неделя, 17 януари 2016 г.

Не се шегувай с любовта (разказ)





Магистралата се белееше пред него мамеща и красива като онази полушеговита илюзия за вричане, която сякаш предопредели живота му. Преследваше я вече десет години несъзнателно без да си дава сметка какво точно прави... Последното решение, с което поиска да промени нещата, го доведе тук, на този дълъг път. Вече пет часа седеше зад волана, а можеше да пътува до плюс безкрайност. Най-сетне знаеше какво иска. Дългият път към тази илюзия беше част от дългия път към себе си...
Колко отдавна се случи тази история – полушега, полуистина, а остана в съзнанието му, галеща и обичаща, стопляща – и в тъгата, и в лъжата – в най-трудните и самотни моменти на дългия гурбет, там далеч, в онази студена задморска страна…
Все още помнеше всяка нейна дума, всяко движение на устните, блясъка в очите ѝ и онази доброта, която тя спонтанно излъчваше. За пръв път срещаше такава жена. За пръв и последен. Само че тогава още не го знаеше. Всяка следваща беше различна, но не беше тя. И не защото бе идеална. Определено не беше. Просто още тогава между тях остана нещо недовършено. Може би затова с годините не напускаше съзнанието му.
Днес, десет години по-късно, трябваше да се върне обратно по стъпките на своите грешки, надявайки се, че все нещо е останало и може да бъде поправено. Трябваше да види с други очи изгубеното и пропуснатото, които ден след ден крещяха в рамките на създадените от въображението му илюзии за близост, обич и щастие. Неща, които чака цял живот, без да си даде сметка как всъщност минаха и заминаха на пръсти покрай него...
Мерцедесът гонеше залязващото слънце на хоризонта. Той – своята мечта.
Мечта, родена в миналото и узряла за сбъдване в настоящето.
Звуците на песента създаваха носталгичност и опияняваха въображението му. Върна се назад, назад... в едно малко кафене, при нейната спокойна усмивка, при палавите ѝ, блестящи очи, при обичащите ѝ устни. Ръцете ѝ го докосваха нежно, всяка дума възбуждаше тялото му и създаваше копнеж за близост. Всяка фибра гореше, напук на хладния и пресметлив трезв разум, който го сваляше на земята със жестокостта на реалността.
Изведнъж тя снижи глас, наведе се към него и попита със сериозен глас, невъзмутима и провокираща:
– Искаш ли, когато станем на петдесет, ако все още не сме намерили половинките си, да се оженим?
– Какво? – усмихна се той.
– Ще се ожениш ли за мен, когато станеш на петдесет, любов моя! – голяма усмивка разтегли устните ѝ, премигвайки от смаяното изражение на лицето му.
– Не се шегувай с любовта ни, скъпа… Нима искаш да я отложиш толкова дълго?
– Не се шегувам… Но нали все търсиш жената с главно Ж…
– Ами винаги ще я търся… Така съм устроен, да не стоя никога на едно и също място. Да не очаквам прекалено много от един човек… – отговори искрено той и в същия миг съжали за думите си.
– Затова не искам да се натрапвам. И ти предлагам, ако все още не си намерил подходящата. Жената с главно „Ж”!!... Нали затова заминаваш на север? Но на петдесет… Ще се опитам да ти покажа какво си пропуснал в живота. Стига да не възразяваш, естествено... Ще ти подаря две години брак – една идеална и една брак-ад! – продължи шеговито тя. – Ще вложа цялото си старание...
– Еха, магьосница си ми ти... – засмя се той. –  Че има ли рай в брака?...
 – Ах, ти… Не  се присмивай над онова, за което ще мечтаеш един ден….
– Това да не би да е магия?
– Щом така ти звучи?
 – Моята сладка магьоснице! С теб бих прекарал и младостта, и старостта си…
 – Само, ако поискаш…
 – Да поискам ли? Че аз откога мечтая да се оженя за теб като стана на петдесет…
Така и не разбра какво в думите ѝ го провокира да се държи хладно, защо нещото после заседна дълбоко в гърлото му и сякаш уталожи всички страсти... Да! В онзи момент май се разминаха. Магията на мига изчезна, жената вече беше различна и думите ѝ хвърчаха нечути, безполезни, без отговор…
– Значи не ме искаш сериозно сега?... – изрече той глухо.
– Ах, ти! Не заминавай! Остани днес, утре, колкото искаш – шепнеше тя. – Обещавам ти, че ще бъде прекрасно...
Тогава той се усмихна горчиво:
– Не мога. Ще се привържа към теб и после много ще боли. Познавам се. Ти си чудесна. Обичам те много, но по-добре да се разделим сега... А-а-а някога... Кой знае?...
 – Само ако поискаш…  Запомни, че само трябва да поискаш…
– Какво да поискам?...
 – Да станеш на петдесет…
– И все пак имаме двадесет години от живота си напред. И като се замисля… ти си ужасно разумна. Сега не мога да ти предложа нищо. Ти имаш свой живот, аз мой... Понякога трябва да се откажеш от любовта си, защото животът изисква така...
– Боли ли те?...
 – Да… с теб всеки момент или се смее, или боли…
 – И при мен е така… Какво пък, ще те чакам цели двадесет години. Принцесите спят цели сто, докато дойде принцът. А ти… Ти няма да намериш друга принцеса. Обещаваш ли?
 – Да – обеща той. – Чакай ме на прага ти точно след двадесет години…
Как главата му въобще роди тези думи?! Защо се съгласи да отложи любовта си? Нима не знаеше тогава, че това е наистина любов. Не спря да си задава тези въпроси цели десет години. Спомняше си как я чакаше след училище, как разговаряха на пейката в градския парк. Спомняше си как снежинките я целуваха по бузите и устните, които мечтаеше той да целува.  И как в една мъглива вечер я целуна за първи път.
А тя? Лекомислена ли беше, или прекалено смела? Защо изведнъж стана даденост? Сигурна! Завинаги! Нямаше нужда да я гони. Беше в ръцете му, беше в живота му. От толкова време някак все се намираха. И сега пак беше в живота му – за двадесет години напред... Уплаши ли се? А може би просто не беше готов за промени... Защо тогава  думите ѝ останаха?
– Само ако поискаш…  Запомни, че само трябва да поискаш…
Тези думи. Как рушаха закостенялото ергенско его в сънищата, в безсъниците, в напрегнатия трудов ден. Как блесваха като светкавици  в най-тъмните нощи и безизходни ситуации. Накрая останаха последната спасителна сламка в живота му. Тогава съзнанието му изплю прозрението, че това е единствената жена, която бе останала толкова време с него и сама по себе си беше човекът, на когото искаше и можеше да се довери: единствената, на която беше казвал някога: „Обичам те!” – и наяве, и в мислите си, и в сънищата си, хиляди пъти, до безкрай...
– „Love me..." – пееше гласът на певеца. – „Обичам те! – крещеше в мислите си той. – Чаках прекалено дълго. Вече не мога...”
Тези отдавна изречени и многократно преповтаряни мислено думи, го караха да натиска педала на газта, обсебен от желанието да види своята илюзия реална и да ѝ каже: „Да".
Колите хвърчаха край новичкия мерцедес, напред хвърчеше и той. Представяше си я – седи срещу него и се усмихва на думите му. Пита го тихо и провлачено; „Кога минаха двадесет години от живота ни?”, а той отвръща: „Кой ще те чака толкова дълго. Дойдох сега! Дойдох за теб. Дойдох си...”
Идеята беше налудничава и абсурдна, но до такава степен обсебваща и искрена, че дори малката кутийка с пръстена, скрита в левия джоб на ризата, потропваше с ритъма на сърцето му... Или щеше да я осъществи, или да се освободи завинаги. И в двата случая трябваше да бъде доволен – искаше да продължи напред...
Никога не забрави онзи разговор... Срещна много жени в живота си. За малко да намери друга и почти да я забрави. Но онези думи! Те изникваха всеки път в съзнанието му и отпращаха останалите по дяволите. Топлеха го в студените и самотни нощи. Възпираха го в най-интимните моменти. Сънуваше ги тогава, когато мислеше, че е забравил завинаги.
– Запомни, че трябва да поискаш…
Един ден осъзна как животът му се изнизва лека-полека без семейство, без деца и без нея. Родителите му отдавна ги нямаше. Беше сам. Искаше я! Само нея и никоя друга! 
Късно или не, той купи билет за самолет още същия ден. Виж, ти късмет! Поръча си предварително автомобил „рент а кар” и пое. Всичко правеше машинално, в транс, без да мисли, воден от великия инстинкт и увереността в себе си най-накрая да промени нещата от живота. Днес пътуваше вече часове наред. Адресът ѝ помнеше все още наизуст и се надяваше да не го е сменила.
Мерцедесът напусна магистралата и влезе в градския трафик. Не беше идвал тук отдавна, но чувството му за ориентация и джипиесът бяха добри и той бързо откри квартала.
Заложи адреса в навигатора и скоро почти достигна целта.
Колкото повече наближаваше, толкова вълнението му се усилваше. Първият път не намери отбивката и джипиесът тревожно се разкрещя: „Пропуснахте завоя! Пропуснахте! Спазвайте инструкциите! При първа възможност направете обратен завой. Имате такава след 20, 15... 5 метра. Преустройте автомобила в лявата лента!”.
Никога вече нямаше да пропуска нейната отбивка. Зави смело. Малката стръмна уличка, осеяна с дупки, водеше към блок с кафяв ламаринен покрив. Ето го най-сетне. Номерът и входът – същите. Трябва да влезе. Да позвъни. Дали се е променила? Дали ще го познае? Ще бъде ли достатъчно смел да изрече: „Обичам те!”
Затърси сред фамилиите, изписани на звънчевата кутия и очите му застинаха върху малък некролог, залепен наблизо. От снимката го гледаше тя...


© Нели Господинова

За болката и човещината в „Сеизмичен роман” на Цветелина Александрова



В сивотата на втръсващото от повторяемост ежедневие какво може да ни спре така земетръсно както болката?! Болката... Собствената, чуждата, човешката (ако все още сме способни на съпричастност)... Това ни предлага "Сеизмичен роман" на Цвети.
Принуден от обстоятелствата, самообрекъл се на съдбата си, човек върви по малката своя пътечка, към своята малка цел – оцеляване. Усещате ли как, вглъбени в собствения си малък свят, потопени в сферата на собствените си грижи, ставаме подвластни на безразличието и ... обсебени от него, не забелязваме другите човешки същества, които ни заобикалят?! И, колкото и парадоксално да звучи, само Болката може да ни раздруса като земетръс, да ни стресне, да отвори очите ни, да ни изтръгне от вцепенението, от безразличието, от... овчедушието. Болката става мерило на духовните ни ценности, на човешкото у всеки от нас и то не в посока на силата, с която я понасяме, а в посока на съпричастността с чуждата болка, въпреки своята. Тя - болката, размисля, оценява, претегля личността на безкомпромисната везна на човешкото. И именно това откриваме в романа на Цветелина Александрова.
Персонажите са реални, взети от живия живот, от обикновеното човешко ежедневие, неподправени, с техните болки и проблеми, дори със собствения им изказ. Различни по възраст, образование, социален, статус, етнос, дори националност. Сближава ги болката...
Името на героинята вероятно не е избрано просто, защото се харесва на авторката. Дали е спомен от нечий пример, достоен за подражание, мога само да гадая... Александър/а – защитник на хората, т. е. човечен, човеколюбив. Александра присъства не само и не толкова със своята болка, колкото с отношението си към другите – деца, семейство, съседите й по легло в болничната стая..., с грижата й за тях. Човещината дава сила на привързаната за болничното легло млада жена да преодолее болката, за да помогне на другите. Нещо, което така липсва в живота ни.
Далеч съм от мисълта, че романът е апотеоз на човеколюбие. Не, той е самата реалност и по-скоро може да прозвучи като напомняне...

Творбата впечатлява с перфектен изказ, с множество метафори и сравнения, в които откриваме и една тънка самоирония, разведряваща тягостната болничната атмосфера.
Пожелавам успех на романа с убеждението, че е заявка за трайно присъствие в литературата!


© Соня Александрова

събота, 9 януари 2016 г.

Объркване по съседски



Съседът Александров е красив, малко нахален и много усмихнат. Засичам го на сутрешното кросче в събота.
Да тичаш в компанията на Александров никак не е скучно. Десет обиколки се усещат като четири. Не крия, че го харесвам. Умее да се справя с нещата в живота този човек. Каквото си науми, всичко постига, ей така, с лека ръка, за разлика от моя съпруг Жоро... С Жоро нещо не се разбираме напоследък. Той е голям инат. Аз – също. Затова се оправям както мога. Доколкото виждам – той също.
През зимата време за кросове няма. Бутаме се по съседски с Александров на тесния паркинг. Сутрин почистваме сланата или навалелия по колите сняг почти като на състезание и... хайде на работа. Това е нашият общ и личен фитнес.
Само че един понеделник.... Всъщност, просто се успах, нищо особено. Но през нощта бе наваляло и блокът, заринат догоре в сняг, ме изненада. Естествено зарязах колата непочистена и отидох на работа с такси. Александров слязъл малко след мен за сутрешния фитнес. Спокойно почистил първо собствения си автомобил, после този на жена си и, явно загрял, подхванал и моето комби. Точно в този момент го спипал Жоро, въоръжен с голяма метална лопата за сняг. 
– Комшу!... Ти се трудиш над колата на жена ми – констатирал с язвителен тон той. 
– Да... – ухилил се комшията, – но само над колата. 
– Дали и аз да не се потрудя над твоята? – заплашил го Жорката леко с лопатата. 
– Виж сега, мога да ти позволя да се потрудиш над колата на жена ми, обаче утре – ухилил се Александров. 
– Чак такива мераци нямам, но да знаеш, че и от жени, и от коли разбирам – похвалил се пак Жоро. 
– Като спомена това, жена ти ме помоли да я заведа днес следобед на реглаж на предницата. Ти, нали нямаш против?... 
– Че тя предницата на моята си е здрава бе!... Но щом трябва... 
– Не на твоята, а на нейната кола. 
– Абе, будалкам те... Че няма ли си мъж, та друг ще ѝ оправя реглажа на моята... 
– Това не знам... Запали я, покарай... и виж, че има нужда от реглаж. 
– Да, но първо да я изчистя от снега.... Ти що се буташ при жена ми бе, комшу? 
– А-а, не се бутам. Бягаме за здраве! 
– Че що не оправяш твоята за здраве в събота сутрин, та си седнал моята да оправяш за здраве... 
– Оправям я, бе, т.е. моята... оправям. Оф!... Недей така. Моята Лили е друга работа. Пада си само по шопинг. Никакви странични интереси – рекъл Александров. – Oня ден карах нейната кола на реглаж. Автосервизът е до магазина на Миладинови. И там, докато чаках, разбрах, че имат нова зимна колекция палта – „Модерни зад волана”. Затова ще ти кажа, че реглажът е просто повод. Миладинова ги е навила – и моята, и твоята жена – да си купят палта. Но моята не се стърпя и купихме още вчера разкошно късо, меко палто – цвят гран при, като цвета на корсата ѝ. После ботушки в същия цвят. Сега двете дами в семейството са в един цвят и един модел. 
– Значи няма да водиш жена ми на реглаж, а ще ѝ купуваш палто, мошенико! Така ли? 
– Не бе, комшу! Само на реглаж! Виж сега, що не ѝ купиш палтото ти още предиобяд?... 
– Аха... Разбирам. Палто – ревнал Жоро и размахал лопатата. 
Александров вдигнал ръце предателски, а Жоро крещял с пълен глас за оправдание: 
– Значи така, Александров! Днес си зает. Не можеш да закараш Дани на реглаж, а си ѝ обещал, а?... 
– Щом казваш... – съгласил се Александров и хукнал към колата. Точно тогава се появила съседката Лили с целия си блясък – облечена в палто „гран при” и обута с червени лачени ботушки. Лили помахала щастлива на съпруга си, фръцнала се на Жоро и влязла в червената опел корса.

Пет-шест часа по-късно, вече пред блока, нямаше как да узная какво се бе случило сутринта. Следобед имах работа с Миладинови и с Александрови и вече нервничех нетърпеливо. Трябваше да почистя и колата от снега.
Но колкото и да се мъчех да съзра личния си, заснежен автомобил, никъде го нямаше. Сърцето ми взе да прескача панически, но после осъзнах, че колата всъщност стои пред мен, но не снежна, а чистичка, лъскава и паркирана до джипа на Жоро (целият в сняг). Това ме шокира, окрили, а после ядоса. Подозрително ми женско подсъсзнание зашепна: „Ей, че стипца е мъжът ми! Само половин ден да ме няма и ще кара моята, а не своята кола. И то в такъв дълбок сняг! Не му е чиста работата на Жоро... (Само по мадами е ходил)”. За по-сигурно надникнах в колата, аз да намеря веществени доказателства. И там, о, ужас, ме сюрпризира някакъв пакет. Надникнах вътре – ново, дамско палто, тъмнозелено на цвят. „Какви ги е вършил моичкият!”, възмутих се наистина до дъното на душата си. След минута дори станах направо бясна, а сърцето ми взе да бие почти като барабан. „Хем с моята кола по чуждо, хем чуждото си зарязало покупките ачик-ачик.”
Досега не съм споменавала, но съм много изобретателна в такива моменти. Другото е, че действам импулсивно като светкавица, но винаги адекватно. И сега постъпих така. Сръчно извадих ножичките си за маникюр. Първо изрязах етикета на палтото заедно с част от плата, после всички копчета, увих ги грижливо в найлонов плик и ги изхвърлих в кофата за боклук. „Ха, сега, нека пак вози чуждо с чужда кола!” Поех си дълбоко въздух, клекнах пет пъти, за да нормализирам дишането си (добре, че никой не ме видя), а после спокойна се прибирах у дома.
Там Жоренцето, излегнат на дивана, гледаше телевизия. 
– Изчистих ти колата, не видя ли? – рече по едно време той. 
– Видях, как мога да не видя... – изломотих навъсено в отговор. 
– Едно благодаря няма ли да кажеш? 
– Ммм... Благодаря! Не само си я изчистил, ами си я карал. 
– О, значи си разбрала... 
– Че как няма да разбера? Оставил си някакъв плик в колата с дамско палто. Забравила го е някоя съседка, може би?... Защо бе, Жоре? Защо не си като другите?... 
– Как като другите?... – зачуди се Жоро. – Съвсем съм като другите. Александров чисти колата на жена си, и аз изчистих твоята. О-о, да не забравя да ти кажа. Той днес следобед е зает и няма да те заведе хм... на реглаж. Ето ти ги другите – несериозни са за разлика от мене. 
– Ами, мерси! Да не би и Миладинови да са заети? Буташ се винаги там, дето не трябва. Сега сама ли да ида? Като седнеш да говориш на хората разни неща, дори за елементарни нужди после ми отказват помощ. Кога успя да ги видиш? Кога успя с Александров да говориш? 
– Говорихме бе. Каза ми го, като го хванах да ти чисти колата. 
– Е, нали ти си я изчистил... Знаех си, че има нещо…. тука скрито-покрито. 
– Да, но аз само я довърших, а той беше гузен. 
– Значи си я довършил, защото си хванал гузния Александров да ми чисти колата?... Че защо я е чистил, бе? Две коли чисти всяка сутрин! Трета за какво му е? 
– Ами, откъде да знам! Защо мене питаш? Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен защо. Тъкмо слизам и гледам – чисти, та се къса! После идва съседката с ново, червено палто, обула червени ботушки.. 
– И?... О-о-о, вече знаеш. Днес щях да разгледам палтата и аз. Реглажът е само повод. 
– Отлична идея е реглажът. Имаше нужда. Предницата малко тропаше. Отметнах я тази задача. И сега всичко е наред. Но аз ходих по-скоро до магазина на Миладинови. Викам си да ти купя едно такова лекичко и мекичко, тъмнозелено палто. Таман да сте двете с колата един модел и един цвят, щото съседът рече, че е зает. А докато карах, видях, че колата ти наистина има нужда и от реглаж. Децата се возят в нея, все пак... Я, ходи вземи палтото и го пробвай, и стига си се правила на домакиня! 
– Ама... за мене ли е палтото? Че да ида до взема!... Тъмнозелено, викаш.... Ново!... От колекцията „Модерни зад волана”?... Хубаво. Ами добре. Нека първо само изхвърля боклука и отивам да го взема. – Боклука ли?... К’во ти става бе , жена!...
– О! Я, чакай, чакай!.... Защо Александров ти е карал колата?... 
– Паркирал! Паркирал, глупако!... Трудно се справям с паркирането. А сега изчезвам. Трябва да си взема палтото или каквото там е останало от него... Ох, къде ми е телефонът? „Ало, Миладинова! Да имате случайно втора бройка тъмнозелено палто размер 48?...”

Из „Кифленски разкази”

© Нели Господинова

Популярни публикации / месечен рейтинг