неделя, 20 август 2017 г.

Виж ме бе, прасе, летя!...



 
В квартала няма човек, който да не познава Гълъбин. Висок, дългокос, а тялото му странно сгънато на две. Гърбушко. Говори се, че не е в ред и като малък скочил от седмия етаж на високите блокове. И до днес всички се чудят как е оживял и му съчувстват. Някои разправят, че още тогава не бил в ред. Нали е Гълъбин, превъртял и си помислил, че наистина е птица…
Защо?
Разправят, че баба му, лека ѝ пръст, още като малък подклаждала лудостите на внука си – все Гълъб му викала и приказки за птици му разказвала.
– Хайде, пилето ми! Ела да хапнеш!
– Гълъбче, кацни на баба на коленцата.
И малкият Гълъбинчо тичал, разперил ръчички, като птиче из стаята.
Сега рядко тича. Пали уморено стария Симсон и върти гуми из квартала да плаши малките дечица.
– Хайде да пийнем по нещо, а? – викам му аз и Гълъбин ухилено ми кима с глава. Съгласен е.
Ако като малък не е бил нещо в ред, сега си е съвсем читав, мисля. Купуваме по една бира от супермаркета и Гълъбин пие жадно направо от шишето. Смее се.
Май е по-страшен като се смее, отколкото като се мръщи.
Докато Гълъбин мучи доволно, край нас минават две момиченца и уплашени побягват.
После пред супера спира луксозното возило на Кольо Прасето.
Гърбушкото не е на себе си. Той сгърчва лице и целият почервенява...
– Какво ти е, хей, Гълъбине? – питам го аз, а  той се тресе и боботи неразбираемо.
Съзрял своя съсед, Кольо Прасето вдига тъмния джам на возилото си и отпрашва с мръсна газ, а Гълъбин хуква пощурял след луксозния мерцедес заедно с облака прах...
Кольо и Гълъбин са набори, но къде ти! Кольо е лъскаво копеле и се вози на скъпи таратайки;
– Бряяяяя! Дяяяяяя! Ей, ме как летя-я-я-я-я! – крещи Гълъбин и тича след мерцедеса, размахвайки ръце като гълъб.
Малките момиченца надничат любопитно иззад ъгъла, уплашено шушукат и сочат с пръстче.
– Гълъб съм! И летя... Виж ме бе, Прасееее!.... – крещи Гълъбин.
– К’во ти стана, бе, човек! – викам му аз после.
– Ааааа, нищо, нищо! Плаша го аз така Прасето! Още от малък все го плаша, че аз мога, а той не – доволен разказва Гълъбин, като се връща.
– Къде го плашиш? Нали виждаш как се е затворил в луксозната си кочинка!
– Плаши се, бе! От малък се плаши. Даже веднъж се напика от страх. А все ме дразнеше, че не мога.  Така един ден се хванахме на бас кой може да лети. Виждаш ли този блок? Тогава още беше строеж. Та, чоп теглихме и Прасето се падна пръв. Ама де се е чуло и видяло прасе да лети! Напика са от страх и не рачѝ да скочи отгоре. Уж мен не ме бивало да съм гълъб. Ама аз съм… И не ме е страх. И летях, брат! Господ ми даде крила, ама за малко. Летяяяях, летях... и му виках: „Виж ме бе, Прасе! Летя-я-я...”.

© Нели Господинова
©Фото Никълъс гълъби



НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС ЗЕМЯ НА ПЕЕЩИТЕ КОЛЕЛЕТА


Община Генерал Тошево
обявява
НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „ЗЕМЯ НА ПЕЕЩИТЕ КОЛЕЛЕТА“
Гр. Генерал Тошево `2017
СТАТУТ НА КОНКУРСА
Националният литературен конкурс „Земя на пеещите колелета“ се посвещава на големия писател и разказвач, певеца на Добруджа – Йордан Йовков.
1. Цел
Конкурсът има за цел да продължи литературната традиция на Йовковия разказ, в който действията и персонажите са вдъхновени от хуманизма, трудолюбието на добруджанеца и стремежа към красотата във всички нейни форми и проявления.
2. Организатори
Конкурсът се организира от Община Генерал Тошево под патронажа на кмета на общината с финансовата подкрепа на ЕТ „Добруджа експорт – Георги Балабанов“ и с медийната подкрепа на сп. „Антимовски хан“.
3. Провеждане
3.1 Конкурсът е явен и се провежда през година.
3.2 Обявява се през м. май на текущата година и приключва през м. ноември – в рамките на честванията на Йордан Йовков и празниците на град Генерал Тошево.
4. Право на участие
В конкурса могат да участват автори, навършили 16 години.
Не се допуска участие в конкурса на членове на журито за текущата година.
5. Изисквания към творбите
5.1. Формат на разказа – до четири стандартни страници А4, шрифт Times New Roman 12, междуредие 1.
5.2. Всеки автор може да участва с един разказ. Допуска се и съавторство.
5.3. В конкурса участват само произведения, които не са публикувани до момента на приключването на конкурса, включително и в електронен вариант.
5.4. Срок, форма и начин за предаване на творбите. Участниците представят творбите си в срок до 30 септември на текущата година в електронен вариант или на хартиен носител на следните адреси:
• на е-mail адрес: kultura@toshevo.org
• на адрес Община Генерал Тошево, ул. „Васил Априлов“ № 5, за конкурса /в този случай се гледа пощенското клеймо и ръкописи не се връщат/
5.5. Придружаваща информация на отделен файл /лист: трите имена на автора, възраст, населено място, личен телефон и e-mail адрес за връзка.
6. Критерии за оценяване на разказите:
6.1. Съдържание и стил:
• свързаност с проблематиката за земята, труда на хората и Добруджа;
• последователност/логика на изложението;
• динамика на повествованието;
• умение да се изграждат характери;
• композиция – завръзка, основен текст, развръзка, финал.
6.2. Език – езиков речник и умение да бъде използван; правопис и пунктуация.
7. Оценяване:
7.1. Оценяването се осъществява от тричленно жури, включващо изявени литературни творци, утвърдено със заповед на кмета на община Генерал Тошево за всеки обявен конкурс.
7.2. Разказите се предоставят на журито без личните данни на автора.
8. Награден фонд.
8.1. Наградният фонд се осигурява от Община Генерал Тошево и ЕТ „Добруджа експорт – Георги Балабанов“.
8.2. Конкретният размер на наградния фонд на конкурса се определя съгласно заповед на кмета на община Генерал Тошево за всеки обявен конкурс.
Награден фонд за 2017 г. – 1 500 лв.
8.3. Присъждат се следните награди:
• І, ІІ и ІІІ награда;
• Поощрителна награда;
• Специална награда за местен творец;
• Награда за млад автор;
• Награда на ЕТ „Добруджа експорт – Георги Балабанов“.
8.3. Резултатите от конкурса ще бъдат обявени на сайта на Община Генерал Тошево: http://www.toshevo.org/
9. Награждаване
9.1. Церемонията по награждаването се състои в началото на месец ноември в гр. Генерал Тошево.
9.2. Победителите в Конкурса се уведомяват своевременно за точното време и място за връчване на наградите.
9.3. Пътните разходи на наградените участници за участие в заключителния етап на конкурса и връчване на наградите се поемат от Община Генерал Тошево.
9.4. Отличените разкази се публикуват в сп. „Антимовски хан“ и в общинския вестник „Добруджански глас“.
9.5. Авторите на отличените разкази предоставят на организаторите правото на последваща публикация в самостоятелен сборник
За контакт и допълнителна информация:
Община Генерал Тошево Отдел „Култура, вероизповедания и интеграция“ Маргарита Великова, началник-отдел тел: 0885604151; 0889 954880


Дванадесет съвременни автори от „Литературен клуб Многоточие“ издават аудио книгата „Зад ъгъла“

Сборникът с разкази „Зад ъгъла“ е съчетание от двадесет и три истории, откраднати направо от живота. Героите са в различни ситуации, емоционални състояние и архетипни процеси. Докосвайки се до историите им, читателят може да тръгне по пътя към себе си и другите. Всеки текст притежава свое специално послание към читателя.
Част от темите, докоснали авторите са насилието и отношението ни към него; празнотата в душите, обезверяването и отдалечаването на хората един от друг; подмяната на ценностната ни система; отношението ни към вярата, надеждата и прошката; силата на човешкия дух; любовта и добротата в душата. 
Това е книга за възможностите на собствения избор. 
Включените в сборника дванадесет съвременни автори са членове на популярната фейсбук групата „Литературен клуб Многоточие“ – Анелия Александрова, Ани Димитрова, Божидара Мавродиева, Боян Боев, Даниел Меразчиев, Никола Крумов, Рада Капралова, Рая Вид, Стоянка Фъркова, Таня Мезева, Таня Тодорова, Хасан Ефраимов.
Рисунката за корицата е дело на художничката Kali Kol.
Аудио книгата е записана от Борислав Борисов.  Има продължителност 2 часа и 35 минути.
Как да чуете откъс от книгата или да я закупите, можете да научите ТУК на сайта на Audiobookbg.com. 
В You tube са качени два безплатни разказа.






петък, 18 август 2017 г.

Вдъхновяващи цитати за приятелството





Приятелите са онази частица от нас, без която не можем. Те са хората, които ни подкрепят в трудните моменти, които ни карат да се усмихваме и да се чувстваме щастливи... Ето и най-вдъхновяващите мисли на известни личности за приятелството:

1. Всеки може да е съпричастен със страданията на приятел, но е необходима много фина душа, за да си съпричастен и с успехите му. - Оскар Уайлд
2. Трябва да помним приятелите си, не само когато присъстват, но и в тяхно отсъствие. - Талес
3. Нищо не оскърбява така един приятел, както недоверието: защото какво е приятелството, ако не единство на две души? А къде е това единство без доверие. - Марк Тулий Цицерон
4. Приятелят е като второ аз. - Марк Тулий Цицерон
5. Приятелят трябва да е специалист по досещане и запазване на спокойствие. - Фридрих Ницше
6. Не ходи пред мен, може да не мога да те следвам. Не ходи зад мен, може да не мога да те водя. Върви до мен и просто бъди мой приятел. - Албер Камю
7. Приятелство се ражда в момент, когато един човек каже на друг: Какво? Ти също ли? А аз си мислех, че съм единствен. - Клайв Стейпълс Луис
8. Няма нищо по-добро от един приятел, освен ако не е приятел с шоколад в едната ръка и цвете в другата. – Линда Грейсън
9. Най-доброто огледало е истинският приятел! - Джордж Хърбърт
10. Приятелството е най-трудното нещо на света, което може да се обясни. Това не е нещо, което се учи в училище. Но ако досега нищо не сте научили за смисъла на приятелство, значи нищо не знаете за живота. – Мохамед Али
11. Да отхвърлиш приятеля си е все едно да отхвърлиш живота си! - Софокъл
12. Братът може да не ти е приятел, но приятелят ти е винаги брат! - Франклин
13. Някои хора търсят утеха в църквата. Други – в поезията. Аз я намирам при своите приятели! – Вирджиния Улф
14. Истинското приятелство никога не е спокойно. - Маркиз дьо Севин
15. Приятелят е този, който ти дава пълна свобода да бъдеш себе си! – Джим Морисън
16. Истинският приятел идва при теб, когато всички други бягат. - П. Аретино 

Източник: https://dama.bg/article/vduhnoviavashti-tsitati-za-priiatelstvoto/4998/ © Dama.

сряда, 9 август 2017 г.

Нели Господинова: Ех, пуста, пуста майчина обич! Разкази за Добруджа



Дълго се чуди откъде й дойде на главата шопът. Един шоп в цяла Добруджа да дойде и то в нейната къща да влезе. Хубавото й момиче да почерни. Залепнал като пиявица и смуче, смуче… И всяка вечер дохожда. Цял град го гледа как се сурне след нея. За срамотиите дето я прегръща пред татко й, да не говорим. И нахален. И устат!  Хем всяка вечер у тях – яде, пие и не си затваря устата, хем  да се  жени за щерката нищо не казва.  То пък от друга страна, кой ще го вземе тоя шоп – гол като пушка. Нѝ го знаят от де е (Кюстендилско май). Баща му и майка му – кой  ги е виждал. Един сал вуйчо има в града, и той дърт пияница. Ни да го види човек, ни да си поговори с него. Груб, недодялан. И той шоп ли е, македонец ли е, кой го знае какъв е. А само като се сетеше, че един ден можеха сватове да станат, тръпки  я побиваха от горе до долу…
Ай, стига вече!, изпсува наум Ганка и почна да меси тестото още по-яростно. Правеше питка за вечеря и бурните й мисли риеха дълбоки дупки в нежното майчино сърце, сякаш беше тесто. Тя взе да го точи още по-зло, намаза корите с масло и сирене, зави ги, оформи добре многолистната погача и я метна във фурната да се пече.
Ах, Нинето! Не е Нинето виновно, не е… То е най-хубавото дете на света. Високо, стройно, русо, синеоко, умно. Откак се роди Нинето, тя, Ганка, майка й, все над главата й трепереше. С тая бяла кожа, с това крехко здраве – колко болести и алергии.  И все по болници и доктори висяха. А то, милото – като порасна, за медицинска сестра се изучи. А тоз човек (ако и да не е човек шопът), ей така да дойде и да го грабне.
Ех, защо не го дадох Нинето на младия доктор Мамеров, като я искаше за жена. Ама как да си дадеш в чужда къща най-свидното детенце! С какви очи щеше да  посреща високомерните сватове – Мамеровите. Тия богаташи щяха да ги гледат все отгоре, като дойдат на гости в тяхната бедна къща на края на града. Как щяха да се отнасят с Нинето след това? Като с последна слугиня!…. Колко стягаха с баща й къщата оттогава насам! Да е спретната, подредена, богата, тая пуста къща! Да не са по-долни от сватовете следващия път. Но следващи сватове така и не се явиха. Младият д-р Мамеров – тогава обаче тя го считаше за стар, беше със седем години по-голям от дъщеря й, замина за София със семейството си и повече не чуха за него. Или пък Нинето не искаше повече да ги тревожи – нито семейството си, нито себе си. Дали е било любов? И да е било… Майчината любов е най-силна и вярна. Тя първа предусеща кое е най-доброто за детето. А тогава любовта й подсказа да се намеси. И сега пак се бунтуваше пустата майчина любов! Срещу шопа!
 Да, но днес Нинето бе вече на трийсет. И друг доктор Мамеров не се яви за зет. А шопът бе всяка вечер у тях… Мисълта за него пак я върна към Мамеровите:
 „Не знам вече, дали добре сторих тогава… Момчето тъкмо беше завършило, върнало се в града и си търсеше жена. А Нинето с тия големи сини очи, с тая бяла кожа и руса коса… Знам ли! Може наистина да я е обичал. С тая моя пуста майчина обич добро ли, зло ли на детето си сторих! Досега щяха деца да навъртят, къща да си построят. В никой случай нямаше да позволят Нинето да живее със свекърва си наедно… Да я тормозят и да им слугува. Ех, ако можеха да върнат времето назад, вече нямаше да е толкова инатлива…
Ами пък не, такава съм си… Ината преселка. Генът ми е такъв!”
– Върнахте ли се вече, Нине? – надникна Ганка към вратата, която се отвори и в коридора вече тропаха дъщеря й и омразният шоп. – Събувайте се. Ей там има терлички да обуете, маминото! И ти, и ти, Владко! Обувай терлиците, че обувките ти в нашата къща, все към вратата сочат…, нали знаеш? Ха-ха! Това е стара преселска дума, не се тревожи...
– Да, да, госпожо Ганка! Ще обуя терлиците… Ммм, колко вкусно мирише! А това е за вас – рече Владко и й подаде торбичка от супермаркета. – Напазарувахме с Нинето.
– Че защо си харчите парите. Спестявайте! Излизайте! Млади сте! Аз тука съм спретнала една питка и манджичка има. А татко ти,  Нине, ще извади от мазата сок от бъз и една ракийка има от дядо ти. Вие, Владко, по вашия край може домашна ракийка да не пиете…
– А, пием, но аз не пия, госпожо… Но няма проблем, ако трябва да правя компания, ще пия една чашка.
– Тъй, тъй... ще пиеш! Ами заповядай, сядай, нали си ни вечният гост тука, Владко, как да не ти сипем една ракийка… Вашите обаждат ли се? Знаят ли как, къде и с кого живееш?...
– Не, не се обаждат… Разведени са, никога не съм го крил… Имат си свои проблеми родителите ми, нови семейства, за мене не мислят.. Пък и знаят, че съм у вуйчо. Той сам ме покани… Освен това съм вече на трийсет и две, госпожо Ганка!
 – Ох,  разведени… Не е хубаво, не е хубаво, ама живот… – затюхка се Ганка, докато слагаше масата. – Нине, доктор Мамеров обажда ли се от София? – изтърси най-неочаквано тя и Нинето се смръзна. Майка й от години не споменаваше името му.
– Кой? Кой да се е обаждал?... – заекна от изненада момичето. – Ти добре ли си бе, мамо? Как се сети за него?... – и повиши тон. –Ти никога не говориш за него, какво ти става?...
– Докторът Мамеров е много кадърно и умно момче, Владко! Преди осем години искаше ръката на Нинето. Тъкмо завършил медицина, от богато лекарско семейство. Колко имоти имаха тука, не като тебе!..Гол като пушка! Прощавай! Май всичко продадоха, като заминаха за София а, Нине?…
– Знам, знам. Нинето ми е разказвала за него, госпожо Ганка! Имали сте несъвместимости в отношенията…
–  Несъвместимости какво?... – опули се Ганка, но бързо се окопити и пак влезе в настъпление. – И как върви търговийката, алъш вериша как е при тебе? Имаш ли мющерии, както се казва? То, да си дребен търговец в нашия град не е кой знае какво, сам знаеш…
 – Знам, знам… Хората са бедни, само за подаръци купуват. Как да върви, никак. Едва-едва.  Но с Нинето решихме, че ще разпродадем каквото е останало от стоката и другаде ще си търсим късметя.
– Другаде късметя ще си търсиш? Това е добре! Да не се връщаш пак в Кюстендилско? Нали оттам беше. Виж колко много неща за тебе зная…–  грейна лицето на Ганка най-неочаквано.
 – Не, не.. Друго имам предвид…
– А, Владко! А ти видя ли абитурентския костум на Тонито? Ела, ела да ти го покажа! Закачила съм го на закачалки в хола. Който дойде, да го види! Ето тука е ризата. Копринена. Резеда! Харесва ли ти? А!
– Да, да! Важното е на Тони да му харесва, госпожо Ганка!
 – Ъ, че как няма да му хареса. Ето и костума. И той е зелен. В тон да е всичко. И вратовръзката. Сичко сѐ пари струва, това е. А тука в тоз гардероб, видиш ли? Все е чеиз на Нинето и на Тонито. Един ден като се оженят… Кхъ! Ти, Владко, как мислиш да я караш така, като един костум нямаш… Ох! Нищо, нищо!  Я, иди там до фикуса. А! Я  да те видя колко си висок! Ха-ха, нали знаеш оня виц, дето завреният зет все до фикуса седял….
– Ха-ха! Да, да! Знам го, госпожо Ганка!
– Мамо, хайде, моля те! Татко дойде. И Тони също. Аз сложих масата. Остави Владко да си почине, че цял ден е работил!
 – Да, оставям го… Браво, Нине! Браво, майка! Дорде се обърна и то сложило Нинето масата! На татко си сложи ли кòпанчето, че той кòпанчета обича? И нож му сложи, че не обича да си цапа ръцете, като се храни.
 – Да, мамо! Сложих! Кòпанче, нож, всичко…. Хайде!
Ганка се разбърза доволна, че нещата някак от само себе си се подреждат. Нинето все пак бе умница, нямаше да се остави току-така на един шоп.
–  Та кога заминаваш за Кюстендил, Владко? –  рече между другото Ганка докато отопяваше с един залък вкусния  сос на  пилешката яхнийка.
– Не, мамо. Не заминава за Кюстендил – намеси се Нинето. – Мислех да не казваме още, но щом подхвана темата. Заминаваме двамата с Владко. За Швейцария. Берн. Намерих си работа там.  Като медицинска сестра. И Владко ще си намери работа, като стигнем…
Бащата на Нинето и брат й Тони замръзнаха, онемели  от неочакваната вест.
Ганка изпусна лъжицата от изненада и тя пльосна под масата. Швейцария! Лицето й почервеня, ноздрите й се разшириха – вдигна кръвното.
– Швейцария. Берн. Намерила си си работа. А той – не. Ще го издържаш в Швейцария! Луда ли си ма, Нине!... Ох, чедо, чедоооооо! Ох, защо майка си и пустата майчина обич не пожали!... – ревна отчаяно Ганка, колкото сила имаше.
 И докато всички се суетяха, объркани от неочакваната вест, Ганка  скочи, грабна ножа бързо и го заби в рамото на омразния щоп:
       На ти, наааа… Швейцария ще ми ходи. На ти... Аааааааа!....




®Нели Господинова, Разкази за Добруджа,  Преселци

вторник, 8 август 2017 г.

Приятелите на Ивана

Четене с разбиране


Ивана е ученичка в първи клас. Всички деца в класа много я харесват и искат да бъдат нейни приятели. Днес след часовете, по време на отдиха, Гого, Мила, Вики и Ирка се промъкнаха тайно в класната стая.
 – Аз съм Ивана! – каза Мила и взе шишето ѝ с чай. Всички кимнаха одобрително и Мила го изпи.
– О, това ми харесва! – каза Гого. – И аз съм Ивана – бръкна в раницата ѝ той и извади всички закуски. – Мммм, вкусно! – рече лакомо момчето и набързо ги излапа.
– Е, и аз съм Ивана! – рече Ирка и грабна най-новата играчка на Ивана: едно миниатюрно пони. И за да се наслади на новата си придобивка, се скри в ъгъла да си поиграе.
– Е, така и аз знам! Сега аз ще съм Ивана! – рече Вики и обу новите обувки на Иванчето, защото последния час децата имаха физическо и част от нещата на тяхната приятелка бяха оставени на чина ѝ – т. е Ивана бе останала по гуменки за почивката си.
– Колко е хубаво да си Ивана! – каза Мила замечтано. –Трябва по-често да бъдем като нея.
– Нали сме нейни приятели! – засмяха се четиримата и излязоха в коридора.
 Скоро в класната стая дойде и самата Ивана. Беше ожадняла от играта. Но шишето с чай се оказа празно.
Ама че късмет! – рече тя. Някъде се е изляло.
Да – усмихна се плахо Йоанчето. Тя беше нова и не беше от приятелите на Ивана. За цял месец двете момичета си бяха разменили само няколко думи. – Можеш да си купиш чай от лавката за 20 ст. Или вода…
 Да, но нямам никакви парички. Изгубила съм ги – усмихна се с половин уста тя.
– Ето, вземи – рече Йоана. В шкафчето имам три бутилки с вода. Не са отваряни.
– Ох, много ти благодаря! Не зная как се е излял чаят ми.
 – За нищо! – рече Йоана.
– Може би ще е добре да те почерпя едно шоколадче. Мама винаги ми слага по две-три… А! Този път е забравила. Ужасно! Сега ще ѝ звънна – извини се Ивана и отиде да попита госпожата, дали може да позвъни на майка си.
 – Може! – отвърна госпожата. Но да се преобуеш и прибереш гуменките си.
 – Сега, госпожо! – рече учтиво Ивана и потърси обувките си. Странно, защото не ги намери там, където ги беше оставила.
Детето съвсем се обърка и се разплака.
– Стига си плакала! – рече Мартин. Нали си голяма! Кажи ми какво се е случило!?
 – Нищо... Просто нямам закуска, чай… И обувките ми ги няма.
 – Ха, това е по моята част. Аз съм истински детектив. Ще ги намеря за нула време? Записвам си. Какъв цвят бяха?
 – Ами едни розови, с малка панделка и с токче…
– О! Май видях преди малко едни розови обувчици близо до тоалетната. Ето ти моят Супермен. Поиграй си с него, докато намеря изгубените обувки! – рече Мартин и изхвръкна навън.
– Е, не… Ще извадя малкото си пони, докато си чакам обувките – усмихна му се тя най-сетне. – Благодаря ти!
 Но колкото и да ровеше в чантата си, нямаше и следа от понито. Ами сега! То беше най-новото ѝ, най-скъпото, най-сладкото.
 Ивана се разплака още по-силно.
 – Какво има, моето момиче? – попита госпожата загрижено. – Искаше да се преобуеш и да се обадиш на мама?…
– Мама… – ревна Ивана още по-силно. – Някой е пил от чая ми. Някой е изял закуската ми. Някой е обул обувките ми. Някой е отвлякъл понито ми… Мамо-о-о…
 – О! Това никак не е хубаво! – погледна я озадачено госпожата. – Деца! Какво се случва с вещите на Ивана?
 – Ето – каза Мартин. Той дърпаше Вики за ръкава, докато тя се опитваше да събуе малките розови обувчици с панделка. – Тя е! Щом е взела обувките, значи знае кой е взел и другите вещи.
 – Аз не съм. Аз само обувките, за да съм като Ивана…
 – А понито? А чаят? А храната? Знаеш ли кой ги взе? – попита госпожата.
Вики сведе поглед и нищо не каза. Ирка също си замълча. Тя стискаше силно понито в малката си ръчичка. Гого гледаше намръщено. Беше се издул от толкова шоколади. Мила се чудеше какво да каже. Но тъй като не успя да измисли нищо, също замълча.
– Аз мисля, че… не е хубаво да се вземат чужди вещи – каза госпожата. Така никога няма да станете приятели. Най-ценното в едно приятелство е да даваш, а не да вземаш. А ако сте взели чужда вещ…, намерете начин да поправите стореното… Върнете играчката, чая, закуските… Може би няма да стане още днес. Но утре, вдруги ден…
 – А понито? – изхлипа Ивана. – То ще е самотно без мен.
 Всички мълчаха. Ирка също. Тя сбута играчката в една дупка на парното и се зае с домашните си.
 Когато на другия ден в обедната почивка, се опита да го върне тайно в раницата на Ивана, видя, че ципът е заключен с катинарче. Затова тя хвърли понито на земята и приеснена избяга…
На входа видя Мартин, който пак играеше на детектив и ѝ стана ужасно горещо. Лицето ѝ се изчерви издайнически, но тя му обърна гръб и забърза към Мила и Гого, които си шушнеха нещо в ъгъла.
– Защо Ирка се изчерви? – записа Мартин в детективския си бележник. – Защо?... Наведе се да огледа още веднъж чина на Ивана и зърна на пода малкото бяло пони.

1.     Кои са приятелите на Ивана?

2.     Истински приятели ли са те? 

3. С кои деца би могла да се сприятели тя?

4.Защо досега не е станала приятелка с Йоанчето?

5. Как се отнася Мартин към Ивана? 

6. Има ли такива приятели във вашия клас?

7. А има ли деца със заключени чанти? 

8. Какво трябва да направи Ивана, за да разбере кои са истинските ѝ приятели? 



© М. Лакова



















Наградени произведения на литературния конкурс в с. Бусманци "Елин Пелин -1926 г."

По повод 140 години от рождението на Елин Пелин народно читалище „Елин Пелин – 1926”, с. Бусманци, проведе литературен конкурс за разказ на тема из бита и живота на българското село.
На първо място е класиран хумористичният разказ "Лютеница" с автор Ирена Георгиева от гр. София. Второто място е  за  разказа  "Невестулката" на Мариана Дафчева от  гр. Асеновград.  Трето  място - "По план" на  Райчо Русев-Райсън от гр. София. 
Поощрителни награди получават разказите "Жега" на Ружа Велчева от гр. Велико Търново  и "На Гергьовден" на Нонка Чардакова от гр. Панагюрище.  Поощрителни награди получават и две произведения на автори от Бусманци – есето „Пътуване” на Станимира Орлинова и мемоарните бележки из миналото на село Бусманци на Алексана Янкова

Читалището организира литературно четене на 28.07.2017 г. от 18,00 ч. в библиотеката на втория етаж на читалищната сграда, по време на което наградените автори ще могат да представят своите произведения.
Каним всички участници, както и всички желаещи, да присъстват. 
НЧ „Елин Пелин – 1926” изказва искрената си благодарност на всички, взели участие в литературния конкурс.


Колата на Лизи свърна след табелата на село Каменци и подскочи жизнерадостно за кой ли път, когато успешно премина през поредната дупка на пътя. Кафето в стомаха й се разплиска, заплашвайки да се върне, откъдето е дошло. Шосето пък криволичеше спокойно пред нея и сякаш й намигаше с тези свои очи ямки. Даже да й обещаеха повишение в службата, дори по-голяма отпуска или коледен бонус, не би дошла тук втори път. Слава богу, това не се налагаше. Само веднъж да намери педантичния си някога баща, който, от възрастта ли, от мястото ли, беше забравил какво е да бъдеш отговорен. Искаше да го попита дали случайно не е загубил телефона си, че е вечно изключен, и дали няма затруднения с интернета, че не се е вясвал на скайпа повече от месец. Това не се беше случвало, преди да дойде в тая затънтена държава, за която повечето й приятели не бяха чували нищо, а останалите – нищо хубаво. Лизи съзря първите къщи. Растителността сякаш ги беше погълнала, настанила се в тях като единствен и пълновластен собственик, и се разпореждаше както й скимне. Само една изглеждаше обитаема, и то заради женското бельо, което се ветрееше на малкия балкон на втория етаж. Такъв размер и модел Лизи никога не беше виждала. Тя продължи по това, което минаваше за път, и видя едно оклюмано куче да се изправя от мястото си. Ама, къде бяха природозащитниците? Лизи тъкмо си отбеляза да напише имейл на местната организация за намереното от нея бездомно куче, когато обектът на нейните мисли се втурна към колата й с адски лай. Лизи трябваше скоростно да вдигне прозореца си, по който муцуната, разкриваща оголени зъби, остави влажни следи. Какво посрещане! Ако беше по-спокойна, младата жена вероятно щеше да се зарадва, че чува през прозореца лая на още кучета, което означаваше, че нейният посрещач има приятели, подходяща среда, и не е толкова самотен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Изведнъж отнякъде гръмна музика, ама не каква да е. Буйни, нечувани звуци заплашваха да пробият тъпанчетата й въпреки затворените прозорци. И тогава ги видя. Беше стигнала площада, на който в полукръг стояха много хора. Трима мъже със странни черни шапки и бели ризи, очевидно музикантите, свиреха и се поклащаха под такта на музиката, която произвеждаха. Огромен барабан висеше на ремък през рамото на единия и смело се конкурираше с корема му. Друг надуваше бузи и нещо като кларинет, а трети – бяла гайда, да, за гайдата поне бе сигурна, имаше я в Шотландия. Лизи спря колата, но музиката продължаваше. Групата тържествено тръгна към нея. Усмихваха се, но това нищо не значеше – дали тук не практикуваха канибализъм, беше забравила да провери. Тогава го съзря. Баща й беше в средата на редицата, а до него – възпълна жена с кръгло лице, обло като подноса, който държеше, и опечения със същата форма хляб върху него. Баща й изглеждаше не по-малко озадачен от нея, когато я видя, но и видимо се зарадва. Рошавата черна заострена шапка, кацнала на главата му не се връзваше с дънките и бялата риза. Това не можеше да бъде истина. Младата жена се огледа предпазливо за скрита камера. Баща й каза нещо на хората. Всички се скупчиха около нея, като че ли имаше рожден ден и й заговориха почти едновременно.
- Каква приятна изненада! Добре дошла, Лизи. Хората от селото те поздравяват. Отчупи си от питата и я топни в солта, така посрещат тук скъпи гости. 
- Но, но откъде знаехте, че ще дойда?
- Всъщност, ако трябва да бъде откровен, очакваме семейство Дърел, помниш ги нали? Те купиха къща тук и ще пристигнат този следобед, та с моите приятели решихме да ги посрещнем. Сега ще направим нова пита.
- Семейство Дърел? – Името й звучеше смътно познато. Но думата приятели я смути повече от всичко. Всъщност, когато някой живее някъде година-две, той трябва да си създаде познанства, дори приятелства, но все пак във всички случаи с хора, които му подхождат.
Баща й й представи жената, която носеше кръглия хляб, неговата нова съпруга. Лизи знаеше за нея, но все не успяваше да запомни името й, което започваше с буквата П и я беше кръстила мисис „П“. Червенобузата, мисис „П“ й се поклони леко, освободи едната си ръка, щипна я по бузата и я нарече „пиленце“, както обясни баща й. 
Първата вечер Лизи публикува пост в Туитър. „Попаднах в най-дивото място в Европа. Следобед мисис „П“, българската съпруга на баща ми, собственоръчно заколи една кокошка, но бе достатъчно любезна да ми направи знак да не гледам. Потресена съм. Ако живееше във Великобритания, сигурно вече щеше да има повдигнато обвинение за малтретиране на животни. После сготви нещастното животно на супа, която трябва да призная, ухаеше божествено, но аз естествено не я опитах, защото съм вегетарианка. Вечерта срещнах мисис „П“ в кухнята. Помислих, че е Хелоуин. Слагаше последните остатъци от буркан с йогурт по лицето си. Каза, че маската е много добра за кожата. Вероятно е права. Особено като се има предвид, че прави йогурта сама, без консерванти. За радост, процедурата не е свързана с причиняване на дискомфорт на някое животно.“
Лизи получи много коментари от приятели. Някои й съчувстваха, други се възмущаваха, трети откровено й завиждаха за необикновените преживявания.
През нощта Лизи сънува супата. Мисис „П“ я приготвяше в една огромна тенджера и бъркаше с голям черпак. Съблазнително ухание гъделичкаше ноздрите на Лизи и тя поемаше с пълни гърди сладкия аромат. Устата й се пълнеше със слюнка. Мисис „П“ покани всички на масата. Имаше купа и за Лизи, но нещо я държеше на мястото й и тя не можеше да стане. Събуди се от напрежението. Навън кукуригаше петел.
Втория пост Лизи публикува рано сутринта:
„Не мога да дишам. За закуска изядох две, както ги нарече мисис „П“, „мекици“, приготвени лично от нея. Хм, много, много калории и сладко от горски ягоди, също домашно. Имаше и мляко от кравата на съседа. Честно, не можах да го пия. Беше много гъсто и ми миришеше. Баща ми каза, че съм свикнала на това от магазина, в което нямало нищо истинско. Направиха ми чай, но нямаха английски, а само билков. Мисис „П“ сама е брала и сушила билките. Утре пак ще си поръчам от него. За малко да забравя – за първи път в живота ми ме събуди петел. Беше доста рано за мен, но не и за него. Няма да му търся отговорност. J“.
Този път някои от приятелите й я попитаха дали могат да си поръчат от този чай и дали ще е удобно да й гостуват. Молеха я да провери за свободни места в местния хотел. Тя щеше да го направи с удоволствие, ако такъв съществуваше. 
Същата вечер Лизи публикува нов пост:
„Тук можеш да отидеш на гости, без да те канят и без дори да се обаждаш предварително. Следобед помагах на мисис „П“ да чистим грах J, да, махахме му обвивката и изведнъж вратата се отваря, една съседка влиза и казва: „Е, аз дойдох“. Седна до нас. Мисис „П“ даде и на нея празна купа и трите продължихме с чистенето на граха. Поприказваха си нещо и започнаха тихичко да пеят. Не ги разбирам тези песни, но времето наистина минава по-бързо с тях.“ 
На третия ден Лизи публикува отново: 
„Хората през деня са постоянно заети. Грижат се за градината, в която няма само цветя, а домати, краставици, чушки, тиквички и овощни дървета. Следобеда видях мисис „П“ да вари на двора в казан на истински огън буркани, пълни с плодове и сок, нарече ги компоти – правели ги за зимата. Почти във всяка къща има някакви животни. Баща ми ме заведе да гледам как се стрижат овце. Ние имаме само кокошки. Пени (така баща ми нарича съпругата си, било най-близко до българското й име) ми показа квачката, която мътеше. Скоро ще се излюпят малки пиленца.“ 
Поръчките за еко храна започнаха да валят. Някои нейни приятели дори съобщаваха, че са разгледали полетите до България. 
На четвъртия ден Лизи отново публикува:
„За съжаление, тук салоните са красота липсват, но същото се отнася и за бръснарниците. Всъщност Пени подстрига баща ми пред очите ми собственоръчно и безплатно, което ми напомня, че следващата седмица имам час за фризьор. Ако поостана, ще трябва да се доверя на Пени.“
Един приятел коментира, че можел да отвори салон в селото. Лизи искрено се развесели. Питаха я и дали в България се признава двойното гражданство. Друг познат я молеше да пусне в местния вестник следната обява: „Бял англосаксонец търси жена с европейски паспорт от село Каменци или околността“.

На следващия ден Лизи изпрати два имейла. Първия до агенцията за коли под наем, с който ги уведомяваше, че ще задържи автомобила още няколко дни, а втория до шефа си с молба за още една седмица отпуск. Правела лютеница – местен деликатес от домати и чушки. Обеща му един буркан, също и билков чай, както и да си навакса с работата, когато се върне.


Малките ги нямаше. Мисълта като с нокът преряза сетивата й – крив, изострен от ловуване нокът. Усети как козината й хаотично настръхва: косъмче по косъмче, вдървява извивката на гърба и изпъва опашката в готовност за битка. Но с кого?! Кой би дръзнал... Малките ги нямаше. Някой (кой?!) ги беше взел, откраднал, (по-лошо) разкъсал, удушил... Малките й. Някой бе посегнал на семейството. Не биха се разбягали сами. Котилото точно преди луна време прогледна. Рехавите бебешки космици по малките гръбчета едва-едва се бяха сгъстили в лъскава козина. Още миришеха на мляко. До скоро не смееше да ги оставя сами, но острите им зъби жадно изсмукваха капка по капка силите й и тя се реши (само за малко – един пълзеног място) да се отделя. И сега ги нямаше. Изчезнали. Потеклото й.
През очите й бясно се втурна лошо миришещ спомен – двукраците. Шумни, тромави – смесица от непривични за дома й аромати и звуци я блъсна в ноздрите още призори. Смесица от притеснение и... предизвикателство. Фалцетна глъчка на обезумели от страх щурци прониза ушите й. Сниши тяло в житната прах. Росата остави пръхливи следи по козината й. Заби сетива и притихна. Нивата й говореше, шепотът на зрели зитни класове шушнеше под тежки стъпки. Бяха поне трима. Не, бяха повече, но две от телата почти недочуваше - лекота и ситнеж (слабост или старост?!) Идваха право към нея. Тихо се приплъзна в тревите. Отърколи се в кухината на някакъв отдавна изсъхнал кютук. Мравчина върволица се оплете в лапите й, а в муцуната й се блъсна семейство тлъсти паяци. Изглеждаха ужасно изненадани. Даже като ги налапа яростно, пак си изглеждаха така. Паяжината им се свря навътре в ноздрите й и мирис на мъртвило извика шумна кихавица в гърлото. Облещи очи, притаи дъх и зачака.
***
- Мамо, мамо... виж ги, много са милички, мамо...
Огряна от слънцето бяла забрадка заплува през трепкащата мараня на късната юлска утрин по посока на звънкия повик.
- Мамо...виж ги...
Мънички топчици шарена прежда пърхаха в зелено ложе. Муцунките им страхливо душеха въздуха, голеха бебешки зъби, а нейде издълбоко от слабите им гърла се носеше пресекливо скимтене – хем плачевно, хем напевно гальовно.
- Венето, дръпни се веднага! Венето... не ги пипай! Махни се от там! Веднага!
Белият кораб аритмено подскочи и килна платна по гръдта на жената, до сами престилката, люлка на ситостта. Смехът на току-що окосени едри житни класове се понесе над нивата, пригласян от повика на горска чучулига. Зрели усмивки тежко покапаха в прахта.
- Венето...
Вятърът отвя с брътвежа на ехото последните майчини думи. Повтори ги, потрети... та чак до скалите оттатък тихото безмълвие на юлската мараня. Затири ги в облачното и в тътен далечен ги превърна.
Любяща допреди миг, силната майчина ръка яростно дръпна ръкава на момичето.
- Венето! Намерила си гнездо на каламанка, дъще! Рожбите й са това. Не доближавай! Каламанките са лоши и отмъстителни, ще ни сполети нещастие. Божеее!
Тежки стъпки прекършиха неожънати класове. Запъхтян, бащата надвеси гнездото. Едра сянка пролази в зеленото на сплетените клонки. Котилото зацирика.
- Енчо, какво да правим, да си ходим, а?
- Тая нива ни остана само след градушката, Марийо. Не я ли приберем, знаеш, глад ни чака!
- Ами каламаната? Нали си слушал какво разправят по село. Кака Васа миналото лято една сюрия кокошки и пилета й завлече. Трябваше да я кани с паница мляко и вретено да й слага, та да си иде. Страх ме е бе, Енчо!
- Знам, знам. Да ги преместим полекичка до вадата. Като ожаднее, сама ще си ги открие.
***
Ярост бушуваше в дребните жълтеникави ириси. Дечицата... Хръс – мляс – хръс – мляс. Двукраците обезглавяваха тънки вратлета житна ситост. Някъде там обезглавени лежаха и малките. Потеклото й. Изострени нокти гневно се впиха в кората на крушата. Из тънките прорези закапа гъста сладост. Дървото заплака. И тогава я видя. Шарен вързоп, сякаш самотно пръкнал се ненавреме цвят. Вятърът го люлееше едва-едва. Ловко изкачи дънера, пролази по клона. Миризма на прясно избъркано мляко в пръстена стомна я удари в ноздрите. Храна. Източи шия и плю. Отровна жълтеникаво-синкава слуз плъосна тежко в гърлото и изплиска белота с мирис на прясно сирене и бито масло. Тялото й се стрелна досами шубраците оттатък барчинката и притихна в очакване.
Жежко следобедно слънце. Маранята висеше като ланска сланина. Нивата пръхнеше и талази изпарения, напомнящи разтопена лой, бавно пълзяха на запад.
Тогава ги чу. Чу ги със сърцето си. Някъде отдалече, от ниското. Скимтяха. Неясни, но познати звуци отприщиха облекчение. Яростта преля в надежда и оттърси стрелите на страха от козината й. Живи?! Хукна след ехото от скимтене. Долу, в ниското, грижливо положени досами зеленака на вадата, ги откри наедно с гнездото. Живи.
***
- Мамо, много съм гладна.
- На крушата съм окачила стомна с бърканица. Иди я донеси, та всички да пийнем, че е голяма жега. Довечера, като слезнат батьовците ти от ливадето, всички заедно ще ядем. На пълен корем работата не спори.
Торбата висеше гротескно от клона, килната на една страна. Ярки шевици протягаха към небето лъскави конци, в опит да прикрият съдраното. Стомната лежеше счупена на земята. Глеждосани парчета (огледала за птици) хилеха бели мустаци с мирис на прясно сирене и бито масло – обяда им.
Изнурени подвиха крак едва когато слънцето, зачервило бузи (утре ще е ветровито), полегна в ниското оттатък баира. Ръкойките бяха грижливо подредени в снопове, харманът преметен. Остана още малко неожънато, надолу до вадата, за утре. По тъмно и братята пристигнаха. Бяха нотоварили каруцата до небето с дъхаво сено. Венета припна да ги посрещне. Силни момчешки ръце я прегърнаха, после чевръсто я подхвърлиха отгоре, на сами върха на зеления куп. Звън на момински смях огласи синорите наоколо.
- Венето! Венетооо, слизай веднага. Какво ще рекат хората. Ама и вие, момчета, на ръст планини станахте, пък акъла ви де е?! Може змия в сеного да сте довели. Мислете за сестра си.
Вечеряха скромно – хляб, бучка сирене, резен размекната сланина, няколко слънчеви домата, глава лук. Вместо бърканица, в шепи квасеха устни от водата, дето бащата наля в една копаня направо от вадата. От нея се и умиха. После мъжете налягаха напреко рогозката, майката слезе до вадата да измие натритите с пепел съдини, а Венета припна към лавандуловите ливади – бяха близо, досами нивата на Иван, оня със сламените вежди, дето по Димитровден я поиска, ама баща й отсече: „Малка ми е още! Почакай да узрее, да ти налее сладост за цял живот...” И си дадоха дума, да чакат. И семействата им се сближиха, даже се бяха уговорили заедно да жънат, но преди седмица баща му получил хабер от брат си да иде да подкара добитъка към Лютидолското пасище, че край „Свети Илия” ловджии засекли мечка с малки, а овчарите по високото се оплаквали от подивели кучета. Вчера Иван тръгна да го пресрещне. Обеща й уж до заник да си дойдат, но като е път – път е.
Луната почти се изтъркули в синора, когато положи глава на твърдата рогозка. От към могилата се носеше кротко, неравномерно проскърцване – крушата пееше. Загледа се в тъмнината, оттатък постелята на братята си и преди да затвори очи, тежка въздишка треперливо се отрони от нецелунатите нощес устни.
Сънуваше. Тънка шевица безшумно се плъзна по бялата гушка. Студено предчувствие пролази в пазвата, под ризата, досами гръдта, а сърцето й бясно препусна... Неясна сянка кротко приплъзна пръсти. Изпърха в душата й акорд на закъснял щурец, писък на кукумявка по първи петли...
- Мамо... мамооо!
Топла женска ръка погали немирните плитки. Рогозките изскърцаха завистливо.
- Спи, чедо! Сън е било! Спи!
На изток небето кротичко просветляваше. Розова пелена с дъх на росни треви, лавандула и див здравец рисуваше слънчеви зайчета в листака на напевно поклащащата се круша. Вятърът плисна дъга в лицата на спящите. Немирен откос на синигер взриви пустотата на ехото. Венета бавно отвори очи. По миглите й тежаха небесни усмивки. Погледът й изсиня в далечината, към планините, към Иван... и бавно обходи златистата шир на долината.
Крехка сянка разтягаше сивкав силует по ръба на рогозката. Озарена от слънцето, сплъстена от утринната роса ръждива козина, клечеше мълчешком. Каламанката. В зъбите си здраво стискаше бездиханно змийско тяло.
Венета запищя.
***
В рода ми от четири поколения съществува предание. Предание за една невестулка (каламанка), която спасила живота на прабаба ми. А историята й – малко тъжна, много суеверна, докъде истина и откъде легенда, се носи от празник на празник, около масата, когато се сбира родът – за спомен ли, за помен ли... а може би - за живот.
Одраната змийска кожа и досега виси отдясно на огнището, между „мечепушкалото” на прадядо и пожълтялата сватбена снимка на Иван и Венета. Същата тая Венета (прабаба ми) сплела ведно змийска кожа и полски цветя, сякаш в моминска плитка. Времето е заличило цветността, паяжините са посивили краищата й, но тя е там – венец от чудодейства, низан на ранина по Еньовден.
(нищо измислено)

      


           Беше като разтуряха ТКЗС-то. Селото де.
      Гледам, иде баба Гина, ама не същата, друга. Тя е една отпусната, като слънчасала, пък сега – кучето не свари да залае! Бърза да каже нещо.
      Лани така, като ú обраха орехите.
      Тоя път работата сериозна.
      В читалището, до канцеларията имаше една тъмна стаичка, склад. Знамената държаха вътре и плакати-млакати за 1-ви  и за 24-ти май, за 9-ти септември. Украсата на читалището по Нова година и лозунга за панаира – връзваха го на двете тополи: „Добре дошли!”
      И на Ибрям тъпанът: кметът му го заключваше, да го не думкат за щяло и нещяло.
      Там държаха и няколко ковчега – да има под ръка. Нагласени, готови, само чакат пълнеж.
      Комисията изхвърли всичко – плакати-млакати. И ковчезите барабар.
      Ибрям си взе тъпана, даскалът прибра Кирила и Метода, другото – на площада, за народа.
      – Хайде – дихти баба Гина, – да идем да си земем по един. Впрегнала съм каручката.
      – За кво ти е мари, жено? – питам и се кръстя.
      – За кво, за кво! Демокрацията може да не умират, ама ние сме си от едно време, тва си знаем… Пълним ги слама, туряме ги в плевника, тоя ден децата да не се харчосват! Ни хляб яде, ни вода пие. По план.
      Отидохме, взехме. Бяха останали два, поочукани, ама нищо. Митю за една шишичка ракия ни ги стегна.
      Мина не мина, пак баба Гина. Сега пък, викам си, за кво?
      – Ти си – вика, – по-млада, по се държиш. Аз съм си по реда. На младите рекох, и на теб да си поръчам: не ща в града! Там сега ги горят! Ка щяло, марии, да ме заторят в една кибритена кутийка – не ща! Всичко ми е готово. И словото Верка ми го написа – да се не плюнчи новата кметица! – и пенцията при тебе да стои – да ми не ровят да я търсят. Сандъка си не давам! По план.
      Хъката-мъката, разбрахме се, която остане, да следваме плана.
      Вчера пак тя: Митю в неговия да насади квачката, да гледал пилета! Как ще легнеш сетне бе, човек?
      Такивата, вика, да ги горят! По план.
      Оставú се.
     Дойде лятоска дъщеря ù. Тука-там, кво е търсила не знам, завряла се в плевника. Сигурно за яйца, едната кокошка се губела къде снася. Ровнала сламата – ковчег.
      Изкарала си акъла. Че доктори, че врачки, че баячки… За малко да изтървем жената.
      Ей така, щяхме да развалим плана и сандъкът да иде за друг.
© Райчо Русев Всички права запазени


Популярни публикации / месечен рейтинг