ПРАЗНИЦИТЕ НА ДИОНИСИЙ В СТАРОСЕЛ от Румяна Пелова

Много често младият и палав бог на слънцето и виното Загрей имал навика да се преоблича като скитник и да броди из поселищата на Тракия. Така и този път, облякъл скъсани дрехи, взел в ръка тояжка и тръгнал към Старосел. Стигнал до реката Пясъчник и като не намерил брод веднага, спрял да си почине.

Там царувала прекрасната и горда тракийска царица Елия. Боговете я били дарили с неземна красота. Косата й била дълга и тъмна като безлунна нощ, очите – тъмносини с оградени с черна линия ириси. Млада и все още неомъжена била Елия. Царството й процъфтявало от благосъстоянието и щастието на поданиците й. А тя, макар и твърде неопитна, се стремяла да раздава правосъдие и да управлява справедливо – както към грешните, така и към благочестивите си люде.

Та същият ден, когато бог Загрей спрял до реката, тя се разхождала със свитата си от непорочни девойки и попаднала на него. Младежът също не бил за пренебрегване и макар бедно облечен я привлякъл с невинното си излъчване и мъжката сила, които лъхали от него. С една приказка - любовта и при двамата пламнала от пръв поглед.

Наредила Елия да се погрижат за странника. Изкъпали го в мляко от кози с розов аромат, подстригали косата и брадата му и го облекли в знатни дрехи. Грейнал той с цялото си великолепие на бог.

Вечерта Елия го нагостила с вкусни блюда и му дала да пие лудо-младо вино от мускатово грозде.

Който пийнел от това вино, във вените му се разпръсквала като течна лава любов и чувство на блаженство. Ставал весел и приказлив. Младежът пийнал повече от виното и  признал на своята избраница кой е, а после я посветил в ранг на жрица.

Вече при всеки годишен Празник на Дионисий тя била длъжна да гадае на вино и огън бъдещето на народа си. Също така с танц да накара гроздето от първата есенна реколта да пусне сладкия си и ароматен сок, за да направят от него новото лудо-младо вино, от което се чувстваш влюбен и щастлив.

Може би с години щяло да продължи безметежното съществуване на Елия и народът й, ако чужди войни не проникнали в тези земи. Въоръжила се тогава хубавата царица с двуостра брадва и заедно с всичките си поданици тръгнала да защитава царството си. Само че, заблудена вражеска стрела пробила сребърната й ризница и се загнездила дълбоко в сърцето й.

Като в сън Загрей я прихванал и преди любимата му да поеме последния си дъх я превърнал в китна лоза, която се виела по стените на храма. Още същата година тя родила златно и с тежък мускатов аромат грозде. В тази лоза останал духът на Елия.

В знак на почит към паметта й, нейните верни люде направили от гроздето вино, което имало чудодейни свойства: отпиели ли двама млади от него, се захласвали до живот един към друг. Било виното на любовта и щастието.

Тези празници са преминали през вековете и съществуват и до днес. Всяка година в първите дни на септември в с.Старосел се избира най-красивата девойка, която става Царица на виното. Същата, с оброчен танц в мраморна шарапана кара гроздовите  зърна да изпуснат слънчевата течност, от която после правят вълшебната и божествена напитка. Също така, по времето на Дионисиевите празници в Горнотракийската низина цъфти едно омайно и рядко цвете, наречено Орфеево или Безсмъртниче, което издава звук като от китара. То е свързано с мита за Орфей и се говори, че когато менадите разкъсали митичния певец, боговете направили от кръвта му да поникне това цвете. В определените тържествени дни то издава звук, подобен на китара.

Истина ли е, не знам, но като приказка е красиво и увлекателно за слушателите.

© Румяна Пелова Всички права запазени

ЖИВАТА ВОДА приказки от Румяна Пелова

На около час път от село Боснек, в планината Витоша се намира чудна местност с още по-чудодеен извор, наречена от местните хора Живата вода. Той е уникален с това, че водата в него на тласъци ту се появява с бучене, ту пресъхва. Овладян е от каменна скулптура с глава на крокодил, чийто автор не е известен и до днес. До самия извор има пещера с поставена в нея икона. Та отпивайки от лечебната вода на извора, хората да се помолят и това, което не е в техните ръце, чрез молитвите им да стане грижа на Господа.

Преди години, докато седях на полянката с животворния извор, един вековен дъб наблизо ето каква приказка ми разказа:

ЖИВАТА ВОДА

Още от езически времена изворът трябвало да има своя Пазителка – девойка непорочна и чиста. Двама братя дошли от Долната Земя в една ледена зима боси със семействата си и основали селото Боснек. Единият от тях имал дъщеря с името Жива. Детето от малко било самовглъбено и растяло умно и интелигентно.  Затова съселяните на татко му се примолили тя да стане Пазителка на Извора.

И заживяла Жива в пещерата в съседство с извора, където с годините израсла и се превърнала в красива девойка. Когато пред извора застанел праведен човек, водата тръгвала с бучене. Застанел ли грешник, тя мигом пресъхвала. По това се познавало какъв чужденец иде в селото – благ или лош.

Само че, в близкото село имало един хаймана и разбойник наречен Асен и той хвърлил око на момичето. Една нощ заедно с приятелите си, се приближил до извора  и отвлякъл жрицата му, без да се колебае, че тя е свещена и недокосвана от мъжки ръце, и че за да продължава да тече извора, трябва да си остане такава.

За години пресъхнал изворът. Докато по следите на Жива не тръгнал приятелят й от детството – Драгомир. Питал и разпитвал де когото срещне по пътя си за Жива и накрая някакъв скитник му казал, че при вдовицата Траяна от съседното село живее девойка с подобно описание и име.

Зарадвал се Драгомир и право там. А баба Траяна била и майка на Асен, луд гидията, отвлякъл девойката. Тя била знахарка и гадателка на селото. Веднага прозряла защо иде младият мъж и му рекла така: „Моят син посегна на Пазителката на Извора и той спря да тече. Ти ще бъдеш този, който ще върне водите в руслото им, като построиш чешма с главата на змей. Давам ти Жива, защото откакто е при мене посърна и не е на себе си, но твоята любов ще й върне вкусът към живота. При отвличането й, докато яздела пред сина ми на коня, момичето в ужаса си, че се случва нещо непоправимо измъкнала ножа от канията в пояса на Асен и го ранила смъртоносно. Нито аз, нито моите билки можахме да му помогнем. Вземи я синко, със себе си, направи това, което ти казах и бъдете благословени. А изворът, затворен от трудолюбивите ти ръце в чешма, ще носи името на последната си Пазителка и от днес ще се нарича Живата вода.”

Целунал момъкът ръка на благородната женица, която дори мъката по единствения й син не могла да я озлоби, взел Жива със себе си и потеглил към  с. Боснек. Там изпълнил заръката й и хванал водите на извора в каменна чешма. И отново потекъл изворът – силен при появяването на свят човек и пресъхнал при преминаването на грешник.

Дъбът завърши приказката си така: водата на извора е вълшебна. Ако стар човек пие от нея – ще се подмлади. Ако млад я опита – ще се влюби. Затова,  минавате ли през с. Боснек, непременно се отбийте при Живата вода.Пийте от нея. Едно от двете непременно ще се случи. А може би и двете едновременно.

В най-тъмното на болката се ражда на светлото начало песента...

"ГРАНИЧНОСТ" 

на Рашел Леви 

ПРЕДГОВОР

от Нели Господинова

Има нещо емблематично в това, че във време, когато светът се освобождава от своите граници, Рашел Леви ни връща към граничността. Има нещо значимо в това, че нейните стихове прекрачват свободно старите мълчания. Има нещо вълнуващо в това, че в този обратен път тя намира свой път напред, не само като съпруга на поета-бунтар Божидар Славов, но и като творец.

Родена през 60-те, Рашел Леви живее встрани от официозите на комунистическата държава. Въпреки репресиите, тя застава до своя съпруг, като редактира стихосбирките му и ги разпространява чрез първия самиздат в България. Навярно при други обстоятелства щяхме да познаваме вече творчеството ѝ, но днес „Граничност" е първата ѝ книга.

Поезията на Рашел Леви не е част от онази съвременна поезия, която сме свикнали да четем и чия­то „направеност" понякога ни уморява. Наистина, стиховете са писани през изминалите няколко години, но нейната лирика обединява по свой необичаен начин миналото и настоящето. И като съдържание, и като форма, стиховете ѝ разчупват литературните канони. Белязани с една приятна, ненатрапчива лаконичност, с една овладяна екпресивност, те звучат по човешки просто и истински. Това е автентична, случваща се поезия. „Поетът е една оголена, подвижна рана" - казва Борис Христов. В „най-тъмното на болката се ражда на светлото начало песента" („Рим"), споделя Рашел Леви.

Има рани, които болят цял живот. Поетесата не престава да търси отговори за тихата си, неживяна младост, за духовната пустота, на която е обречено нейното поколение през онези години, за убийствената граничност на времето в културен и пространствен аспект. Интересен похват са философско осмислените й диалози и едновременно своеобразни реплики към политически активните поети Гео Милев, Никола Фурнаджиев и Пеньо Пенев.

И „няма истина, когато е лъжа основата, наливана за нея..." ("Все някога...").

Темата за двете Родини е също болезнена. Границите, териториални и чисто човешки, са част от неизменната тъга в живота ѝ: Израел. Ubi bene, ibi patria. Родината е там, където се чувстваш добре, но „Кой си оставя болката?" („Граничност"). Съществува обаче надеждата за случване в живота на нейната дъщеря. Един ден тя ще види пристанището на Яфо... Прекрасните илюстрации в книгата са всъщност нейно дело.

След оживелите сенки на миналото поезията на Рашел Леви прекрачва прага на тъгата. В циклите „Йона" и „Ямба" тя има вече мисия. Мисията на творец, проводник на светлината и доброто, който търси и намира озaрение в песните на своята лира. С надеждата да изживее живота си така, че да изкачи своята вавилонска кула. В сегашното време - в сегашния свят.

Не зная дали още умеем да мълчим между рефрените. Не зная дали още умеем да четем между редовете. Днес времето не възпитава творците си в мълчание... Но може би, когато оживелите сенки от миналото добавят последното парченце в пъзела на своето изгубено поколение, ще видим истинското лице на картината, наречена живот.
©Нели Господинова