понеделник, 29 август 2011 г.

Автори в аванс: Нели Господинова

Фантастика!
Нели Господинова твори предимно в сферата на поезията . През 2010 издава дебютната си книга "Глътка живот".
За съжаление прозата й остава встрани от читателския поглед, а в областта на фантастиката тя е абсолютно непозната.
Предстоящи книги за издаване: романът "Гледни точи и парадокси"; "G-точката в писанетo" - есеистика и публицисктика;







ПАЗИТЕЛЯТ



Стълбите я отведоха във вътрешността на замъка Тартар[1]. В него беше светът на Титаните – онази виртуална общност, за която се говореше толкова много. Техен пазител беше Имагинерният Хекатонхейра[2].
Да разкрие самоличността му беше задача от първостепенна важност.
Защо?
Това щеше да се изяснява в хода на проучването.

Отскоро имаше вземане даване с него. Комуникацията със същества от такъв вид не беше нещо необичайно. Необичайното беше, че виртуалният образ се трансформира, подобно на вирус в съзнанието й. А това не беше безопасно. Присъствието му разрушаваше аурата й и постоянно създаваше проблеми. Но тя не го мразеше. Етичният кодекс не толерираше чувствата на любов и омраза. Новите хора бяха редуцирали чувствата.
И все пак!... Беше дошла за отговори. И не великаните я интересуваха. Знаеше, че съществуването им е несполучлива архи-измислица на хората от миналото. В Новия свят митовете отдавна бяха забранени или забравени. Виртуалните общества обаче обичаха да се кичат с гръмките им имена и кръщаваха с тях новите си мозъчни вируси. Този обаче беше различен. Въпреки неудобствата, които й причиняваше, считаше, че Хекатонхейрът е най-прекрасното интелектуално съзнание, което бе срещала някога. Архаизаторът тълкуваше присъствието му доста непонятно и нелогично, а това никак не беше добре. И въпреки всичко, тя усещаше как нещо непознато я завладява и издига над всичко земно и реално.
 Напусна убежището си още рано сутринта. Искаше да се увери – да види и пипне –  да топне сама пръст в раните. Срамуваше се от тази зависимост, която въпреки силата си я правеше слаба, от съмнението, от мисълта, но най-вече от наличието на чувства. Знаеше, че поведението й е в разрез с общоприетите норми за благоприличие. Но сега не искаше да мисли за това. Искаше й се само да го докосне и да запълни огромната празнота, която чувстваше в себе си като балон
Траволаторът в коридра хлътна изненадващо надолу. Лъхна я остра миризма на застояло, мръсотия и урина. Тя затаи дъх и ускори темпа. Пътната лента я водеше в леговището на Сторъкия. В представите й Тартар беше виртуално пространство, без материални измерения. Подземният свят, ъндърграунда на обществото не можеше да бъде материален…
 Идването й тук,  бе може би грешка. Но любопитството винаги е било силно човешко начало. Особено, когато това начало бе от женски пол.
Изпита известно разочарование. Беше си представяла нещата различно, някак по-лъскаво и прекрасно. Мислеше че той е прекрасен, затова в съзнанието й всико, свързано с него беше също такова. Могъществото му, изобретателността и чистотата на разума, бяха създали у нея други представи. Сега се убеждаваше за кой ли път, че фантазията няма нищо общо с действителността. Опита се да игнорира трудностите на терена, мрака, потискащата атмосфера и застоялата миризма. После се сети, че тялото й автоматично се нагажда към средата и скоро ще успее да преодолее погнусата на първото впечатление. Той беше Пазителят. Наистина се искаше кураж да бъдеш Пазител (каквото и да означаваше тази дума).
Продължи смело напред в изкривения времеви континуум между представи и реалност. Скоро сензорите й отчетоха топлина на друго живо тяло. Насочи се в тази посока. Идеше от купчина мръсни завивки, събрани на топка. Между тях светеше монитор на мощно компютърно устройство. Лъхна я миризма на пот. Температурни аномалии обезпокоиха сензорните рецептори. Навярно бяха част от болестта на съществото.
Често телесното и духовното бяха пълни антиподи. Сега се увери в това. Видя колко отблъскващо може да бъде тялото на един Сторък великан. Сторък беше силно казано. Виртуалната трансформация на този модел имаше по-малко крайници. Огромно слузесто тяло придържаше с израстъците си едновременно осем виртуални реалности. От тях чудовището засмукваше жизнени сили. Пипалата му изпращаха кодирани сигнали и получаваха такива. Изтръпна. Знаеше, че не е единственият донор, но гледката бе нереално отблъскваща.
За да съществуват всички живи същества непрекъснато обменяха енергия едно с друго. Обикновено това ставаше по двойки или в триада. Октагонът бе изключително рядка конфигурация. Това я отврати…и отчая. После съвсем изненадващо се превърна просто в стимул.
Концентрира се. Съзнанието е велика сила. Представите управляват и напътстват света на разумните същества. В нейните представи Виртуалният Хекатонхейра беше красиво същество. Тя включи автосугестора, за да подсили увереността си, но това намали защитните й полета. Не знаеше защо се получава така. Не знаеше защо е тук. Скоро заработиха и допълнителните защити, а архаизаторът изпрати до нея кодът за думата „привличане”. Тя провери магнитните полета, гравитацията, но всичко беше нормално. Вероятно близостта до земното ядро бе причина за това. Търсачката установи мощно, непознато биополе с необичаен розов спектър. Това я учуди и тя се зарови в тълковния речник на архаизатора: „Привличане на две биологични единици, химично взаимодействие, отделяне на хормони, симбиоза на аурите, процеси наричани преди 800 години с думата любов.”
Тълкуването я накара да се усмихне. „Любовта” бе отдавна закърняло чувство. Хората изкуствено бяха стимулирали отстраняването на „любовта“ в миналото си, защото се бояха от нея. Любовта не беше съзидание, а разрушение на интелектуалните структури. Появата й носеше деградация на личността. Болните оглупяваха безпричинно и временно излизаха от строя. Това състояние не можеше да се вмести в протокола на поведенческите реакции в новото общество.
Беше малко вероятно в това пространство „любовта” да се е развила от обмяната на енергия между нея и Сторъкия. И въпреки това уредите  на архаизатора отчитаха емоционално привличане. Замисли се. Може би генетичният й код съдържаше неизтрита информация от миналото. Онова минало, за което знаеше тя, бе официалното становище на Новия свят. Историята за всички бе ясна и недвусмислена. Изводите – също. Духовното беше победило материалното. После бяха елиминирали безвъзвратно и телесното. Еволюцията бе свела живота до интелектуално общуване. От емоционалността не бе закърняла само емпатията. Всичко друго водеше до регрес и упадък на човешкия род.
Нехигиеничността, породена в телесното общуване през ретро вековете, за малко не унищожи света. Интелектът можеше да съществува над телесните възможности във времевия континуум и да се развива без да старее физически. Умствената старост го правеше по-пъргав и по-мощен, по-добър и опитен дори.
Тя спусна личната си защитна завеса и скри присъствието си. Не искаше чудовището да я усети. Беше развълнувана и шокирана. Изпитваше чувства за пръв път.
Сега беше време да си тръгне, но не го направи…
Обикновено се владееше. Протоколът изглеждаше глупав и безсмислен. Най-сетне обектът на нейните възприятия стоеше пред очите й цял-целеничък. Имаше коси и огромни ръце. Навярно беше оцелял след еволюционния катаклизъм преди няколко века, благодарение на по-силно развитата си имунозащитна система. Мръсотията на Тартар се бе оказала предимство. Тялото й потрепери и тя усети, че не може да се слее изцяло с обкръжаващата я среда. Но едва ли реалността беше толкова важна. Затова се опита се да погледне ситуацията от друг ъгъл. Изключи мимикрията, смени местоположението и настрои сензорите си в полето на жизнената аура на любимия.
Картината се промени тотално. Противното тяло засвети в бледа синкава светлина. Тъмното помещение се освети в мек неонов отблясък, в средата на който имаше малко червено петно, което пулсираше ритмично. Навярно то беше виновно за болестта му. Прикова поглед в него и мека топлина се стече по бедрата й. Закърнялото женствено чувство разпука капсулата на забравата и изригна по необичаен начин. Беше странно, защото тя нямаше бедра в истинския смисъл на думата, но усети как краката й се разтрепериха. Това взриви системите й. Бе преминала всички възможни нива и защити на магнитните и виртуални полета, а нещо все не беше наред… Защо? Вече съжаляваше за нещата, които видя и които се случваха?
Представите, които управляваха жизнения й цикъл се сринаха за броени часове. И въпреки всичко новото й състояние я правеше щастлива. Тази непозната емоционалност я издигна още по-нагоре в друго, също непознато досега, състояние на безтегловност.
Тя отново смени гледната точка. Малкото болестно петно не изглеждаше така отвратително. Напротив... То се отрази в биополето й и заби още по-бързо.
Значи това бе състоянието – любов! Стана й любопитно и тя изпрати импулс. Неочаквано се чу музика – стара, излязла сякаш от дълбините на съзнанието й. Видя, че не е сама горе. Виртуалният Хекатонхейра прекъсна общуването си в октагона и също се издигна при нея. Тялото му се понесе в ритъма на музиката, която излъчваше тя. Това я озадачи и привлече. Той я присламчи я в обятията на огромните си ръце, които в светлината на аурата й изглеждаха като мощно разперени крила – танцуваха...
Това активира полето около нея и то светна с червения сигнален код за близка опасност. Нещо започна да бие силно и неравномерно като пред колапс. В съзнанието й изтече безсмислена информация за учестена сърдечна дейност. Странно, защото тя нямаше сърце. Светлината обаче визуализира представите й отново на архаично ниво и тя усети как духът й се материализира в телесните си измерения. Каква красота!
Трансформацията беше болезнено приятна. Първоначалната обмяна на енергия между нея и Сторъкия сега беше почти ужасяваща. Той отвори уста. За миг помисли, че ще я погълне. Устните му и огненият му дъх бяха все по-близо и по-близо. В подкосените й крака мускулатурата разпусна влакната си. Умствените й процеси зациклиха и подаването на информация спря. Тя не знаеше какво да прави и остана вцепенена. После се свлече долу върху топката мръсни завивки. Сигналите на червения код за опасност вече бяха изключително приятни. Опита се да говори, но от устата й излязоха нечленоразделни викове. Виртуалния Хекатонхейра я засмука в огромното си туловище и това беше най-приятната и желана смърт в живота й…Миг преди да се изключи осъзна, че той бе Пазителят.
Всеки нарушител на етикета и на новия обществен ред, показал дефект, завършваше съществуването си така.




[1] Тартар (на гръцкиΤάρταρος) в древногръцката митология е дълбока бездна, най-мрачното място в подземния свят, затвор за победените богове и титани, място за наказаните от боговете;
[2] Хекатонхейри (от гр. Έκατονχειρες — сторъки) в древногръцката митология са трима великани с по сто ръце и петдесет глави;


сряда, 24 август 2011 г.

Кулски поетичен панаир ”Йордан Йончев”- 2011г.

19-ти август, 2011 година.
Осмият Кулски поетичен панаир тази година е доста различен. Няма го поетът и писател, общественик, инициатор и главен организатор на това събитие – Йордан Йончев.
И макар че центърът е обновен, а главната улица свежо асфалтирана, скръбта на хората от загубата на Питагор прави градеца още по-тържествен и тъжен. Срещата на организатори и участници започва с поклонение на гроба му, а преди началото на церемонията домакините раздават на всеки гост специално издание на вестник „Кула” и едно късче поезия - лист с черна лентичка в горния ляв ъгъл върху лика на Йордан Йончев, а под него стихотворението „Мънисто”.
С развълнуван глас и по стара традиция кметът Марко Петров открива събитието в амбиента на античната крепост "Кастра Мартис”, в центъра на града. Йордан Йончев посмъртно е удостоен със званието "Почетен гражданин на град Кула", а 8-мото издание на националния поетичен конкурс "Кулски Поетичен панаир", носи тази година неговото име. Едноминутното мълчание крие сълзите и вълнението на хората, които са го познавали.
Специален гост на тържеството е поетът Бойко Ламбовски, чиито корени са от този край.
70 автори от цялата страна са представили своите стихотворения на конкурса. Три равностойни награди присъди компетентното жури в състав Анелия Гешева, Силвия Христова и неговият председател, поетът Андрей Андреев.
Награди:
Людмил Лефтеров Симеонов – Свищов;
Станка Бонева – Варна;
Тотка Савчева – София;

Три отличия на:
Нели Господинова;
Кръстьо Раленков;
Даниела Йорданова;

Райчо Русев е с награда за сериозно творческо присъствие и популяризиране на Кулския поетичен панаир;
Наталия Цветанова от Монтана с награда на кмета;
Ненчо Славчев - награда за стихотворение, посветено на Перо и Йордан Йончеви;
Величка Дичева от Русе - награда за стихотворение за Кула ;

Осмото издание на поетичния конкурс завърши с поетична вечер, концерт на видинската симфониета и неофициална част.

(Написването на този кратък материал, стана възможно, благодарение на Филип Дянков, за което искрено му благодаря.)

За Кула, Питагор, поезията и приятелите... от Теди Савчева

Осми Кулски поетичен панаир "Йордан Йончев"-2011
19 август е, часът е малко преди седем. Имам достатъчно време, за да си купя вестник и минерална вода. Изпивам едно кафе и се отправям към 37-ми сектор на автогарата, откъдето в седем и половина потегля автобусът за Видин. И тук ме очаква приятна изненада – Нели Господинова и Константин Лаков. Без да сме се уговаряли предварително, оказва се, ще пътуваме заедно до Видин, а от там - към Кула. Двете с Нели сме номинирани за награда и ще участваме в Кулския поетичен панаир, който се провежда за 8-ма поредна година.
Пътуването продължава около 4 часа. Навън се сипе жар. Добре че човечеството е направило и някои полезни изобретения, като климатика. Придрямвам, а когато на някой завой поотворя очи, срещам само прашните погледи на слънчогледите от крайпътните ниви, уморени от непрекъснато взиране в слънцето. Изпитвам особена носталгия към този край на България. Тук са били студентските ми бригади - в консервния комбинат „Боян Чонос” във Видин и в ябълковата градина до с.Майор Узуново. Дали съществуват още? По-добре да не питам. Нека останат живи в спомените ми. Пред очите ми още са онези слънчогледови пити с огромни семки, които хазаите ни носеха вечер, да си похапнем. Дали има такива сортове и днес?
Пристигаме във Видин навреме и успяваме да направим връзка с автобуса за Кула. След около 40 минути слизаме на площада пред читалището. И тук е много горещо. Оказва се, че сме първите гости. Леко сме разочаровани. Кафенето, долу в градината зад читалището, е затворено, няма го и човекът с ключа за така наречените „гримьорни”, където да се освежим малко. По-късно от секретаря на читалището Маргарита Вълчева разбирам причината за това. 19 август е денят на град Кула. Всяка година, през седмицата, в която попада тази дата, се провежда Кулският панаир, а в петъка на тази седмица е заключителният етап на поетичния конкурс. А днес е и петък, и 19 август - всички празнуват.
Оставяме багажа си в една от стаите и тръгваме на обиколка из града. Първо се отбиваме в най-близкото кафене. Сядаме отвън, под сенките на дърветата. На малките градчета това им е хубавото, че почти всички хора се познават. Затова гледат на пришълци като нас хем с любопитство, хем с недоверие. Но иначе са добронамерени и услужливи. Тихо и спокойно е. Няма я шумотевицата и блъсканицата на големия град.
Още е ранен следобед. Тръгваме към мястото на панаира. Минаваме покрай късноантичната крепост, където довечера ще се състои празника на поезията. Няколко художници, участици в международния пленер, рисуват. Такава жега е, че почти няма хора по улиците. С питане накъде да вървим, най-после пристигаме. Тук, както на всеки панаир, има всичко: скара с кебапчета и кюфтета, захарен памук и петлета, лукум, всякакви джунджурии, стрелбище, където всеки с точен изстрел може да си спечели награда-играчка, въртележки за малки и големи. Ние сме едни от малкото посетители. Сигурно ще се оживи надвечер, когато времето позахладнее.
Обаждат ни се от читалището. За 17 часа е предвидено поклонение на гроба на Йордан Йончев - поет и писател, общественик, инициатор и главен организатор на Кулския поетичен панаир, дългогодишен учител по математика и информатика, известен с литературния си псевдоним Питагор. През 2008 г. бях в Кула като гост на поетичния панаир. Тогава се запознах с него. Има хора, които като ги срещнеш веднъж, не ги забравяш, незвисимо от това колко дълго си общувал с тях. Жегата тогава беше още по-непоносима от днешната, но той с ентусиазъм ни развеждаше с колата си къде ли не – до родната къща на художника проф.Александър Поплилов, до мястото, където през 1944г. са били разположени съветските „катюши”, до Раковишкия манастир, дори стигнахме до границата, където е ГКПП „Връшка чука”. Светъл човек беше – светъл е и споменът за него.
„Градче като градче” – пише за Кула в един от разказите си Йордан Йончев – „в него се случват такива неща, каквито стават навсякъде по белия свят. Но си има и някои работи, дето не се срещат никъде другаде.” Едно от тези необикновени неща в Кула е поетичният панаир. Наближава 20 часа. Към крепостта „Кастра Мартис” се стичат празнично облечени хора. Натам се отправяме и ние, участниците. На входа на тази импровизирана зала под небето домакините раздават на всеки гост специално издание на вестник „Кула” и по едно късче поезия - лист с черна лентичка в горния ляв ъгъл върху лика на Йордан Йончев, а под него - стихотворението „Мънисто”. Поетичната вечер открива кметът на града Марко Петров. Той съобщава, че на свое заседание Общинският съвет е удостоил Йордан Йончев със званието „почетен гражданин на Кула”, а от тази година, 2011, Кулският поетичен панаир ще носи неговото име. Следва награждаването. Вълнуващи са думите на председателя на журито Андрей Андреев, който е родом от Кула и на специалния гост, поета Бойко Ламбовски, чиито корени са също от този край. Отличените поети рецитират свои стихове. Празничната атмосфера се допълва от изпълненията на дамския камерен квартет. Подухва лек ветрец. Светят звездите над Кула. Сигурно една от тях е Йордан Йончев.
Празникът продължава в ресторанта. На една маса сме с Цветан Цветанов, заместник началник в местната полиция, и семейството му. Опитваме от неговата люта ракия, която, по неговите думи, е специална - не се прави от джибри, а от чисто вино. Отливаме от нея настрани в памет на Питагор. Те, двамата, през годините са се надпреварвали кой ще направи по-хубава ракия.
Празничното настроение ескалира с изпъненията на двама млади музиканти - младеж и девойка, които вече не живет в Кула, но са дошли тук специално да пеят за нас. А какво става, когато изважда акордеона и хваща микрофона Теменужка Маринова, е трудно да се опише с думи! Тя е от с. Александрово, Ловешко, учила е народно пеене и има невероятен глас. Не се стърпяват и художниците от пленера, които също са в ресторанта, и я молят да изпълни за колегите им от Сърбия две песни.
Минава полунощ. С микробуса и колите потегляме към хижата, намираща се в местността Божурица. Посрещат ни радостно трите кучета, махайки с опашките си. Бързо се разпределяме по стаите, оставяме багажа и сядаме около масата на поетична раздумка. Теменужка отново хваща акордеона и запява. Пригласяме и ние – руски песни, естрада, народни песни, изпълнения по желание... Времето минава така неусетно. Алармата на телефона ми, която бях забравила да изключа, неочаквано ни известява, че вече е 5 часа сутринта, 20 август.
И тук ми се иска да изброя всички приятели, които бяхме в хижата, които заедно сътворихме вълнуваща поетично-музикална вечер: Величка Дичева, Иван Христов, Константин Лаков, Красимир Манев, Кръстьо Раленков, Людмил Симеонов, Надя Радева, Наталия Цветанова, Нели Господинова, Райчо Русев – Райсън със своите еротично-хумористични стихове, Станка Бонева, Теменужка Маринова и братовчед й, който ни разкри тайната, че наскоро тя е спечелила златен медал от международен фестивал за фолклорни песни, Тотка Савчева, емоционалният Филип Дянков, който през цялото време танцуваше и пееше, и още един поет, за съжаление не помня името му. Това са прекрасни хора, приятели, поети, съмишленици, сродни души!
Към 9 часа, макар и спали само 3-4 часа, дали от чистия въздух или от чашата с кафе, което Наталия приготви за всеки, всички сме бодри. Пристига усмихната и Маргарита Вълчева със сладки вкуснотии, допълнение към кафето. Последни общи снимки и... Не, не ни се тръгва! Маргарита обещава да не прекъсва традицията на Кулския поетичен панаир, докато тя е секретар на читалището, а ние - да идваме тук всяка година, не заради наградите, а заради вълнуващите срещи със стари и нови приятели, заради незабравимия Питагор, който изгради този поетичен дворец в Кула за нас, и най-вече - заради Нейно Величество Поезията.

Тотка Савчева



МЪНИСТО

Почти стоиш на място – неподвижен,
по-бавен от крайпътните дървета...
Шаманите на времето те нижат
на броеница – дяволски проклета...
Опитваш да твориш и да се бориш,
но празен лист в ръката ти белее,
защото те не искат да говориш...
Шаманите – проклетите, вилнеят...
Прехвърлят те сред другите мъниста,
натискат те по гръб, а после – ничком...
И някой ден, като обърнат листа,
ще се търкулнеш и ще свърши всичко...

Йордан Йончев - Питагор

вторник, 23 август 2011 г.

Група във Фейсбук с петиция поетът Ивайло Балабанов да се изучава в училище

Ивайло Балабанов - в читанките и учебниците по БЕЛ

Поезията на Ивайло Балабанов, един от най-големите ни живи поети, да се изучава в училище редом с останалите класици.За това призовават над 720 души от различни краища на България, обединени в група във Фейсбук.
Практиката показва, че в съдържанието на учебния материал по БЕЛ живи автори рядко се допускат.Но и изключения има като творчеството на Валери Петров.

Защо?
"В поезията на Ивайло Балабанов го има онова мъдро и светло отношение към миналото и настоящето, което е в състояние да повдигне духа на българина днес и да даде на децата ни основание да се гордеят, че са българи." - споделят организаторите на групата "Поезията на Ивайло Балабанов - в училище!".
Със съгласието на поета, членовете на групата са събрали в раздела "Документи" голяма част от произведенията на автора.Идеята е стихотворенията да са достъпни за четене и отпечатване за всеки, който пожелае, да ги употреби по предназначената цел, както и просто да се запознае, с големия наш съвременен поет.

Петицията
Групата е пуснала Петиция с отворено писмо до всички български учители, директори, началници на РИО при МОМН и лично до министър Игнатов.
Поезията на Ивайло Балабанов - в училище!
Можете да подкрепите петицията като дадете своя глас и вие.

Прочитането на стихотворение - първата стъпка в тази промяна
Авторката на петицията, поетесата Анелия Гешева набляга, че същинското предложение е: "Не просто Ивайло Балабанов - в учебниците, а АКТУАЛИЗИРАНЕ НА ПРОГРАМАТА ПО ЛИТЕРАТУРА ЧРЕЗ ВКЛЮЧВАНЕТО В НЕЯ НА СЪВРЕМЕННИ АВТОРИ. А прочитането на стихотворение от един от тях в първия учебен ден е първата стъпка в тази промяна!"

Кой е Ивайло Балабанов?
Талантливият поет е роден през 1945 г. в ивайловградското село Хухла. Завършил е гимназия в Ивайловград. Работи по изграждането на "Кремиковци" и язовир "Ивайловград".
Почетен гражданин на Ивайловград, Кърджали и Свиленград. Член на СБП.
Автор е на книгите "Да се загледаш в звезда", "Окова за щурец", "Парола любов", "Религия", "Тракийски реквием", на поетичния сборник в два тома "Песни за старо вино" и други.

През 1980 г. печели награда от литературния конкурс "Южна пролет". През 1987 г. взема наградата на Съюза на българските писатели, 2001 г. - националната награда "Изворът на Белоногата".
Поетичният сборник "Песни за старо вино" печели "Книга на годината -2004". Получава награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров.
През 2005 г. взема литературна награда за цялостно творчество "Александър Паскалев". Носител е и на орден на Националния съюз на името на Капитан Петко войвода. Лауреат на Националната награда "Пеньо Пенев" за 2008 г. На фестивала "Славянска прегръдка" - носител на голямата награда "Летящо перо" 2010.


ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

Европа, млада и непохитена,
четеше своя рицарски роман,
когато, във зора незазорена,
загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,
Европа се прехласваше по Бах...
А, с вълчи вой, в тракийските полета,
вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,
тя тънеше в охолство и разкош,
във Солун, на пазара за робини,
гяурките вървяха пет - за грош.

Когато тя строеше катедрали,
и замъци... Във стария Балкан
скърбяха тънки липови кавали
и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,
градени със отрязани глави.
И, всъщност, си остана непревзета
страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,
широка колкото следа от лъв,
но се превърна в страшна вълча яма,
покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,
със камък и стрели от бучиниш,
дедите ни завардиха Европа
и турците не стигнаха Париж!

понеделник, 22 август 2011 г.

Господин Сабо от Лариса Ангелва



Господин Сабо привидно се зарадва на завръщането на Малката джапанка. В тъмния шкаф за обувки отново стана тясно и когато я окачиха на стената, донякъде се успокои, но само донякъде. Той тъжеше, че не му обръщат достатъчно внимание. В тази страна се интересуваха повече от джапанките. И Старият чехъл го канеха навън, а той не пропускаше да навре любопитния си нос навсякъде и важно разказваше какво е чул и видял. Дори превзетият Сандал имаше своите специални вечери, когато излизаше, придружен от облак ароматно ухание. А той оставяше сам и ненужен, защото, просто никой в къщата не носеше сабо.
Един ден Сабо се замисли над името си. Като оставаше сам, погледът му блуждаеше и откри библиотеката. Успя да се доближи до книгите от долния ред и да почете. Там стояха най-дебелите и големи книги. Отвори енциклопедията, потърси името си и беше приятно изненадан, че е популярно в Унгария. „Ето, откъде съм!”. След това откритие той започна да повдига глава и да изпъчва гърди, а останалите му се чудеха, че е весел, след като остава през деня напълно сам в тъмния шкаф.
Но Сабо можеше не само да чете, а беше и много наблюдателен. Самотата развива това качество, а той не се оплакваше от нея и се радваше, че съдбата го е наградила поне с него. Така той забеляза, че и чантите имат своето предназначение, както и обувките. Една от тях излизаше всеки ден и се връщаше натоварена с различни продукти. Това беше Пазарската чанта и той реши да се сближи с нея. Беше направил цял план, който му се въртеше в главата, особено през нощта, защото останалите, изморени от дневните си задължения похъркваха и от това страдаше неговото чувствително ухо.
В една сутрин, той направи комплимент на Пазарската чанта. Тя леко се изви, изненада се, но прие ухажванията му дотолкова, че един ден той просто се пъхна между два вестника и с тях попадна в нея. Така започна неговото пътешествие. Той не знаеше как да стигне до Унгария, но се надяваше на учения си мозък.
Но в тази сутрин, Пазарската чанта, която не можеше да чете бе объркала дните. Беше сряда и ходеха на рибния кей. Сабо не понасяше риба, но със закъснение го разбра, когато острата миризма го удари в носа. Пазарската чанта се стъписа, а той без да й благодари изскочи набързо и се огледа. Накъдето му стигнеше погледа, бяха наредени маси с огромни купчини лед и от тях стърчаха перки и опашки. Сега той съжали, че не може да попита никоя риба как да стигне до своята родина.
Докато се оглеждаше, не забеляза кучето с нашийника, което обичаше да си играе с различни обувки. То го захапа и се отправи весело към един кораб, после по неговия трап и стигна до каютата на своя собственик.
- Какво е това Джери? Пак си ми донесъл непотребна вещ, нали?
- Не съм непотребен, господине, аз съм също господин... – Сабо се обиди.
Но собственикът на кучето не го чу, а сложи в един книжен плик, повика юнгата и нареди да го занесат в трюма.
Въпреки протестите си, Сабо попадна в огромен, тъмен и задушен трюм. Не можеше да плаче, беше прекален горд, но сега би се радвал и на една сълза, ако можеше да прокапе от неговите нещастни очи. Огледа се, намери чисто място и легна.
Събуди се от нечие неприятно присъствие. Изтръпна. Над него се бе надвесил впиващ се поглед, докато разбере че принадлежи на един огромен и стар корабен паяк.
- Ти си нов! Не съм виждал друг като теб. Трябва да си призная, че си много странен, но като че ли ми напомняш за нещо или някого... - той са замисли, като мърдаше с пипалата си. И това беше доста неприятно за гледане, защото те, ту се приближаваха към Сабо, ту се отдалечаваха, но не го достигаха и той въздъхна с облекчение. Колкото и да не му харесваше паяка, нямаше друг избор и трябваше да му се довери:
- Аз съм Сабо, господин Сабо, с ударение на първата сричка. Търся родината си...
- Коя е тя?
- Унгария.
- О-о-о... - паякът се засмя, доколкото можеше да се смее един паяк – разбира се, това било, Уругвай!
- Не, не, Унгария! - но паякът не беше чувал това име, защото корабът имаше рейсове само до Уругвай и Бразилия.
- Точно така, ти сигурно си вещ на някой от танцьорите, които се качиха последния път. Да, да, те бяха шумни, все нещо търсеха, все нещо им липсваше и не ме оставяха дни наред на спокойствие, защото дежурният все надничаше тук, да не изчезне драгоценната им стока. Както виждаш, аз съм пазач на всички тези съкровища.
- Това те ли са? – Сабо се опита да се възхити и да е любезен на свой ред, но не видя нищо освен големи заковани сандъци.
- Да, заковани се, - каза паякът като проследи погледа му. - но това не пречи да си мечтая. Не знам какво има в тях, но мога само да се досещам по товарачите, които изпращат да ги вземат. - и той заразказва за наблюденията си, които бяха интересни и
Сабо се заинтригува от този забравен от всички корабен мъдрец.
В сладки спомени и приказки двамата не забелязаха кога корабът пристигна в Бразилия. Сабо се уплаши от непознатия бряг и дърветата, които не беше виждал преди.
- Сигурен ли си, че това е Унгария?
- Не знам къде е Унгария. Но сигурно, искаш да кажеш Уругвай? Наблизо е. А това е Бразилия. Много харесвам тази страна и престоите, защото ние мъжете, - и той засучи пипалата си много изящно. - имаме нужда от нежна компания.
Сабо присви устни. Той не познаваше любовта, а сега повече се интересуваше да намери родината си.
Той слезе на брега. В суматохата вече никой не му обърна внимание и се смеси с тълпата на кея. Довери се на инстинкта си и я последва. Тя го отведе на един огромен площад. По края бяха наредени малки сергии и продавачите подвикваха след всеки минувач. Той не разбираше какво казват, а и паякът го бе научил само на една бразилска дума - карнавал. Любопитството му надделя и той застана до една маса, отрупана с шарени неща. Загледан в невижданите досега дрънкулки, не разбра как две ръце го хванаха и му се зарадваха.
- Ето, това е нещо, което ще мога да продам! Само да го украся. За карнавала. Учителят от първа школа по самба ми се довери, че е по-нисък от учителя от втора школа, а с това, само като му направя двойник ще стане дори по-висок от съперника си. И е много подходящ за украса, нали Розалин? - той се обърна към едно момиченце, което решеше косите на кукла, точно толкова висока, колкото и самото дете.
- Да, татко. Ще стане чудесно допълнение към тоалета! Може ли да подбера пайетите за него? Познавам вкуса на синьор Бисат.
- Добре, моето момиче.
Детето се зае и сред неудоволствието на Сабо, когото не чуваха, го украси с пайети и пера. Учителят от първа школа не закъсня и с възхищение остави по-голяма сума, на колкото се надяваше бедният обущар.
Така Сабо попадна при танцьорите, за които вече беше чувал, но не знаеше, че на другата сутрин ще попадне в прекупвач. За щастие той не знаеше и за намеренията на новия си собственик и се радваше на карнавала, мислейки, че може би това е по-хубаво място от търсената от него родина.
Цяла вечер той бе на първа линия и всички се кланяха на прекрасния танцьор. От това Сабо леко си възвърна самочувствието и попиваше от атмосферата около себе си. Не разбираше смисъла на танците, но се зарази от непринуденото веселие и започна да танцува толкова ловко, че всички се учудваха на майсторството на учителят, а той не издаваше тайната си, че се дължи на чудноватата обувка.
След многото танци учителят се прибра в една скромна колиба на плажа и Сабо със закъснение видя, че е рибар. Но това нямаше никакво значение. След като вечерта бе дала уважението си към него на целия град и бе спечелил надпреварата. В момента искаше само да затвори очи и да се наспи, но рибарят го сложи в една чанта, която много му заприлича на пазарската чанта у дома и го отнесе към кея.
Прекупвачът го разгледа и каза, че ще му даде малко пари, а вътрешно се радваше, че може да го предложи на туристите, които тъкмо слизаха от големия кораб. Само го изчисти от праха, леко му напудри перата и лъсна пайетите. Беше готов за продан.
Туристите не закъсняха. Бяха японци с много фотоапарати. Сабо не можа да се предпази от техните светкавици, главата го болеше от недоспиване, но усети настойчив поглед.
- Много е красив! Вземам го за сувенир!
Преди да се усети, Сабо попадна в чантата на един японец, и колкото и да беше обезпокоен какво го очаква, заспа и спа през цялото пътуване.
Когато отвори очи, ахна. Беше в шкафа за обувки в стария си дом, а около него се суетяха сестрата на Малката джапанка, Старият Чехъл и превзетият Сандал.
- Всички се притеснихме къде си се изгубил, а ти си бил на модно ревю!... - Сандалът прихна, като го видя целия обкичен с пера и пайети.
- Какво ревю? Пътешествах! - но никой не го слушаше.
Останалите, заразени от смеха на Сандал също се смееха с пълна уста, защото от смях му отлетя малката кожена каишка. Той я притискаше силно с ръце, но като не можа да се сдържи, тя се напрегна и пръсна по шевовете и нацепи на малки дупки. Така присмивайки се на стария си другар, самият той заприлича на ветеран от модните подиуми.

Морски приказки: Лариса Ангелова © Всички права запазени.

събота, 20 август 2011 г.

Автори в аванс: Дочка Василева

Д-р Дочка Василева е ендокринолог и специалист по болести на обмяната на веществата. Работи в един от медицинските центрове във Велико Търново. Нейна поезия и проза можете да прочетете на страниците на литературния сайт Откровения.


Паркът на пеперудените сънища


Сякаш грижите на целия свят се бяха покачили на гърба ú и тежаха като проклятие. Имаше чувството, че от часове пълзи по тротоара от спирката до жилището си. Нищо и никакви двайсет метра на равно, а какво усилие ú костваха...
Виеше ú се свят, а в устата ú плуваше цялата гама на горчивия вкус...
На пейката пред входа дежурните махленки прекъснаха диалога си и я загледаха с активно любопитство... Наложи си да се стегне, докато ги отмине... Знаеше почти наизуст репликите, които ще хвърлят като обредни камъни подире ù...
„То, който много избира – сам кукува”... ”Да е грозна, не е грозна... И апартамент има...” „Толкоз дипломи, толкоз учене. Язък... Я виж мойта Яна, като не отиде да следва, баба ще стане след някой друг месец...” ,,Ама характерът ù е много серт. Майка ù - такава мила жена, лека ù пръст... А пък баща ù...”
Краката ù тежаха като налети с олово... Стъпалата до третия етаж (беше ги броила - 36 точно) сякаш клоняха към безкрайност... Най-сетне – пристигна. Отключи входната врата, влезе на пръсти, сякаш се боеше да не събуди някого, после сложи резето и веригата, пусна завесите и светна лампата... Вдиша, задържа и издиша... Не ú стана по-леко... "Моят дом е моята крепост. Глупости - крепост... Просто подредена тишина..." Всичко си е на мястото точно както го е оставила от вчера, от онзи ден, от миналата седмица...
Преоблече се. Сгъна си дрехите, наля си чаша вода... После затършува из шкафчетата в кухнята. Там си беше бутилката – непокътната... С красив етикет – посвещение от 11-ти „а”. Дано ù помогне да заплаче... Откога не е плакала. От смъртта на баща си... Или откакто „Пеперудите” дойдоха да живеят при нея...
Втурна се в спалнята – откачи картината от стената, изнесе я на терасата, подпря я на парапета и седна срещу нея с бутилка и цигара в ръка... Навън все още светлееше... Уличният шум си течеше както винаги като реката на чуждите животи, като нещо, което никога няма да я допусне достатъчно близо, за да не се чувства ненужна... Загледа се в картината, потъна в магията ù и сълзите рукнаха... Споменът прескочи оградата, която с годините му беше издигнала, и нахлу в душата ù с немилостивите си изводи...
Бяха симпатична двойка... Обичаха се... И сигурно щяха да се оженят... Естествено първо трябваше да завършат. Родителите ù бяха консервативни и праволинейни по въпроса. Тя беше почти педагог по история, той - икономист-счетоводител... Обичаха да бродят по кривите улички в стария град, прегърнати, мечтаещи и изпълнени с планове... Имаше една витрина на Полския център - там често излагаха картини... Още когато за пръв път я видяха, се влюбиха в нея. Въпреки че не беше оригинал, беше неземно красива и магнетична и, разбира се, не по възможностите на студентския джоб... Но минаваха често оттам и си мечтаеха за деня, в който ще си я купят... Наричаше се „Господарката на сънищата”. Фонът ú приличаше на отражение във вода... Прозрачен, със синьо-зелени оттенъци, прорязан от сребристосиви клонки, по които бяха накацали пеперуди - сини, оранжеви, зелени и една черна - разположена в центъра, много по-голяма от останалите, с бели петна в ъглите на крилете, които приличаха на гримирани очи. Очи, които те мамят да прекрачиш някаква граница, очи, които проникват в теб и научават тайните и мечтите ти...

Стамен реши след завършването да продължи с магистратура в университета в родния си град и същевременно спечели конкурс за работа в местен банков клон... Тя започна работа като прогимназиална учителка по история... Отначало не минаваше ден, без да се чуят по телефона...
После я нападнаха грижите по боледуващите родители. Прекарваше повече време по болници и поликлиники, отколкото вкъщи... Със Стамен се виждаха отначало всяка седмица, разделяха се с неохота, а после все по-рядко и по-рядко... После траурът на два пъти затвори временно вратичката пред евентуалната им женитба и дори в мислите ù все по-плахо се прокрадваха мечтите за общото им бъдеще... След две години от време на време се чуваха по телефона, а срещите им като че по-често се проваляха и отлагаха, отколкото да се осъществят според плануваното...
Предстоеше да се срещнат на рождения му ден... Жана реши да го изненада с неочакван подарък. Отделяйки от заплатата си, успя да спести сумата, достойна за притежател на картината... Беше решила да го заведе със завързани очи до стаичката зад бара, в заведението, където щяха да се срещнат... Барманката беше майка на неин ученик и с удоволствие се включи в конспирацията по укриване на подаръка...
Стамен закъсня... Изглеждаше изморен и притеснен... И съвсем не празничен... Беше празнувал вечерта с колеги от банката, после цяла нощ пътувал във влака, за да пристигне... Първо се похвали, че колегите от банката му подарили „онази” картина и с това нейната изненада изгуби смисъл. Трескаво заобмисля вариант за друг подарък... Той задаваше обичайните въпроси за работата ù, за здравето, за общи познати... Тя отговаряше едносрично... Разговорът им заприлича повече на разкъсано мълчание, отколкото на диалог. И дори целувките, които си размениха, бяха безцветни и някак суховато-служебни. Всеки беше потънал в мислите си, дърпаше своя си конец към кълбото си и общото изплетено помежду им постепенно се стопяваше... Накрая Стамен изплю камъчето на своето мълчание, погледна я в очите и каза, че много би искал да останат приятели, въпреки това, което ще ù каже...
Щеше да се жени. За колежка от банката, в която работеше и градеше успешна кариера... Случайно се напил на един служебен банкет, случайно преспал с нея и тя неслучайно забременяла... И тъй като бил отговорен човек...
Вече не го слушаше...
"Ето как ставали женитбите значи... Забременяваш и хоп - младоженецът ти е в кърпа вързан..." Очите ù останаха сухи, докато той плачеше на рамото ù... Служебната ù школска усмивка го погали и му вдъхна кураж... А как искаше да му издере очите, да изкрещи насъбраната болка от напразното очакване в живота ù да се появи нещо сигурно и различно от гробищните ритуали...
Вечерта, когато остана насаме с картината, се нарева като на погребение... После заспа, докато гледаше „очите” на черната пеперуда... Сънят я поведе по приказни пътечки с много слънце, треви, цветя и птици... Почувства се защитена и спокойна и се събуди отпочинала и някак помъдряла...
Животът ù потече по скучните релси между служебното всекидневие и вечерната домашна самота... Свикна да заспива с поглед, втренчен в черните криле на пеперудата, и получаваше красиви и фантастични сънища... Подобно Алиса от страната на чудесата разговаряше с птици и животни, само хора не срещаше там... Не че ù липсваха особено. През деня ù ги имаше в достатъчно количество, за да ù разпъват нервите на кръст.
Един ден се връщаше от командировка и във влака се запозна с приятна млада жена - инженер-програмист в банков холдинг, която разглеждаше книга с илюстрации от полски художници. По едно време жената изохка и изтърва книгата. Жана се наведе и ù я подаде - от разтворената страница я гледаха „очите” на черната пеперуда. Спътничката поблагодари и сподели, че има същата картина в дома си. Принадлежала на съпруга ù, но била окачена в нейната спалня. В книгата пишеше, че художникът, нарисувал картината, бил с дарба на екстрасенс и във всяка своя картина влагал енергетичен компонент с конкретно въздействие върху сетивата на наблюдателя. Жана също разказа за своята картина като за домашен любимец. Двете жени обсъдиха заедно въздействието на пеперудите върху сънищата... Маршрутите, по които предпочитаха да сънуват... Любимите кътчета, в които оставаха за по-дълго в рамките на един сън...
Дори не научи имената ù. Повече не я видя...
Докато най-неочаквано не се появи в парка на пеперудените ú сънища. Една вечер я забеляза приседнала като изпъдено коте на малка градинска пейка в началото на пеперудения ú сън. Присви рамене като дете, което е нарушило територията на възрастен, и помоли да остане в съня ú...
После започнаха да разговарят... Отначало за начина, по който заспиват, за прекрасните кътчета в страната на сънищата, за времето в реалния свят, за спомените от детството, за мечтите и разочарованията си...
С всяка следваща среща жената от влака изглеждаше все по-притеснена и някак изплашена.
Призна, че причината е съпругът ú... ,,Когато е трезвен, е съвсем друг - мил и внимателен... Прекали ли – става неуправляем. От най-малко се нервира и крещи... Дори замахва с ръка...”
Че замахва, замахваше... Това на Жана бързо ú стана ясно. Жената често се появяваше с насинено око или превързана ръка, когато ú „гостуваше”... Жал ú беше за нея, но не знаеше как да ú помогне. Освен със съвети по опазване на женското достойнство. Или поне на собствения периметър от брачното съжителство...
Спомни си, когато се караха със Стамен, как успяваше да го укроти с няколко шеговити закачки. Отдалечаваше се на около две-три крачки, гледаше го с присвити очи и гръмко заявяваше: "Не ми пречú да мълча!" Той избухваше в смях и я прегръщаше... Друг път с разтревожен поглед го разглеждаше и втренчвайки се в корема му, заявяваше: "Я, покапал си се..." Когато той се наведеше, Жана хващаше носа му и го стискаше. Смехът отново заравяше бойната секира... Сподели своя опит с гостенката си, странно измъчвана от неясни подозрения и чувство за вина...

Тази сутрин прочете новината във вестника. Известният банкер Стамен Илиев е задържан по подозрение, че е убил съпругата си... Имаше и снимков материал... Много неща изведнъж ù станаха ясни, освен едно.
Призля ú... Възможно ли е тя да е причината за тази смърт? С тези дразнещи похвати... С тези съвети... Нищо чудно да се е получил мащабен скандал с резултат – убийство. Започна да носи чуждата вина на гърба си още преди да разбере има ли изобщо виновен... Затова и толкова бързаше да се скрие в „своята крепост”.

Обвита в спомените от миналото и настоящето и взряна в картината срещу себе си, не усети кога е задрямала... Може би беше от алкохола...
Втурна се по познатата алея на съня с надеждата, че мъртвата ще я чака. Наистина беше там... На пейката... По нея нямаше следи от насилие. Беше усмихната и видимо спокойна... Заговори бързо и задъхано. Явно имаше нужда да се освободи от товара си.

„Бракът ми започна с лъжа. Бях бременна от друг, когато се омъжих за Стамен. Лесно успях да го убедя, че детето е от него. Може би и респекта от шефа на банката (който случайно беше мой баща), му помогна да реши колебанията си. Но добрата стратегия пожъна горчиви плодове. Бракът по задължение роди дете, но не и любов. За пред хората бяхме идеалната двойка, но вкъщи бяхме двама съквартиранти в отделни спални и обща самота...
Много по-късно разбрах, че простирайки мрежите си над него, аз всъщност съм го отнела от теб. Когато ми разказваше за твоите прийоми да укротиш гнева на приятеля си, аз наистина ги приложих върху него. И той наистина замлъкна... Цели два дена мълча... А нощем го чувах как стене и повтаря: „Жана, Жана...” Реших, че в живота му има друга... Прерових бюрото му и от една книга изпадна пожълтяла снимка... На нея бяхте двамата пред планинска хижа... Познах жената от влака и разбрах, че това си ти... Зададох му въпрос: „Коя е жената от снимката?” и той отговори: „Тя е преди теб и над теб в много отношения. А ти нямаш право да се ровиш в живота и вещите ми”... Пак беше пил... Започна да хвърля по мен различни предмети и да ме ругае... Отстъпвайки, се подхлъзнах, политнах и ударих главата си в кухненския плот...

Ако още го обичаш, можеш да го спасиш, като насочиш полицаите към монтираната микрокамера в единия корниз на кухнята. Сложих я тайно от него като евентуален свидетел в случай на развод.
Като разгледат записа, ще разберат каквото ги интересува... Можеш и да оставиш всичко в ръцете на случайността... Или... да му разкажеш, че синът му не е негов син...
Оставям живота и честта му в ръцете ти...
Знам, че ще постъпиш по най-правилния начин... Аз бях в твоите сънища за последен път... Прости ми, ако можеш...
Стана от пейката и започна бавно да се отдалечава, докато фигурата ù стана прозрачна и се сля с листата на дърветата покрай алеята...

Разсъни се... Навън беше тъмно... Под нивото на терасата примигваха неонови изкушения и забързани фарове...
Прибра картината обратно в спалнята, допи си чашата, взе си душ, помота се малко из всекидневната, пусна телевизора, но така и не разбра какво се нижеше на екрана, изключи го и се приготви за лягане...
Утрото било по-мъдро от вечерта... Предстоеше най-дългата нощ в живота ù.
Легна в леглото и се взря в крилете на черната пеперуда... Сънят я поведе послушно по слънчевите алеи, а на познатата пейка бе кацнала черната пеперуда с превръзка на „очите” като Темида и отстрани на крилете ù висяха везни с накацали по тях разноцветни пеперуди...
Тези отляво крещяха: "Око за око, зъб за зъб!"
А крясъкът отдясно отговаряше: "Милост за грешните!"
След крясъка на пеперудите несигурно пристъпяше утрото в очакване на отговор...

Автори в аванс: Дочка Василева © Всички права запазени.

вторник, 16 август 2011 г.

СЕДМИ НАЦИОНАЛЕН ПОЕТИЧЕН КОНКУРС – НОВА ЗАГОРА/2011


СЕДМИ НАЦИОНАЛЕН ПОЕТИЧЕН КОНКУРС – НОВА ЗАГОРА


*Организатори:

Община Нова Загора

*Условия

Конкурсът е анонимен. Право на участие имат автори над 18 – годишна възраст. Всеки автор може да участва с до 3 непубликувани стихотворения в три екземпляра, изпратени в запечатан плик, като в по - малък плик, приложи: име, адрес, телефони за контакти.

*Обявяването на резултатите и награждаването ще се извърши на Празниците на поезията Нова Загора 2011 г. на 01. 10. 2011 г. в рамките на Празника на града.

*Награди

Ще бъдат присъдени:

Награда на кмета на община Нова Загора - на участник в конкурса от община Нова Загора.

Първа награда- 250 лв.
Втора награда- 200 лв.
Трета награда- 150 лв.

Награди на спомоществователи.

*Срокове

Краен срок за предаване на творбите- 09. 09. 2011 г.

Нова загора 8900
ул. 24 май №1
община Нова Загора
Отдел Култура
за поетическия конкурс

Национален конкурс за детска книга "Петя Караколева" За български автори с новоиздадени книги през 2010 година

◊ СЪБИТИЕТО

Съюзът на българските писатели
и Община Кърджали

обявяват

традиционния конкурс за детска литература "Петя Караколева"

Наградата е национална и се връчва всяка година на 21 октомври - Ден на Кърджали.

• Право на участие имат всички български автори с новоиздадени книги през 2010 година.

• Книгите за участие се предоставят в два екземпляра до 1 септември 2011 г. в Съюза на българските писатели на адрес: София - 1000, ул. "Шести септември" №35.

. За справки: 02/ 987 24 95, 0361/ 67389.


◊ ЗА ПЕТЯ КАРАКОЛЕВА

Петя Караколева е родена на 28 май 1944 г. Завършва английска филология в Софийския университет "Климент Охридски".

Работи като преподавател и преводач в Кърджали, Перник и София. През 1978 г. печели конкурс на Радио София, където работи като редактор в Детска редакция. В Радио София осигурява с над 500 авторски предавания рубриките "Лека нощ, деца", "Добро утро, деца", "Ранобудно петленце", Радиосписание "Светулка", "Друмник-сладкодумник", "Хайде да играем", "Радиотатко", "Голямото междучасие", "Зайченцето бяло", "Педя човек - лакът брада" и др.

Извън тези рубрики тя създава и авторските сериали "Петьо, наречен Трошичката", "Крокодил-автомобил", "Комбинат за истински услуги"... По "Сабята на щурчето", издадена на 7 езика, Петя Караколева създава моноспектакъл и куклена пиеса, а по поръчка на Киностудия "Бояна" - сценарий за анимационен филм.

Приживе книгите й се издават в над 400 000-ен тираж. Членува в Съюза на българските писатели. Умира на 26 декември 1997 г. На нейно име е учредена Национална награда за детска литература.


◊ ОЩЕ ЗА НАГРАДАТА

Лауреати на Националната награда „Петя Караколева”

. Кирил Назъров – 2005,
. Севда Севан – 2006,
. Панчо Панчев – 2007,
. Атанас Звездинов – 2008,
. Николай Милчев – 2009,
. Весела Фламбурари - 2010.

Автор: СБП

Лирически кръстопът на музите - 2011

◊ СЪБИТИЕТО

Столична община - Район "Красна поляна", Дирекция „Култура и образование”, Съюзът на българските писатели и Настоятелството на читалище „Св. св. Кирил и Методий” в столичния квартал „Красна поляна” обявяват

традиционния поетичен конкурс за поети от столицата и страната под наслов „Лирически кръстопът на музите - 2011”.

Жури под председателството на поета Евтим Евтимов ще оценява творбите в навечерието на празника на София - „Света София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов”.

Желаещите да участват в конкурса могат да изпратят до 3 (три) непубликувани стихотворения в по три екземпляра на хартиен носител с точен адрес и телефон за контакт с автора.


◊ ОЩЕ ЗА КОНКУРСА

• Конкурсът е ЯВЕН и без възрастови ограничения.

• Най-сполучливите стихотворения ще бъдат включени в ежегодния лирически сборник със същото наименование.

• Творбите изпращайте на адрес:
1330 София, бул. ”Възкресение” № 64, читалището, за конкурса!

• Краен срок за получаване на материалите: 1 септември 2011 г.

Автор: Славимир Генчев
Източник: читалище "Св. св. Кирил и Методий" - Район "Красна поляна"

понеделник, 15 август 2011 г.

Поетичен конкурс "Свищовски лозници" 2011

За автори от цялата страна
◊ СЪБИТИЕТО
Във връзка с празниците на града, които ще се проведат на 23, 24 и 25 септември 2011 година,
Община Свищов обявява

Традиционния поетичен конкурс "Свищовски лозници"

• В конкурса могат да участват автори от цялата страна.

• Конкурсът е напълно анонимен.

• Всеки автор може да участвува с по едно непубликувано стихотворение, изпратено в три еднообразни екземпляра в печатен вид на машина или в компютърна разпечатка. Ръкописи не се приемат. Всяко стихотворение се придружава от малък плик с трите имена, адреса и телефон за връзка с неговия автор.


◊ НАГРАДИТЕ

Ще бъдат присъдени следните награди:

. Наградата за поезия “Николай Искъров” в размер на 250 лева
. Първа награда – 150 лева
. Втора награда – 100 лева
. Трета награда – 70 лева
. Две поощрителни награди по 50 лева.

Резултатите от конкурса ще бъдат обявени на 25 септември 2011 година.

Краен срок за получаване на творбите: 10 септември 2011 година на адрес:

5250 гр. Свищов,
област В. Търново,
ул. “Д. Г. Анев” № 2а, редакция на вестник “Дунавско дело”, за конкурса.

Отличените творби ще бъдат публикувани в печатни медии, както и на интернет страницата на Община Свищов на адрес: www.svishtov.bg.


Телефони за информация:
0631/6-43-51 – звено “Култура”, Община Свищов,
0631/4-32-27 - редакция на вестник “Дунавско дело”.


Автор: Славимир Генчев

неделя, 14 август 2011 г.

Втори национален литературен конкурс „ПЕТЪР КОВАЧЕВ"

ОБЩИНА ПЛЕВЕН

ОБЯВЯВА

Втори национален литературен конкурс „ПЕТЪР КОВАЧЕВ"


СТАТУТ НА КОНКУРСА

Националният литературен конкурс "Петър Ковачев" се посвещава на големия плевенски писател, поет и журналист.

Конкурсът се организира от Община Плевен под патронажа на Кмета на града.

Конкурсът се провежда ежегодно през месец декември в памет на Петър Ковачев.

УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕ
1. Участието в конкурса е анонимно.
2. В конкурса могат да участват лица над 16 годишна възраст в следните направления:
Поезия - стихотворение
Кратък разказ
Есе

Забележка:
В конкурса участват произведения, които не са публикувани.
Творците могат да участват в трите категории.
Във всяка една от категориите се представят с ЕДНО произведение!

3. Конкурсът се обявява не по - късно от 30 юни на текущата година.
4. Творбите се изпращат не по - късно от посочения в обявата срок, напечатани в 4 екземпляра. Името, адресът, телефонният номер и имейлът на участника се запечатват в малък ненадписан плик. Творбите и пликът с личните данни на автора се изпращат в голям плик на адрес:
гр. Плевен - 5 800
пл. "Възраждане" 4, ЦАОГ
Община Плевен, отдел "Култура"
за Националния литературен конкурс " Петър Ковачев "
5. Постъпилите творби се оценяват от 3-членно жури, утвърдено със Заповед на Кмета на Община Плевен.
6. Журито се избира за всяко издание на конкурса.
7. Пътните разходи на наградените участници до град Плевен и обратно за участие в заключителния етап на конкурса се поемат от Община Плевен.
НАГРАДИ
Авторът, определен за носител на Националната награда „Петър Ковачев", във всяко направление:
Поезия - стихотворение
Кратък разказ
Есе
получава парична премия в размер на 500 /петстотин/ лева и диплом от Община Плевен.
(Размерът на паричните суми се определя за всяко издание на конкурса от Община Плевен.)

Журито има право да определи до 5 поощрения - диплом на Община Плевен, предметна награда и/или парична сума.

Наградените и други творби с високи качества се публикуват в местния периодичен печат.
Творбите да се изпращат на посочения в статута адрес до 30 септември 2011 г.

Победителите в Конкурса ще получат уведомителни писма до 30 ноември 2011 г.

Церемонията по награждаването ще се състои през месец декември 2011 г.

Контакти: 064 881 320, 064 881 290 /отдел "Култура", Община Плевен/

Повече за Петър Ковачев можете да научите от тук

Още стихове за вечните неща - Шивачево'2011

Стихотворенията, с които можете да участвате в конкурса, трябва да са до три на брой. Няма ограничения в тематиката. Творбите трябва да са написани на кирилица, желателно е да не са публикувани.
За да участвате в конкурса е необходимо да се регистрирате на адрес http://shivachevo.com (ако нямате регистрация) и да публикувате творбите си в сайта. Можете да публикувате до 3 творби.
В конкурса могат да участват и автори, които в момента са извън пределите на страната.
Срокът за публикуването на изпратените стихове е 30 септември 2011г. Ще бъдат присъдени следните награди:
1. НАГРАДА НА ЖУРИТО - жури от уважавани творци и ценители на българската литература ще определи носителя на наградата "Още стихове за вечните неща- Шивачево 2011".
2. НАГРАДА НА ЧИТАТЕЛИТЕ - след приключване на приемането на творбите на 30 септември 2011г., на 7 октомври 2011г. журито ще номинира и обяви произведенията, от които вие, уважаеми читатели, ще определите носителя на наградата на читателите.
НЕКА НАЙ-ДОБРИТЕ БЪДАТ ОЦЕНЕНИ СПРАВЕДЛИВО!
Гласуването е без ограничения и е чрез sms-и.
За да гласувате за избраната от вас творба: Изпратете SMS на кратък номер 1093 с текст stih
Цената на 1 sms е 1,20 лв. с ДДС.
Ще получите обратен sms, съдържащ кода, с който можете да гласувате за избраната от Вас творба. Кодът е валиден и за трите GSM оператора.
КОНКУРСЪТ Е АНОНИМЕН! Вашите лични данни, които сте въвели при регистрацията, няма да бъдат достъпни до излъчването на печелившите.
Гласуването продължава до 24:00 ч. на 24 октомври 2011г., ПОБЕДИТЕЛИТЕ ще бъдат обявени на 26 октомври 2011г - Димитровден - празник на град Шивачево. Датата на награждаването ще бъде публикувана по-късно на сайта.

Паралел44 организира конкурс за къс разказ

Сайтът Паралел44 и ежедневникът „Силистренски бряг“ организират конкурс за къс разказ на тема „Реката на живота„.
Идеята за конкурса „Реката на живота“ е на група силистренски интелектуалци и ще се проведе под егидата и сътрудничеството със сайта Паралел44 и вестник „Силистренски бряг“.
„Целта е простичка – да спомогне за развитието на литературата както в световен мащаб, така е в Силистренска област, а така също и да спомогне за реабилитацията на късия разказ. Въпреки мнението, че „размерът има значение“, другата идея на конкурса е да покаже, че късият разказ не е по-малко разказ от другите разкази“, обясниха с чувство за хумор организаторите на конкурса.
Най-добрите разкази ще бъдат отличени в две категории – на журито и на читателите на сайта Паралел44 и вестник „Силистренски бряг“.
Няма никакво ограничение във възрастта на авторите. Разказите не трябва да се публикувани на друго място, нито пък да са печелили други награди, тоест – трябва да са нови.
Регламент за участие:
а/ Срок за изпращане на творбите – 9. 09.2011 год.
б/ Адрес за изращане на разказите – имейл: paralel44@abv.bg
- разказите се изпращат без името и адреса на автора, тъй като конкурсът е анонимен, а на следващия посочен по-долу адрес да се изпращат само заглавието на творбата и данните на участника – заглавие на разказа, трите имена, снимка, адрес и телефон – имейл: otnosno_rekata_adres@abv.bg Този имейл адрес ще бъде отворен в присъствието на журито и организаторите на конкурса на 12.09.2011 год., след като журито вече е определило наградените разкази, за да се разбере кои са техните автори.
г/ Размер на творбите – не по дълги от две стандартни машинописни страници при следните условия:
-шрифт- Times New Roman
-размер – 14 кегел
-разрядка – 1
-брой редове на страница -45
-брой букви на ред – 60
д/ публикуване на творбите – всички новополучени творби ще се публикуват всеки ден в сайта Паралел44 /www.paralel44.com/ в секцията за литература и изкуство „Златен клас“, за да могат читателите да гласуват за наградата „Най-добър къс разказ на читателите”.
е/ Жури от трима литератори след получаването на всички творби ще определи следните награди:
-Първа награда – 100 лв.
-Втора награда - 80 лв.
-Трета награда - 60 лв.
-Награда на читателите – 70 лв.
5. Всички наградени творби ще бъдат публикувани в сайта Паралел44 и вестник „Силистренски бряг” след приключване на конкурса.
Участниците в конкурса трябва да изпълнят всички изисквания за участие от показаната снимка позиция, която могат да намерят в своите компютри.


Успех на всички участници!

От архива:
Разказ от конкурса: „Звяр“
Откриха 271 творби на Пикасо у електротехник

събота, 13 август 2011 г.

Автори в аванс: Иван Русланов

Иван Русланов е роден на 18-ти април 1991 година. През 2008-ма печели наградата „Млад автор на годината” от „Национални клуб за фентъзи и хорър Конан”. Има публикации във вестниците на неговото родно място, град Костинброд. В момента учи в Университета за национално и световно стопанство, специалност Журналистика. Работи във „Вестник на УНСС”. Пише статии и рецензии за различни сайтове. От края на 2009 има блог, където публикува разкази и стихове. Страницата на сайта е: http://thefaceoftheshadow.blog.bg/ През декември 2010 година печели място сред трите романа в конкурса на „Фондация Буквите”, „Търся издател” и скоро неговия дебютен роман „Черният ангел: Раждането на един от нас” ще бъде издаден. >>> фейсбук-страница на романа

Вълната на завръщането


След смъртта на съпруга си, Марияна заживя близо до морето. Заедно със сина си, тя се помещаваше в малка двуетажна къщичка и работеше за местния рибар. Единствената светлина в живота на Марияна, синът й Коста, получаваше цялата любов на нейното изстрадало, но голямо сърце. Момчето работеше наравно с нея още от дванадесет годишен. Помагаше в риболова на дядо Митъо, рибарят за когото Марияна работеше, а старецът се радваше на малкото момче. Той никога не бе успял да се ожени и да има деца, и чувстваше малкото момче като внуче.
Но скоро детето се превърна в мъж.
Двадесетгодишният Коста реши, че малкото морско градче е тясно за съзнанието му. Започна работа при търговците, които скоро трябваше да отплават далеч от родното му място.
А болката на майка му нямаше как да го спре. И тя разбираше това. Въпреки реката от горчиви сълзи, които изплакваше нощем, тя се бе скрила зад маска от изтерзана радост. Искаше да бъде силна, за да може Коста да продължи напред. Всяко нещо беше до време. Детството също. Онези щастливи години, в който той беше нейната радост, слънце и надежда. Сега тя трябваше да му върне тази надежда. Да му даде криле, за да следва мечтата си.
И така денят на заминаването дойде. Корабът беше готов за своето първо отплаване. А една майка се прощаваше със своя син.
Марияна не можеше да носи маската на щастието. Свали я в този миг и прегърна своята единствена рожба. Най-ярката звезда, която топлеше сърцето й.
-Не искам да плачеш...- шепнеше й синът й.- Аз ще се върна скоро. И ще донеса неща, каквито никога не си виждала.
-Искам единствено да си добре момчето ми -опитваше се да преглъща болката тя.- Това ще е най-голямата награда..
-Обещавам ти майко, няма да те предам. Ще се върна и тогава ще можем да отидем и до по-големите градове. Да обиколим България и да си изберем място, където да се установим. Не искам да остана просто рибар. Искам едно по-добро бъдеще...
-Твоите мечти синко, са и мои мечти- прекъсна го Марияна.- Винаги е било така, а и винаги ще бъде. Нека Бог бъде твоя сянка и бди над теб. А аз... аз ще те чакам.
Тя махаше с ръка, докато гледаше как нейният живот се отдалечаваше. Щеше да го чака тук. За да го види отново и да отпразнуват неговия триумф.

***

Всеки ден тя идваше на кея и се взираше в далечината. Очакваше някой слънчев лъч да докосне корабът на нейните надежди. С ръце и устни вплетени в молитва, тя отправяше цялата си любов към създателя. А морето мълчеше, обгърнало поредния бяг на вълните. Прегръщайки сълзите на майката, то замлъкна под силата на нейната обич. Докато един ден, година по-късно, тя не съзря приближаващ кораб. Същият този, който бе отнесъл сина й зад границите на нейната майчина топлина. Радостни сълзи искряха в очите на жената. Усмивка украси устните й, когато корабът акостира. Един по един хората от екипажа заслизаха. Насред екипажа стоеше и едно момиче. То носеше бебе на ръце, а вятърът нежно танцуваше с кестенявата й коса. Погледите на двете жени се сляха в един. Два майки, изправени пред истината, която убиваше всичко красиво с леден дъх.
-Вие сте майката на Коста... предполагам? - приближи се до нея непознатата.
Марияна просто поклати глава. След това падна на колене. Радостта й се превърна в нож, забит дълбоко в сърцето. Думите на непознатата й оставяха единствено горчилката на нещо безвъзвратно изгубено. Младата жена с бебе в ръце приклекна до старицата и нежно я прегърна. Бебето в ръцете й заплака, заедно с Марияна, която бавно умираше с всеки следващ вопъл.

***

След погребението на Коста двете жени седяха в притихналата къща. Марияна бе заключена в стая от болка и може би никога нямаше да успее да разбие катинара, заключил душата й. А непознатата се казваше Виктория. Бяха се запознали с починалия при акостирането на кораба в Несебър. Разказа й за любовта, която пламнала помежду им. За това, че открила, че е бременна няколко дни след като любимият й отплавал надалеч. И ужасяващата новина, която й донесли от завърналия се екипаж.
-Той искаше да те намеря ако нещо се случи с него. Да те успокоя, че е бил обичан и е починал щастлив. Починал е от пневмония. Не е успял да издържи до прибирането си у дома...
Жената сведе поглед.
-Но това не означава, че не е спазил обещанието си.
Майката се усмихна през сълзи. Бавно се изправи и отиде до леглото, където спеше малкото й внуче. Загледа се в малката му глава. Нежно спусна ръка и го погали по бузата. И тогава осъзна, че синът й всъщност беше тук. Чрез това малко същество, което носеше със себе си толкова голяма радост. Коста щеше да порасне отново, да бъде обичан и да гони мечтите си гордо. Виктория сложи ръка на рамото на Марияна. Старата майка не беше сама. И никога нямаше да бъде. Защото синът й беше тук, до нея. Винаги щеше да е. Надеждата никога не умира. Тя се преражда в малка звезда, осветяваща пътя на изгубените. Тъй както малкото бебе дари топлина в душата на Марияна.

Автори в аванс: Иван Русланов © Всички права запазени.

Революцията на Гутенберговата книга/ Н. Господинова

Понякога физическата смърт е само прелюдия към безсмъртието. Това определено можем да кажем след шест века за Йоханес Гутенберг - човекът, чиято печатна книга промени света. И, макар че днес хартиеният мастодонт на Гутенберговата книга е на път да си отиде, отстъпвайки място на своя събрат в електронен вариант - не за това ми е думата. Ще ми се да погледнем малко по-назад във времето с уважение към революционното изобретение на един, не намерил приживе, признание гений. Замислете се. Представете си технологии, политика, комуникация и индустрии без книги в изминалите няколко столетия. Нищо не би било възможно без творението на Гутенберг - печатната машина и масовата книга. Те улеснили значително научните публикации и това превърнало изобретението в основен катализатор за научната революция. През 15 век, именно масовата печатна книга тласнала стария континент към прогреса. Още в епохата на Ренесанса Европа изпреварила с гигантски скок своите конкуренти Китай и Корея - азиатските страни, в които по онова време вече са открити и хартията, и ксилографията и букволеярството. Ще ми се да се спра по-пълно на същността на самото изобретение и как кредиторите успели да го присвоят, почти веднага, но така би излязла цяла монография, а не колонка. Ще търся обаче обективаната и субективната значимост на това изобретение и същността му в европейски и световен мащаб.
Известна представа ще получим ако сравним последвалото развитие на Китай и Европа. Когато Гутенберг се ражда в 1398 г., двата региона са приблизително еднакво напреднали технически. Но след като бива открито модерното, за онова време, книгопечатане, Европа тръгва напред с много бързи крачки, докато Китай - където се използва ксилографията - се развива сравнително бавно. Ще бъде пресилено да кажем, че книгопечатането е единствената причина за тази разлика - несъмнена е обаче ролята му. Почти е сигурно, че ако Бел не се беше родил, телефонът пак щеше да бъде изнамерен, и то горе-долу по същото време. Това може да се каже и за повечето други изобретения.
Някои твърдят, че главната заслуга на Гутенберг е изнамирането на подвижните букви. Някой си Пи Шенг обаче ги открил в Китай, още към средата на XI век. Били направени от глина, не много трайна, но затова пък други китайци, внесли редица подобрения и доста преди Гутенберг, в Китай и Корея вече си служили дори с метални букви.
Преди всичко, Европа не заимствала точно азиатския опит. Подвижните букви в Европа били разработени самостоятелно заедно с преносимата печатарска преса, мастилата и печатарски сплави. Печатането с подвижни букви се разпространило и в Азия, но вече в по-ново време. И за да сме по-честни ще уточним, че четири са основните предпоставки, определили откритието на Гутенберг: подвижните букви, начинът за набирането и закрепването им (печатарската машина), подходящото мастило и подходящия материал - хартията, върху която да се печата. Е, хартията била вече изнамерена в Китай и се употребявала широко, дори на Запад още преди Гутенберг. Тя всъщност е единственият елемент от печатарската техника, който Гутенберг взел наготово. Цялостната му заслуга е далеч по-голяма, защото той съчетал всички печатарски елементи в една ефикасна производствена система. Така печатарството, за разлика от всички предишни открития, се превърнало по същество в технология за масово производство.Въздействието на печатната книга едва ли е по-различно от въздействието на ръкописната. Следователно предимството на печатното произведение е по-скоро в масовото производство и леснодостъпността му, защото Гутенберг не разработил някакво отделно устройство или уред, нито дори поредица от подобрения, а цялостна производствена технология.
Измамен от съдружниците си, необичан от църквата, страхуваща се от загуба на монопола си върху разпространяването на свещени текстове, Гутенберг водил мизерен живот на непризнат откривател. Приживе издал само Библията и няколко книги с латинска граматика. Изобретената преса му била отнета от кредиторите и името му не било поставено върху книгите, които издал дори в последствие.
Едва през 1504, той е посочен като изобретател на типографията в книгата на проф.Витиг. Библията, която издал, известна още като 42-линейната (Б-42, Мазарин Библия) е първата голяма книга, отпечатана с подвижна типография. Известна е със своите високи естетически и художествени качества. Тя поставила началото на "Гутенберговата революция".
Днес тази книга, издание на ТheVulgate, отпечатана от Гутенберг в Майнц, Германия през 1450 г. е със статут на икона.
На името на Гутенберг пък е кръстена и най-голямата интернет-библиотека със свободни от авторски права произведения - Project Gutenberg. Проектът Гутенберг, съкратено ПГ е доброволец в усилията за дигитализиране на архива от културни произведения и "насърчаване на създаването и разпространението на книги." Става въпрос за голяма електронна библиотека, създадена през 1971г. от Майкъл Харт. Повечето от обектите в нея са пълните текстове на различни обществено-достъпни книги. Проектът се опитва да направи тези книги, колкото е възможно по-дълготрайни, използвяайки отворени формати, които могат да се използват на почти всеки компютър. От ноември 2010, Проект Гутенберг има над 34 000 обекта в своята колекция. Свързан е с много проекти, които са независими организации, и които споделят същите идеали. На разположение са емисии в обикновен текст и формати като HTML, PDF, EPUB, MOBI. Повечето са на английски език, но има и книги на други езици. Няколко свързани проекти, осигуряват и допълнително съдържание на езиково-специфични произведения.
П.С. .В студената зима на 3-ти февруари, 1468 година, Гутенберг умира. Той е погребан в малка францисканска църква в Майнц и приносът му към човечеството е все още неизвестен. Тази църква и гробищата по-късно са били унищожени, и така - гробът на Гутенберг безвъзвратно изгубен.
G-точката в четенето и писането, 2010г.
Н. Господинова

сряда, 10 август 2011 г.

Автори в аванс: Константин Лаков



 КЛЮЧОВИ ДУМИ


                              
Моят приятел Бийон Касарес (чието име странно напомня едно друго име, често срещано в акростих) веднъж сподели по време на закуска в „Кафе Болар” едно свое наблюдение, касаещо морфичния резонанс. За пример ни посочи текстовете, спечелили последните осем ежегодни конкурса за лаконичен брътвеж в „Медина Алмейда” – реномираното издателство за гватемалска литература, около което отскоро в пресата се вихреше отвратителен и срамен скандал.
– Виж, Коркес – обърна се той към мен, а клонките на акацията над нас се отразяваха в миниатюра в изпъкналите огледални повърхности на розовите му очила. – Твърде изкушаваща за мнозина е версията, че конкурсите на Химерес и Маладего са нагласена работа. За строгата логика няма друго обяснение фактът, че през 2003-та бяха наградени само текстове, в които – напълно безцелно – бе употребена думата „коприна”. В един от тях – цели дванайсет пъти; сякаш авторът се е опасявал от възможността журито да е толкова изкуфяло, че да я пропусне, ако е шмугната само на едно-две места.
Кимнах в очакване на продължението.
– През 2004-та ключовата дума е „розов”. През 2005-та може би е било взето решение нещата да не са чак толкова ачик, затова авторите на наградените текстове най-общо са били посъветвани да споменат тук-там за някаква домакинско-готварска дейност, без да я обвързват с конкретна дума. През 2006-та и 2007-ма година практиката на ключовите думи изглежда по някаква причина е изоставена, но само временно: през 2008-ма година наградените текстове съдържат думата „телефон”, през 2009-та паролата е „врата”, а през 2010-та и в трите наградени текста някой реже, порязва, нарязва или зарязва едно или друго нещо, в зависимост от контекста.
От реката подухна копринен пасат и до носа ми достигна миризмата на мокри, гниещи в лятната жега листа. Валерия да Гомора-и-Содом говореше с някого по розовия си мобифон и пускаше през равни интервали по едно „О, диос мио!”. Мигел Онануньо, четвъртият на масичката ни в кафенето, бе погълнат от гледката в деколтето й и явно не се интересуваше от нашия разговор. Сподавих прозявката си.
– Не мисля, че очевидното обяснение непременно е истинското – говореше Касарес. – Има едно явление, известно под името морфичен резонанс – термин, който няма претенцията да обясни явлението, а само да го обозначи. Серия експерименти с плъхове през 90-те най-неочаквано доказала, че когато един плъх открие пътя до сиренцето през лабиринта в клетката си, не само плъховете около него вече го намират с лекота, но дори и онези, намиращи се в лаборатории по света, отдалечени на хиляди мили. Станало ясно, че има някакво общо ментално поле, в което идеите се разпространяват по непознат на науката начин, в резултат на което едни и същи мисли, веднъж хрумнали на един, се появяват в мозъците на всички плъхове едновременно.
– И смяташ, че морфичният резонанс е причина за съвпаденията в текстовете на призьорите на „Медина Алмейда”? – попитах тихо.
– Не бе, Коркес – изсмя се Бийон Касарес. – Само те коркам. Ясно, че призьорите са си платили кеш за ключовите думички – а журито на „Алмейда” е дарило парите на дом за сираци.
Касарес ме тупна по рамото и се надигна да си ходи.
– Как ти се струва думата „ключ”? – подхвърлих му, без да ставам. – Не я слагай дванайсет пъти. В журито не сме аматьори. Стига ни да е на две-три места в текста. Пък ако чак толкова държиш да си сигурен – сложи я още веднъж и в заглавието.


© Константин Лаков. Всички права запазени

 "Автори в аванс" ви среща с драматурга, сценограф, учител, карикатурист и художник Константин Лаков.

Творческият път на Константин Лаков започва още в юношеските му години на страниците на сп. "Родна реч" и в-к "Народна младеж" като карикатурист, поет и журналист. Работи в различни театри като художник и сценограф. Автор на пиесата "Турандот" - постановка на Арттеатър. Художник на корици на хартиени и електронни книги за наши и чужди издателства.

още от същия автор: Джапанки и книжки "Погледни пак"

Популярни публикации / месечен рейтинг