неделя, 23 октомври 2016 г.

Жената и големият град в новата поетична книга на Нели Господинова „Следобед, някъде към пет“


Втората самостоятелна поетична книга на Нели Господинова вече е литературен факт. Тя е част от националния проект „Мечта за книга“ и е дело на фондация „Български издател“.  Стихосбирката съдържа над сто великолепни творби, носещи пъстрата палитра от цветове и емоции, част от лицето на големия град и света на съвременната жена в него. Стиховете са различни като неравноделния пулс на неговото пъстро сърце и това на лирическата героиня, живееща в урбанистичното пространство.
Стихотворенията са писани през последните десет години от живота на поетесата и говорят за радостите, болките, мечтите и стремежите на днешната майка и любима, едно от лицата на нашата столица, която обича, страда, бори се, бунтува се, радва се на красотата около себе си, ала умее да общува  както с природата,  така и с другите лица на града, и със себе си.
Светът на лирическата героиня е изграден от приятелства, любов, раздяла, надежда, сълзи и усмивки. Тя е любопитна и с удивление разговаря с жената с птиците, с малкото просяче, с бездомното куче, с градското утро или привечер, с младостта и старостта, които я заобикалят. Опитва се да говори на различните езици, на които говори градът около нея, за да разбере тайните му и да сподели  с него своите.

Универсалните проблеми за живота и смъртта, за надеждата и отчаянието, за пътуването към себе си и важните неща в живота са част от света на жената в съвременния свят и логично са намерили своето място  в поетичната книга.
„Следобед, някъде към пет“ сърцето на града пулсира бурно, птиците и хората се радват на откраднатите мигове топлина и се потапят в красотата на делника, преди да го е прегърнала вечерта. Тогава спомените за морето и лятото изместват проблемите и връщат усмивките в душата на героинята. Тя се чувства свободна, млада и влюбена – жива, красива и вдъхновена, част от реалността на града и соления спомен за лятото едновременно.


Следобед, някъде към пет,
на сол ухае край морето.

Ала това е и времето, в което грозното лице на същия този град се изправя пред нея – бездушен към болката на самотните, слабите, невинно страдащите. И лирическата героиня не може да не сподели чуждата болка, да не се докосне до мъката на това, което е около нея. Защото сърцето ѝ е част от многоцветното пулсиращо сърце на големия град – красив, вълнуващ, но и безкрайно жесток, дори  към децата.

Само Палечка скита от маса на маса:
„Ще си купиш ли нещо от мен? –
Чака отговор. Ала с най-гневна гримаса
я пропъжда бездушният ден.
/„Усмивка за левче“/


Поетичният език в книгата е изящен, с интересни находки. Авторката владее чудесно поетичната техника. В творбите могат да се открият както прекрасни поетични образи, представени чрез оригинални метафори, така и ефектни персонификации –“Тревата ще ви проговори“.
Философското също е застъпено в част от стиховете. Мъдростта е ясно изказана, до нея лирическата героиня е достигнала по пътя на болката, страданието, себепознанието. Животът я е научил на това чрез уроците, през които тя е преминала успешно. „Падни. Стани. И пак тръгни.//И пак сгреши, но не унивай.//От грешките си порасни.// Напред върви светът. Не спирай.“/***/
Любовта заема значима част в творбите. Жената е изпитала и сладостта на това велико чувство, и горчилката на раздялата. Помъдряла, сега се учи да обича отново и да се радва на малките неща в живота, които всъщност се оказват изключително важни – сутрешното кафе с любимия, разходката в парка, следобедната среща в пет. Обичта създава паралелен свят, антипод на грозния и студен чрез споделената нежност и намереното приятелство – /„Неделята“/.
Едно усмихнато стихотворение е „Любов от пръв поглед“ . То разказва историята за случайността, в която човек и животно намират слънцето на приятелството и успяват да започнат да говорят на един език. Резултатът е спасението от самотата за човека и осмислянето на живота му чрез обичане от друго живо същество. „Любов от пръв поглед.// Ах, този хлапак! //Най-после на мен да се случи“.
Домът за героинята е мястото, в което събира света цял и цветен, спасявайки го от студа на равнодушието, топлейки го с огъня на обичта. Неслучайно домът, любимият и детето са едни от най-важните неща за нея.

Едничък дом – домът ни за завръщане,
намиране, прегръщане във мрака.
Синът ми, кучето ти и картината...
Понякога за цял живот ни чакат.
/“Не като в приказка“/

В творбата „Вярвам още!“ е вплетен оптимизмът на жената, която въпреки болката и преживените трудности е успяла да съхрани стремежа си към красота и любов, защото без тях животът ѝ би бил празен, въпреки изобилието от емоции и хора в големия град.

И като знак под светлата луна,
и морски бриз във летните ни нощи,
дълбоко вдишам с тебе любовта,
преди да ѝ призная:
„Вярвам още!”…


Темата за твореца, който успява да победи физическата смърт чрез творбите също е застъпена в книгата. Поставен е акцент върху силата и способността на изкуството да се създава красота, да се улавя магията и пъстротата на света чрез четката на художника и така претворявайки света отвън, всъщност творецът изобразява и своята душа, вплетена в картините. Затова, когато дойде следобедът, някъде към пет и хората застанат пред неговите произведения, разговаряйки с красотата в тях, всъщност ще разговарят  и с него.

Художникът рисуваше с душа
последната си истинска картина.
Ръката му наистина умря,
но той остана тук...
/ „Ръката на художника умря“/

Изтъкани от красота, слънце и сълзи; носещи в себе си светлина и урагани; ухаещи на щастие и болка, пъстри като дъгата след дъжд, ухаещи на пролет и бъдеще, лято и зима – образите на съвременната жена и големия град са като сплетени пулсове на различни, ала в същото време близки светове. Те носят в себе си и живота, и смъртта, любовта и раздялата. Вечни като времето и изкуството, от което са  неизменна част. Магични и реални, всеки ден край нас в своята обикновеност и изключителност, те са прекрасни, особено „Следобед, някъде към пет“.


©Ина Крейн

понеделник, 17 октомври 2016 г.

Градът и морето в „Следобед, някъде към пет”



На 19.10 2016 от 18.30 часа в читалище „Николай Хайтов” в София ще се проведе представяне на стихосбирката на Нели Господинова „Следобед, някъде към пет”. Книгата е част от проекта на „Български издател” и „Фондация Буквите” – „Мечта за книга”. В рамките на два месеца, чрез платформата на проекта, книгата е събрала предварително финансиране от читатели.
Голяма заслуга за реализацията на проекта има и художникът Константин Лаков, който е автор на корицата и илюстрациите.
 „Следобед, някъде към пет”  включва поетични текстове, писани от авторката в последните пет-шест години. Съдържа публикувани и непубликувани текстове. Сред тях има множество стихове наградени в различни конкурси.
Два са основните акценти в тази книга – градът и морето.
Градът като състояние и действие – със своето красиво и некрасиво лице;
Морето като мечта и състояние на духа.

Но поезията не подлежи на обобщение. Градските стихове на авторката са пъстри и многолики – от лежерни стрийт-текстове до такива със силна социална насоченост. Градът е онзи стар вълшебник, който може да трансформира усещанията и състоянията в различни приказни картини. Ежедневието е динамично и увлекателно, но понякога страшно. Има ли повод за страх, обаче? Със сигурност и „днес не е ден за умиране”.
Морето също има специфично лице. То е чисто, красиво и любимо, но силно и вдъхновяващо. Усещането за море е изменчиво, но – голямо и постоянно. То се появява ненадейно в копнежа, скръбта, в щастието и нещастието, дори в най-баналното ежедневие. Тъгата по морето е движеща сила, родена в бурята на носталгията, която лирическата героиня изпитва.
 Стиховете не са разделени на цикли, те оформят смислови полета и изграждат картини и усещания, които понякога изненадват.
 Как?
 Читателите могат да открият това, след като разгърнат страниците ѝ.
 Приятно четене!

 от автора


четвъртък, 13 октомври 2016 г.

За живота на една поетеса със скандален нрав и със „стихове, дето се люби”…




Животът е разказван от много поети и писатели. Но тъй като за различните хора той е винаги различен, повторени думи няма. Когато са истински, когато излизат от сърцето, посланията намират смисъл по свой начин.
Всеки знае мисълта на Джон Ленън, че „животът е това, което ни се случва, докато кроим планове за бъдещето”. Кратък и красив или дълъг и сложен, животът ни принадлежи – единствено и само на нас. И само ние решаваме какво да правим с него.
Затова „Живей си живота, момиче” е едно оптимистично заглавие. То звучи дръзко и непокорно, завладяващо и прекрасно като стиховете, написани в тази книга.
 Те имат реални поводи. В поезията на Румяна Пелова животът първо се случва, а после се пише. За лошите неща, за „ударите от кръста надолу” римите се нареждат веднага. За красивите мигове – впоследствие… Тогава, когато пропуснатите думи не могат повече да мълчат.
Силна и скандална, нежна и добра, Румяна Пелова докосва и тънките, и басовите струни на своята китара. Човекът е сложна амалгама от добро и зло, от ян и ин, а в случая – поезията и реалността постоянно кръстосват шпагите си.
Зад видимо благ характер
крия скандален нрав.
Не ти пожелавам, братко,
дори когато си прав,
до него да се докосваш…
Стиховете на Румяна Пелова са приютили половинвековната (и) автобиография. Тя е ту „поетесата-беглец”, ту „тази, която събира сълзи”, понякога „Румпел-сан”, друг път жената с „предизвикани мечти” – шестструнната, седемстиховата Румяна. Многоликостта на превъплъщенията (и) обаче не пречи духът (и) да бъде борбен и свободен.
Пътувам безпосочна, безадресна
и пътят ми към бъдещето води.
Не всичко от живота ми харесва,
ала по дяволите – съм свободна!
За извървения път и мислите, които са го съпътствали поетесата е създала цял цикъл. В него има стихотворения, посветени на най-прекрасните реални и имагинерни места, посетени от нея.  Характерното тук е, че тя винаги търси магията на света. За нея той никога не е обикновен, а очарователен и завладяващ.
 „Живей си живота, момиче” излиза в навечерието на петдесетгодишния юбилей на Румяна Пелова. Това е нейната четвърта книга за последните пет години след „Еднорози се любят насън”, „ Луната вместо тебе ме целуна” и „Шепот на магнолия”.
И тук поетесата остава вярна на собствения си стил да бъде откровена и да изрича смело посланията си – философски, поетични, достигащи понякога до еретизъм и отрицание, но винаги изстрадани и честни.

Пожелавам приятно четене!

Нели Господинова - Предговор

Популярни публикации / месечен рейтинг