петък, 4 март 2016 г.

Стихове за Задушница и Прошка от Нели Господинова













Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите. 

Живи

Моите мъртви живеят все още
в тихия спомен и в краткия сън,
бродят сред дългите восъчни нощи,
дишат със вятъра, хвръкнал навън…

Моите мъртви не са си отишли,
аз не съм тръгнала още от тях...
Новият ден все обратно ги връща
с думи и жестове, сълзи и смях.

И ме прегръщат със мисли безплътни –
топли са техните мъртви тела,
а обичта им полека ме връща
все в неспокойните светски дела…

И като чудо,… но те ме подкрепят
някак си смело в най-черните дни.
Делникът още е толкова крехък…
Може ли смърт, смърт за тях да роди?...

Колко е страшно, задушно и празно
в празните улици, в празния дом…
Моите мъртви са живи оттатък –
моите мисли са техния храм...


Милост за живите*

Днес мъртвите са скръбно онемели.
Днес мъртвите отчаяно мълчат
от кръстовете свои снежнобели.
Студена е надземната им плът.

Докосвам ги с ръцете и с ума си
и миналото оживява в миг...
Завръщат се безмилостно с гласа си,
и с вятъра си тръгват всеки път.

Вали в душите и разлива вино –
червено като стара кръв.
А питата и божието име
разкъсваме на кръст за сетен път.

И с грешките, смъртта си надживели,
съмняваме се даже и в отвъд...
Защото все не можем да приемем,
че с всяка плът загива и духът.

Но житните зърна не ще покълнат.
Безродна е най-черната земя.
А мъртвите не могат да се върнат.
Тя мъката... за живите била...
--------------------------------------------------------------------------------
*Милост за живите
Гийом Аполинер


 Бели ангели

Закъснели очи с неми погледи махат за път,
а сърцето изстинало, свива света като кукла.
Закъснели ръце се докосват. Не плаче дъждът –
само облаци свъсени сбира на пристан и хуква...

Закъснели мечти си отиват от пристана с гръм.
Като срутени сламени покриви в жълти одежди.
А душите се срещат в камбанен, непразничен звън –
днес погребваме само последната наша надежда.

Закъснели слова, неизречени, стискат гръдта
и под сенките, тайнствено стъпки последно притичват.
И под тях, спряло времето, плахо прегръща смъртта
и страха, да докосва живота и пак да обича.

В закъсняла целувка днес тихо се спуска денят
и докосва, до свещите в църквата устните бледи,
и очите склопени в последния час на нощта,
и ръцете ти восъчни, стискащи в шепи победи.

Закъснях да те стигна. А пътят ми в храма се спря
за молитва, с последната скръбна утеха, на пръсти.
И се моля. Макар че сме смъртни – небето сега
с бели ангели само да слезе. Света да прекръсти.

Изповед

Погребвах ред по ред... В земята си отидоха надежди
и кошерът остана без пчели. 
Оплаквах мъртвите. И живите до тях наред оплаквах
(от лудостта им повече боли).

Остана болка. Няма безутешност.
Така отрекох тихо радостта.
Приятелствата… Как дъждът валеше,
но не разлисти сухите цветя.

Превърнах близки в непознати.  Мразех и обичах.
Не знаех всъщност бях или не бях…
Как се лекуват рана подир  рана?  
не знам, но без да искам оживях.

Потърсих отговори – срещах все въпроси побелели...
По пътя побелях и аз...
Намерих после теб, чух птиците, запели...
Простих си и забравих що е страх.

Сега съм вече друга. Днес обичам
и в мислите си тихо търся Бог...
Дали вратата на света ще се отвори,
дали ще зърна своя смисъл нов?

Не знам дали такава ще ме вземеш –
ужасно грешна, къпана в тъга?...
Ревера си със мене да закичиш –
поникнах черна роза от пръстта.



Прости ми!
акростих

Прости ми, мамо, че живях
Различно и направих грешки.
От всеки глупав смъртен грях
Събирах истини човешки.
Тъгувах, плаках и се смях
И носих съвестта си тежка...

Мисли каквото искаш. Бях...
И днес дойдох да диря прошка.


Прошка

Навярно някой ден ще сме добри
и ще простим за всичко както можем.
Навярно ще живеем без лъжи
и истински със теб ще се тревожим.

Да, знам, че не е лесно да простиш.
Навярно някога и аз ще мога...
Какво са всъщност чуждите вини
щом другите живеят в мир със Бога?

Прощавах някога. И всеки пост
бе вярата в доброто и в човека.
И молих се светът да не е лош.
И може би ми ставаше по-леко...

А днес опитах пак да ти простя.
Дали успях?... Сърцето ми се свива.
Наливам в чашата си топлина,
и болката ми някак си изстива.

А думите?... Навярно както ти
ще оцветят последните ни бездни.
И някак си ще бъдем по-добри
до Следващите Сирни Заговезни.

И прошка ще дадем един на друг
Навярно тъй лекуваме вината.
Прости ми... Колко малък е светът.
Простих ти... Ала знам, не съм добрата. 




Прошка

Ще ти откъсна няколко череши,
букет от полски шарени цветя...
И по тревите с незараснали пътеки
ще дойда... за да ти се поклоня.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг