неделя, 30 юни 2013 г.

АВТОРИ В АВАНС: ТЕЖКИ ПРИЗРАЦИ от СИМЕОН ХРИСТОВ


Какво може да прочетете на страниците на книгата?


Осемнадесет фантастични разказа съссъвременни сюжети. Жанрът се движи на  границата между магическия реализъм, хумора и фентъзито. Свежи, завладяващи истории, чиито сюжети  са част от българската действителност. Героите са пълнокръвни, интелигентни и често попадат в невероятни ситуации. Изходът не винаги е хепи. Има истории с отворен край. Магията оживява в реалността на времето като естествен двигател на случилото се.

Предлагаме ви разказа "Тежки".





                                                         ТЕЖКИ
                                      от Симеон Христов




Вятърът все повече се усилваше, дъждът скоро го последва, а мълниите сякаш бяха избрали точно това място за своите забавления.
– Ама, че време! – промърмори Стефан, пристегна качулката на анорака и след като потърка ръце да се сгреят, продължи прехода.
По тъмно потегли от хижата към целта си, но вече не бе сигурен нито откъде мина, нито къде се намира. Вместо октомврийско слънце, каквато бе прогнозата за деня, отгоре му надвисна гъста чернилка, проядена тук-там от бледи прозирни участъци, за съжаление недостатъчно обширни, за да се ориентира. Часовникът му спря – отказваше да посочи кое време е, както и мобилният телефон – ням и безсилен пред стихията. Кафеникавите дървета наоколо с жалост се разделяха с последните си листа, изтръгнати от безпощадната вихрушка, стенеха с оголели клони, а пътеката, която уж следваше се сля с пожълтялата трева.
„Изворът!” – помисли с ирония, но и задаваща се тревога. Искаше и тази година да посети любимото си кътче, но успя чак сега – през октомври. След пенсионирането си от „Службата за борба с природните бедствия” мислеше, че ще има много свободно време, но не стана точно така: деца и внуци, както и болежките на средната възраст безпощадно отнемаха от свободата му. Въпреки това се присъедини, като доброволец към „Планинските спасители” и не се оплакваше. Вече трябваше да е стигнал, а вместо това сякаш обикаляше в кръг. „Ето го пак този чинар! Не минах ли оттук преди час?” Непредвидимите атаки на бурята вече го притесняваха и Стефан мислено провери екипировката си: аноракът и панталонът му бяха непромокаеми, както и най-важното – обувките. Разполагаше със запалка, наченат пакет цигари и цял шоколад. Като прибавим и плоската бутилка с алкохол, прецени, че ще може да издържи за известно време. „Що за черни мисли?” – упрекна се сам, щом бурята позатихна.
 Това му позволи да се придвижва по-уверено и след час, според биологичния му часовник, попадна на непознат, поне за него, горски път. Шарките от гуми по изровените коловози все още ясно личаха: скоро оттук бе минал камион. С облекчение пое към спасението, като си избра да слиза. Не му се катереше, а и силите постепенно отслабваха. Късметът го споходи отново, щом гората остана зад гърба му. Сега се движеше в скалисто ждрело, пристъпваше върху твърда земя, сякаш по дъното на затихнало езеро, а ивицата потъмнялото небе отгоре му бе повърхността. Усещаше, че трябва по-бързо да се махне оттук, ала стихията имаше други планове: удари отново с милиарди ледени топчета и го принуди да се подслони под причудливо издадената, от дясната му страна, козирка. Мястото бе достатъчно, за да го подслони. Дори имаше две стъпала, които го предпазиха от стичащата се водна маса. Водата носеше със себе си кал, коренища и последните листа на дърветата, бучеше ядно, усилена от стесненото пространство и изчезваше надолу, безучастна към неговите тревоги. Безсилен, Стефан най-после си позволи да запали цигара. „Вместо извор си имам река!” – мислеше усилено с надеждата някак да се измъкне. Намери суха клонка, хвърли я пред себе си и докато преценяваше скоростта ừ, дочу новопоявил се, цивилизован звук.
Камионът се появи отгоре, откъдето бе дошъл и той, огромен със стотиците отрязани трупи, стърчащи над кабината. Стефан виждаше само силует, но и това стигаше. Прецени, че е абсурдно да излиза насреща му: можеше да не го забележат, пък и кой би могъл да спре при тези обстоятелства. Реши да се покатери отзад, щом машината го задмине, само и само да се измъкне оттук. Където и да го откараше, поне щеше да има хора. Оставаха метри до срещата. Чувстваше, че няма да има друг шанс и напрегнал сетива – настръхна, когато сякаш от нищото, от скалите срещу него буквално, изскочи дете – не повече от тригодишно, голичко, само с препаска на кръста. Момчето (реши, че е момче) скочи във водата, която го покри до гърдите и започна да пляска с ръце. Сякаш не виждаше приближаващата машина или пък не проумяваше, че тя представлява опасност.
Воинската чест на Стефан Карлов за миг надделя над чувството за самосъхранение и той, винаги готов действие, хладнокръвно нагази в клокочещата вода. Някак се задържа да не падне, с мъчителни крачки достигна до малкия, а стихията под краката му бучеше. Стори му се, че и камионът нададе вой на сирена, но за него бе все едно: трябваше да спаси детето. Сърцето му замръзна, когато най-после го хвана. Пое двете малки ръце, но опитът му да го повдигне се провали. Сякаш замръзнаха и двамата, защото ТО със сигурност тежеше много повече от самия него. Вместо уплаха, квадратното личице излъчваше веселие и дори нотка на лукавост. Природата виеше, машината неумолимо се плъзгаше към тях, а странното същество нехаеше. За тези секунди през мислите на Стефан минаха какви ли не догадки, но една от тях бе най-правдива – това същество не можеше да е от човешката раса.
„Дотук бях!” – примири със съдбата си бившият офицер и зачака края. Нямаше време за бягство, пък и малкият не го пускаше. Беше се вкопчил в него и сивите му като мътна вода очи, сякаш се усмихваха. Нямаше коса, а по-скоро, покривка от зеленикави лишеи по темето, а останалото: нос, уши и устни бяха груби, да не кажем примитивни.
Когато камионът ги достигаше се случи второто чудо: скалата отсреща оживя и от нея се откъсна същество, наподобяващо огромна по размери жена. С две крачки исполинката пристъпи към тях, с една ръка задържа камиона на място, а с другата преметна детето през гърба си. След като то се закрепи за врата ừ, тя грабна спасителя, прихвана го през кръста, сякаш бе второто ừ дете и го понесе като перце назад.
Стефан отчаяно проследи отплувалия към спасението камион, а после всичко потъна в мрак. От една страна бе изцеден от положените усилия, а от друга бе премръзнал, мокър до кости и тотално дезориентиран. Първото му чувство бе на облекчение, защото тук поне беше сухо. Иначе в помещението не бе по-светло, отколкото отвън и му трябваха минути, докато започне да възприема околната среда.
Пред очите му се извиси силуета на исполинката, която отново го пое оттам, откъдето го бе оставила на идване, пренесе го като животинче през обработен овален проход и го пусна в малко езеро, чиято вода сякаш кипеше.
„В ада съм, – бе последвалата мисъл – а тези са семейство дяволи!” Потъна в горещата вода, както си бе с дрехите, и се удиви на друга идиотска мисъл. Притесняваше се за цигарите си в момент, когато не знаеше дали ще оживее.
„Жив ли съм?” – попита се отново.
Водата му отвърна по-добре от самия него и скоро почувства живителната ừ топлина. Стоя така няколко минути, пред покъртителния поглед на непознатата, приседнала на метри от него, и слята със скалите зад себе си. Сега успя да я огледа и установи, че много малко се различава от рожбата си. Само дето беше облечена с нещо като ризница, съставена от бляскави каменни плочки, не по-големи от кибритени кутийки, а бяха блестящи, защото едва сега различи няколко примитивни светилника, набучени високо по стените. Излъчваха синкаво, сякаш боязливо сияние и придаваха на обстановката още по-мистичен вид. Щом се съвзе, успя да излезе навън, а погледът на непозната му посочи каменна плоча, от която се издигаха същите изпарения, както от езерото. Нещастен и сам в това нечовешко кътче на света, Стефан колебливо съблече всичко от себе си и положи дрехите си върху сушилнята. Нарече я така, за да има за какво да се хване. Очите на стопанката и те сиви, но сухи и толкова неестествени, не изразяваха нищо. Стоеше гол, в абсурдна кухина, там някъде, в недрата на планината и не знаеше какво ще последва. За негово облекчение исполинката сякаш задоволи любопитството си, защото доста безшумно за размерите си се надигна и го остави сам. С треперещи ръце пребърка джобовете на анорака и най-после късметът му се усмихна: нещата му бяха сухи. На два залъка привърши шоколада, а димът от последвалата цигара скоро се сля с изпаренията от езерото. „Какво ще правят с мен?” – витаеха мислите му, докато не го налегна сънят. Чак сега откри нишата зад гърба си, където бяха нахвърляни няколко животински кожи. Не му оставаше нищо друго освен да се отпусне и да чака развръзката. Само се молеше да е негова полза!

Кошмарните видения го нападнаха и в илюзорния свят: отново и отново спасяваше хора от придошли реки, спускаше се в изтърбушени сгради, докато не го застигна грохотът. Сякаш всичко наоколо се рушеше. Събуди се и трескаво облече дрехите си. Поне бяха сухи и това донякъде му възвърна увереността, че ще се измъкне. Неведнъж бе спасявал и своя живот, наред с чуждите, и смееше да твърди, че има опит в най-възвишена, поне за него, професия. Погали бродирания знак на ръкава си, изобразяващ логото на „Планинската Спасителна Служба” и се съсредоточи върху обстановката. Нищо наоколо не се рушеше, но монотонният звук от триещи се един в друг камъни продължаваше да го изпълва със смут. „Мечка страх – мен не страх!”, каза наум и пое по прохода. Бе еднопосочен, така че нямаше избор, пък и времето летеше. Не знаеше колко е спал, но предполагаше, че нощта е вече навън. Представи си уплахата на роднините, на близки и приятели и отново се почувства самотен. Проходът скоро го изведе до друга кухина, където намери някои отговори: исполинката и детето ừ се боричкаха край огнището, поне така оприличи нажеженото до лава корито в основата на една от стените. Доколкото можеше да анализира поведението им, човекът прецени, че майката прави опит да нахрани галеника си, ала той възприемаше усилията ừ като повод за игра. Каменната жена бъркаше в огнената течност с грубо издялкана лъжица и след поредното увещание успяваше да я излее в устата на палавника. Картината го накара да се вцепени на място, защото само една капка от храната им щеше да го убие. Последвалият допълнителен грохот, който отчаяното му съзнание най-после определи като смях, съвсем го смрази. Издатината отдясно на взора му се размърда и оформи фигура, още по-могъща и невероятна от тази на стопанката. Беше на мъж, според човешките възприятия, но поне половин метър по-висок от жената и още по-страховит. И той както отрочето си носеше само препаска през кръста, пак изградена от, почти еднакви по размер, минерални плочки, но по-лъскави и сякаш по-здрави. Щом огромната глава се извърна към него, Стефан занемя. Не, че искаше да говори, но тези бели очи, кристални решетки, помнещи и събрали информация от много отминали еони[1], го накараха. Принудиха го да говори, макар и не по човешкия начин, а и да обясни какво търси тук.
Спасителят разказа пледоарията на мисловната си реч, възбудена според него от древното каменно същество, благодарейки на домакина си за временното затишие. Докато го слушаше, бащата извади от препаската си купчина натрошени скали, с което повдигна настроението на малкия. Явно това бе голямо лакомство, защото лъскавите камъчета бяха схрускани за минутка от малчугана.
– Искаше да го спаси! – намеси се и жената, което предизвика толкова немислима физиономия върху лицето на каменния човек, че Стефан я възприе като усмивка.
„Може би ще се измъкна!” – долетя надеждата.
– Това е нашата храна! – посочи му колосът остатъците от купчинката. – Вие, временните искате и нея. Ровите навсякъде, унищожавате я, въпреки че не я ядете, и така ни убивате. На времето ви допуснахме тук, мислехме, че ще сте полезни, ала вече е късно. Малцина останаха от нас! Но все пак… ти си спасявал сина ни! – „усмихна” се накрая.
„Така беше!” – потвърди Стефан Карлов.
– Тогава си върви, временни! Върви си и забрави за нас!
После решително даде знак на жена си и тя, сякаш бързайки, да не би повелителят ừ да промени решението си, го грабна и заедно преминаха (за него бе преминаване, защото скалите явно се подчиняваха на тези същества и им правеха път). Отново се озова на човешкия път, но вече не бушуваха стихии, водата я нямаше, а тишината бе по-топла и от слънцето, което вече напичаше.
„Това не беше реално!” – отдъхна си, щом остана сам. – „Преживях нещо покрай бурята, а съзнанието ми, за да ме спаси, си измисли останалото. Аз съм нормален и така ще се прибера в къщи – като нормален човек!”
Бе направил само няколко крачки, когато отдясно се изтърколи парче скала, обла като морена, а след миг пред него се появи момчето. Протегна ръка и изсипа в дланите му купчинка бляскави камъчета.
„С това ще доживееш спокойно дните си, временни!”
– Благодаря ти, малчо! – отвърна му вече по човешки.
„Аз ти благодаря, временни! Беше забавно!” – бяха последните думи, които чу с мисловната реч на исполините, след което изпращачът му потъна в своя свят.


© Симеон Христов Всички права запазени




[1] Термин за обозначаване на период от време. Един еон се разделя на няколко ери.

събота, 22 юни 2013 г.

Сборник с фантастични разкази от Симеон Христов – "Тежки призраци"



Това е творчески дебют на Симеон Христов, който има написани единадесет книги, но тази е първата, която излиза на хартия. Издаването на сборника се случва благодарение на наши сънародници, живеещи в САЩ, които спонсорират изданието.

Същевременно авторът е носител на много награди за литература. Последното отличие, което съвпадна с издаването на книгата, е наградата на списание „Дракус” за фантастичен и криминален разказ. През 2012г. негов разказ получи наградата на публиката във Втория литературен конкурс „Състояние на полет”; Авторът има номинации от Златен Кан; класиран е в десетката на българските фантасти за конкурса по случай годишнината на Агоп Мелконян.

Какво може да прочетете на страницата на книгата?

Осемнадесет фантастични разкази със съвременни сюжети. Жанрът се движи на  границата между магическия реализъм, хумора и фентъзито. Свежи, завладяващи истории, чиито сюжети  са част от българската действителност. Героите са пълнокръвни, интелигентни и често попадат в невероятни ситуации. Изходът не винаги е хепи. Има истории с отворен край. Магията оживява в реалността на времето като естествен двигател на случилото се.

Бих се радвал, ако усмихна повече хора. Да ги накарам поне за малко да погледнат от друг ъгъл на живота си и повече да му се радват!” – споделя самият Симеон Христов.

Томчето е 124 стр., меки корици, издание на Фондация „Буквите”.
ISBN 978-619-154-057-0
Редактор: Нели Господинова;
Корица: Константин Лаков;

Представянето на книгата е на 25 юни, вторник от 18.30 в Галерия-музей „Класика”, ул. Юри Венелин 32.


Пиша в различни жанрове и не се страхувам от предизвикателства

Интервю с писателя Симеон Христов

Симеон Христов
Кой е Симеон Христов? Къде живее? С какво се занимава?

Живея в София и се занимавам с изпълнение на най-различни проекти в областта на рекламата. Наблягам на думата изпълнение. Ако някой има художествен проект, аз мога да го изпълня или да намеря хора, които да го изпълнят.

Защо и откога пише Симеон Христов?

Пиша защото изпитвам вътрешна нужда да го правя, а този процес го разделям на две фази – младежка и последвалата след двадесет и пет години – да я наречем зряла. 

Колко написани книги имате?

Написани имам единадесет, но относно издаването – тази е първата. Все пак преди пет години направих нещо като самиздат – отпечатах по двадесет бройки, мисля от четири мои романа и ги раздадох на приятели. Беше забавно. 

А колко издадени? И как се издава книга в България днес? Какво се случи? Как Вие успяхте да издадете своя книга?

Наясно съм как се издава книга у нас, но не съм опитвал. Просто чаках да се случи нещо и наистина стана така. Благодарение на спомоществуватели, сънародници от САЩ, сега ще излезе първата ми книжка с разкази. 

Защо пишете фантастика? Това ли е вашият начин да приемете битието?

Пиша в различни жанрове и не се страхувам от предизвикателства. Все пак фантастиката ми е любима. Може би там човек е освободен от съпътстващите ни норми и се чувства добре.

Какво мислите за магическия реализъм?

Мисля, че съм израснал с него и го харесвам. Като младежи с приятели се шегувахме с персонажите на Маркес и Марио Варгас Льоса. Всеки от нас имаше псевдоним, а моят беше Педро Камачо.

Познавате ли вашия съименик от група „Епизод”? Бъркат ли ви?Чета и се интересувам за съименника си. Уважавам това, което прави и го приветствам.

Каква литература предпочита читателят Симеон и кой е любимият му автор?


Много са. Напоследък  чета предимно фентъзи. Любими са Реймънд Фийст и Джордж Мартин, но има и десетки други


В разказите Ви прозира и една хумористична гледна точка към света около вас? Това ли е начинът българинът да оцелее в обществото на бездуховността и икономическа криза?

За мен поне е така и ще се радвам, ако усмихна повече хора. Да ги накарам поне за малко да погледнат от друг ъгъл на живота си и повече да му се радват.

Предстои издаването на сборника с разкази „Тежки призраци”. Вие имате ли свои призраци?

Нека читателите сами осмислят заглавието. Вероятно всеки има своите призраци, но аз съм в разбирателство с моите и си помагаме.

Вие сте носител на първа награда на конкурса на списание "Дракус" за фантастичен разказ. Разкажете ни малко повече!

Благодаря на списание "Дракус" за признанието.
Но няма нищо особено за разказване. За всеки конкурс (и за двата) бях изпратил по два разказа. В конкурса за фантастичен разказ бях отличен за разказа "Жажда", а в следващия – за криминален разказ – за "Търсачът на другата истина".

Кога е премиерата на книгата?

Каня всички мои читатели и приятели на 25-ти юни от 18.30 на улица Юри Венелин 32 в Галерия-музей "Класика", където ще бъде представен сборникът с фантастични разкази „Тежки призраци”.


С писателя Симеон Христов разговаря Нели Господинова

Популярни публикации / месечен рейтинг