понеделник, 7 ноември 2016 г.

Романът на Николина Серафимова „Ошав с мащерка, мента и коприва“ в проекцията на съвременната българска проза


/Опит за  диалог и интертекстуален прочит на творбата с други два съвременни български романа от жени творци/


Съвременната българска проза е изключително пъстра палитра от различни автори, стилове, образи. Тя е богата на литературни явления, стойностни произведения и провокативни идеи. Един  от сериозните автори в нея безспорно е Николина Серафимова, която още с първия си роман „Ощав с мащерка, мента и коприва“  прави  приятно впечатление.
Балканското и универсалното си подават ръка в текста и изграждат уникална атмосфера – родното се преплита с философско-мъдрото и завладява читателя с идеи и послания, с красиви образи и драматични събития от първата до последната страница.
Романът разказва историята на едно пътуване към себе си чрез разкриването на драматично убийство във времето. Процесът на помъдряване е труден, мъчителен, пълен с много болка, лутане и страдание. Благодарение на силната връзка с „Гнездото“ / родното място и корените/ героинята успява да намери вярната посока, да стигне до истината за жестоката безсмислена смърт на Димитър, да се отърси от оковите и на своето минало и да намери най-после свободата за душата си.
В този аспект творбата диалогизира  интертекстуално с романа на Рая Вид „Танцуващи истини“, в който също става въпрос за загадъчно жестоко убийство и търсенето на извършителите. И в двете творби вечният въпрос за престъплението и заслуженото наказание присъства, играейки ключова роля за развитието на сюжета. Героите не се отказват от своята мисия да стигнат до истината независимо от високата цена, която знаят, че ще заплатят. И двата романа са много човешки, земни,топли, а героите им са реални и земни. Те не са съвършени, но притежават качества, които ги правят обаятелни и привлекателни, запомнящи се за читателя - верни са на семейството, на рода /“Гнездото“/ и се връщат в него, за да намерят сили за битката със злото. Това свързва романа „Ошав с мащерка, мента и коприва“ с още един текст от съвременната българска проза – „Хазнатар“, в който животът също е пътуване, а обичта в семейството и единството му помагат на героите да намерят смисъла на живота си, себе си и любовта.
Заглавието на текста носи в себе си традицията да се лекува злото чрез силата на природното, естественото. 
То носи аромата на билките, сладостта на напитката но и предупреждението. Копривата може да причини болка, ако не внимава човек, мащерката е лекарство, ментата също, но в единство те са спасение за болното тяло. В текста става ясно, че когато боледува душата птица /образът се открива както в „Танцуващи истини“, така и в „Хазнатар“/, връщането в родното пространство е единственият верен път за спасението и лечението ú.
Животът е ценност, която ни принадлежи и трябва да бъде опазена – такова е посланието на авторката. Животът е пътуване, в което независимо от грешките и болката, душата трябва да стигне до просветлението и пречистването чрез силата на семейството, родовата памет и обичта. Посланието на Николина Серафимова е ясно, а всички, което се случва в текста – от реалната картина на драматичното ни съвремие до чудото на спасението – носят аромата на билките, домашния уют, предчувствието за любов и слънце.


Полетът на душата от Дюлково до Хазнатар на крилете на „Танцуващите истини“ е урок, който съвременният човек често забравя да прочете, а още по-рядко да научи. Затова се радвам, че няколко  съвременни романа на жени авторки припомнят нещо толкова простичко, но изключително важно за нас, хората – животът ни е ценност, която не бива да бъде пропилявана. Всеки ден е време за възкръсване и макар и много болезнени, истините си струва да бъдат прегърнати, за да се освободи душата от оковите на миналото и да полети свободна към обичта – от Дюлково до Хазнатар  и Тибет.

                                                                       
©Ина Крейн

Да тръгнем „По лунната пътека” с Вили Димитрова


Вили Димитрова-Liche е родена в гр. Хасково. Завършила ВХТИ в гр. Бургас. Чете книги от малка, а в училище пише увлекателни съчинения и есета.
От 2002 г. пише стихове. През юни 2012 г. излиза от печат първата ѝ лирична книга В лабиринта на живота”. Същата година поетесата печели първа награда в литературния конкурс „Душата през сезони преминава” гр. Брезник и трета награда в конкурса „Песента на душата”, организиран пак там.
 През 2014 година излиза втората ѝ стихосбирка „Странница”. С голямо удоволствие пише разкази и приказки за малки и големи. От 2013 година нейни творби участват в детския алманах „Сребърни Звънчета” и в алманаха за възрастни „Тракийска Лира”. 
Вили Димитрова е съавтор на стихосбирката „Кръстоносна Луна”.
„По лунната пътека” е третата самостоятелна книга на авторката. Издание на „Gaiana book&art studio” гр. Русе. 
 В момента тече подготовка за издаване на нейната четвърта самостоятелна книга романът „Обратен завой”.



 Кой върви по лунната пътека? Какво е тя за лирическата героиня.

Тези въпроси си задаваме неминуемо, още щом погледът ни спре върху корицата на книгата и прочетем заглавието.
С първото стихотворение разбираме, че лунната пътека не е илюзия, а истински път – една малка Голгота, която лирическата героиня е преминала в своя живот. Този път е наистина изминат в различни градове и села. Затова, когато споменава пътя, авторката не може да не спомене и родния град. Той е мястото, където лирическата героиня се чувства жива и истинска, защото всеки път, когато се завръща там, градът оживява с песента на камбаните.
Звънливата усмивка
на моя роден град
разнася се щастлива
камбанно по обяд.
 Но не за реалността става дума тук. Реалността е опитът, натрупан с трудния живот и горчивия опит. Но пътят по лунната пътека е еманация на търсенията на поетесата, която бленува за любовта – светла и възвишена, нежна и чиста като Лунната соната. Оглеждам се/в усмивката ти/странна./Душата ми олеква./Аз летя./Соната/съществото ми/ бленува../.
Но понякога тази любов е жестока и реже криле. Отрязани криле/не могат /да летят! /Отрязани криле/
В търсене на Щастието жената става магьосница, покорителка на слънцето и луната. 
Магьосница да бях,
накарала бих аз
с лъчите нежни
слънце да те гали.  

Понякога всички пътища са отрязани, всички прозорци са затворени. Тогава единственият изход са нощните блянове, мечтите, които се изкачват до Луната и заспиват в прегръдките на вятъра-скиталец. Блянът за щастие не е измислен и случаен. Съдбата често си играе с хората и им забива нож в гърба.
А може би изходът е да се превърнем в пирати и да вземем живота и любовта на абордаж.
Към теб
на абордаж
се втурнах.
Дори за миг
не се замислих.

Търсенето не винаги е успешно. Изгряват на хоризонта нови слънца, но понякога блясъкът им е измамен, като Луната, която свети с чужда светлина.
Стилът на поетесата е красиво метафористичен, наситен с антитези и алегории и по асоциативен път създава вдъхновяващи алюзии.

Тя
е облечена
в свойто
съпружество.
АЗ
от безбрачие
съм се разголила.
Две самодиви.
Изваяни.
Ваещи.
Като Нощта
и Зората… / Лутане/

Авторката изповядва едно поетически красиво виждане за света, което предпочита да се въплъти по-често в откровения в стил ла минор, отколкото в гръмки мажорни поанти. За тази цел тя си служи най-често с недоизказаността, която в този случай не е резултат от преднамерен творчески подход, а представлява естествен изблик на една духовно-емоционална същност.

Какво съм аз за тебе?
Луничка на лицето?...
И лепенка на пръста?...
И кръпка върху дреха?... ?.../ Какво съм /

И така. Поетическият полет на Вили Димитрова-Liche се нарича „Лунната пътека”, ако искате да научите повече за нея и за книгата ѝ заповядайте на 09. 11. 2016 г. от 18.00 часа в София, галерия Арти Джамбуре, бул. Цар Освободител – 25.

















Стихове от книгата По лунната пътека”  


Старите гари

Старите гари, с релси завързани...
Пътници – с тръпнещи устни забързани.

Нощните влакове, нервно потракващи.
Нежни, горещи прегръдки – очакващи...

Колко усмивки към нас са препускали...
Колко надежди нощта са напускали...


Среща

На хълма отсреща
днес детството мое
ме кани на среща –
не знам за какво е.

С шейна се пързаля
и глъчка се вдига.
Трева го търкаля,
звезда му намига...

Ти, малко огниво,
не ми се присмивай.
Мой спомен на живо –
не ми го изтривай.

Снегът е в косите –
но Ти си в сърцето!
Отново шейните
ми връщат Детето!


Изповед

Обичам срещу вятъра да тичам, –
косата ми назад да се развява.
Далече в бъдещето да надничам
и щастие на всички да дарявам.

А истината бавно в мен узрява –
не мога да открия щастие сама.
Напразно чаках все и се надявах.
При мене истинското щастие не спря.

Стена издигнах, оградих се
и от измамата спасих се



Лунната соната

Луната свири
своята
соната.
Щастливо
плува
из небесните
полета.
Ту в облак
пухкав
тя се скрива,
ту се показва
и свенливо
ни поглежда.

Пътувам
с лунните лъчи и аз.
Пристигам
отдалеч
при тебе.
И гледам
влюбено
във твоите очи.
Оглеждам се
в усмивката ти
странна.
Душата ми олеква.
Аз летя.

Соната
съществото ми

бленува...

© Вили Димитрова-Liche

Популярни публикации / месечен рейтинг