите си, не просъществувала дълго време след смъртта на Аполинарий,
като се претопила след средата на V век в по-младата монофизитска ерес.
2.Възникване
Монофизитството се оформило като самостоятелно течение
веднага след Константинополския събор от 381 година. В Църквата тогава
възникнали две противоположни направления: едното от тях подчертавало
човечеството на Христа и Неговата подчиненост на Отца, другото подчертавало
божествеността на Христа и Неговото равенство с Отца. Тъй като по това време
християнството вече било станало доминираща религия, този спор (наричан
христологически спор) добил не само богословско, но и политическо значение.
3.Провъзгласена за
ерес
Монофизитската ерес била осъдена на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.). Съборът провъзгласил, че един и същият
Син Божий, "съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по
отношение на човешката Си природа", "истински Бог и истински човек, с
разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божество и единосъщен нам по
човечество".
Решението на
Халкидонския събор не било прието в Египет, Армения, отчасти в Сирия и
Палестина – в Коптската, Арменската, Сирийската и Яковитската (Jacobite)
църкви. В тези страни еретици монофизити съществуват и до днес.
4. Арменската
апостолическа църква
Арменската
апостолическа църква е една от древноизточните църкви и от
най-древните християнски църкви. Християнството е
донесено в Армения от апостолите Вартоломей и Тадей, поради което се нарича
Апостолическа.
Армения
първа приема християнството за официална държавна религия през 301 година от светеца Григорий Просветител († 335 г.), чийто син
и негов приемник Аристакес участва в Първи вселенски събор. В своята догматика
той се осланя на решенията от трите първи вселенски събора и се придържа към христологията на свети Кирил Александрийский (така нареченото миафизитство).
Сведенията, отнасящи
се до най-древния период от историята на Арменската църква са малочислени. Като основна причина
за това е факта, че арменската писменост е създадена едва през
5 век. Историята от първите векове на съществуването на
Арменската църква се предавала устно от поколение на поколение и чак през 5 век е записана в историографската и църковната литература.
Много
исторически свидетелства (на арменски, сирийски, гръцки и латински език) потвърждават, че християнството идва по арменските земи чрез проповедите на
светите апостоли Тадей и Вартоломей, които са явяват и
основатели на Църквата в Армения.
5.Четвърти
вселенски събор внася разкол
Състоялият се през 451 г. в Халкидон Четвърти вселенски събор
внася разкол в Христовата Църква. Като последствие от този разкол е
отуждеността между Арменската и Византийската Църква, между които дотогава
съществували тесни връзки. Така в началото на 5-ти век Арменската църква
официално осъжда вероопределението от Четвъртия вселенски Халкидонски събор.
Православните Църкви от своя страна обвиняват Арменската Църква в ереса на
монофизитството. Въпреки това Арменската Църква, както и Четвъртият вселенски
събор, осъжда Евтихий, учителя на монофизитската ерес, а неговия защитник
Диоскор Александрийски не е причислен към ликовете на светците.
В Новият Завет се говори, че Божествения Логос, родил се от
Пресвета Богородица, приема съвершенна човешка същност. Според него Църквата
утвърждава истинното въплъщение на Христа, като опровергава докетите
(еретическо учение, отхвърлящо истинността на въплъщението на Христа) и
арианите, които отхвърлят Неговата Божественност.
Така възникват Нехалкедонските църкви са наследници на древни
течения, отделили се от Апостолската църква, създадена от светите апостоли
Петър и Павел. Те се наричат така, защото не се подчиняват на решенията на
Четвъртия вселенски събор, наречен Халкедонски, от 451 г. след Христа.
Разпространени са в Близкия Изток и Северна Африка. От своя страна
нехалкедонските църкви се делят на монофизитски.
6. Възникване на Коптската православна
църква
Коптската
православна църква[3] е една от нехалкедонските монофизитски църкви. Основана е в Александрия през 536 – 580 г. от египетските копти[4]. Според древно предание Коптската православна църква [5]е
основана от евангелист
Марко.
След като
била на Четвъртия (Халкедонски) Вселенски
събор била
обявена за еретическа, тъй като следва монофизитството, се стигнало до потисничеството ѝ от страна на Византия, a по-късно, след арабското нашествие, когато се
провежда принудителна ислямизация, се стига до значителен упадък[6].
През 1741 г.
коптският епископ на Йерусалим Амба Атанасий се присъединява с около 2 000 вярващи
към Рим и папа Бенедикт
XIV. Под влиянието на католическите мисионери около
2 % от членовете на църквата пък са признали върховенството на римския папа –
те образуват Коптската
католическа църква;
7. Засилване
ролята на римокатолическата църква
С упадъка на Римската империя в Западна Европа римският папа
започва да се превръща в политическа фигура. Сред първите прояви на този процес
са дипломатическите споразумения на папа Лъв I с хуните и вандалите. Църквата
навлиза и в продължителен период на мисионерска дейност и разпространение на
християнството сред различни народи.
От 7 век мюсюлманите завземат християнски територии в Близкия
изток, Северна Африка и Пиренейския полуостров, което довежда до потискане на
християнството и множество военни конфликти, в които активна роля играе папата
–
Кръстоносните
походи, Реконкистата и войните срещу турците.
Средновековието довежда до големи промени в църквата на
Запад. Папа Григорий I провежда коренна реформа на църковната администрация. В
началото на 8 век иконоборството, подкрепяно от някои източни църкви и няколко
последователни императори, се превръща в спорен въпрос, докато е осъдено от
Втория Никейски събор през 787 година.
В началото на 10 век западното монашеско движение получава
нов тласък, стимулиран от реформите, започнали в големия бенедиктински манастир
в Клюни.
През 1054 година Великата схизма довежда до най-голямото
разделение на християнската църква – на западна (католическа) и източна
(православна) част.
Успоредно с разцвета на градовете в Западна Европа, там
възникват просещите ордени, пренесли религиозния живот извън манастирите, в новата
градска среда. Двата най-големи просещи ордена, Францисканския и Доминиканския;
Друг нов орден е Цистерцианският, чиито големи изолирани манастири допринасят
за усвояването на слабонаселени дотогава райони. През този период разцвет
достига църковната архитектура с изграждането на големите романски и готически
катедрали.
8. Кръстоносните
походи в източните земи
След като църковните събори, воденето на дълга църковна
полемика – „благочестивите хитрости” и спорове, не разрешили проблема с
еретическите идеи на монофизитството, такива цели си поставили кръстоносните
походи, които Папството и неговите съюзници организирали в периода 12-15 век.
Освен идейните линии, под флага на които се провеждали тези
военно-религиозно доктрини:
·
реализиране на
идеала за recuperatio Terrae Sanctae;
·
разширяване или
защитаване позициите на католическата религия;
·
и в по-късен етап
– антивизантийската,;
·
се прибавя и
потъпкването на еретическите движения, разправата с непокорните на църквата
хора или на отделни владетели, включително населението на цели области и
държави.
Тези цели се базирали и
на желанието за реванш срещу династията на Палеолозите, успяла да ликвидира Константинополската латинска империя и опитите
на Запада да възстанови поне частично вековното статукво в Източното
Средиземноморие. Независимо от религиозните различия, папата използва ловко
незавидното положение на християнското население в Армения, Египет, Киликия за
постигане на своите цели.
9. Първи
кръстоносен поход
Владението на Светите земи от мюсюлманите и пренаселването на
Европа са официалната причина Църквата да организира Кръстоносните походи –
първите европейски колониални експедиции в Близкия изток. Политическата
разпокъсаност на региона е от полза за европейците, които в рамките на Първи
кръстоносен поход основават няколко кръстоносни държави – Графство Едеса (1098
г.), Антиохийско княжество (1098), Йерусалимско кралство (1099), Графство
Триполи (1105) и други. Тези държави обаче са слаби, тъй като кръстоносците са
малцинство в тях, и просперират единствено когато мюсюлманските територии около
тях са в упадък. Графство Едеса е унищожено от владетеля на Мосул Зенги през
1144. Заместникът му в Египет Салах ад-Дин (Саладин) побеждава първо вътрешната
опозиция в лицето на фатимидите, а после и поетапно кръстоносците. Войските му
налагат обсада на Йерусалим на 20 септември 1187, и девет дни по-късно градът е
превзет.
10.Арменската
католическа църква
Арменската католическа
църква [7] (на
арменски: Հայ Կաթողիկե Եկեղեցի) е източнокатолическа (униатска)
църква.
Възниква
през 1198 г. в Киликийска Армения в резултат на уния, сключена между Римокатолическата и Арменската
апостолическа църква.
Кръстоносците установяват тесни контакти с Арменската
апостолическа църква през 12 век, когато преминават през арменското царство в Киликия на път за Светите земи. Съюзът между кръстоносците
и арменските царе довежда до сключване на уния между двете църкви през 1198 година. Тази уния,
която не е приета от останалите арменци извън Киликия, свършва през 1375 година, когато
арменската държава пада под ударите на татаро-монголите.
На 22 ноември 1439 година на Флорентинския
събор е
обнародован декрет „Exultate Deo", с който е възобновена унията с Арменската
апостолическа църква и, въпреки че този документ има по-скоро формален характер, по-късно
дава догматическо основание за основаването на бъдещата Арменска католическа
църква.
Мисионерската
дейност на католическите пратеници сред арменците започва още през 1320 година с основаването
на така наречената „братска уния", вече не съществуваща арменска монашеска
община, свързана с доминиканците. С течение на времето
разхвърляните, но постоянно растящи арменски католически общини започват да
имат своя църковна йерархия и свой католически патриарх.
След като Армения
загубва своята държавност през 14-ти век Арменската апостолическа църква остава единствената централизирана национална
организация.
През 1441 г. Ечмиадзинската
катедрала отново става резиденция на главата на Арменската апостолическа
църква.
През 17 –
18 век се засилват връзките на арменците с Руската империя, от която те очакват помощ в борбата им срещу османските и ирански завоеватели. Арменските католикоси подкрепят тези
устремения.
При
липсата на арменска държава Арменската апостолическа църква [8]е
културен и научен център. В училищата при манастирите наред с религиозните
предмети се преподават риторика, граматика, философия, математика, живопис. В
манастирите се преписват книги и ръкописи.
През 1742 година папа Бенедикт XIV утвърждава бившия арменски апостолически епископ
Авраам Ардзивян (1679-1749) за патриарх на Киликийска Армения с резиденция в Ливан и юрисдикция над арменците-католици в южните
провинции на Османската империя.
Арменците,
живеещи на север, от по-рано имаат свой апостолически викарий в Цариград. Новият патриарх се нарича Авраам Пеиер I, и
всички останали, които заемали неговия пост също вземат в църковната си титла
името Пиер (Петър).
11. Политическа
обстановка - Gesta Dei per Mongolos
През 13 век с падането на Акра в ръцете на мамелюците – военна немюсюлманска
каста, властваща в Египет, се
подновяват плановете за кръстоносни походи Светите земи от страна на Ватикана.
Ликвидирано е Латинското кралство в Светата земя. Настъпва нова епоха, в която
стратегическото значение на Кипърското кралство и отчасти на Киликийска Армения
нараства;
През декември 1299 г. монголският илхан Газан (1295-1304)
напада Сирия. С помощта на арменския крал Хетум II той окупира Халеб (Алепо) и
разбива египтяните при Хомс (23 декември 1299). На 6 януари 1300 г. монголските
войски и арменските им съюзници овладяват Дамаск.
През 1300 г. и папа Бонифаций VIII, и множество европейци
приемат за чиста монета сведенията, че монголите са освободили Божи гроб и са
готови да го отстъпят на християните при евентуален съюз срещу Египет.
Множество хроники регистрират това събитие, като замесват в него дори кипърския
крал като съюзник на „Касанус". В свое писмо от 26 февруари 1301 г. папа
Бонифаций VIII 37 описва в детайли въпросното освобождение на Светите места.
Според него Бог е избрал езичника Газан да освободи Гроба Господен. Други
източници му приписват апел към Запада за изпращане на духовници и колонисти в
Светата земя и дори, че в ръцете му е паднал п Египет. Така слуховете от
Близкия изток формират цяла поредица, наречена сполучливо от Силвия Шейн „Gesta
Dei per Mongolos" („Божии дела чрез монголите"). Тези настроения са и
във връзка с религиозния ентусиазъм, обхванал европейците по повод на обявения
от папата юбилей на църквата през 1300 г., и предизвикал огромна вълна от
поклонници в Рим. В крайна сметка на 20 април 1303 г. монголските войски и
арменските им съюзници са разбити при Мардж-ас-Суффар край Дамаск. Газан се
оттегля, но плановете му за нова антимамелюкска акция са осуетени само от
смъртта му на 11 май 1304 г.
Все пак надеждата за съюз с монголите и тяхното покръстване
запазва все още известна актуалност сред елита на Западна Европа.
Все повече вниманието на западния свят се фокусира върху
„турския проблем", който добива постепенно очертанията на „османска
заплаха". Европейските акции на изток, проведени в следващите десетилетия,
често се кичат с гръмки названия в стила на епохата на recuperatio Terrae
Sanctae, но в голямата си част оттук насетне имат антитурски и антиосмански
характер.
Около 1370 г. отношенията между Запада и мамелюците отново се
връщат към мира и взаимноизгодното сътрудничество. Кръстоносната идея
окончателно навлиза в други измерения, свързани по-скоро е процесите па новата
епоха, гранична между отиващото си Средновековие и настъпващото Ново време.
В тази връзка кръстоносните походи са определени като един анахронизъм[9]. Църквата трябва да се съсредоточи върху
мисионерската дейност, твърди Гийом от Триполи. Той лично е покръстил над 1000
души и смята, че тази тенденция е необратима. Според него ключът на успеха е в
познаването на християнската теология и нейното адаптиране към нуждите на
проповедта.
Рамон Лул – прочут мисионер, теолог и философ от Майорка,
формулира три основни цели на
мисионерството – създаване на училища, в които да се изучават ориенталски езици
и да се подготвят мисионери, написването на една фундаментална книга, която да
докаже верността на християнската доктрина, и разпространение на вярата сред
неверниците.
12.Заключение
Десет века след като
някои християнски църкви от Източните земи са обявени в еретизъм на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.), заради
проповядваното монофизитство,
Католическата цьрква не успява да се пребори
по традиционния начин нито с църковна полемика – „благочестивите
хитрости” и спорове, нито със сила. Но през следващите векове голяма част от
тези еретици били приобщени в лоното на римокатолическата църква чрез
мисионерството. Възникнали католически клонове, в които намерили религиозна
утеха хиляди християни. Старите апостолически и клонове също просъществували,
независимо от отлъчването и низвергването от останалите християнски църкви.
Въобще християнството преминало през много перипетии и трудности.
Главата на
Арменската католическа църква е патриарх Нерсес Бедрос XIX Бутрос Тармуни, роден през 1940 г. и избран през 1999 г. Пълната му титла
е: патриарх на Киликия.
Седалището
му е в град Бейрут. Общата численост на арменците-католици наброява
375 182 души (2007).
Църквата
има 7 епархии в Близкия изток: 2 - в Сирия и по 1 в Ливан, Ирак, Иран, Египет и Турция. Има апостолически екзархат за арменци-католици в САЩ;
Днес
Коптската православна църква се състои от около 400 общини, подчинени на 32
епархии, от които 28 са в Египет, 2 в Судан и по 1 в Кения и Израел.
Богослужението в нея се води на арабски и коптски. А идеята за Монофизитството продължава да
съществува.
Библиография
1.
Александър Николов „ВЯРВАЙ ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ!"
2.
ЙЕРОМ. АДРИАН (ПАШИН) Основи на богословската полемика според преп.
Анастасий Синаит
3.
Християнски
ереси и секти -http://www.pravoslavieto.com/inoverie/eresi/monofizitstvo.htm
4.
Уикипедия Кръстоносен поход
5.
Уикипедия Арменската
апостолическа църква
6. Уикипедия
Коптската православна църква
7.
The Christian Coptic Orthodox Church Of Egypt
http://www.coptic.net/EncyclopediaCoptica/
[1] Междувременно Евтихий намерил поддръжка от
император Теодосий II и от александрийския патриарх Диоскор. Свиканият от
императора събор в Ефес (449 г.), известен в историята като
"разбойнически" заради беззаконните си постановления, осъдил патриарх
Флавиан и оправдал Евтихий.
Папският
пратеник, дякон Иларий, който присъствал на събора, изразил несъгласие с
постановленията му и избягал в Рим, където папата незабавно обявил Диоскор за
отлъчен от Църквата, а постановленията на събора за невалидни. На свой ред Диоскор
анатемосал в Александрия папа Лъв.
Въпросът
за съединяването на двете естества в Господ Иисус Христос бил решен окончателно
след смъртта на император Теодосий II (450 г.). Императрица Пулхерия и
управляващият с нея Маркиан се обявили против еретиците.
[2] Едва през 373 г. св. Василий Велики говори
за еретическото учение, разпространявано от Аполинарий. Отделили в свое
особено общество в Антиохия. Аполинарий има силно влияние,между съвременниците си
заради своя чист живот и качествата си на учен, както и близките отношения, в
които се намирал със светилата на Православието на Изток. Не е случаен фактът,
че учението му е било осъдено първо на Запад – на Римския събор (376-377 г.).
Папа Дамас І (366-384) осъжда аполинарианството с формулата: „Ако е възприет
(от Сина Божи – ск. м.) несъвършен човек, то и нашето спасение е несъвършено,
защото се спасява не целият човек. Ако е загинал целият човек, то необходимо е
било да се спаси всичко, което е погинало”.
[3]
В днешно
време членовете на църквата са около 15 милиона души. Към Коптската църква
принадлежи автономната Британска православна църква;
[4] Коптите са преки потомци на
фараоните. Техният език е запазен и до днес и се използва при
богослужението. Днес коптите са 8-10 процента от населението на Египет.
[5] Днес Коптската православна църква
се състои от около 400 общини, подчинени на 32 епархии, от които 28 са в
Египет, 2 в Судан и по 1 в Кения и Израел. Богослужението в нея се води на арабски и коптски.
Характерното за Коптската църква е осмогласието и използването на литургийните
последования на Василий
Велики, Григорий
Богослов и Кирил
Александрийски, с което се родее с Православната църква;
съхранила е някои юдейски
(раннохристиянски) обреди, като обрязването например.
Друга характерна черта за коптите е, че Кръщението включва и
татуировка във вид
на кръст.
Коптската православна църква се възглавява от духовен водач, който се титулова Александрийски
папа и патриарх, Негово светейшество Теодор ll .
[6] Чак през 19 век коптският патриарх Кирил IV
започва преговори за присъединяването на коптските християни към Православната
църква, но е отровен, а неговите противници влизат в уния с Рим през 1898 г.
[7]
Главата на
Арменската католическа църква е патриарх Нерсес
Бедрос XIX Бутрос Тармуни, роден през 1940 г. и избран през 1999 г. Пълната му титла е: патриарх на Киликия.
Седалището
му е в град Бейрут. Общата численост
на арменците-католици наброява 375 182 души (2007).
Църквата
има 7 епархии в Близкия изток: 2 - в Сирия и по 1 в Ливан, Ирак, Иран, Египет и Турция. Има
апостолически екзархат за арменци-католици в САЩ;
[8] След
присъединеняването на Армения към Руската
империя през 1828 г. царското правителство
потвърждава основните привилегии на Арменската църква. Както и другите църкви,
Арменската апостолическа църква се отнася враждебно към Октомврийската
социалистическа революция. След образуването на Първата Арменска република
(1918 – 1920) Арменската апостолическа църква подкрепя нейното правителство и
ѝ съдейства при възстановяването на арменската държанвност. След
установяването на съветската власт в Армения (1920) църквата заема лоялна позиция по отношение на Съветския съюз.
[9] Според Гийом от Триполи и неговият
Tractatus de statu Saracenorum („Трактат за състоянието на сарацините")
.png)
