неделя, 13 декември 2015 г.

Кой ще чуе розовите слонове?



 (една малка училищна история)
Всяка прилика с истински лица и събития е случайна

– Пачooo! Обичам Пачо-о-о-о-о! Обичам те-е-е-е, Пачо!...
Дереше гласа си вече десет минути, седнала в средата на училищния двор. Шестият час беше свършил и тълпа седмокласници се изсипа шумно навън. Те се заливаха с вода, гонеха се и подскачаха странно, пищейки в горещото юнско пладне:
– Ох, седми „б" свършиха за днес! – отдъхна си видимо бодигардът на училището, но очите му шареха внимателно по децата и струите вода, които се лееха над тях. Игрите, понякога прости на вид, ставаха опасни.
Всъщност седми „б" бяха от онези преждевременно пораснали и разкрепостени ученици, които още на четиринадесет се канеха да преплуват морето. Част от тях вече пиеха бира, други пушеха тайно зад училището и се целуваха явно по коридорите. Говореха високо и приповдигнато, сякаш светът отказваше да ги чуе. Учителите се учудваха на енергичността им извън класната стая, сравнявайки я с апатичността в клас.  Тийнейджърската възраст е доста странна. Класната Радионова душеше наоколо и все им организираше лекции и беседи за вредата от алкохола, тютюнопушенето и марихуаната. А може би не беше нужно. Може би този странен микс от хормони, акцелерация и кикот бушуваше естествено във вените на четиринайсетгодишните като пенлива река.
Да, на четиринадесет светът е малък и лежи млад и горещ в краката ти, особено ако седиш върху нажежения асфалт в центъра на училищния двор и крещиш по време на седмия час, колкото ти глас държи:
– Обичам, Пачо-о-о-о-о! Пачо-о-о-о-о-о! Чуваш ли-и-и-и-и-и?... Обичам те-е-е-е! Няма да мръдна оттук, докато не ме чуеш!... И ще крещя, и ще викам, защото те обичам...
От прозорците на училището надникнаха глави на учители и даже целият седми „а” цъфна ентусиазирано на прозорците. Горещото слънце избухна в розови отблясъци върху фанелката на Михаела и целият свят се накъдри като захарен памук.
– Хе-хе, всички имат големи розови глави от мъпет шоу? – изкиска се небрежно тя и подскочи ядосано върху горещия асфалт.  Сигурно защото целият седми „а” гледат Скуби ду и учат немски до припадък. Глупави, глупави читанки! Розови зубрачи. И Пачо е смешник като тях... Няма го. Не се показва. Но аз ще седя и ще викам още. И дори ще легна на земята, и пак ще крещя, докато не ме чуе. Пачо-о-о-о-о-о! Обичам те-е-е-е!...
…Защо не ме чува? Защо никой не ме чува дори когато крещя?...
Михаела се усмихна глуповато на себе си и в главата ѝ нахлуха откъслечни спомени. Дойде в това училище миналата година. Срещна Пачо на някакъв рожден ден в квартала.
 – Мики!
 – Спартак! – казва той и се усмихна идиотски.
 – Т'ва никнейма ти ли е? – пита Михаела и се изкиска. – А сега си кажи истинското име…
За нейна изненада той се обиди:
– Ама, че си задръстен! К'во толкова, като си Спартак?...
Смехът ѝ навярно го вбеси, защото той се приближи заплашително към лицето ѝ.  И тъкмо когато се чудеше къде ще я удари и как  да му отвърне, той я целуна нахално по устните, също кискайки се, и рече:
 – Предай нататък!
 – К'во т'ва?... – погледна го Михаела сконфузено. – Я, глей къв бил отворен в разни глупави игрички! Няма ли поне едно шише за тези работи? Загубеняци! Някой има ли трева? Екстази?... Розови дизайнерски слонове?... Шегичка, загубеняци! Хей, ти, с имперския ник! – Мики се захили шантаво на остроумието си, защото странното момче Спартак я дразнеше.
Тя скочи ненадейно върху гърба му и двамата се строполиха на земята. В краткия въргал на пода на гостната стая той се предаде без бой.
 – Дивачка!...
 – Никога! Никога повече няма да ме целуваш, глупако! Ясно ли е? Дори не си го помисляй! – крещеше тя. – Как ти викат другите?
 – Пачо – едва отрони той и пак я целуна.
 – Пачо, ако си мислиш, че ще предам тази глупава целувка точно на теб, забрави!...
Михаела се огледа наоколо и само миг след това залепи една огромна, лепнеща като захарен памук, целувка на най-дебелото и пъпчиво момче, което откри в стаята.

След този купон се случи нещо странно. Уж пак беше същата шантава Мики, но нещо в нея се промени. Усещаше как се носи като стар вестник над прашно шосе, а погледът ѝ се рее неадекватно.
Кой казва, че безметежното състояние на розовите слонове е спасяемо? В този случай не беше... Любовта беше полет, за който Мики не беше подготвена.
– Неспасяемо е, Пачо! Каквото и да правя, няма да ме разбереш... И няма да ме чуеш. Дори да си боядисам слона в зелено... Обичам те! – тя подсмръкна тъжно, приглади мократа си коса и избърса потта от челото си.
 В този момент здравите ръце на бодигарда я подхванаха и понесоха на хладина в училището.
– Какво си пила бе, момиче? Ще слънчасаш на горещия асфалт. Днес температурите са 35 градуса…
– Само отвара от розови слонове, шефе...
– Така ли им викате вече? Да викна ли вашите?
– Глупости, шефе! Сега ще си тръгна. Живея само на една гола любов... Не ми ли личи?
– Аха, гола си, виждам... Пъпът ти е отвън.  И този потник дреха ли е?
– Е, ти да не искаш да дойда с кожух на даскало през юни… –  рече Михаела и излезе на двора с важна стъпка.


Не си говориха дълго след онзи купон. Тя – защото се чувстваше засегната, той – защото беше с леко насинено око. И все пак Пачо тайно се възхищаваше на щуротиите ѝ: лилавите кичури коса, които вмъкна в даскалото под оръфана плетена щапка доста след конкурса за най-шантава прическа; наказание за няколко неизвинени отсъствия; бойкота на състезанието „Ангел на годината"; щуро клипче в тубата как пее... Така се случи, че с поведението си Мики успяваше да привлече вниманието на всички в даскалото. Само Пачо се правеше, че не я забелязва. Беше обиден. Всъщност – мълчеше и страдаше тайно.  
„Какво им става на тези мъже?" – чудеше се Михаела. – „Нима цял розов слон трябва да влезе в двора на даскалото, за да ме види!”

После събитията се завъртяха стремглаво. В един прекрасен ден от втория срок невъзмутимият и безсловесен Пачо най-сетне се предаде.
Течеше седмият час. Мики беше приключила, но както обикновено се мотаеше из коридорите, докато Пачо със сигурност се потеше над глупавите модални глаголи в часа по немски. Седеше на земята в дъното на коридора и слушаше някакъв блус. Точно там я засече Иван Прашката от осми клас. Побъбриха си за това онова, но той се оказа доста нахален. Настояваше да разгледа бикините ѝ в тоалетната, разказвайки ѝ за своята колекция от прашки в кибритени кутийки, когато някой невъзмутимо го потупа по рамото и попита:
 – Копеле, имаш ли дъвка? Щото ако нямаш, със сигурност и кондоми нямаш... Що не се разкараш от тая мацка? Тя е моя!
Михаела се изкиска, а осмокласникът Иван Прашката погледна изумено великото нахалство на зубъра от седми „а”.
Изведнъж в очите на Мики Пачо се превърна герой. Думите му съвсем естествено сложиха край на всички досегашни терзания. Тя бутна демонстративно Иван и му се оплези.
– Моите прашки са употребявани, копеле!
После се хвърли на врата на Пачо и викна радостно…
– Нали няма пак да ме биеш? – закиска се Пачо.
– Няма! Само ако ме целуваш, няма.
– Как? Така ли?... – попита наивно той и я целуна.


После…
После нещата тръгнаха в друга посока.
Глупаво беше да носи чантата ѝ след училище или да ѝ купува закуска на лавката. Глупаво беше да ѝ подарява малки женски подаръци. Всъщност Пачо въобще не знаеше как да се държи с нея. Освен това наближаваха изпити. У дома го стягаха за оценките.
– Бъдещето ти се кове сега, моето момче! – казваше баща му.
– Бъди сериозен, моля те! – усмихваше се майка му.
– Ако влезеш в Джон Атанасов, ще ти купя нов компютър – добавяше дядо му.
– Внимавай да не се провалиш! Това ти е последната година! – напътстваше го класната.
– Целувките са хубаво нещо! – отвръщаше им той наум…

 Все пак реши да засече Мики някъде и да поговорят за изпитите след седми клас, както и за това, кое е най-важното, но напоследък много рядко успяваха да останат насаме. Все им се лепваше по някой. А даскалото изведнъж стана наистина трудно.
По-лесно беше да изостави целувките и да се съсредоточи върху главните неща в живота си.

 С Мики не бяха се виждали вече цяла седмица след училище. Тя не знаеше какво точно се случва, но това я обезпокои. В нощта преди Свети Валентин почти не мигна. Писа писмо. За пръв път пишеше такова писмо. Думите ѝ сами се подреждаха върху белия лист. Сълзите също някак необичайно се вплитаха в смисъла на това, което мислеше и чувстваше. Изписа четливо и прилежно няколко листа, почти като на класно по бел, сложи ги в плик и на сутринта го пусна като валентинка в големия розов кашон на входа на даскалото. Може би, ако той знаеше това, което тя мисли и чувства, щеше да им е по-лесно да поговорят за тях двамата и за онова, което им предстоеше.
Денят изтече без нищо особено.
Пачо не реагира ни най-малко на написаното от нея.
В голямото междучасие не я чакаше там, където трябваше. Нямаше го и след часовете.
Но видя Иван Прашката. Покани я на дискотека вечерта. И  ѝ подари голямо шоколадово сърце…
Усмивката му изтри временно сълзите в очите  ѝ и тя прие. Вечерта обаче Иван не се появи. Когато звънна у тях, баба му беше доста притеснена. Сбил се и кварталният го беше повикал за разпит.

Естествено, никой не подозираше какво се беше случило междувременно.
За съжаление валентинките в голямата кутия имаха цензура. Наложи се да я въведат в училище още преди години, заради глупавите шеги, които някои ученици обичаха да си погаждат. Имаше такива, които обиждаха другите доста безцеремонно.
Класната на Пачо събра пощата за седми „а” и дебелото писмо до Спартак я усъмни. Естествено веднага разпозна почерка на Мики. Тя го отвори и се зачете. Видя вътре едно твърде неподходящо, за края на седми клас, писмо и затова незабелязано го пусна в кошчето за боклук.
„Ех, момиче! Ако пишеше така и по история...", каза си тя наум.

Пачо не получи писмото на Михаела след голямото междучасие. Госпожата по немски му го даде чак в седмия час. Случайно забелязала как Радионова го хвърля и... го измъкнала от коша. 
И може би нещата щяха да минат мирно и тихо, ако в ранния следобед Иван Прашката не дебнеше Пачо с групичка приятели, за да го светне, че има кондоми и затова ще разчисти терена от всеки нахалник, дръзнал да сваля безцеремонно не някой друг, а именно Михаела.
В този късен следобед розовите слонове се бунтуваха отчаяно и продължително и беше страшно, защото в глухата квартална уличка нямаше нито кой да чуе, нито кой да види какво се случва...
После  сирените на Спешна помощ нарушиха спокойствието.

След няколко дни Педагогическият съвет на училището беше изправен пред трудна задача. Децата завършваха, а се бяха забъркали в адска каша. Добри деца, спор нямаше, но според правилника агресивното поведение се наказваше и това не можеше да бъде променено. Освен това родителите не бяха безучастни. Лошото беше, че наказанията в края на втория срок объркваха плановете за кандидатстване в добрите училища, затова трябваше да се направи компромис. Но ако в живота компромисите бяха ежедневие, дали имаше такива и в любовта?

Ученическият съвет защити своите съученици, както можеше. Всъщност време беше някой да чуе истината за розовите слонове, време беше някой да проговори.
– Аз го обичам – каза Мики. – Ако някой трябва да бъде наказан – това съм аз, не той. Нали се сещате? Единственият повод за спасение от немския език е глупавият Скуби Ду. Нима  в ученето на неправилни глаголи има радост? И знаете ли госпожо, Радионова, ученикът на име Спартак не може да се скрие в роклята на Лукул. Затова, когато противникът го е нападнал, се е бил достойно. А непревземаемите крепости… те падат сами отвътре понякога. Колкото до Прашката... пардон, ученикът Иван Атанасов Иванов, нищо не може да оправдае поведението му на глупав, невъзпитан и нахален. Нито дори фактът, че го гледа такава достойна жена като баба му. Само че някой трябва най-накрая да чуе онова, което е нужно, и да избере точно това, което му се иска. Защото изборът в живота и в любовта са двете лица на една и съща монета. Това бях написала някога на един много близък за мен човек. И аз няма да престана да викам, поне докато ме чуят, и по-точно, докато не ме чуе един определен човек, защото.... защото обичам Пачо...


Популярни публикации / месечен рейтинг