сряда, 7 декември 2016 г.

СВ. ВАРВАДРАН, ПОКРОВИТЕЛ НА КАСАПИТЕ



Моят приятел К. често отсяда в клуба на математиците на „Лавеле“, защото, както обича да лъже, там никой не го притеснявал да пише поезия на спокойствие, а ако на масата му седнела поредната похотлива математичка, бързо я прогонвал, като почнел да й доказва, че принципно може да построи трисекция на произволен ъгъл само с неразграфена линийка, пергел и ластик за коса. Виждал съм да го прави и гледката на хабилитирана колега, която изпуска мълнии през ушите, си струва членския внос. Това, за което лъже, е, че идва в клуба да пише поезия.
Всеки, който го познава, би потвърдил, че в трезво състояние К. не употребява алкохол, нито пуши, когато му свършат цигарите. Този път седнах на масата му под предлог, че настоявам да го почерпя един сок от касис.
– Защо, свършил ли е конякът? – той се озърна към бара. – Виж тогава дали нямат ром.
– А, има коняк – казах незаинтересовано.
– Супер, ще ми върви с касиса. Честито, впрочем. Ти по какъв случай черпиш?
– По никакъв. Просто реших да лапна въздух и да си проветря мозъка. Тези елиптични сечения ми взимат здравето... – знаех си как да го разприказвам. – Гама функцията на Ойлер е приложима само в частния случай на крайно множество от положителните производни на ламбда-редицата, сходяща към константата на Шимура, а според лемата на Кантор за трансцендентните остатъци от фрактализацията на безкрайно малките стойности в преобразуването на Риман, където се получава разходящ ред...
– Какво става с коняка? – не издържа К.
Поръчах.
– Щом си решил да си проветряваш мозъка, възпирай се да мелиш глупости и ми дай една цигара.
Дадох.
– В математиката – започна К., след като си запали цигарата и отпи от коняка, – наред с всичките й несъмнени достойнства, има поне едно хубаво нещо. В нея правописните грешки са недопустими, както абсолютно, така и ирелевантно.
– Абсолютно и ирелевантно е едно и също – вметнах, колкото да го подразня с прекъсването си.
– Само те проверявах – невъзмутимо продължи К. – Именно. Точността на математическия език не допуска и най-малкия произвол, защото веднага би изкривил смисъла и би дал кофти резултат.
– И с обикновения език е така – забелязах. – Сещам се за онова изречение, дето в училище все ни го даваха за пример: „да се освободи, не да се обеси“. Само да преместим запетайката след не-то – и човекът си заминава по синтактически съображения.
– Глупости – намръщи се К. – Никога не съм харесвал този пример. „Да се освободи ли, или да се освободи не“. Що за измъчен словоред, кой нормален човек ще седне да пише така?
Съгласих се.
– Но като цяло в експлицитното ти изказване има някакъв причинно-следствен резон. И да не успееш да обесиш някого с неграмотната си пунктуация, можеш все пак да скапеш деня на човек с най-обикновен грешен лапсус – спри да ме прекъсваш, де! – ако ще и да е в новинарската хроника.
 Ето ти съвсем пресен пример. „Днес имен ден имат всички, които носят популярните имена Варвара, Варадин, Варвадран...“ – тази новина в няколко варианта срита дремещото ми съзнание по време на сутрешното кафе, когато обикновено преглеждам новините в мрежата с нелепата надежда да се разсъня в един по-добър свят, който да не ме стряска поне с правописа си.
Знаеш ли (отпи от коняка си К.), сериозно си мисля да се запиша при Анонимните правописци: „Добър ден. Аз съм Варвадран Петров и страдам от печатните грешки. Правя го от невръстен. Искам да спра, но не мога. Учителката ми от първи клас г-жа Пенка Божкова е виновна, тя ме подучи, лека й пръст. Много добра жена беше, като изключим, че по нейно внушение изгълтах първата си азбука на екс – и ето ме сега пред вас, сестри мои и братя“.
Да оставим настрана лабиринтоподобното „на днешния ден имат имен ден имената“, ами какво ще кажеш за „популярните Варадин и Варвара“? Нито един Варадин не съм виждал и не вярвам да се среща под път и над път. А Варвара в буквален превод означава „брадата“ и ми е твърде подозрителна.
Пък знам ли. Веднъж, когато бях на пет, нашите ме заведоха при някаква далечна леля; по едно време тя се взря в лицето ми, потъна за дълго в размисъл и накрая изказа мнението, че се очертава да бъда кьосе, каквато била прабаба ми Ана. Как ли са изглеждали другите ми прабаби, питам се и днес – когато отдавна е очевиден фактът, че в лицевото си окосмяване не съм се метнал на тази. Дали не са се казвали Вълкана, Лисана и Мецана?
Добре, приемаме Варадин и Варвара. Може и Варя, спомената в същата статия. Сигурно е била светица на хранително-вкусовата промишленост, варените яйца, царевицата, обредното жито и прочее. Но как да постъпим с Варвадран?
Окончателно разсънен, седнах да го търся в Гугъл – и взе, че ми просветна. Имаше десетина статии, в които, копи-пейст, поздравяваха именика все с това идиотско име, без ни най-малко да уточняват на какво е светец. Над тях в търсачката светеше в червено въпрос: „Сигурен ли сте, че не търсите Варвардан?“
Уф.
Грешката е дребна, както виждаш, но съществена. Варвардан, ако и да е също толкова загадъчен, звучи къде по-преподобно и не ти докарва стомашни киселини и куцане на психосоматична основа. Нито те кара да пиеш коняк след коняк, огорчен от способността на неразумните юроди да тиражират в интернет всякакви варвадранщини от ранни зори.
Схванах намека и поръчах нов коняк. К. сам се обслужи с цигарите ми.
– Наздраве за Св. Варвадран! – вдигнах чашата си и аз. – Да се надяваме, че не са го обесили и се е споминал кротко в някой манастир близо до плажа.
– Как да сме сигурни? – запита се К., разглеждайки критично чистотата на своята. – Там е белята, че с тези грешки прочитът става направо недефинируемо неопределим.
Чаках тролея на път за насам, продължи той (пренебрегвайки забележката ми, че недефинируем и неопределим поне в математиката са еднакви и еквивалентни), и от скука спрях погледа си на една витрина до църквата, където ми е спирката.
Все още си мислех за странните имена на отците, когато механично се зачетох в надписите зад стъклото, на които, явно по случай неизвестен за мен общохристиянски празник, бяха изредени с големи букви някакви чешки или полски светии: Св. Врат, Св. Крак, Св. Шол, Св. Бут... Когато стигнах Св. Плешка Обезкостена, потръпнах отвратен и си казах, че човешката свинщина наистина не знае граници, както и че цената да номинират въпросната Плешка за раннохристиянска великомъченица в този случай ще да е била истински гадна.
– Бърр! – потръпнах и аз.
– После някакси погледът ми се фокусира и изведнъж видях, че се намирам пред витрината на месарски магазин и тези надписи...
– Ясно – казах, опразних чашата си на един дъх и станах.
– Тръгваш ли? – попита К.
– Днес една аспирантка черпи колегите – ей там са, на дългите маси. Имен ден или нещо подобно. Ставай да ходим да й честитим.
К. моментално скочи, грабвайки чашата си.
– А как й е името?
– На кого му пука. Ей, я да ми върнеш цигарите.
  ©Константин Лаков





четвъртък, 1 декември 2016 г.

АЗ ИДВАМ ЗА ТЕБ...

След цял месец безплодни творчески напъни професионалният писател Д. Д. сериозно се замисли дали да не зареже занаята и да се отдаде на стригане на овце в Австралия. Насред отчаянието му, докарало го дотам да рови в Гугъл за наръчници по коафьорство за овцевъди, го споходи идея, сияеща с мекия блясък на чистата гениалност.
Тук е моментът да кажем две думи за Д. Д. (Освен че, разбира се, не се казваше така.)
В едно проучване за професионалните пристрастия на психопатите някой си Кевин Датън изброява двайсет кариери, десет от които предпочитани, и десет – категорично отбягвани от въпросната таргет-група. Писателската професия не фигурира сред тях, но не бива да правим прибързани изводи. Вероятно немалко писатели са потайни психопати или поне социопати: иначе как да си обясним фонтаните от кръв в криминалната литература, психотрилърите, екшъните, историческите романи, фентъзитата и детските приказки, да не говорим за онези книжки, на чиито корици има надпис от рода на „...обсебващ хорър, да не се чете около полунощ, особено ако сте сами в мазето на порутен готически замък насред зловеща гора по пълнолуние и откъм плесенясалия скрин в онзи тъмен ъгъл ви се причуват глухи стонове, скърцане и подрънкване на вериги, както и тих, призрачен кикот на малки, полуразложени момиченца, вероятно убити и заровени миналото лято точно под тази разхлабена дъска на пода, върху която току-що в паниката си стъпихте гърбом с босия си, беззащитен крак...“.
Тц. Каквото и да си въобразяват читателите, храбрият герой, който остроумно се извъргалва със сексапилната адвокатка още на 15-та страница и спасява положението с рискован плонж над пропастта на 397-ма, не е истинското алтер его на автора. Достатъчно е да погледнем снимките във фен-страницата му, от които насреща ни се пули тъкмо навъсеното лице на злодея от поредицата му бестселъри. В кратката биография отдолу пише, че преди да стане прочут, писателят бил принуден да изкарва насъщния си с каквото паднало, например като готвач, телевизионен журналист, бияч в нощен бар, мозъчен хирург, регулировчик, вудуистки свещеник и редактор в издателство за съвременна поезия. Както се досещаме, всичките тези професии Кевин Датън ги слага в първата десятка.
И така, в характера на Д. Д. имаше порядъчна доза психопатщина, заради която той с лека ръка пренебрегна обстоятелството, че освен гениална, осенилата го идея беше малко престъпна. В замисъла й влизаше да уплаши читателя си до смърт. При това не всеки читател, а точно един.
Теб.
Е, не! – казваш си ти точно сега. Скрит в анонимността си, посред бял ден, никакъв Д. Д. си няма представа, че го четеш, пък и далеч не си в мазето на зловещ замък, ами в апартамента си в града, телевизорът ти работи и така нататък. Няма начин.
Има, има. Д. Д. се усмихна, както си въобразяваше, пакостливо. Само ако знаеш колко е лесно да те изловя – където и да се криеш, читателю мой.
Как???
Ами ето така. По скромната ми преценка (и според статистиката на фен-сайта ми) имам шест хиляди и триста читатели, читателю мой. Признавам с ръка на сърцето ти, че за никой от тях не знам нищо и с нищо не мога да го уплаша.
Но за теб – специално за теб – знам достатъчно.
Например това, че денят, в който четеш разказа ми, е събота. Освен това е следобед, някъде към пет. Намираш се в апартамента си насред града... а градът е София. Пропусна да го споменеш по-горе, но, както вече ти казах, аз знам. Както знам и това, че телевизорът ти работи на новинарски канал и в момента тече криминалната хроника за деня.
Освен това си по пантофи.
Сега вече започваш да се плашиш, а?
Д. Д. потри доволно ръце. Знаеше, че само книжните персонажи потриват ръце, докато в реалния живот никой не изразява доволството си по този начин, и тъкмо затова реши да го направи. След дългия безплоден месец, гениалната елегантност на замисъла вливаше адреналин във вените му не капка по капка, а с пълни шепи.
Ами да, каза си той, толкова е просто. Като две и две четири. (Изглежда, че освен възторг, адреналинът му докарваше книжни клишета, които в реалността възпитаните хора избягват. Но това не го притесняваше.)
Именно като две и две четири, натърти той, съзнавайки, че в основата на замисъла му лежи желязна математическа логика.
Шест седми от читателите ми четат този разказ в някой ден от седмицата, който не е събота. Ти, читателю мой, си по чисто статистически причини в съботната една седма.
Осем десети от тази една седма принадлежат на онези, които четат към пет следобед. В останалите две десети са онези особняци, които са рипнали да ме четат в ранни зори (в събота, сериозно ли?!); на закуска; докато обядват; вместо мързеливия следобеден сън между два и четири; в шест и в седем, вместо да си похапват чипс пред телевизора или да пускат снимки на котките си във фейсбук; към осем, вместо да вървят да купонясват; и нощем, защото ги мъчи безсъние, а не им се прави секс или няма с кого.
Ти, читателю мой, дотук си някъде в осемте десети от въпросната седма.
Над половината от четящите в събота към пет следобед, са в София и сто на сто от тях са именно в апартамент. Добре де, двама-трима може и да са на работа в някоя тъпа фирма, която издевателства да държи служителите си на работа до късно в почивните дни, при това шефът е нагъл негодник и го мързи да ги следи дали не четат книжки, вместо да се трудят до изнемога. Великодушно ги вадим от сметката. Махаме и онези четирима, които четат в трамвая на път за баба си, както и онзи екстравагантен тип, дето се просвещава, седнал на мокра пейка в парка.
Значи останаха – Д. Д. взе да смята на калкулатора си – 6300 / 7 *  0,8 / 2 3 – 4 – 1 = 344. Другите 5956 могат да си отдъхнат и да гледат сеир. А ти, читателю мой, ще постъпиш разумно, ако се изтърколиш от канапето и трескаво започнеш да се барикадираш. Не, че ще те спаси.
Да продължим нататък. Ти, читателю мой, си късоглед и носиш очила. Една четвърт от четящите хора са такива, значи ти си сред онези 344 / 4 = 86. Петима от тях вече са зарязали четенето и са взели трескаво да се барикадират, а още трима дотам са се шашнали, че са напуснали апартамента си по пантофи, така че ги губим. Остават 78.
Половината от тях са жени, я да помислим сега ти от какъв пол си. Ези или тура. Тура, хубаво. Вече знаем пола ти, читателю мой. Ти си мъж, за което те поздравяваме най-сърдечно. Влизаш в челната трийсет и девятка.
Освен това нямаш мустаци (махаме на око десетина) и името ти започва с К. Сигурно си достатъчно схватлив, за да се сетиш сам как го изчислихме.
Д. Д. отново потри ръце, запретна ръкави и седна пред белия лист, изпълнявайки злорадо три книжни клишета поред.
И натрака без никакво колебание заглавието на разказа си:
АЗ ИДВАМ ЗА ТЕБ...
А сега ще пропуснем неопределен, но обозримо къс период време. По стара традиция този сюжетен обрат се обозначава с три звездички.

***

В един съботен следобед, някъде към пет, Д. Д. се бореше с махмурлука от петъчната вечер. Наистина беше прекалил и дори втората бира не облекчаваше положението. По челото му беше избила студена пот, нервите му бяха опънати, съвестта го гризеше, но не знаеше по какъв повод, тъй като малките часове от нощта му бяха омазани с бяло петно. Хриплив, истеричен глас в главата му се кълнеше, че няма да близва и капка през следващите двеста години, но имаше твърде горчив опит, за да си вярва.
Включи телевизора на някакъв канал. Попадна на криминалната хроника, понечи да смени канала, но не му стигнаха силите и се отказа.
Мобилният му иззвъня.
Д. Д. го загледа с отвращение и реши да не вдига. На десетия сигнал изскимтя и се пресегна към него.
– Д. Д.? – полюбопитства нечий неприятен баритон.
– Аз съм – потвърди Д. Д., влагайки в гласа си, колкото неприязън можеше.
– Здрасти, писателю мой – рече свойски неприятният баритон.
– Кой се обажда?
Причу му се кискане.
– Твоят читател.
Д. Д. се намръщи и отпи здрава глътка от бутилката. Догади му се.
– Кой от всичките?
– Онзи без мустаците. Дето името му започва с К.
Д. Д. се ядоса.
– А стига шеги, бе. Кой си, да ти се не види?
– Ето, виждаш ли – каза неприятният баритон. – Не знаеш достатъчно за мен. Нито достатъчно кой съм, нито достатъчно къде съм...
Д. Д. изведнъж си спомни за разказа.
– А пък аз за теб знам наистина повече от достатъчно – продължи бодро неприятният баритон. – И кой си, и номера на мобилния ти, и всичко. Пише ти го във фен-страницата. Че и адреса ти го има, което, съгласи се, е неразумно да се оставя в интернет. Може да го узнае твоят читател. А има известна статистическа вероятност той да се случи психопат...
Д. Д. хвърли телефона и хукна да залоства вратата на апартамента. Пътьом кой знае защо трескаво се озърташе за пантофите си, с което глупаво загуби няколко последни секунди.
Вратата се открехна със скърцане и един неприятен баритон каза:
– И ето – аз идвам...



 ©Константин Лаков

понеделник, 7 ноември 2016 г.

Романът на Николина Серафимова „Ошав с мащерка, мента и коприва“ в проекцията на съвременната българска проза


/Опит за  диалог и интертекстуален прочит на творбата с други два съвременни български романа от жени творци/


Съвременната българска проза е изключително пъстра палитра от различни автори, стилове, образи. Тя е богата на литературни явления, стойностни произведения и провокативни идеи. Един  от сериозните автори в нея безспорно е Николина Серафимова, която още с първия си роман „Ощав с мащерка, мента и коприва“  прави  приятно впечатление.
Балканското и универсалното си подават ръка в текста и изграждат уникална атмосфера – родното се преплита с философско-мъдрото и завладява читателя с идеи и послания, с красиви образи и драматични събития от първата до последната страница.
Романът разказва историята на едно пътуване към себе си чрез разкриването на драматично убийство във времето. Процесът на помъдряване е труден, мъчителен, пълен с много болка, лутане и страдание. Благодарение на силната връзка с „Гнездото“ / родното място и корените/ героинята успява да намери вярната посока, да стигне до истината за жестоката безсмислена смърт на Димитър, да се отърси от оковите и на своето минало и да намери най-после свободата за душата си.
В този аспект творбата диалогизира  интертекстуално с романа на Рая Вид „Танцуващи истини“, в който също става въпрос за загадъчно жестоко убийство и търсенето на извършителите. И в двете творби вечният въпрос за престъплението и заслуженото наказание присъства, играейки ключова роля за развитието на сюжета. Героите не се отказват от своята мисия да стигнат до истината независимо от високата цена, която знаят, че ще заплатят. И двата романа са много човешки, земни,топли, а героите им са реални и земни. Те не са съвършени, но притежават качества, които ги правят обаятелни и привлекателни, запомнящи се за читателя - верни са на семейството, на рода /“Гнездото“/ и се връщат в него, за да намерят сили за битката със злото. Това свързва романа „Ошав с мащерка, мента и коприва“ с още един текст от съвременната българска проза – „Хазнатар“, в който животът също е пътуване, а обичта в семейството и единството му помагат на героите да намерят смисъла на живота си, себе си и любовта.
Заглавието на текста носи в себе си традицията да се лекува злото чрез силата на природното, естественото. 
То носи аромата на билките, сладостта на напитката но и предупреждението. Копривата може да причини болка, ако не внимава човек, мащерката е лекарство, ментата също, но в единство те са спасение за болното тяло. В текста става ясно, че когато боледува душата птица /образът се открива както в „Танцуващи истини“, така и в „Хазнатар“/, връщането в родното пространство е единственият верен път за спасението и лечението ú.
Животът е ценност, която ни принадлежи и трябва да бъде опазена – такова е посланието на авторката. Животът е пътуване, в което независимо от грешките и болката, душата трябва да стигне до просветлението и пречистването чрез силата на семейството, родовата памет и обичта. Посланието на Николина Серафимова е ясно, а всички, което се случва в текста – от реалната картина на драматичното ни съвремие до чудото на спасението – носят аромата на билките, домашния уют, предчувствието за любов и слънце.


Полетът на душата от Дюлково до Хазнатар на крилете на „Танцуващите истини“ е урок, който съвременният човек често забравя да прочете, а още по-рядко да научи. Затова се радвам, че няколко  съвременни романа на жени авторки припомнят нещо толкова простичко, но изключително важно за нас, хората – животът ни е ценност, която не бива да бъде пропилявана. Всеки ден е време за възкръсване и макар и много болезнени, истините си струва да бъдат прегърнати, за да се освободи душата от оковите на миналото и да полети свободна към обичта – от Дюлково до Хазнатар  и Тибет.

                                                                       
©Ина Крейн

Да тръгнем „По лунната пътека” с Вили Димитрова


Вили Димитрова-Liche е родена в гр. Хасково. Завършила ВХТИ в гр. Бургас. Чете книги от малка, а в училище пише увлекателни съчинения и есета.
От 2002 г. пише стихове. През юни 2012 г. излиза от печат първата ѝ лирична книга В лабиринта на живота”. Същата година поетесата печели първа награда в литературния конкурс „Душата през сезони преминава” гр. Брезник и трета награда в конкурса „Песента на душата”, организиран пак там.
 През 2014 година излиза втората ѝ стихосбирка „Странница”. С голямо удоволствие пише разкази и приказки за малки и големи. От 2013 година нейни творби участват в детския алманах „Сребърни Звънчета” и в алманаха за възрастни „Тракийска Лира”. 
Вили Димитрова е съавтор на стихосбирката „Кръстоносна Луна”.
„По лунната пътека” е третата самостоятелна книга на авторката. Издание на „Gaiana book&art studio” гр. Русе. 
 В момента тече подготовка за издаване на нейната четвърта самостоятелна книга романът „Обратен завой”.



 Кой върви по лунната пътека? Какво е тя за лирическата героиня.

Тези въпроси си задаваме неминуемо, още щом погледът ни спре върху корицата на книгата и прочетем заглавието.
С първото стихотворение разбираме, че лунната пътека не е илюзия, а истински път – една малка Голгота, която лирическата героиня е преминала в своя живот. Този път е наистина изминат в различни градове и села. Затова, когато споменава пътя, авторката не може да не спомене и родния град. Той е мястото, където лирическата героиня се чувства жива и истинска, защото всеки път, когато се завръща там, градът оживява с песента на камбаните.
Звънливата усмивка
на моя роден град
разнася се щастлива
камбанно по обяд.
 Но не за реалността става дума тук. Реалността е опитът, натрупан с трудния живот и горчивия опит. Но пътят по лунната пътека е еманация на търсенията на поетесата, която бленува за любовта – светла и възвишена, нежна и чиста като Лунната соната. Оглеждам се/в усмивката ти/странна./Душата ми олеква./Аз летя./Соната/съществото ми/ бленува../.
Но понякога тази любов е жестока и реже криле. Отрязани криле/не могат /да летят! /Отрязани криле/
В търсене на Щастието жената става магьосница, покорителка на слънцето и луната. 
Магьосница да бях,
накарала бих аз
с лъчите нежни
слънце да те гали.  

Понякога всички пътища са отрязани, всички прозорци са затворени. Тогава единственият изход са нощните блянове, мечтите, които се изкачват до Луната и заспиват в прегръдките на вятъра-скиталец. Блянът за щастие не е измислен и случаен. Съдбата често си играе с хората и им забива нож в гърба.
А може би изходът е да се превърнем в пирати и да вземем живота и любовта на абордаж.
Към теб
на абордаж
се втурнах.
Дори за миг
не се замислих.

Търсенето не винаги е успешно. Изгряват на хоризонта нови слънца, но понякога блясъкът им е измамен, като Луната, която свети с чужда светлина.
Стилът на поетесата е красиво метафористичен, наситен с антитези и алегории и по асоциативен път създава вдъхновяващи алюзии.

Тя
е облечена
в свойто
съпружество.
АЗ
от безбрачие
съм се разголила.
Две самодиви.
Изваяни.
Ваещи.
Като Нощта
и Зората… / Лутане/

Авторката изповядва едно поетически красиво виждане за света, което предпочита да се въплъти по-често в откровения в стил ла минор, отколкото в гръмки мажорни поанти. За тази цел тя си служи най-често с недоизказаността, която в този случай не е резултат от преднамерен творчески подход, а представлява естествен изблик на една духовно-емоционална същност.

Какво съм аз за тебе?
Луничка на лицето?...
И лепенка на пръста?...
И кръпка върху дреха?... ?.../ Какво съм /

И така. Поетическият полет на Вили Димитрова-Liche се нарича „Лунната пътека”, ако искате да научите повече за нея и за книгата ѝ заповядайте на 09. 11. 2016 г. от 18.00 часа в София, галерия Арти Джамбуре, бул. Цар Освободител – 25.

















Стихове от книгата По лунната пътека”  


Старите гари

Старите гари, с релси завързани...
Пътници – с тръпнещи устни забързани.

Нощните влакове, нервно потракващи.
Нежни, горещи прегръдки – очакващи...

Колко усмивки към нас са препускали...
Колко надежди нощта са напускали...


Среща

На хълма отсреща
днес детството мое
ме кани на среща –
не знам за какво е.

С шейна се пързаля
и глъчка се вдига.
Трева го търкаля,
звезда му намига...

Ти, малко огниво,
не ми се присмивай.
Мой спомен на живо –
не ми го изтривай.

Снегът е в косите –
но Ти си в сърцето!
Отново шейните
ми връщат Детето!


Изповед

Обичам срещу вятъра да тичам, –
косата ми назад да се развява.
Далече в бъдещето да надничам
и щастие на всички да дарявам.

А истината бавно в мен узрява –
не мога да открия щастие сама.
Напразно чаках все и се надявах.
При мене истинското щастие не спря.

Стена издигнах, оградих се
и от измамата спасих се



Лунната соната

Луната свири
своята
соната.
Щастливо
плува
из небесните
полета.
Ту в облак
пухкав
тя се скрива,
ту се показва
и свенливо
ни поглежда.

Пътувам
с лунните лъчи и аз.
Пристигам
отдалеч
при тебе.
И гледам
влюбено
във твоите очи.
Оглеждам се
в усмивката ти
странна.
Душата ми олеква.
Аз летя.

Соната
съществото ми

бленува...

© Вили Димитрова-Liche

неделя, 23 октомври 2016 г.

Жената и големият град в новата поетична книга на Нели Господинова „Следобед, някъде към пет“


Втората самостоятелна поетична книга на Нели Господинова вече е литературен факт. Тя е част от националния проект „Мечта за книга“ и е дело на фондация „Български издател“.  Стихосбирката съдържа над сто великолепни творби, носещи пъстрата палитра от цветове и емоции, част от лицето на големия град и света на съвременната жена в него. Стиховете са различни като неравноделния пулс на неговото пъстро сърце и това на лирическата героиня, живееща в урбанистичното пространство.
Стихотворенията са писани през последните десет години от живота на поетесата и говорят за радостите, болките, мечтите и стремежите на днешната майка и любима, едно от лицата на нашата столица, която обича, страда, бори се, бунтува се, радва се на красотата около себе си, ала умее да общува  както с природата,  така и с другите лица на града, и със себе си.
Светът на лирическата героиня е изграден от приятелства, любов, раздяла, надежда, сълзи и усмивки. Тя е любопитна и с удивление разговаря с жената с птиците, с малкото просяче, с бездомното куче, с градското утро или привечер, с младостта и старостта, които я заобикалят. Опитва се да говори на различните езици, на които говори градът около нея, за да разбере тайните му и да сподели  с него своите.

Универсалните проблеми за живота и смъртта, за надеждата и отчаянието, за пътуването към себе си и важните неща в живота са част от света на жената в съвременния свят и логично са намерили своето място  в поетичната книга.
„Следобед, някъде към пет“ сърцето на града пулсира бурно, птиците и хората се радват на откраднатите мигове топлина и се потапят в красотата на делника, преди да го е прегърнала вечерта. Тогава спомените за морето и лятото изместват проблемите и връщат усмивките в душата на героинята. Тя се чувства свободна, млада и влюбена – жива, красива и вдъхновена, част от реалността на града и соления спомен за лятото едновременно.


Следобед, някъде към пет,
на сол ухае край морето.

Ала това е и времето, в което грозното лице на същия този град се изправя пред нея – бездушен към болката на самотните, слабите, невинно страдащите. И лирическата героиня не може да не сподели чуждата болка, да не се докосне до мъката на това, което е около нея. Защото сърцето ѝ е част от многоцветното пулсиращо сърце на големия град – красив, вълнуващ, но и безкрайно жесток, дори  към децата.

Само Палечка скита от маса на маса:
„Ще си купиш ли нещо от мен? –
Чака отговор. Ала с най-гневна гримаса
я пропъжда бездушният ден.
/„Усмивка за левче“/


Поетичният език в книгата е изящен, с интересни находки. Авторката владее чудесно поетичната техника. В творбите могат да се открият както прекрасни поетични образи, представени чрез оригинални метафори, така и ефектни персонификации –“Тревата ще ви проговори“.
Философското също е застъпено в част от стиховете. Мъдростта е ясно изказана, до нея лирическата героиня е достигнала по пътя на болката, страданието, себепознанието. Животът я е научил на това чрез уроците, през които тя е преминала успешно. „Падни. Стани. И пак тръгни.//И пак сгреши, но не унивай.//От грешките си порасни.// Напред върви светът. Не спирай.“/***/
Любовта заема значима част в творбите. Жената е изпитала и сладостта на това велико чувство, и горчилката на раздялата. Помъдряла, сега се учи да обича отново и да се радва на малките неща в живота, които всъщност се оказват изключително важни – сутрешното кафе с любимия, разходката в парка, следобедната среща в пет. Обичта създава паралелен свят, антипод на грозния и студен чрез споделената нежност и намереното приятелство – /„Неделята“/.
Едно усмихнато стихотворение е „Любов от пръв поглед“ . То разказва историята за случайността, в която човек и животно намират слънцето на приятелството и успяват да започнат да говорят на един език. Резултатът е спасението от самотата за човека и осмислянето на живота му чрез обичане от друго живо същество. „Любов от пръв поглед.// Ах, този хлапак! //Най-после на мен да се случи“.
Домът за героинята е мястото, в което събира света цял и цветен, спасявайки го от студа на равнодушието, топлейки го с огъня на обичта. Неслучайно домът, любимият и детето са едни от най-важните неща за нея.

Едничък дом – домът ни за завръщане,
намиране, прегръщане във мрака.
Синът ми, кучето ти и картината...
Понякога за цял живот ни чакат.
/“Не като в приказка“/

В творбата „Вярвам още!“ е вплетен оптимизмът на жената, която въпреки болката и преживените трудности е успяла да съхрани стремежа си към красота и любов, защото без тях животът ѝ би бил празен, въпреки изобилието от емоции и хора в големия град.

И като знак под светлата луна,
и морски бриз във летните ни нощи,
дълбоко вдишам с тебе любовта,
преди да ѝ призная:
„Вярвам още!”…


Темата за твореца, който успява да победи физическата смърт чрез творбите също е застъпена в книгата. Поставен е акцент върху силата и способността на изкуството да се създава красота, да се улавя магията и пъстротата на света чрез четката на художника и така претворявайки света отвън, всъщност творецът изобразява и своята душа, вплетена в картините. Затова, когато дойде следобедът, някъде към пет и хората застанат пред неговите произведения, разговаряйки с красотата в тях, всъщност ще разговарят  и с него.

Художникът рисуваше с душа
последната си истинска картина.
Ръката му наистина умря,
но той остана тук...
/ „Ръката на художника умря“/

Изтъкани от красота, слънце и сълзи; носещи в себе си светлина и урагани; ухаещи на щастие и болка, пъстри като дъгата след дъжд, ухаещи на пролет и бъдеще, лято и зима – образите на съвременната жена и големия град са като сплетени пулсове на различни, ала в същото време близки светове. Те носят в себе си и живота, и смъртта, любовта и раздялата. Вечни като времето и изкуството, от което са  неизменна част. Магични и реални, всеки ден край нас в своята обикновеност и изключителност, те са прекрасни, особено „Следобед, някъде към пет“.


©Ина Крейн

понеделник, 17 октомври 2016 г.

Градът и морето в „Следобед, някъде към пет”



На 19.10 2016 от 18.30 часа в читалище „Николай Хайтов” в София ще се проведе представяне на стихосбирката на Нели Господинова „Следобед, някъде към пет”. Книгата е част от проекта на „Български издател” и „Фондация Буквите” – „Мечта за книга”. В рамките на два месеца, чрез платформата на проекта, книгата е събрала предварително финансиране от читатели.
Голяма заслуга за реализацията на проекта има и художникът Константин Лаков, който е автор на корицата и илюстрациите.
 „Следобед, някъде към пет”  включва поетични текстове, писани от авторката в последните пет-шест години. Съдържа публикувани и непубликувани текстове. Сред тях има множество стихове наградени в различни конкурси.
Два са основните акценти в тази книга – градът и морето.
Градът като състояние и действие – със своето красиво и некрасиво лице;
Морето като мечта и състояние на духа.

Но поезията не подлежи на обобщение. Градските стихове на авторката са пъстри и многолики – от лежерни стрийт-текстове до такива със силна социална насоченост. Градът е онзи стар вълшебник, който може да трансформира усещанията и състоянията в различни приказни картини. Ежедневието е динамично и увлекателно, но понякога страшно. Има ли повод за страх, обаче? Със сигурност и „днес не е ден за умиране”.
Морето също има специфично лице. То е чисто, красиво и любимо, но силно и вдъхновяващо. Усещането за море е изменчиво, но – голямо и постоянно. То се появява ненадейно в копнежа, скръбта, в щастието и нещастието, дори в най-баналното ежедневие. Тъгата по морето е движеща сила, родена в бурята на носталгията, която лирическата героиня изпитва.
 Стиховете не са разделени на цикли, те оформят смислови полета и изграждат картини и усещания, които понякога изненадват.
 Как?
 Читателите могат да открият това, след като разгърнат страниците ѝ.
 Приятно четене!

 от автора


четвъртък, 13 октомври 2016 г.

За живота на една поетеса със скандален нрав и със „стихове, дето се люби”…




Животът е разказван от много поети и писатели. Но тъй като за различните хора той е винаги различен, повторени думи няма. Когато са истински, когато излизат от сърцето, посланията намират смисъл по свой начин.
Всеки знае мисълта на Джон Ленън, че „животът е това, което ни се случва, докато кроим планове за бъдещето”. Кратък и красив или дълъг и сложен, животът ни принадлежи – единствено и само на нас. И само ние решаваме какво да правим с него.
Затова „Живей си живота, момиче” е едно оптимистично заглавие. То звучи дръзко и непокорно, завладяващо и прекрасно като стиховете, написани в тази книга.
 Те имат реални поводи. В поезията на Румяна Пелова животът първо се случва, а после се пише. За лошите неща, за „ударите от кръста надолу” римите се нареждат веднага. За красивите мигове – впоследствие… Тогава, когато пропуснатите думи не могат повече да мълчат.
Силна и скандална, нежна и добра, Румяна Пелова докосва и тънките, и басовите струни на своята китара. Човекът е сложна амалгама от добро и зло, от ян и ин, а в случая – поезията и реалността постоянно кръстосват шпагите си.
Зад видимо благ характер
крия скандален нрав.
Не ти пожелавам, братко,
дори когато си прав,
до него да се докосваш…
Стиховете на Румяна Пелова са приютили половинвековната (и) автобиография. Тя е ту „поетесата-беглец”, ту „тази, която събира сълзи”, понякога „Румпел-сан”, друг път жената с „предизвикани мечти” – шестструнната, седемстиховата Румяна. Многоликостта на превъплъщенията (и) обаче не пречи духът (и) да бъде борбен и свободен.
Пътувам безпосочна, безадресна
и пътят ми към бъдещето води.
Не всичко от живота ми харесва,
ала по дяволите – съм свободна!
За извървения път и мислите, които са го съпътствали поетесата е създала цял цикъл. В него има стихотворения, посветени на най-прекрасните реални и имагинерни места, посетени от нея.  Характерното тук е, че тя винаги търси магията на света. За нея той никога не е обикновен, а очарователен и завладяващ.
 „Живей си живота, момиче” излиза в навечерието на петдесетгодишния юбилей на Румяна Пелова. Това е нейната четвърта книга за последните пет години след „Еднорози се любят насън”, „ Луната вместо тебе ме целуна” и „Шепот на магнолия”.
И тук поетесата остава вярна на собствения си стил да бъде откровена и да изрича смело посланията си – философски, поетични, достигащи понякога до еретизъм и отрицание, но винаги изстрадани и честни.

Пожелавам приятно четене!

Нели Господинова - Предговор

вторник, 30 август 2016 г.

Романът „Танцуващи истини“ на Рая Вид – реалистична картина на днешния объркан свят


Първият роман на Рая Вид ме грабна като лятна вихрушка, разтърсвайки ме без предупреждение. Смесицата от болка, обич, сила и слабост, вярност и изневяра ме накараха да се замисля за толкова много неща, че химикалът сам започна да прави отметки по страниците. Когато приключих с четенето, бях повече от сигурна, че ще напиша своите впечатления, за да поканя и други читатели да пътуват във времето и пространството, реалното и иреалното на крилете на тази удивителна творба.
Една страдаща майка търси истината за нелепата и трагична смърт на своята единствена дъщеря. С ясното съзнание, че тази битка никак няма да бъде лека, героинята тръгва по трънливия път на тайните, за да ги разкрие и разбере истината, която сама осъзнава, че може да бъде страшна. В това свое търсене тя се сблъсква с миналото и бъдещето, с явления, които са повече от страшни, с предателства, страх и космични същества. Нищо обаче не разколебава майчината обич. В това е нейната сила, дори когато е слаба и сама за миг се съмнява в собствените си сили.
Героите са хората около нас, събитията са такива, каквито се случват с нас, с наши близки, приятели, роднини. Родната действителност често е смазваща, отчайваща, обезверяваща. Единственото, което може да ѝ се противопостави, е истинската любов, верността, приятелството.
Смърт и живот след нея в странни форми, злата магия на приказното, силата на родовото, митологичното и космичното се преплитат и преливат в романа. Проблемите за необходимото възмездие, за пътуването на душата птица през времето, за магичната сила на камбаните и техния звън, за размяната на местата между мъртви тялом, но живи духом и обратно, държат читателя в напрежение до последната страница.

На пръв поглед творбата няма щастлив край. Ала съдържа в себе си скрит оптимизъм – в непрекъснатия кръговрат на камбанния звън, в константността на майчината обич и силата на доброто, което се появява в лицето на възмездието, макар и късно, в надеждата, че смъртта всъщност не е точно смърт, а временна раздяла и че има шанс за завръщане.
Рая Вид
Стилът на авторката е много красив като изказ. В книгата могат да се открият изящни пейзажни картини, великолепни кратки диалози, запомнящи се олицетворения.
Не бива да пропускам и това, че сюжетът е увлекателен, а героите са много различни, в никакъв случай идеални, а земни и реални. Книгата се чете на един дъх, а всяка следваща глава е кат студен душ или удар в сърцето.
Струва си да се пропътува трудното пътешествие в дебрите на човешката душа, да се сблъска читателят с доброто и злото, да направи своя избор, както го правят героите и както го е направила авторката. Изисква се много сила, за да напишеш такъв текст и да разкажеш такава история.
Романът е танц на истината – ту нежен, ту бурен, то тъжен, то гневен, но много вълнуващ и завладяващ.
Успех на творбата и авторката Рая Вид! Искрено се надявам това да бъде първият от поредица романи, които ще създаде, за да припомня на всеки, разгърнал страниците, че животът е борба, която се води до смъртта и след това.


от Ина Крейн 

Популярни публикации / месечен рейтинг