понеделник, 17 април 2017 г.

Как родното образование тръгна да се реформира законово, а забрави за съдържанието на читанките



Читанката. Първата книга. Най-любимата. Най-милата! Отдавна вече не е такава.
Читанката е  остаряла, неразбираема, нечетивна и трудна. Не, не като текст, който трябва да се прочете (децата успяват да развият четенето си до определен брой думи в минута), а като текст, който трябва да се разбере, осмисли, хареса. Като текст, който трябва да е близък до разбирането на детето, но същевременно да го запознава със света около него, да възпитава и да изгражда определени морални ценности.
Читанката е пълна със стари текстове, някои от които писани преди два века. Думите, словоредът  на тези текстове са трудно смилаеми, а посланията им не достигат до съзнанието на децата. Читанката е негодна за четене.  Светът отдавна се е променил и има нужда от друг вид стихове, разкази и приказки. От друг вид послания. От други думи.
Не мислете, че роптая срещу „Аз съм българче” или „Родна стряха”. Има произведения, които всеки българин  трябва да знае. Има думи, които векове наред са формирали българското в нас и родовата ни памет. Те са важни.
 Но днес, този учебник, защото читанката е учебник за децата от първи до четвърти клас, трябва да има други функции.
Ще кажете, но това е литература. Тя е наша, родна и е такава, каквато я имаме.
Децата на 21-ви век обаче, не са децата от 19-ти, нито дори децата на 20-ти век. Днешните ученици са свидетели на свръхтехнологии и огромна информационна култура. Динамичното техническо развитие влиза свободно във всеки български дом, чрез нови модерни устройства и продукти, чрез Интернет.  Този свят е агресивен и неконтролируем. За съжаление той участва активно в изграждането на моралните ценности на нашите деца, И благодарение на него ние се изправяме учудени пред агресията, лъжите, кражбите, мързела, които се ширят.
Но как да научим децата да различават доброто и злото в този нов 21-ви век?
Как да ги накараме да общуват, да се сприятеляват, да се уважават и да изграждат положителни морални и етични ценности?
Как в крайна сметка да ги накараме да заобичат четенето?
Да ги накараме да повярват, че то никога няма да остарее и стане излишно. Напротив!
 Как да им обясним, че не ги лъжем, когато  им представяме четенето като най-важният и сигурен начин за развитие, усъвършенстване и личностно развитие. Като възможност за най-добро професионално израстване.
Та днес нашите деца излизат от училище отвратени от четенето на остарели, неразбираеми и негодни учебници.
Не мислете, че задавам само въпроси.
Има решение и хората в другите държави са се погрижили в читанките на техните деца да има текстове, докосващи проблемите на съвременния свят. Текстове, които успяват по съвременен начин да докоснат сложния и нежен свят на нашите деца.  Съвременни текстове за приятелството, за обичта, за влюбването и болката от него, за различните деца, за многообразието, за отношението към старите хора,  за самотата, за взаимоотношенията между децата и родителите, за интернет-общуването, за правилата и реда, за здравословното хранене, за спорта, за космоса… По много проблеми може да се пише.
Има чудни съвременни български автори, които пишат за деца. Има психолози, лекари, дефектолози, педагози и социолози, които могат да вземат отношение по кои проблеми може и трябва да се пише в читанките.
Имаме потенциал да направим читанката отново любимата първа книга. Книгата, която се чете с интерес и е приятна и полезна.
 Защо това не се случило досега, макар че имаме положителния опит на немската, френската, английската, финландската и други европейски образователни системи?
Може би е добре обществото да знае повече за това как се съставят учебниците, кои са хората с „огромно влияние”, автори на учебници от първи до дванадесети клас, получаващи космични хонорари от продажбата им. Защо тези учебници за пълни с морално остарели текстове? Защото е изгодно да се ползват такива текстове?
Помислете какво училище и какви учебници желаете за вашите деца!
И потърсете истинските отговори.



понеделник, 27 март 2017 г.

Пейзажите не са текстови пълнеж



Според литературната теория пейзажът е описание на природна картина или обстановка в художествено произведение. Може да служи като фон и място на основното действие или да бъде в контраст или в унисон с настроението на героя. Той е важен компонент от творбата, понякога дори ключов елемент за разбирането на нейната идея и послание, но в никакъв случай не е просто текстови „пълнеж“ без значение, а още по-малко лесен начин за достигане до определен обем.
Битува мнение, че природните картини се прескачат при четене, защото не били „важни“. Един умело изрисуван словесен пейзаж е неразривна част от произведението, особено когато не е самоцелен. В българската класическа литература са  добре познати „говорещите“ пейзажи на Елин Пелин и Йордан Йовков, подсилващи основната драма в текста, носещи предчувствие за предстоящите събития, давайки „жокер“ за съдбата на героите. В „По жътва“ и „Шибил“ описанията на природните картини са в съзвучие с действието и носят предчувствие за трагизма на развръзката. В разказа на Иван Вазов „Една българка“ прекрасната пролетна картина в последната част е в пълен контраст със случващото се именно за да докаже жестокостта му.
Ако авторът е решил да разнообрази творбата си, хубаво е внимателно да помисли в кой момент да използва пейзаж, какъв тип да бъде и какво да каже на читателя с него. В зависимост от текста добре е да се прецени подходящия обем на описанието, за да не „тежи“. При разказ от три стандартни страници логично е пейзажът да не заема две и половина.
Изключително интересни са одухотворените пейзажи, в които природата става част от действащите персонажи и „говори“ по свой начин, коментира или „съди“ това, което се случва.
Кой пейзаж е успешен? Онзи, изобразяващ картина или обстановка, която четящият може веднага да си представи, да запомни, да свърже като важна част със случващото се. Тогава описанието също се изчита до последната дума, без да се прескача. При умерен обем няма да обременява текста, а когато е като действащо лице, ще носи освен наслада на душата, и повод за размисъл.
Трябва ли задължително да го има в художествената творба? Въпрос на избор. Ако авторът знае как да го вплете в  произведението си – ще бъде плюс. Ако просто го „лепне“ като текстови пълнеж, ще бъде минус.
Как да се научим да създаваме добри пейзажи в нашите творби? Първо – като се запознаем с класиците и техните постижения, после прочетем и добри съвременни автори, за да си „сверим часовниците“. После да намерим нашия собствен начин за създаването им и да се упражняваме, като не се боим да редактираме, докато не се получи желания резултат. Може да отнеме време, но си струва. Особено ако искаме да бъдем качествени творци.

 ©Илияна Каракочева – Ина Крейн


понеделник, 20 март 2017 г.

Перфектното начало


Чела съм книги с толкова скучно начало, че ти се иска да ги захвърлиш. Затова като малка започвах да чета от средата и ако книгите ми се стореха увлекателни, се връщах да ги прочета от самото начало.
Трудно ли е началото?
За много автори – да.  Или просто началото е доста подценявано. Сюжетът се разгръща много по-лесно, отколкото първите страници на книгата. Дори при някои се усеща колко мъчителен процес е било написването на първата глава. Думите и изреченията се нижат насила. Историята тъкмо започва, иска ти се да разкажеш много неща набързо. Стилът ти на повествование още се лута. И макар само след няколко страници всичко да изглежда перфектно, неприятното усещане от тромавите встъпителни думи леко нагарча.
 За статистиката трябва да отбележим, че 80 % от читателите отварят непознатата нова книга винаги на първата страница и прочитат първите няколко изречения.
За какво става дума всъщност?
За Въведението.
 В Уикипедия пише, че „Въведението е началният елемент от сюжета на драматическа или епическа литературна творба, в който читателят се запознава с времето, мястото и обстановката, в която се развива действието. Той дава първите сведения за някои от главните действащи лица, за отношенията между тях и  подготвя читателя за сюжетната завръзка”.
В този смисъл постигането на перфектното начало на романа става една от важните задачи за автор и редактор.
Ще ви издам една тайна: началото на романа се пише най-накрая. След като текстът е готов, а обратите в сюжетната линия, хронологията на повествованието, ретроспекциите са премислени добре. Тогава можем да се съсредоточим и върху началото.

Но не като пишем по две уводни статии от автор и редактор. Това може само да отблъсне читателите. Те не обичат, когато някой предварително им внушава, че са купили хубава книга. Оставете ги да се уверят сами в това.
Грабнете ги още от първата глава с гладки четивни фрази и интересно начало;
Запознайте ги с героите по най-любопитния или тайнствен начин, на който се способни;
Можете още в началото да захапете интереса на читателите с някоя загадка, с неразкрито престъпление или вълнуваща история;
То (началото) може да бъде разположено хронологически последователно или да бъде ретроспективно изнесено отпред;
Може да бъде динамично и веднага да ни въведе в действието;
Някои автори поставят проблема на сюжета още с първите си думи и поддържат съспенса до самия край;
 Други умуват дълго първите няколко изречения. Искат да намерят най-запомнящите се или интерпретират някакво мото;
 Трети успяват така да конструират сюжета на романа, че когато читателят стигне края, да се върне и да препрочете още веднъж началото;
Каквато и стратегия да предприемете при редактирането на вашето начало, помнете, че търсите перфектното.
 И не забравяйте, че четенето на хартия е много важно за всяка книга, чийто текстов файл е създаден на компютър.


Популярни публикации / месечен рейтинг