четвъртък, 30 юли 2015 г.

Автори в аванс: Деяна Петрова ЕДНО, ДВЕ, ТРИ ЛЕДЧЕТА

Аз съм Деяна Петрова. По образование съм математик, по професия – програмист, по призвание – вдъхновител. Започнах да пиша плахо, неуверено, с много правописни грешки и скован израз, но не спрях, продължих. Постепенно самият процес  на творчество ме увлече. Изпълването на белия лист с ясно формулирани мисли, облечени в думи, се превърна с времето  от предизвикателство  в необходимост.  
Аз  искрено вярвам, че знанията и опитът идват при нас, за да ни научат на нещо. А след това, обогатени от нашите лични преживявания, усещания и разбирания да бъдат споделени и предадени нататък. Писането се оказа необходимия инструмент, който неосъзнато съм търсила и чрез който мога да създавам, да се свързвам, да докосвам, да споделям и да съм себе си.  Благодаря на Нели Господинова за професионалната подкрепа и възможността да прочетете нещо от мен.



Едно, две, три ледчета

Днес е може би най-студеният ден в годината според многобройните интернет синоптици. Клоните са натежали от ледени шушулки, улиците са лъснали като огледало, а хората вървят внимателно с малки стъпки и мърморят тихичко: „То студено, студено, ама чак пък толкова!“
Да студено е!
Да, зима е. Всичко е бяло, но трябва да минем през зимата, за да открием, различим и оценим цветовете и ароматите, тогава когато тя вече си е отишла, а слънцето отново е станало господар в дните ни.
От дете свързвам точно този период от годината с топъл чай, бумтяща печка, печена тиква и отминали истории, които ни спомнят за слънчевите летни дни.
В стаята ми сега е топло, във фурната се пече тиква, от чашата ми пуши чаят от мащерка, липсва само историята…
Какво още чакам, а не я започвам?

Мислите ми ме връщат отново през лятото, в Черноморец и семейния ресторант на брат ми. Там миех чинии, разпределях поръчки, наливах бири и попивах всичко от непривичната до този момент за мен обстановка.
Дотогава винаги аз съм била клиента, който избира, поръчва, хапва и плаща – ако е доволен, оставя бакшиш, ако нещо не му е таман, прави скандал, отказва поръчката, вика управителя и въобще си търси правото. Правото да бъде специален срещу парите, които оставя.
Защото всеки от нас иска точно това – внимание, грижа, усмивка, добра дума, вкусна храна.
За да го получим сме готови да пропътуваме километри, да оставим от времето си и от парите си.

Да, знам какво искам като клиент.
Но какво е да си от другата страна.
Да съм част от екип, който трябва да дава внимание, грижа, усмивка, добра дума, вкусна храна, ми беше непознато и любопитно предизвикателство.
Всеки ден си имаше своите ритуали, кулминации, конфликти, усмивки, поводи за сълзи и смях.
С течение на времето хората, събрани като група, колкото да мине сезона, се превърнаха в екип, който е способен да поема все по-големи натоварвания.
Аз бях очарована да наблюдавам трансформацията, която се случваше всеки един ден и това мое наблюдение в този студен ден, след две години, се превърна в историята, която искам да разкажа.

На морето истинският туристически сезон, многото клиенти и големите обороти са през август, месеците преди това са само подготовка за това, което ще последва през двадесетте дни на пик.
Тогава котлоните в кухнята са през цялото време на „mах”, сервитьорите са като спринтьори на къси разстояния, а барманът е като сторъката Шива.
Барманът в този период бях аз, да си призная, до последно не свикнах съвсем с ръчката за наливната бира, но това само ми помагаше да съм по-внимателна и по-осъзната в това какво правя.
След една от най-натоварените вечери през август, когато последният клиент си беше платил, готвачите чистеха прилежно кухнята, сервитьорите припряно си брояха оборотите, за да могат след като се отчетат, веднага да се юрнат към морските барове – „Животът, не е само работа, я!” – на бара се появи една двойка.
Мъж към петдесетте, с широка усмивка и невиждащи очи, и жена, която нежно го държеше под ръка. Мъжът се извини, че идват толкова късно, но искал на почерпи жена си с джин и тоник:
„Ама разбира се, за мен е удоволствие да ви съдействам!“
Набързо налях малкия джин, дадох двата тоника, мъжът плати и този дълъг, много дълъг ден приключи.
На следващата вечер, поредната от най-натоварените вечери през август, когато последният клиент си беше платил, готвачите чистеха прилежно кухнята, сервитьорите припряно брояха оборотите, за да могат след като се отчетат, веднага да се юрнат към морските барове, на бара се появиха мъжът и жената от предната вечер заедно с едно момиче.
На каква възраст беше момичето, не можех веднага да определя – на шестнадесет, осемнадесет или двадесет…
Момичето беше красиво, мило и притеснително.
Веднага разпознах приликата (и) с погледа на по-възрастната жена.
Мъжът ми представи дъщеря си и помоли да сипя за тях малък джин с два тоника, а за нея да направя нещо специално.
В момента, в който си каза поръчката, цялата ми новопридобита барманска самоувереност се изпари.
Едвам успявах да спра струята с бира, за да не прелее от чашата, да не говорим, за пяната на капучиното, което никога не ставаше както аз, в позицията си на „клиент“, много обичам.
Пък сега и нещо специално да правя.

НЕLР!
Огледах се за помощ и нали сме екип, помощ се появи.
„Аз ще направя нещо специално!“ – Иван, единият от сервитьорите беше поел инициативата.
Аз послушно му отстъпих мястото си и притихнах. Тогава по някаква странна причина нещо се случи.
Все едно, че някой дръпна шалтера на времето и то спря, събра лъч светлина и го насочи към:
една чаша, един мъж и една жена.

(той отиде до фризера, взе един сайдер)
(отвори го)
(поглед)
– Необходими са сайдер…
(наля сайдера в чашата)
(поглед)
(взе лед)
– …едно, две, три ледчета,…
(поглед)
(отряза лимон)
– …резенче лимон,…
(поглед)
– …сламка,…
(поглед)
– И това е!...
(подаде (и) чашата)

Какво се беше случило ли?
Един мъж подаде на една жена короната и (и) каза, че е „кралица”.
А тя?
Тя я прие и я сложи на главата си.

Това е.
Нямаше предистория, нямаше следистория.
Времето отново се включи, лъчът светлина незнайно къде се стопи, бащата плати, нежно хванат под ръка от жена си, а момичето… момичето, разбра нещо.
Нещо важно.
Нещо много важно.
Момичето разбра, че е жена и това е нещо наистина много специално.

 © Деяна Петрова, Всички права запазени


неделя, 26 юли 2015 г.

СПИСЪК за лятно четене и задължително изучавани книги – за 2. клас (онлайн)

Постарали сме се да дадем достъп до съдържанието на книгите онлайн. Понякога росителите не могат да осигурят всички книги за четене - закупят, заемат от библиотеката - но е добре децата да имат възможност да  ги прочетат.
Списъкът съдържа линкове с безплатен достъп до съдържанието на книгите  от списъка. 

1. А. А. Милн – Мечо Пух
2. Ангел Каралийчев – Приказки
3. Асен Разцветников – Стихотворения
4. Астрид Линдгрен – Пипи Дългото чорапче
5. Братя Грим – Приказки
6. Български народни пословици, поговорки, гатанки и скоропоговорки
7. Джани Родари – Приказки по телефона
8. Доналд Бисет – Небивалици
19. Дора Габе – За вас, деца любими
10. Езоп – Басни
11. Йордан Радичков – Ние, врабчетата
12. Карло Колоди – Приключенията на Пинокио
13. Ран Босилек – Патиланци

неделя, 19 юли 2015 г.

Джапанки и книжки: КОКОСОВО МАСЛО Лариса Ангелова



Кокосово масло

– Ванка, не обичам чехкините, нито полякините, рускините, германките... –  започна да се оплаква Калин на колегата си – сервитьор в изискан ресторант.
– Е, хайде сега! Всички руси жени ли не харесваш или пропуснах нещо?
– Знам ли, те всички са еднакви. Я погледни там русата на четвърта маса, какво ще кажеш?
– Изглежда самотна, хвърля погледи... към теб, хубава е, какво чакаш?
– Не може така, брат, аз съм женен. И ти разсъждаваш като мен преди години. Ето затова не обичам чехкините.
– Ми тя не е чехкиня, Калине! Откъде чехкиня, сега ще погледна в руминглиста. А-а-а, не може да бъде! Как позна?
– Познах, познах, ако и ти постоиш в този ресторант десет години като мен, ще започнеш да им познаваш не само националността, но и поръчките.
– Да, бе! Нещо ме занасяш.
– Искаш ли да се хванем на бас?
– Да, да! Сигурно познаваш клиентите и знаеш какво ще си поръчат.
– Не. Не ги познавам, но щом не искаш...
Ванката се поогледа, но в ранния следобед нямаше много посетители и се съгласи по-скоро от любопитство.
Към ресторанта им се насочи висок, добре облечен мъж.
– Какъв е според теб?
– Англичанин?
– Не, германец е!
– Е, стига де! И какво ще си поръча според теб?
– Чаша бяло вино и лек сандвич, а накрая кафе.
Клиентът застана на вратата и попита на немски дали има свободни маси. Калин му се усмихна и го заведе на една от най-хубавите маси до прозореца с изглед към улицата.
Ванката се учуди, но той още не беше поръчал. Калин взе поръчката и я показа на колегата си, там пишеше – сандвич с филе и чаша бяла вино.
– Ха, не улучи само кафето.
– Почакай, нищо не се знае.
И действително германецът поръча и кафе. Ванката беше много впечатлен. Когато колегата му се освободи, го попита:
– Започвам да ти вярвам. Но не разбрах, като познаваш толкова добре хората, тяхната националност и какво ще си поръчат, защо мразиш чехкините? А, чакай малко... Твоята жена не беше ли полякиня?
– Аха, да! Полякиня е...
– Е, това донякъде ми отговаря на въпроса, но все пак, любопитен съм, какво лошо има в това жена ти да е полякиня?
– Защото Ванка, преди двадесет години бях зелен и неопитен като теб и вярвах на всички красиви руси главици със сини очи.
– Защо? Какво се е случило?
– Беше на морето… Аз като млад сервитьор тичах нагоре-надолу и нямаш представа каква хамалогия беше там – изхранвали сме по три смени туристи – в седем идваха германците, в осем чехите и поляците, в девет руснаците. Най-обичах втората смяна, с тези добре изглеждащи туристки със стегнати тела, ех...
– И?
– Забелязах, че една от групата постоянно ми краде от олиото на масата. Бях луднал да го зареждам, не знаех къде изчезва, докато не разбрах, че е моята.., но не знаех, че ще е моя... Хванах я и я питам: „Защо вземаш от олиото и ме караш постоянно да го доливам като луд, направо ми кажи, ще ти дам цялата бутилка!“. А тя: „Много ми харесвате, пане, не знаех как да ви обърна внимание върху себе си“.
– Е, с олиото ли те свали?
– Не, почакай. Аз ѝ си ядосах, имах си сериозно гадже тогава – Мичето, а салонният непрекъснато ми правеше забележки, че ми е празно шишенцето с олио и екскурзоводът им се оплаквал постоянно от мен. И я питам: „За какво ви е това олио, да си мажете вечер филийки?“, а тя: „Не, пане, мажа се на плажа, за да не изгоря и да имам хубав тен.“  „А така ли, ще ви дам по-хубаво олио от това!“, „Така ли, какво?“, „Кокосово масло!“.
– Кокосово масло? – учуди се и Ванката.
– В яда си не знаех какво говоря.
– И какво направи? Откъде го взе това кокосово масло от преди двадесет години?
– Точно така, откъде! В яда си смесих краве масло с пудра захар и плюх, загрях сместа хубаво, ама много хубаво я разбърках, та да стане като олио и ѝ го дадох.
– А тя?
– А тя се намаза с него и получи такъв зашеметяващ тен, че един ден навярно ме беше проклела или слюнката ми беше с повече хормони, брат... влюбих се в нея.
– Ами, добре е приключила историята, какво от това?
– Ванка – възрастният сервитьор понижи глас. – Тя още иска от моето кокосово масло.
– И какъв ти е проблемът?
– Пресъхнах, гърлото ми пресъхна и маслото не е същото, какво да правя?
– Ама и ти си един, иди в някоя аптека, отдавна продават и от пиле мляко.
– Така ли? Не се бях сетил, а ако не е същото?
– Ако не е същото и тя разбере разликата, не каза ли, че искаш да се разделите?

– Знам ли. Свикнах с нея. И с кокосовото масло. Само това плюеене ме измъчва...
                                  © Лариса Ангелова, Всички права запазени;

вторник, 14 юли 2015 г.

Автори в аванс: Николина Серафимова ПОСЛЕДНАТА ИСТОРИЯ

Днес в рубриката "Автори в аванс" представяме Николина Серафимова. 
Тя е родена  през 1961 година под знака на Водолея. Живее и работи в град Пловдив. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски”. Пише откакто познава буквите. 
"За мен писането е вътрешна потребност, но винаги съм смятала, че човек трябва да има солиден жизнен опит и сериозно наблюдение върху живота, за да може да пише качествена литература" - споделя  Серафимова.
 Три нейни разказа са включени в Алманах „Нова българска литература” 2014 – проза. В момента Николина усилено работи върху приключването на първия си сборник с разкази, който ще съдържа 16 произведения. Освен върху сборника, тя работи и върху  първия си роман, който след след шест години усилена работа е почти на финала.

Награди от литературни конкурси:
 Никулденски конкурс 2013 г. на Бургас – Втора награда за разказа „Последната история”;„Любовта на края на кабела” на Фондация „Буквите” - 2014г – Трета награда за разказа „За любовта и обувките на Господ; „Любовта на края на кабела” на Фондация „Буквите” - 2015г – Втора награда за разказа „Виртуални истории”;




Последната история

            Това се случи през последната ми ученическа ваканция. Вече бяхме големи момчета и колкото и да ни харесваше да се разхождаме безгрижни, ни се искаше да си имаме и повече джобни. „Повече” понякога бяха единствените. Бяхме останали сами с майка ми – след кратко боледуване баща ми почина. Баба, майката на баща ми, понякога идваше при нас в града. При последното си идване ми донесе една картичка и едно писмо от баща ми. Картичката беше с изглед от морето и моя роден град и на гърба и пишеше: „В този град ще живеят децата и внуците ми”. А в писмото баща ми разказваше как е пристигнал преди много години тук сам, как е живял цяло лято в морската градина и е спал по пейките, и как си е намерил първата работа. Нито мама, нито баба успяха да ми обяснят какво е било това да нямаш жителство, но татко в края на писмото го казваше простичко: „Вече мога, освен по пейките, да спя и на легло, стига да имам пари да си плащам наема.”
            Скрих картичката и писмото в моя тайник – там държах всичко, което ми бе ценно. Понякога ги изваждах и с часове гледах картичката и препрочитах писмото. Баща ми го беше писал, когато е бил на моите години. Сега, и аз като него, си търсех работа и не успявах да намеря, ама не защото нямах „жителство”, а защото бях на седемнадесет години и на никого не му се занимаваше с искане на разрешителни за работа на непълнолетни лица. При толкова пълнолетни безработни. А на мен работата ми трябваше – не само за джобните, а за да можем и по-лесно да оцеляваме с майка ми. Три момчета от тайфата ни вече работеха, но те бяха навършили осемнадесет. Преди няколко дни и най-близкият ми приятел ги навърши и веднага започна работа в кухнята на крайбрежно капанче. А аз щях да ги навърша след два месеца, но лятото щеше да си е отишло и училището отново да е започнало.
            Въпреки всичко не се отказвах. Продължавах обиколката за търсене на работа, но навсякъде ме питаха: „Имаш ли навършени осемнадесет?”. И с право – непрекъснато ги проверяваха. Бях натрупал и много огорчения при някои от срещите.
            И така, докато питах тук-там и чувах редовния отказ, си спомних, че и баща ми описваше в писмото си, как дълго търсил работа и не намирал. Тогава отишъл на рибарския кей и там вече не питал, а предлагал да помага срещу осигуряване на обяд или билет за кино. Затова реших да отида на този кей и докато вървях, прехвърлях какво ще им кажа, като ме попитат имам ли вече навършени осемнадесет години. „Нямам, още не съм ги навършил, но то е само документално. Мога да нося касите, да мия и дипля мрежите. Мога да чистя лодката, мога да сортирам рибата. Мога дори да я разнасям. Не, не мога, нямам кола, нямам и шофьорска книжка, а и дори не мога да карам. Но мога да я продавам на кея. На всички, които идват тук, за да купуват риба. Знам всичко за рибата. Знам и как се приготвя. Откъде знам ли? Баща ми беше главен готвач..., но вече го няма. Мама работи в кухнята на голям хотелски комплекс. А баба е била готвачка в детската градина на село. Е, когато някога на село е имало детска градина...”
            Тъкмо си отработвах готовите отговори, когато видях как една лодка се приближава към кея. Не беше малка, но в нея имаше само един рибар – възрастен, с прошарена и оредяла коса. Когато приближи и го погледнах в очите, разбрах че човекът беше от тези, които се помнят за дълго. Ами сега, какво да му кажа, как да го питам?
            – Ти… рибарска лодка ли си?
            – А не си ли личи?
            – Личи си – изхъмках аз и се притесних, защото още не знаех как да го попитам. Обхвана ме нещо като сценична треска, в която устата ти продължават да говорят, ей така напосоки, каквото им падне:
            – А рибар ли си?
            – Да.
            – А защо си сам на лодката?...
            – Така съм си открай време.
            – Искаш ли да имаш помощник?
            – Искам.
            – Но нямам навършени осемнадесет години.
            Рибарят замълча и се втренчи в мене. Явно и него са го проверявали, и той не искаше да си има проблеми със закона.
            – Можеш ли да ми помогнеш да разтоварим?
            – Мога – отговорих веднага аз.
            – Давай тогава…
            След два часа всичко беше готово. Дори бях измил лодката и бях надиплил мрежите.
Седнахме до бараката на рибаря. Там имаше маса и две пейки, сковани от дъски. Ухаеше на прясноизпечена риба. Хлябът и зеленчуците изглеждаха толкова апетитни...
            – Нека да си поговорим и похапнем – ми каза рибарят.
            – Добре.
            – Ти още си ученик, нали?
            – Във ваканция съм. Последната ваканция.
            – И си търсиш приключения?
            – Не, търся си работа. Но като разберат, че нямам осемнадесет и ме отпращат.
            Разказах му подробно за всичко. Че живеем сами с майка ми. Че баща ми е починал. Че мама понякога тихо плаче, като не може да ми остави джобни. Че баща ми навремето, на моите години, е дошъл в този град сам и е изпратил ето тази картичка. И му я показах. И после е написал това писмо, и му го прочетох. И че историята от писмото ме е довела днес на кея. Възрастният рибар дълго мълча. Запали цигара. Отиде до бараката и се върна с едно пакетче.
            – Виж, момче, аз не мога да те взема на работа, защото цял живот съм ловил риба сам. Но винаги някой ми е помагал на кея. Не съм си търсил помагачи – те сами си идваха. Всеки мечтаеше и пътуваше за някъде. И спираше тук за малко, като на спирка по пътя...
            – Ама аз просто попитах... Ако стане. Мога и само да ти помагам. Нали за да помагаш на възрастните, не е необходимо да имаш навършени осемнадесет години...
            – Всеки ден ще идваш по едно и също време. Както днес. Ще ми помагаш да сортираме рибата и да свалим касите, да подредим всичко и после да си хапваме и да си говорим на масата. Ако не ти се носят каси и не ти се сортира риба, можеш да идваш само за приказката...
            – О, ама как?
            – Не бързай. Като си тръгваш всеки ден, ще ти давам по един живарник с риба – да имате за деня. И ще ти давам и джобни – за кино и за лимонада.
            – То сега лимонадата е сменена с друго.
            – Е, ще си избираш сам – или кино с лимонада, или другото.
            – Да, благодаря много!
            – Не бързай. И всеки ден ще ти разказвам по една история. Ти имаш приказлива и мислеща душа – може да събереш историите.
            – А, не проявявам такива наклонности.
            – Може да не знаеш още.
            – Ами ако ти дойдат на проверка? – продължавах да се притеснявам аз.
            – Ще кажем истината – че ми помагаш срещу храна, кино и лимонада. И приказки.
            – Добре. Даже може и без приказки. Другото ми стига.
            – Засега ти стига.
 Дълго мълчахме и после възрастният рибар ми каза за довиждане:
            – Ето ти за киното и лимонадата, а рибата си вземи сам от живарника. Днес няма да има приказка, защото си говорихме за опознаване.
 Като се прибрах вкъщи, мама вече се беше върнала от работа.
            – Каква е тази риба?
            – Днес помагах на един рибар и той ми я даде.
            – Ама как така? Ама много е хубава тази риба. И колко е много...
            – И за кино и лимонада ми даде, но нали не ти достигаха за тока...
            – А, платих го. Пък и ето – няма да мисля какво ще готвя. И за утре ще има.
            – Аз всеки ден ще нося риба. И всеки ден ще има за джобни. До края на ваканцията.
            Майка ми много се изненада. Разказах й цялата история. Накрая ми каза:
            – Мисля си, че и друг път съм слушала тази история, но не мога още да си спомня къде.
            Така мина последната ми ваканция.
Аз всеки ден отивах на кея, чаках да дойде рибарят с лодката и рибата. Помагах му, говорехме си, а той ми разказваше по една история. Всеки ден записвах разказаната история. Мама беше много доволна, защото не мислеше дали може да ми остави джобни. И спря да плаче тихо в кухнята. Дори в началото се чудеше какво да прави толкова много риба, но и това измисли – научи се да я консервира, а съседите научиха, че сме много щедри и че не съм безделник.
            Наближаваше първият учебен ден на последната ми учебна година и аз отивах да помогна за последно на рибаря. И да му кажа, че вече няма да мога да ходя всеки ден, но в събота и неделя с удоволствие ще му помагам. Без риба, без кино и без лимонада! Когато стигнах до рибарския кей, той ме чакаше до бараката. Вече беше сортирал рибата, изнесъл касите. Дори беше измил лодката и подредил мрежите. На масата имаше пак печена риба, хляб и салата. За първи път имаше и бутилка.
            Седнахме. Като за последно. Но само за това лято. Знаех, че ще идвам още дълго тук.
            – Днес ще ти разкажа последната история.
            – О, не съм ти казал. Всички истории, които ми разказа, съм ги записал. Всеки ден като се върнех в къщи, си записвах поредната.
            – И много хубаво си направил. Мисля си, че някой ден може да стане интересна книга от тях.
            – А, чак толкова! Не смятам.
            – Не бързай. Днес ще ти разкажа последната история.
            И започна…
Беше същият рибар от татковото писмо. Точно него, преди години, срещнал на кея баща ми, обезсърчен от седмици безрезултатно търсене на работа и спане по пейките на морската градина и гарата.
Точно той му беше намерил работа навремето в едно предприятие в града. Осигурил му храна и пари… „за кино и лимонада”. Докато стъпи на краката си...
            И ми показа неговата картичка. На нея имаше същия надпис: „В този град ще живеят децата и внуците ми”. После ми прочете писмо, което татко беше написал до него. Показа ми и снимка. На нея бяхме аз, мама и татко.
            – Непременно ще запиша и тази история, като си отида.
            – Запиши я. А знам, че ще ги събереш всички в книжка.
           
            Така и стана. След пет години, малко преди да завърша университета, аз събрах всички истории в книжка. Посветих я на стария рибар, на баща ми и на родния ми град. На последната страница сложих снимка на същото място от картичката, но вече променено от времето. Под нея собственоръчно написах: „В този град ще живеят децата и внуците ми”.
 © Николина Серафимова, Всички права запазени;


неделя, 12 юли 2015 г.

ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ НА ПИСАТЕЛИТЕ Петко Р. Славейков


Когато пишете, трябва да имате пред очи следующите правила:
1. Да сте кратки, защото е векът на телеграфите и стенографите.
2. Да сте определени, сиреч да не описувате един предмет, без да го посочите, че е този той.
3. Да излагате събитията безизкуствено и безпристрастно.
4. Да отбягвате от предисловието и да се вглъбявате отведнъж в предметът, както добрийт плувец в студената вода.
5. Когато пишете някоя фраза, която имате за изключително добра, теглете под нея пръчка. Извънредното явление привлича вниманието на всички.
6. Да бъдете кратки, сиреч да се уверявате по-напред, че наистина имате в умът си някоя идея и тогаз да я излагате в късо.
7. Когато статиите или изложенията ви са пълни, отсечете от тях всяко излишно говорение; защото не е в многото хубавото, но в хубавото многото.
8. Да правите периодите си къси. Лаконизмът е язикът на господарите и на големите мъже.
9. Да отбягвате от всякой язик накамарен, претоварен и препълнен. Най-простий е най-добър.
10. Да пишете така, щото лесно да се прочита. Йерографическият язик е самийт, който е намерил верни читатели.

В. "ГАЙДА", 1866 г.

Популярни публикации / месечен рейтинг