сряда, 27 юни 2012 г.

НА ЕДНА ДУША РАЗСТОЯНИЕ / ВАЛЕНТИН ЧЕРНЕВ


Анализа на хубавата поезия винаги съм възприемал като грях - като дисекция на жива същност. И тези редове са далеч от всеки опит да се навлезе критически в същината на стиховете от новата стихосбирка на Румяна Пелова - те са само общ поглед, светло ехо от впечатлението, което е останало у мен.
Когато прочетох и последната творба тук, опитах се сетивно, с върховете на пръстите, да почувствам най-важното, затворено между началото и края. Беше едно осезаемо раздвоение. Раздвоение между свръхсетивните пространства, които обитава духът, и онези пространства на сетивността и делничността, в които за съжаление сме принудени да съществуваме. И като че ли един порив, един стремеж към близост, едно втурване към читателя, което поставя тези стихове "на една душа разстояние" от всеки от нас. И още - една чистоплътност и прозрачност, които са емблематични за цялото й творчество.
Нежни, на места сантиментални внушения, съчетани с неочакван драматизъм, затаен страх от самотата и самотността, жажда за споделена любов и готовност за жертва - това са характерните черти на тази овладяна поезия. Някъде очертани по-оголено, но разбираемо за всеки, другаде пълни с дълбок смисъл, но езотерични; някъде като катарзисна изповед, другаде достигащо серафическите пространства на молитвата. Тук рядко има втори план на изказа, двузначност на думите, не е търсена символната им значимост, но е налице едно удивително разгъване на вътрешните обеми на лирическите нашепвания. Резултат са своеобразни поетически ноктюрни, звучащи приглушено и много често тъжно. И винаги - искрени докрай. А стара истина е, че искреността е едно от най-висшите проявления на дарбата.
Румяна Пелова е разделила стихосбирката си на пет цикъла. Но звученето им е в един ключ, много женствено и меко, като диалози с Отсъстващия пред погледа на читателя, като изповеди пред света, като вътрешни монолози, заредени с емоции и самота. Тези стихове представят поетесата не външно репрезентативно, а откъм съкровената, творческата й страна, показват еволюцията й към една синтетична образност, фокусирана както върху вътрешния й мир, така и върху отношенията на този мир със заобикалящия го свят, без псевдоизвисявания в абстрактни миражи. Или според думите на Иван Спасов това са "лирически интерпретации на живота", които изтеглят смисловите внушения в плана на психологическото и налагат като емоционална доминанта овладяната светла тъга, жаждата за обич, вечното търсене и несигурност сред грубите контури на света.
В стиховете от тази стихосбирка впечатляват полутоновете, нюансировката на словото, при която е постигната и интимност, и приповдигнатост, и една многобагреност, които гарантират по-силно емоционално въздействие. Оригинални рими, свежи метафори, внезапни поанти допълват арсенала от изразни средства на поетесата, ритмиката звучи песенно, внушенията са индиректни и вярно адресирани.

Не всичко в поезията може да се дефинира, някои неща могат само да се усетят. И Румяна Пелова някак неусетно ни въвежда в един свят, в който се живее по законите на чувството, на усещането, на догадката - свят, изваян от внушения, потопен в сфуматото на дисциплинираните емоции. Силата на тези пошепнати внушения идва не от афектираността и цветовата обагреност на слога, а от искрената и екстазната му проникновеност. Тези думи на д-р Спиридон Казанджиев са изречени по друг повод, но удивително подхождат за "Луната вместо тебе ме целуна". Това заглавие е спонтанно и емблематично, то не просто е изведено от текста - то отразява най-точно смисъла на поместените под него творби. Те са чудесна интимна лирика - сдържана и приглушена, изповедна и питаща, индиректна и дори стеснителна. Самият Вазов нарича любовната лирика "песни на деликатните вълнения", а Димитър Шишманов дефинира любовта като "архичовешко чувство". В интимната лирика на Румяна Пелова няма и следа от разголени псевдопризнания и еротични изявления - тук властват тихите изповеди, чистите помисли, възвишените чувства. Тук неистовото желание да бъде обичана жената от стиха се бори с несигурността, плахата надежда е изправена пред страха, че чувствата може да останат неразбрани, безответни. И никакви намеци за креватна псевдопоезия, за чаршафни инвенции - само чистота и душевност, които впечатляват.
В тази стихосбирка никъде няма да намерите насилие над словото - точно обратното, чувства се оная лекота на заплитане на стиха, на формиране на ритмиката, на естественост на поетичния изказ, което се наричат поетическо майсторство. Изповедните интонации и философските размишления се преплитат и правят споделеното мъдро, вълнуващо, зряло. Стиховете от "Луната вместо тебе ме целуна" ни въвеждат в духовно-психологическия свят на една жена, на един творец, който е далеч от спокойствието и смирението и с болезнена настойчивост се взира отвъд видимостите - там, където в дълбините на чувствата се крие истинският смисъл на нещата, достъпен само за чистия гледец на таланта.
Много още може да се каже за тази стихосбирка. Но нищо не може да замени собствения прочит. И аз препоръчвам на читателите приятна среща с творчеството на Румяна Пелова, а на стихосбирката - на добър час!

©Валентин ЧЕРНЕВ

неделя, 24 юни 2012 г.

Излезе от печат новата стихосбирка на поетесата Румяна Пелова "Луната вместо тебе ме целуна"


Излезе от печат новата стихосбирка на  поетесата Румяна Пелова "Луната вместо тебе ме целуна", издание на Буквите Пъблишинг. 
Румяна Любенова Пелова е родена на 12 май 1967 г. в гр. Перник. По професия  е електротехник и в последните 25 години е работила като такава в черната металургия.

Литературата (и в частност поезията) са нейно хоби. С писане на стихотворения се занимава още от дете, като поезия е започнала да твори на 16 години. През 90-те години има публикации в регионалните вестници, но никога това не й е било самоцел, т.е. стремежът  й не е бил да се популяризира чрез тях.
Румяна Пелова споделя, че от 1997 г. до м. юли 2010 г. не е написала нито ред. "Може би защото имах всичко, което е нужно на един човек, за да е доволен и поне малко от малко щастлив. През 2010 година обаче установих, че творенето на поезия е като карането на велосипед или като плуването – дори да не се практикува дълго време, не се забравя, просто трябва да дойде подходящият момент, за да се отключи отново."
Днес поетесата има публикации в пернишката антология от 1999 г. „Насаме с времето”, Алманах „ Поезия” за 2011 година на фондация „Буквите” и алманах Тракийска лира – Ямбол -2011 г. Редовно публикува на страниците на литературното сп. "Смесена китка", както и публикации във вестниците „Нов пулс”, „Уикенд” и „Ретро”. 
Румяна Пелова има спечелени  различни награди: 
3-то място на Националния Свиленградски конкурс по случай 8-ми март „Жената – любима и майка”, 
3-то място на Мелнишки вечери на поезията; 
Поощрителна награда във фейсбукконкурса „По стъпките на лятото”; 
Награда на публиката в Шивачево 2011 г.
Награда от Софийския национален конкурс посветен на Рада Казалийска – 3-то място;
Награда от Благоевград, посветена на Вапцаров – 3- то място 
номинация от конкурса – „От другата страна на кабела”2011; 
поощрителни награда от в-к „Уикенд”2011 и конкурса „Ерато”2011. 
През месец .април 2011 година излиза нейната първа стихосбирка „Еднорози се любят насън”. Художественото й оформление е на Маргарита Толкачева гр. Варна, а издателството е ИИА „Девора-МарБи” – гр. Дупница.
Скоро ще можете да намерите по книжарниците и нейната втора книга "Луната вместо тебе ме целуна", издание на Буквите Пъблишинг, с редактор: Нели Господинова, корица Ася Толедо. Нейното представяне ще се състои на 28.06.2012 година в Читалище "Николай Хайтов", София, от 18.30 часа.


Приключване на летния културен сезон на Фондация "Буквите"- 2012г



Връчване наградите на конкурса Любовта в края на кабела, представяне на специалния брой на списание Смесена Китка, на книгите Луната вместо тебе ме целуна  - Румяна Пелова и Всичко е живот на Валерия Тодорова  - това са само малка част от предвидените изненади при приключването на летния културен сезон на Фондация Буквите, което ще се състои на 28.06.2012г. от 18:30 в читалище "Николай Хайтов" /бившето кино Изток/.
 Конкурсът "Любовта в края на кабела" се провежда за втора поредна година, но вече се утвърди като традиционен конкурс. Тази година в него взеха участие близо 90 автора и бяха изпратени 70 произведения в раздел Поезия и 32 в раздел Проза.
Поредният /шести/ брой на литературно списание "Смесена китка" този път е посветен на членовете на клуб "Буквите", чието издание е и той. В него, на 12 страници, ще намерите творби и представяния на всички 33 членовено на клуба.
Иван Богданов, Яким Дянков, Камелия Иванова, Илияна Делева, Стефан Кръстев, Светлана Йонкова, Александър Калчев, Борис Костадинов, Северина Самоковлийска, Гергана Йоханова, Ина Крейн, Цветелина Йорданова, Орлин Миланов, Росица Петрова, Нели Господинова, Боби Бойчев - Кастеелс, Дора Трифонова, Лариса Ангелова, Румяна Пелова, Тотка Савчева, Йорданка Господинова, Камелия Виденова, Станислава Немска, Красимир Тенев, Венета Въжарова, Иван Русланов, Божидара Димова
"Луната вместо тебе ме целуна" е втората поетична книга на Румяна Пелова. Редактор на книгата е Нели Господинова, а художник на корицата е Ася Толедо.
След силната си книга с политическа сатира "Набат", Валерия Тодорова изненада всички с новата си книга с нежна лирическа поезия "Всичко е живот".
И това е само малка част от изненадите, които ви готвим. Елате да се повеселим заедно и да научите плановете ни за очертаващото се горещо литературно лято!

Завърши Втория национален литературен конкурс за гражданска поезия и проза "Елате ни вижте"

Завърши второто издание на националния литературен конкурс за гражданска поезия и проза „Елате ни вижте“, организиран от община Георги Дамяново и литературен клуб "Лопушна".
 
Жури в състав:
1.Константин Еленков – председател
2. проф. Михаил Неделчев
3. доц. Гено Генов
4. Кръстьо Раленков – носител на първа награда за поезия от миналогодишното издание на конкурса


На 23 юни 2012 г. в Лопушанския манастир бяха обявени победителите във второто издание на националния литературен конкурс за гражданска поезия и проза "Елате ни вижте", организиран от община Георги Дамяново, област Монтана и литературен клуб "Лопушна".:

Категория проза:
1. Дориана Додова - "Хензел и Гретел"
2. Ганка Филиповска - "Пътека към Господ"
3. Петър Станчев - "Зад оградата"

Категория поезия:
1. Валентина Йотова - "Питат ли ме"
2. Илияна Илиева - "Тайната вечеря на палачите"
3. Филип Кабасян - "Защитникът на мравките"

Специална награда на кмета на община Георги Дамяново инж. Дилян Димитров за категория проза - Атанас Янев за "Село Роболепово"

Специална награда на кмета на община Георги Дамяново инж. Дилян Димитров за категория поезия - Биляна Попова за "Човешко"

Категория детско творчество:
1. Емре Мюрем Мехме - Акростих
2. Виктория Ангелова - С обич

Поощрения:

Категория ПРОЗА:

1.Красимир Бачков
2. Мариана Царкова
3.Ина Крейн – Илияна Каракочева
4.Емил Константинов
5.Борислав Ценов
6. Петя Александрова
7. Нели Цветкова
8.Светлозар Стоянов
9. Наталия Цветанова

Категория ПОЕЗИЯ:

1. Вичо Балабанов
2. Красимир Тeнев
3. Радослав Коцев
4. Елица Ангелова
5. Бианка Габровска
6. Поликсения Ангелова
7. Радост Ангелова

Категория ДЕТСКО ТВОРЧЕСТВО

1.Виктория Вичева
2.Михаела Радославова
3.Велизара Андреева
4. Росина Станимирова
5. Селин Славова



Можете да се запознаете с някои от наградените произведения.


1 място поезия
Питат ли ме
Валентина Стефанова Йотова 


Мъртвило е площадът. Конски косми
като пленено знаме се развяват
над прогнили пармаклъци. Косове
до кучешка копанка вдигат врява.

Перат жените на реката черги.
С бухалки удрят шарената есен,
пребрадили глави с шамии черни
и с криви устни – може би за песен.

А в бъчвите кипи шира, бълбука
ту изгревно, ту мрачно като облак,
и скуката се стича по олука
и върху плевника – аха! – да скокне.

Мъжете са пияни от сабахле...
Ех, човещинка! Какво пък – случва се.
Така животът някак се търкаля –
лете на казана, зиме – в кръчмата.

Кому да креснеш и да го събудиш,
това селце – на прага преизподня,
където да пристъпиш, все е лудост,
че даже няма смисъл да си ходиш.

Боклук по двора и парчета стомни,
а църквата – на прилепи свърталище...
Остава само тъй да я запомним
България – статут сиропиталище.



2 място поезия
ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ НА ПАЛАЧИТЕ
Илияна Илиева 


Докараха мъжете ни до плач,
до плач бащите ни докараха.
Над мен кърви ожуленият здрач
и мракът пак ще си изгуби мярата.

До просешка тояга и до глад
честта юнашка пада с гилотината.
Тя пада – не на градския площад,
а сред мегдана на високо минало.

Палачите са всяка нощ на пир,
докато мен в съня ме тръшка чумата.
И пия бащиното вино – тих вампир! –
за да забравя колко малко струваме.

Жената в мен е гарван с дрезгав грак
над Тайната вечеря на палачите.
Мъже – бащи на утринния мрак,
разпнете ги, наместо да ми плачете.


3 място поезия 
Защитникът на мравките

Филип Кабакян 


Щурците нямат авторски права
и охлюви не плащат данък „сгради”.
И той живее в свят на онова,
в което само споменът е краден.

Дали е беден дух, или - смирен?
Тук щастие не мерят с кръвна проба.
Износва якето на щърбав ден
и малката мастика стиска в джоба.

Първичен, древен звук ще го зове
/и тясна ще му бъде тази строфа/,
когато ще събира две и две
под надлези, над мостове, от кофи.

А щом с уста си свиркаш, в негов стил,
пътеките на мравките прекрачваш,
днес той единствен би те назначил
за пръв министър в мравешкото кралство.



1 място раздел проза

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ ЗАВИНАГИ

Диана Додова 



Брат ми беше приказен човек. Всъщност – човече, защото още нямаше шестнадесет като умря. Беше по-черен от мен, с цвета на кожата, придобита от майка ни. Имаше белег от дълъг прорез, който започваше от лявото ъгълче на устата и завършваше в гъстата му черна коса на челото. Беше весело момче, въпреки трудния живот, който водехме в дома. 

Първият път, когато баща ми ме продаде, брат ми ме намери след три дни и ме взе. Той бе по-малък от мен, но далеч по-умен. Тогава, докато разбера какво става, се намерих в чужд град, в чужд апартамент – мизерен и миризлив като често сменящите му се обитатели. Първата нощ сам сводникът и още един негов приятел ме изнасилиха. На втората нощ доведоха някакъв мъж, който говореше на сръбски и аз нищо не му разбирах, но и той не пропусна да се облажи със свежа плът. На третата нощ брат ми ме намери. Започна да трака с дребни камъчета по стъклото на прозореца на стаята, в която ме държаха заключена. Разби прозореца, а аз минах през решетките му (защото съм едно джезве кокали), скочих от високото като котка на земята и побягнахме двамата с Гюмер. Това е брат ми. 

След тази случка заминахме за големия град. Препитавахме се в началото от миене на коли и спяхме по шахтите, като се топлихме на вонящата им пара. Но всъщност дори не успявахме да съберем достатъчно стотинки за да се нахраним. Грижех се за брат ми, доколкото можех, преди две-три години дори се налагаше да проституирам за да му осигури вечеря, докато не ни намериха социалните и не ни прибраха в дома „на топло”, както Гюмер, се изразяваше.

Понеже сме циганчета, не се различавахме много от останалите деца в дома – всичките бяха циганчета. Без изключение. Може би защото заведението се намираше в малка община и поради тази причина, не знам. Но аз бях доволна, понеже имах подслон и хляб. Пък и бях далеч от баща ми. С цигарите бе малко по-трудно, но Гюмер съумяваше да открадне дребни неща и да ги продаде за цигари, така, че оцелявахме.

В онова мразовито утро, няма да го забравя никога, Гюмер излезе без палтото си навън. Притесних се, понеже наскоро беше боледувал сериозно. Опитах се да го спра, но той ме отсвири толкова лесно, както всеки път го правеше. Каза, че до вечерта сме щели да имаме богатство. Е, аз разбира се, още повече се притесних – откъде едно цигане може да намери богатство в тия пущинаци. Не му беше чиста работата на Гюмер. Още повече, че излязоха двамата с негов авер, когото полицаите бройкаха за всяко нещо.

В онзи ден гледах гърба на брат ми – широк и голям като селска нива, въпреки неговите шестнадесет години, смучех от цигарата в заблудата си, че може би ще ме стопли за малко и мислех, че скоро няма да го видя. Пари за адвокат нямах, а нямах и от кого да взема – единственият ми близък бе баща ми, който нямаше да му мигне окото пак да ме продаде за дребни пари, гладен и див човек беше баща ми.

Вечерта двете момчета се прибраха премръзнали, ръцете на брат ми бяха лилави и подути, сякаш беше бъркал в космическа черна дупка и там бяха останали детските му ръце, а вместо това бе придобил лилави, черупчести щипки на огромен човекоподобен рак. Носеше найлонова непрозрачна торбичка и изглеждаше щастлив. Приятелят му Аслан се хилеше като бостанско плашило и миришеше на ланшно спарена плът. То не че друг път не е мирисал така, не обичаше хич да се къпе тоя човек. Белегът по лицето на Гюмер лъщеше от пот, а аз заподозрях, че е от напрежение.

- Какво носиш, братко? – попитах го. – Покажи ми богатството си! Да видя за какво обикаляш из пущинаците като куче и мръзнеш!

- Не е твоя работа, Гюлбахар! Върви си в стаята и не надничай в моята! – рече пренебрежително той. Любопитството ми започна да нараства, а притеснението за брат ми вече се бе уголемило като превтасало тесто и бе заседнало под лъжичката ми. Опитах се да поразсъждавам, но не можах. Помислих да ида и да кажа на нощния възпитател, че има нещо странно около Гюмер, че ми се струва, че се е забъркал в нещо опасно, но после се отказах – единственото, което можеше да направи нощният възпитател е да звънне на полицаите и да го приберат, а точно това не исках да се случва.

Блъснах вратата на стаята му и ги видях двамата с шамавия му авер надвесени над парче вестник, а на вестника имаше опаковано в найлон нещо бяло като брашно. Веднага включих на светлинна. Кипнах. 

- Какво си мислите, че правите? Гюмер, братко, помисли добре! Толкова време сме заедно, откачили сме се не от една и две глупости, в които сме се забърквали! Моля те, не прави щуротии, взимай тоя пакет и го носи, откъдето си го взел – бял ден няма да видим!

- Сестра ми, марш навън! Казах ли ти да не влизаш тук! – Гюмер стана, изблъска ме грубо навън. Приятелят му се смееше, сякаш са го черпили със сладко от лудост. Вратата се тръшна зад гърба ми, премаля ми. Допишка ми се от страх. Не знаех какво да правя. Рекох си: „Гюлбахар, Гюлбахар, утрото е по-мъдро от вечерта! Нека да поспим, а утре ще решим какво ще правим!”. Обърнах се. Изгледах затворената врата жалостиво като изгонено кутре и се прибрах да нощувам.

Посред нощ чух викове. Понеже знаех какво държи под леглото си малкото ми братче, настръхнах. В началото се вкостих като умряла котка и спрях дишането си, за да различа репликите на тези, които викаха. Не успях, но различих гласа на Аслан, който звучеше така, сякаш възпитателят за назидание го биеше с дряновица през дланите. Сърцето ми се пръсна в този момент, дожаля ми. Станах и обух на босо старите галоши. Хукнах към стаята им и отворих рязко вратата. На едното легло беше Аслан. Застанал бе на колене с лице към стената и с вдигнати ръце. Гащите му бяха смъкнати на глезените, черният му задник лъщеше, а по него личаха бели следи като от удари с тръба. Момчето хлипаше като девица, която насилват. До Аслан имаше изправен мъж, който тъкмо си завързваше колана. Изглеждаше като канара, носът му бе сплескан, очите му горяха диви и безобразно зли. Брат ми в това време бе повален на земята по лице, върху гърба му седеше друг някакъв бабаит с огромна уста и бледо лице, което на мен ми се стори твърде спокойно като на смъртта. Той пушеше и тръскаше пепелта в ухото на Гюмер. На пода бе разстлан същия вестник, а върху него се мъдреше оня пакет с дрога, която бяха откраднали момчетата, незнайно от кого.

Този, който беше насилвал Аслан изтърча към мен, удари ме с юмрук в устата и ме завлече в стаята. Тръшна ме до брат ми. Устата ми кървеше, отпред зъбите ми бяха изтръпнали и затова слабо усетих, че се стече топла кръв към гърлото ми.

- Копеленца цигански нещастни! Кой ви каза да крадете на Бетона дрогата, а? Мамицата ви циганска! А тая дрипа каква е? – попита тоя, който ме удари и срита с качествен шут по голия задник Аслан.

- Не ме бий, повече, бате! Всичко ти казвам! Сестра му е! – изрева от страх полуголия Аслан.

- На кого, бе, изрод цигански нещастен? На кого му е сестра? – отново зевна канарата и понечи да го удари с юмрук по слепоочието, но се спря. Жестът му излезе твърде заплашителен. Аслан не се стърпя и пръдна. Побойникът се сепна за малко, а после се разсмя заразително, сякаш гледаше смешен филм, в който главният герой се насира след обилна вечеря.

- Ей, пръдльо! Ако още веднъж се изпърдиш ще ти навра закачалката в гъза, разбра ли ме! Чия сестра е тая мърша? Отговаряй, че...

- Ей, на тоя е сестра, дето му туряте пепел в ушото! – побърза да отговори Аслан. Брат ми се размърда, обърна лицето си към моето. В ъгълчетата на очите му плуваха сълзи, а от носа му се бяха разтекли сополи. Господи, какво хлапе изглеждаше в този момент брат ми! Братчето ми! От какви ли не гадости съм го спасявала, както и той мен, а какво сега ни дойде до главата! 

- И какво казваш, намерили сте я били! Че къде я намерихте, бе, боклук, такъв! Това е половин кило, половин кило не се валя в прахта на улицата! Тършували сте вие, в къщата на Бетона сте тършували! И за тая работа с рязане на уши няма да минете! – каза канарата.

Внезапно оня, който седеше върху Гюмер и приличаше на смърт стана, но аз не виждах точно какво прави, защото гледах в очите брат си и не исках да откъсвам поглед от него. На сърцето ми бе тежко, като на погребение и не желаех да гледам какво правеха на Аслан. Само чух, че Смъртта се приближи до голото момче, а после се чу нещо, което оприличих като сякаш да разпаряха кози мях и хърхоренето на Аслан. После нищо повече не се чу. Брат ми продължи да ме гледа право в очите, сълзите му продължиха да се стичат по улея на дългия му белег и капеха. Чувах по пода как правят „кап-кап” и в този момент си представях изворче, в което капчуците се къпят. Не исках да знам какво ще направят с нас. Не исках и да чуя, когато някой хвана перчема на брат ми, опъна главата му назад и прекара едно стоманено острие през гърлото му. Кръвта му се сля с капчуците на пода, та се получи един студен планински вир, а тялото на брат ми плуваше в него, както едно време, когато бяхме деца и той се хвърляше в студените речни вирове край нашето село и плуваше в тях, викаше: „Како, како, виж – хванах риба, хванах риба, хайде да я изядем!”...

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх


На погребението се бе сбрало цялото село, дори кметът беше дошъл. Възпитателите на дома се бяха наредили като черни врани покрай трапа. Жени нямаше – жените трябваше да си стоят в селото, такава е мюсюлманската традиция. Единствено мене кметът ме пусна за малко, да се сбогувам с тялото на Гюмер, а после ме напъдиха обратно в селото, за да започнат погребалния ритуал. 

В селото всичко женско се беше изпозаключило по къщите си, домът ни зееше с отворени врати и знаех, че в него няма никого – младежите се бяха пръснали като пилци, заминали бяха кой накъдето му видят очите, а социалните - след тях, че да ги съберат отново. Мъката ми не преминаваше и вярвах, че едва ли някога ще премине, бях загубила единственият човек, който го беше грижа за мен. И понеже аз бях тази, дето се грижи за някого, а сега нямаше за кого, се оказах ненужна и изоставена, безгрижна...Не ми пукаше какво ще става занапред. В далечината видях пред кръчмата баща ми – беше слязал от планините, оставил беше хорските стада, които пасеше и беше дошъл да ме прибере. Мярнах с него и оня сърбин, когото познавах от друг един мой живот. Баща ми беше изгладнял – идеше зима и знаех, че той няма дори кюмюр, всичко е изпил, проклетията. Затова бях подготвена с тоя сърбин...Но нали вече не ми пукаше какво ще става занапред!

Докато вървях от гробищата към селцето, надигнах глава нагоре и забелязах ято врабци, които прелетяха ниско, току над главата ми и повтаряха „Жива си, жива си! Ти си живата!”. Небето над тях набухваше като гръдта на хлебопекарката, от която свивахме понякога хляб, слънцето бе зашепило лицето си – криеше се от срам ли, от гняв ли, но се криеше...Миришеше на селски пушек, сладко и носталгично. Знаех, че замирише ли на селски пушек някъде се ражда циганин...


2 място раздел проза

Ганка Филиповска
Пътека към Господ

В селото мъждукаше живот само в един от дворовете – разположен почти в края му, той приютяваше прегърбената от старост къщичка на Малама, курника с осем кокошки и герест петел и колибката на кучето Балчо.
Жената се събуди при изгрев слънце и запроклина износените си стави. Не беше толкова отдавна, когато рипваше сутрин като младо момиче, а сега й трябваше към половин час, за да се раздвижи. Зачуди се коя ли дата е днес – телевизорът отдавна не работеше, радиото се развали преди него, нямаше телефон и беше напълно откъсната от света. Започна да пресмята на пръсти – бяха минали точно три седмици от смъртта на Димана, значи е трети юли, следователно тя, Малама, преди пет дни е изпълнила 86.
Беше свършила маята, а кой знае кога щяха да дойдат дъщерите й. Имаше няколко хляба, но скоро пак трябваше да замеси. Забърка малко брашно и трици с хладка вода, както правеха майка й и баба й някога – беше топло и сигурно квасът щеше да е готов за 2-3 денонощия, после пусна кокошките на двора.
Всяка сутрин ходеше на гробищата: децата на Димана живееха в далечен град и нямаше кой друг освен нея да пали свещица за душата й, както е обичаят. Преля пръстта и заприпява: „Не ти се сърдя, Димано! И ти си кат’ мене, сестрице, на черния петък родена – в студена постеля зачена, сред тръни и репеи ражда...” После отиде до гроба на Сотир. Изскуба прорасналата трева, забърса с краищата на забрадката си снимката му, но дума не каза. Навести и Петър: „Изпи ли ти, Петре, костите земята, мъжо, черната? Събра ли се вече с Димана, или пак Сотир ви разделя?”.
Откакто остана сама в селото, поддържаше цялото гробище – жал й беше за мъртъвците, защото тук не стъпваше никой от близките им да изтръгне бурените, избуели над вечното им убежище. После се прибираше и чоплеше в градината – не растеше кой знае какво в лехите, но й стигаше за прехраната.
И дъщерите й бяха без късмет като нея – попаднаха на зли мъже, че и мързеливи. Двамата не даваха и дума да се издума да приберат Малама при себе си. Жените им, вече пенсионерки и прабаби, едва намираха време един път на два месеца да нагледат майка си и да й донесат продукти. Докато имаше хора в селото, беше добре, но всички или измряха, или отидоха по градовете. Остана сама да си доживява дните, които бяха към края си – тази пролет, когато събираше вършини в гората, видя кукувица и я попита колко й остава, но тя не я закука. 
Малама си легна малко след залез и задряма. Сънува, че е детенце, обечено в нова ризка и везано сукманче. Стъпила е на сал, а реката го носи, носи... Трудно пази равновесие, всеки миг ще падне. Тя вижда брега, на него са се струпали хора и нещо й викат. Не може да ги чуе, далече са. Най-отпред е майка й, кърпата й е с отвързани спуснати краища, кръстосала е ръце на гърдите си. Фигурата й става все по-малка и малка, около Малама е само тъмна страшна вода, която разтваря паст, за да я погълне, и тя се разплаква. Събуди се и ясно чу писъка на кукумявката, излезе навън и викна към крушата „Къш мари, пущино!”, птицата изпърпори с криле и след малко пак нададе зловещия си крясък. От десетина нощи не млъкваше и нямаше сила, която да я прогони от дървото. Жената седна на леглото – сърцето й думкаше като подгонено, виеше й се свят. Опита да се успокои, но страхът смрази тялото й. Повръщаше й се, за първи път беше толкова зле. Легна. Луната огряваше стаята, по стените танцуваха сенки, уродливи като караконджули. „Боже, не ме мъчи, Господи! Нека да заспя, пък тогава ме прибирай!” После цялата олекна, главата й се избистри. „Сега ще ми е умирачката”, каза си тя. „Жътва е, аз съм узрялата нива, тръгнала е към мен Черната с острия сърп.”
Не искаше Малама последният й дъх да е в тази къща. Как ще пробие душата й пластовете нещастие и омраза, наслоени тук от години, за да стигне до Бога? И колко много ще се изплашат дъщерите й, като я намерят оцъклена и вмирисана! Надигна се и излезе на двора. Сякаш беше на сала от съня си, земята се люлееше под нея. Отвори курника – да са на свобода кокошките. Погали старата вишна – на нея някога връзваше люлката на децата си. Тръгна към центъра на селото, Балчо я последва със скимтене. Тя се опита да го пропъди, но кучето упорито вървеше подире й. 
Ето го ъгъла, на който Сотир я пресрещна. Тя се връщаше от чешмата, кобилицата превиваше тънкото й момичешко тяло. Той й напи менците, пресегна се и й грабна китката. На хорото беше все до нея, а една вечер я целуна. След два месеца се разчу, че пратил сватове за Димана, богаташката щерка. Ръцете и лицето й не бяха видели слънце, тя не работеше като нея – ни шеташе, ни копаеше, ни жънеше. И Сотир беше от сой, съгласиха се чорбаджиите да му дадат дъщеря си. А Малама легна болна от любов и унижение, родителите й се видяха в чудо. Когато дойдоха роднини на Петър да я искат, майка й и баща й, без да се двоумят, ги изпроводиха с нова престилка, в която завиха китката й. 
През първата брачна нощ, преди да я насили, той стисна с една ръка лицето й, впери в очите й змийския си поглед и изсъска: „Сотир ми взе Димана, аз пък ще имам тебе. Само да си посмяла да го погледнеш, шията ще ти откъсна!”. Когато съседките казаха, че у Сотирови отишла бабата, защото на бременната Димана й почнали болките, Петър като щур се въртеше из двора и накрая хвана гората. След месец и нещо роди и Малама – бабуваше й същата старица и я караше с часове да върви из обора: „Ходи, чедо, ходи, че да можеш да го добиеш!”, а в това време мъжът й безгрижно пиеше в кръчмата.
До тази порта я удари за първи път. Имаше празник в селото, всички бяха на мегдана. Игра и тя на хорото като други млади булки, но Сотир не свалял поглед от нея. „Защо те гледа, кучко?! Знаци ли му даваш?” Малама избърса с ръка разкървавената си уста и дума не каза. На следващия ден не отиде на нивата – остана вкъщи, защото детето нещо не беше добре. Сложи го в цедилката, метна я на гърба си и тръгна да занесе храна на мъжа си. Сотир я пресрещна – сигурно я беше дебнал. „Не мога без тебе, Маламо, изгоря ми сърцето! Проклет да съм, че послушах нашите! След залез ще те чакам до воденицата – заспи ли твоят, ела!” Краката й омекнаха от слабост, стомахът и сърцето й се събраха на едно място. Сотир! Нали все него сънуваше, нали все него виждаше, когато Петър посягаше да я има? Детето изплака и тя се свести: „Да не си посмял повече да ми пресечеш пътя! Искал си Димана, люби Димана!”.
Малама стигна площада – пуст и тревясал, отдавна човешки крак не беше стъпвал тук, а преди време не можеше да се разминеш от народ. Портата на църковния двор изскърца жално. Кое, ако не храмът, ще е най-близо до Него? Жената тръгна към черквата, газейки лайка, мак и овчарска торбичка. Някога пак вървеше натам и булото криеше сълзите й. Хората й правеха място и се смееха радостно, а тя се молеше на Господ да я убие. После, докато свещеникът я венчаваше, едва сдържа вика си, който щеше да разцепи купола...
Тогава Бог не я чу и не я прибра, но все пак беше милостив. Ами ако се беше залежала като Димана? Само тя, Малама, се грижеше за нея – друг в селото нямаше. Нивите опустяха, къщите се рушаха и заприличаха на старици, които отчаяно се взират в обраслия с коприва калдъръм и чакат децата си. Мъртвило – всичко наоколо беше гробище.
Седна на стъпалата. Щурците свиреха опиянено и почти заглушаваха забързания ромон на реката. Не усещаше тялото си. Балчо се приближи, близна ръката й, вдигна глава и зави. Тя се вгледа в луната – напомняше й лицето на парцалената кукла, с която си играеше като дете. Очите й се премрежиха, но успя да види пътеката на небето: звезден прах ли беше, или рояк светулки? Малама въздъхна, душата й – в нова ризка и везано сукманче – се отрони от върха на езика й и освободена заподскача по сияйния друм, развяла плитчици.


3 място раздел проза

Петър Станков
Зад оградата



Баща ми обичаше да ходи по пазара. Имаше на този пазар една открита скара за кебапчета, която разнасяше аромата си по квартала наоколо. А миришеше вкусно, не можеше човек да мине от там без да преглъща, особено пък ако се загледа в стоящите наоколо, които с нескрито удоволствие отхапваха от топлите кебапчета.
Ларж човек беше баща ми – мъж с голямо сърце и редки пръсти. Не че не си знаеше сметката, пенсионира се като счетоводител, но в живота не се взираше в стотинката. 
– Парите са за това, – казваше той, когато се тюхкахме за някой непредвиден разход – за да живеем с тях.
В същото време баща ми спестяваше по нещо – по малко, но редовно. Винаги е имал спестовна книжка и гледаше да не посяга към нея. „Бели пари за черни дни” – обичаше да повтаря тази народна мъдрост, за да ни подтикне към спестовност. Но ние нямахме въобще мисъл за черни дни, като всички млади хора.
Черните дни обаче се зададоха заедно с надеждата, родена от демокрацията. Още първите години след промените парите започнаха да се топят по неведоми за хората закони. Тъкмо човек събереше пари за нещо и цената скачаше пред очите му. И си оставаше с празни ръце.
Също като в онази дебелашка шега, която си правехме като деца. Връзвахме един портфейл с канап, оставяхме го на улицата и чакахме клекнали в двора зад оградата. Щом видеше портфейла, минувачът се оглеждаше дали няма някой наоколо и се навеждаше да го вземе. И хоп – портфейлът подкачаше към оградата, а взрив от детски смях окончателно объркваше горкия човек. Беше си истинска гавра от наша страна. Хората реагираха различно, повечето продължаваха засрамени, но все едно нищо не се е случило, други ядосано подхвърляха „Калпазани с калпазани…!”, а имаше и такива, които споменаваха майките ни.
Така беше и с подскачащите цени – повечето подминаваха планираната покупка, засрамени, че пак не им стигат парите, други гневно подхвърляха: „Мошеници с мошеници!...”, а трети споменаваха майките на управниците.
Баща ми, като селско дете, учило в съседния град, много обичаше да си купи храна на гарата: нещо на скара, сложено в хлебче. Продаваха по гарите хлебчета с наденица, наредени в плоски и широки кошници. Влакът още не спрял, продавачите тръгваха покрай вагоните и сръчно подаваха на протегнатите от купетата ръце кой каквото поиска. Хората нямаха търпение и изтягаха шии през прозореца, за да отхапят от наденицата. Нямаше по-вкусно нещо.
Демокрацията изнесе на улицата сергии, кафенета, скари за кебапчета и какво ли още не. Беше голяма радост, защото преди това тази шарения липсваше. А тя е нужна на човека, радва очите му, кара го да се чувства като господар, който ей сега да рече и ще си купи каквото иска. 
Спомена веднъж баща ми, така между другото:
– Ама какви кебапчета правят на нашия пазар!
– Много ли са вкусни ? – зададох излишен въпрос.
– Вкусни са… Сигурно са вкусни. Не може да не са вкусни, ама още не съм ги опитал…
– Ами опитай ги де, имаш пари! Ако пък нямаш – да ти дам.
– Ще ги опитам, бе, лесна работа! Що е време все е пред нас… 
Няколко пъти водихме този разговор и той всеки път завършваше така. 
Докато накрая не се скарах:
– Абе, татко, може ли да си такава циция?! Може ли поне по едно кебапче за теб и за майка да не купиш? А знам, че много ги обичаш…
– Ще си купя, бе, нали ти казах, че съм решил да си купя?... Ама тъкмо се наканя – че те не са евтини – и гледам: поскъпнали още повече. Ама ще купя… не ми се карай… ще купя, че нали човек трябва да си подслади душата от време на време. То, наистина, очите ми изтекоха по тия кебапчета, всеки ден минавам оттам и гледам… Гледам ги, преглъщам, мисля, смятам… и ги подмина. Но ще си купя, нали ти казвам…
Не си купи. Цените подскачаха пред него също като завързания с канапа портфейл. А той вече не беше толкова пъргав, че да реагира според подскачането. После, когато вече беше на легло, месеци преди да си отиде от този свят, често му купувахме кебапчета. 
Но това не бяха онези кебапчета, които всеки ден ги гледаше с жадни очи и, преглъщайки, ги подминаваше.
Не бяха.

Специалната награда в раздел :проза

Атанас Янев

Село Раболепово

Село Раболепово се намира на 30 км. от Батак.Но със сигурност,село Раболепово е много по-известно и стойностно място от Батак.Елате да го видите и ще се убедите !Селото се слави с уникалните си природни дадености, с невероятната си 2012-сет годишна история и най-вече с невероятните си жители.
В село Раболепово живеят само 2000 души.Но всеки от тях има точно определена роля,която изпълнява в социума,и с която се показва като социално активен,ангажиран и отговорен.Сами се досещате,че социалната активност,отговорност и ангажираност,несъмнено се отразяват на гражданското общество.Какво,учудвате се,че в едно село има гражданско общество ? Че защо да няма?Всичко опира до манталитет.Жителите на село Раболепово се славят с изключително качествен манталитет и изявена гражданска позиция.Но да видим какви роли изпълняват отделните селяни.
Знаете,как едно време в селските общности,е имало строго разпределение на ролите и строга йерархизация.Един е бил поп,втори кмет,трети вестител,четвърти учител,пети чорбаджия,шести кръчмар и т.н.Но в село Раболепово,този модел на живеене си съществува ! Това е доказателство за уникалната автентичност на това селце и здравите му връзки с българските национални традиции ! Там сякаш се пренасяш в будно възрожденско село ! Я сега да видим ролите в това село ! Естествено,не мога да спомена всички 2000 жители и да ви занимавам с всеки от тях поотделно.Затова обещавам,че ще ви запозная само с 5-ма от тях,които смятам,че са изключително важни за селото и достатъчно уникални и атрактивни.
Дядо Падишах е местният поп.Той е 60-годишен старец,нисък и слаб,с изпечено лице и сини будни очи. Дядо поп Падишахов – така го наричат неговите съселяни.Винаги ходи спретнат и обръснат.Учтив е ,хладнокръвен,щедър и милостив.Щедър ! Това е като че ли неговото основно качество ! Надали има по-щедър човек в околията от дядо поп Падишахов! В какво всъщност се изразява неговата щедрост ? Ами разбира се,че се изразява в материален аспект.Всяка неделя,след традиционната сутрешна литургия,дядо Падишах организира благотворителни срещи в църквата.На тези благотворителни срещи присъстват бедни и богати,стари и млади,малки и големи,мъже,жени деца,абе грубо казано най-различни хора.На тези благотворителни срещи,дядо поп Падишахов раздава пари.Да,няма грешка,раздава пари ! На бедните дава повече,на богатите по-малко,а на останалите по равно. Може би ще се попитате – откъде един обикновен поп,с месечна заплата 200 лв.,ще раздава луди пари ? Откъде може да ги вземе ? Е,всъщност,всички присъстващи на благотворителните срещи на дядо поп Падишахов знаят отговора.Знам го и аз.
Синът на дядо Падишах – Баязидчо,е изкусен и известен крадец.Обикаля близките села и градове, и краде,ама краде не си поплюва ! Злата,пари,бижута,кредитни карти,скъпоценности – всичко прибира тоя образ.Милионер е станал,а и е безнаказан.Защо ли? Е как защо – полицаите,адвокатите и кметовете на близките села и градове активно му бутат по едно рамо.Чувал съм слухове,че същите тези височаещи рамобутачи,след това делят откраднатото от Баязидчо помежду си,заедно с него, разбира се.Но това са само слухове,които може би са плод на завист и злоба.Не мога да вярвам на такива догадки,които не са подкрепени с достатъчно факти и доказателства.Не ви карам да вярвате и вие.
Както и да е,да оставим засега предполагаемата безнаказаност на Баязидчо и неговите рамобутачи.Баязидчо като забогатява постоянно ,естествено снабдява и своя баща “с достатъчно средства за преживяване” по неговите думи.От тези средства,голяма част дядо Падишах укрива в един сандък,заровен в двора на местната църква – поне така говорят злите езици,но не се осмеляват да проверят,без да имат разрешително,а такова не могат да получат от Прокуратурата.Съвсем малка част от получените пари,дядо поп Падишахов раздава на вече станалите известни благотворителни срещи,за да се покаже като щедър и милостив човек.Щедростта - нали именно за нея говорим! А като прибавим към всичко това и малко набожност! Ехеее,да му завиди човек на дядо поп !Скоро мисля и аз да отида на една от тези благотворителни срещи – поканен съм като гост от друго населено място,при това като Вип гост.Викат ми местните –“Еееййй,господине,ще те сложим да стоиш на нашето Вип място – нашият златен престол,изграден също така от нашия набожен и щедър дядо поп Падишахов.” Чудя се.Май нещо не ми се ходи към Раболепово,въпреки изкушенията,които ми предлагат местните.Ама няма да говоря за себе си – не си пиша автобиография,я ! Всъщност,забравих да ви спомена един маловажен факт.Всички присъстващи на гореспоменатите благотворителни срещи постоянно получават оплаквания.Постоянно им се оплакват познати от близките села и градове.Оплакват се от Баязидчо,естествено.Но за присъстващите на тези иначе плодотворни благотворителни срещи,не е важен произхода на нещото,важни са неговата същност и предназначение.Или по-простичко казано – не е важно отдека идат парите,важното е ,че са пари,и че са за нуждаещите се.А какви митове и легенди се носят за щедрия дядо поп Падишахов ! Той е само първата от онези пет личности,с които обещах да ви запозная в този разказ.И ще го направя до края на този разказ.Запознайте се с втория “чудак” от село Раболепово.
Не по-малко известен в селото от дядо Падишах ,е бай Султан.Надали има по колоритна и всяваща респект личност от тази в околията ! Бай Султан е мъж на средна възраст (или по-точно е на 33 години),с гъста и буйна черна коса,висок и слаб.А каква бодрост и свежест лъхат от тялото и лицето на този човек! На всичкото отгоре е здрав,силен,с гръб като гардероб,абе истински голям юнак,българин. Много мяза бай Султан на онез силни и здрави български юнаци,давали през годините живота си за благото на България !
Бай Султан е местният чорбаджия и първенец.Известен е с това,че има много богатства,но най-известен е бай Султан със своята набожност !Всеки четвъртък,събота и неделя,бай Султан ходи в местната църква,да се моли на Света Богородица за здраве,благоденствие и късмет.Е,има слухове,че бай Султан ходи толкова често на църква,за да се среща тайно с дядо поп Падишахов. И че всъщност тази набожност е едно прикритие,зад което бай Султан играе задкулисни игри. Но пък аз ще кажа – слухове винаги е имало и ще има. Аз не мога да им вярвам.Пък и как все има слухове за най-честните и достойни хора ! Ама направо страшно нещо е това българинът... Човекът набожен,честен,източноправославен християнин,е вярно малко богат,ама... Не заслужава оплюване ! Работи човекът,труди се - има.Аз бих казал,че не е само важно материалното богатство,а и духовното.Бай Султан има и от двете в изобилие ! Богат бил,имения имал,злата имал,не знам си какво имал.А не гледат завистниците набожността и човещината! Разочаровам се понякога от гадните и позорни слухове за честни и справедливи хора...Ама както и да е.Иначе,ако оставим настрана маловажните и недоказуеми слухове,освен с набожността и богатствата си,бай Султан е известен и със своята строгост. Много строг към семейството си бил бай Султан,казуват жители на село Раболепово.Чуе бай Султан,че дъщеря му много хойка по мъже,че като я нахока и я набие едно хубаво,та тя милата го помни после цял живот...Чуе бай Султан някакви слухове,че жена му му инзеверява,набие и нахока и нея.Чудо и ужас.Чуе бай Султан,че синът му бил разбойник,пооправи го и него,понасини го едно хубаво.Еее,бе бай Султане,може ли такова нещо бе,аркадаш? Казвам ти – на слухове нема да вярваш !От едното ухо да ти влиза,от другото да ти излиза! Иначе какво излиза – че злите езици си постигат целта и си начешват крастата.Ааа,така не бива.
Освен със своите богатства,набожност и строгост,бай Султан е известен и със своя патриотизъм.Няма по-голям патриот от бай Султан никъде по нашите земи ! Местните разказват,че когато има празници,бай Султан е във вихъра си.Отива в местната кръчма,пие,пее и разказва.Разказва за нашите велики воеводи,царе,ханове,князе...Пие,пее и разказва.Пие,пее и разказва...Като подпийне стабилно,започва да псува държавата,но само държавата,не и село Раболепово ! Подпийне още малко,започва да се зъби на тирана.То тиран няма,той се зъби ! “Луд човек е !” мислят си другите.Като се напие и освини вече стабилно,бай Султан започва да рецитира “В механата” на Христо Ботев.И при вида на тази патриотична сцена,останалите клиенти в кръчмата вече не могат да сдържат сълзите си...
Но стига толкова за бай ви Султан ! Предполагам разбрахте,той е мечтаният чорбаджия и първенец – социално активен,анагажиран и отговорен.Неговата роля в социума наистина е много важна ! Но остават още три личности,с които обещах да ви запозная в този разказ.Преди малко ви говорих за кръчмата,в която бай Султан “изповядва” своя патриотизъм на всеки по-голям и важен християнски празник.А сега ще ви представя в пълния му блясък,собственикът на тази кръчма – чичо Робец.
Чичо Робец се слави като като най-добрият кръчмар в околността.Родом е от село Раболепово,разбира се,както всички споменати досега.Какво всъщност значи да бъдеш добър кръчмар?Вижте чичо ви Робец и ще си отговорите!
Чичо Робец умее да забърква уникални питиета и коктейли! А какви шотчета издокарва! Направо да ти изядат главата... Освен това,чичо Робец е страхотен жонгльор.Може да жонглира с най-различни бутилки,чаши и чинии.А най- се слави чичо Робец с отношението си към клиентите.Знае как да фамилиарничи,мамка му и кръчмар! Говори сладки приказки,омайва ти главата,показва ти ерудиция,предразполага те,същевременно те омая с пет-шест коктейла,които уж са за сметка на заведението,и докато се осъзнаеш си пиян като мотика и с празни джобове.
Много известен е и със своето цяло име чичо Робец.Трите му имена са: Робец Покорчов Слепецов.Баща му,бай Покорчо бил голям човек – така разправят хората,които са го познавали. В този случай имаме свидетели и доказателства,а не само някакви си елементарни и повърхностни слухове ! А Слепецов – това е древно фамилно име.Какво легенди се носят за фамилията Слепецови ! Всъщност,тази фамилия е най-старата фамилия в историята на село Раболепово,живяла някога в село Раболепово.Раболепчани (т.е, жители на село Раболепово),които са познавали представители от тази фамилия през времето,могат да потвърдят,че в околията е нямало по-будни,действуващи и виждащи хора от тях.Слепецови умеели не само да гледат,а и да виждат! Някои от тях умеели дори да виждат в бъдещето! Съвсем не е случайно,че двете баби на чичо Робец са били врачки и са предсказвали бъдещето със своите видения! Интересно е обаче нещо друго.Носят се из село Раболепово към днешна дата следните слухове.Който и да отидел при врачки Слепецови,получавал едни и същи отговори на своите запитвания.Врачки Слепецови казвали винаги едно и също нещо,независимо от въпросите,желанията или вълненията на отделните клиенти.Чувал съм,че врачки Слепецови казвали: “Виждаме в бъдещето още по-малко работа,още по-малко справедливост,чест и достойнство у хората.Виждаме в бъдещето още-повече лентяи и мързели,още повече роби и още по малко свободни.”Все това казвали,че виждат в бъдещето врачки Слепецови.Ама това са само слухове! Не мога аз да вярвам на такива измишльотини,които не са подплатени с достатъчно красноречиви факти и доказателства!Ама пък като гледам днешното село Раболепово,си мисля: Бреййй,га че ли прави са се оказали врачки Слепецови със своите видения.Но да се върнем при чичо Робец Покорчов Слепецов.
На него му се носи и не толкова хубава и чиста слава.Знае се,че чичо Робец е вкарал с връзки внук си Паричко в Министерството на Финансите.Е,това не е станало и без помощта на редовния клиент на кръчмата – бай Султан.Като първенец и чорбаджия,той неминуемо е пуснал в действие своите дълги и дълбоки връзки.Но повтарям думите си по-горе – “знае се...”.Това не са слухове.Хората от село Раболепово тук са категорични за истиността на тези факти.Но това не може да промени мнението на същите тези хора за чичо Робец – нима един подобен факт е в състояние да срине добрия авторитет,който си е изградил местният кръчмар,с дълги години непрекъсната работа? Разбира се,че не.И дума не може да става!Дори и аз не искам да си го помислям...
Чичо Робец е третата атрактивна и отговорна личност от село Раболепово.Меджудругото,не знам дали забелязвате,как тези трима герои са социални актични,ангажирани и отговорни! О,да,със сигурност те изпълняват добре своите роли и са полезни на раболепското общество.Нали именно за такива роли проговорих в началото на този разказ. И дядо поп Падишахов,и бай Султан,и чичо Робец имат основен принос за цялостното развитие на село Раболепово, и за строгата йерархизация в него. В село Раболепово се набива на очи една подреденост и дисциплинираност,която е била характерна за патриархалните общества от епохата на нашето Възраждане !Цялото село Раболепово е като един голям патриархален дом,пълен с уют,топлина и ред.Но всяко затворено патриархално общество,освен от поп,първенец и кръчмат,се нуждае и от човек,който да просвещава младите.Този човек в село Раболепово е местният учител – господин Просветко Измамков.Той е преподавател в местното училище.Учител Просветко преподава на 30 дечица от селото.Слави се с голямата си ерудиция,невероятната си памет,добрите си преподавателски способности.Децата са много доволни от учителя.Респективно от него са доволни и техните родители,баби,дядовци,чичовци,чинки,вуйчовци,вуйни.Просветко е завършил ренюмирано школо в чужбината на младини.И за него се носят някои слухове.Бил влязъл в това школо с връзки.За връзки ми говорят точно тези,които дори не могат да си вържат своите собствени връзки! Неговият баща бил преподавател в същото школо.Че и така да е било.Има ли нещо лошо в бащината подкрепа? Няма значение каква е тя – емоционална,морална,финансова.Важното е да е подкрепа,и да е безпрекословна и безкористна.Такава подкрепа най-вероятно е получил от своя баща господин Измамков.Но както и да е.Да оставим слуховете и да видим фактите и истините.
Жителите на село Раболепово не познават по-точен човек от господин Просветко Измамков.Всеки ден,във всеки точно определен час,той прави точно определено нещо.В 7 часа сутринта излиза от скромната си пететажна къща,закупена със скромната му едногодишна заплата.В 7.15 вече е в сградата на училището. В 7,30 започват часовете.В 13,30 училището за децата прикючва,но не свършват задълженията на господин Просветко.От 13.45 до 14,30,той обядва в местната кръчма и пие чаша качествено френско вино,обикновено Шардоне.От 14,45 до 17,00 часа,учителят пак е в сградата на училището и дава частни уроци.На тези уроци идват деца,които искат допълнително да доразвиват своите умствени способности.Е,да,злите езици и тук казват своите тежки слова.Те твърдят,че на тези уроци,учителят говори на децата за развратности и чалга музика.А след това ги заплашва,че ако съобщят нещо на своите родители,ще стане лошо.Погледнато от положителната страна,защото неминуемо винаги има такава,какво лошо има в това,освен с учебния материал,учениците да бъдат занимавани и с други важни практически неща от живота.В днешно време,много студенти се оплакват от липсвата на практически упражнения и занятия във висшето ни образование.Но село Раболепово е изключение – тук още в началното образование,теорията бива съчетавана с практика,а дори и с музика и основни музикални знания и умения. За всичко това е виновен господин Просветко – олицетворението на науката и прогреса в селото. Ако той не може да предаде на децата достатъчно знания в най-различни дисциплини,то кой по дяволите би могъл? За такива неща шушукат злите езици.Странно е как,уж отрицателен слух може да се превърне е нещо положително ! Според мен, във всяко едно нещо,било то по-малко или повече отрицателно,могат да се открият положителни знаци! Стига човек да няма предразсъдъци и наистина да търси положителната и съзидателна енергия,а не негативната и диструктивна енергия. А отностно шушуканията,една стара българска поговорка казва: “Шушу-мушу,къща разваля.”Е,надали шушукането на злите раболепски езици може да развали пететажната скромна къща на местния учител,но пък със сигурност е в състояние да урони иначе добрия престиж на господин Измамков.Дали това ще се случи,зависи от самите нас – ние сме тези,които слушаме слуховете и се опитваме да отсеем истината от неистината. А дали могат да се отсеят – не знам. Великият български поет,Пейо Яворов, в своето великолепно произведение “Песен на песента ми”, използва един страхотен оксиморон : “истини-лъжи”. До колко такова съчетание е “оксиморонно” и антагонистично, и до колко е вярно,преценете вие.Аз все още нямам нужната мъдрост и житейски опит,за да го направя.Но както и да е.Да не забравям,че сега ви говоря за господин Просветко – местния просветител.
За него,положително раболепци (селяните в село Раболепово),знаят още някои интересни неща.Знае се,че местният учител си има любовница – това е жената на небезизвестния вече за вас бай Сулан.Това е доказано.Всъщност,те всички в селото знаят за тази любовна приказка,само местният първенец не знае.Но раболепци се страхуват да обадят тази новина на бай Султан – те не забравят,че строгостта му може да застигне и тях.И тогава лошо...
Жената на бай Султан обаче,не е единствената любовница на господин Просветко.О,не,уважаеми читатели ! Учителят всъщност е местният Казанова ! Спал е с толкова много жени,че дори иконата на Велико Търново – Митьо Пищова – би му завидял.Чува се из селото,че голяма част от майките на 30-те дечица,които обучава господин Просветко,също са негови любовници.Не могли да издържат на неговата красота и харизматичност ! Дори се говори,че преди да настъпи паметният миг на страстното съвокупление,местният Казанова им запявал: “Кой баща те е направил,искам да го поздравя,не знам какво е правил,но добре се е старал !” Е,това може би е истина,имайки предвид музикалните вкусове и предпочитания на раболепския Джакомо. След тази взривоопасна реплика,учителят преподавал най-лесните си и бързи уроци на уважаемите госпожи.Дали всичко това е вярно - не знам. В днешно време,истина и лъжа сякаш са се срастнали и са изгубили своите индивидуални стойности и качества.В днешно време,сякаш между тези две категории не се прави разлика. Но да не навлизаме в дълбоките дебри на философията и екзистенциализма.Много по-лесно и ефективно е,да се съсредоточаваме само и единствено върху злободневни битови въпроси и проблеми.Приканвам ви,да се върнете заедно с мен към село Раболепово и неговите китни жители.
За учител Просветко разбрахме,че има най-различни задължения,и ги изпълнява добре,доколкото му позволяват неговите умствени и физически възможности.Вече се запознахте с щедрия дядо поп Падишахов, със строгия и набожен чорбаджия бай Султан, с хитрия чичо Робец и интересната му фамилия, с просветения и вечно зает господин Просветко Измамков... Но сякаш нещо липсва,за да бъде картинката пълна.Имаме поп,първенец,учител,кръчмар. Липсва петата личност.Е,дойде време да завършим тази великолепна петорка на село Раболепово! Няма как една йерархична селска общност да мине без...селоначалник ! Селоначалник,т.е кмет на село Раболепово,е бат Шуро Баджанаков Пълниджобов.
Това със сигурност е най-добрият кмет в околията.Раболепци го богославят,и дори бих казал,че в селото се е изградил култ към личността на бат Шуро ! Той всъщност е Слънцето,което огрява всички и всичко ! Раболепците страшно много уважават и обичат своя селоначалник.Откъде идва тази любов и това уважение ?Как така един лош слух няма за бат Шуро ? Каква е тази чиста и неопетнена репутация ? Аз ще ви отговоря.
Искам да подчертая,че бат Шуро е също толкова социално активен,ангажиран и отговорен като останалите свои съселяни.Но неговата роля наистина е много,ама много важна ! Дори бих казал,че е със съдбоносно значение за развитието на село Раболепово ! Каква роля изпълнява бат Шуро Баджанаков Пълниджобов ? Какви са неговите функции и изпълнява ли ги добре ?
Селоначалникът изпълнява всякакви обществени поръчки.Ама като ви казвам всякакви,значи наистина всякакви ! Един селянин иска да намалят цените на яйцата,втори иска увеличаване на пенсиите,трети иска подобряване на стандарта на живот,четвърти иска промяна в градската инфраструктура на селото,пети иска промени в образователната система,шести иска повече пари от еврофондове и програми ,за да си прави ферма,седми иска осигуряване на бонуси и 13-та заплата и т.н. За бат Шуро няма невъзможни неща ! Или казано на английски : For bat Shuro,impossible is nothing ! Той изпълнява всички желания на своите съселяни,стига силите му и законът да му го позволяват. Сили бат Шуро има дори в излишък,той притежава уникална творческа и съзидателна енергия и е абсолютен работохолик (чувал съм,че бил и абсолютен алкохолик,но това не е толкова важно).А законът какво ли не позволява на дейния кмет ! Позволява му да “внедрява” свои кадри в чиновническия и административния апарат на страната.Позволява му да не декларира приходи и да не плаща данъци.Позволява му да “усвоява” както реши за добре парите от еврофондове и европрограми. Позволява му да прави промени на своя глава в образователната,здравната,съдебнтата,социалната системи.Позволява му да се ръководи главно от лични убеждения. И много други подобни позволения от закона има бат Шуто ! Е,че как тогава аджеба,няма да изпълнява желанията на своите съселяни! Той е като един Аладин – като потърка вълшебната лампичка и му се явява духът на име Закон,който е готов да изпълни всяко негово желание !
От правомощията на бат Шуро Баджанаков се възползва както самият той,така и всички раболепци.В това няма нищо лошо.Че какво лошо може да има - законът легитимира и позволява такива “възползвания”.Те по никакъв начин не нарушават правните норми.Е,че има ли лошо човек да спазва закона ? Нее.Дори напротив. Това е похвално ! Малко са тези кметове и граждани,които спазват по този стриктен начин законовите разпоредби ! За такова подчинение на нормите се изисква чиста съвест и чисто сърце. А бат Шуро и всички раболепци имат и от двете по много !
Сами разбирате,че положението на селоначалника,му позволява да действува по какъвто начин сметне за добре. А за бат Шуро е добро това,което е добро и за общността.Все пак тази общност го е избрала и той представлява нейните интереси.А че кметът и селяните се облагодетелстват от статуквото – в това няма нищо лошо. Че какво лошо може да има в практичността или по-скоро в прагматичността ? В днешно време е доказано,че оцеляват най-приспособимите.Важно е благото на общността.Сега разбирате,колко е важна ролята и на бат Шуро Баджанаков Пълниджобов в село Раполепово ! Или по-скоро,започвате да разбирате.
Когато всички са доволни,как аджеба да няма взаимна любов и уважение ? Как да няма едно спокойствие и една подреденост ? И това статукво е от много отдавна.Бат Шуро постоянно бива преизбиран от селяните за кмет на селото. И винаги получава всичките 1950 гласа (останалите 50 души са деца,които нямат пълнолетие и следователно не могат да гласуват) ! Е,трябва да се отбележи,че няма и друг кандидат за неговия престол.Но дори и да имаше,надали раболепци щяха да го предпочетат.Няма защо да го правят – те са доволни от бат Шуро,той е доволен от тях,всички са доволни.Тогава няма логика да се правят промени.И така,година след година,статуквото се запазва.Дядо Падишах,бай Султан,чичо Робец,господин Просветко,бат Шуро,жените,децата старците – всички живеят във взаимно съгласие,всички по възможно най-добрият начин се вълзползват от даденостите,всеки помага на другия с каквото може.Такава задружност трудно можете да срещнете другаде !Народът го е казал: “Сговорна дружина,планина повдига”.Надали има планина,която сговорната дружина на село Раболепово да не може да повдигне или премести.Раболепците постоянно карат най-различни планини да се притурят.
Че бат Шуро изпълнява всякакви обществени поръчки е ясно.Че правомощията му му позволяват да печели блага да всички също е ясно.Че всички в село Раболепово живеят в спокойствие,любов и взаимно уважение също е ясно. А мисля,че ти,уважаеми читателю,си вникнал и си си представил добре йерархизацията в това китно родопско селце! И мисля,уважаеми читателю,че ти си разбрал колко важни са отделните роли на отделните селяни,за да се получи една качествена спойка и едно качествено общество,живеещо в една качествена и свободна среда !
Но да се върна на бат Шуро – петата и последна изключителна личност от този разказ.За бат Шуро никой в селото не знае един факт.Има нещо,което гложди душата му и което не го оставя на мира.Има нещо,което го кара да се замисля и го натъжава.Това нещо,бат Шуро пази вътре в себе си и не е споделял с никого.Това нещо се нарича съвест.
Бат Шуро Баджанаков Пълниджобов притежава съвест.Майка му му е предала тази болест по наследство.Всяка вечер,преди да си легне,за около 12-сет минути,бат Шуро сяда на своето кресло пред своето огледало и си мисли: “Всичко това,което се случва в село Раболепово е грешно,болно,подло,безсъвестно.Хората тук са някакви изроди.Законите,по които аз се ръководя,са направени от изроди и самите те са изродски. Навсякъде цели една безсъвестност и пошлост.И аз съм част от цялата тази изродщина.И аз съм болен като останалите.Но трябва,трябва да има някакво лечение.Трябваааа,не може да се продължава така...” Но след тези мисли,бат Шуро съвсем спокойно си ляга и заспива.Този размисъл всяка вечер,не е плод на желанията на селоначалника.Нее. Той просто изпада в кризи.Както хората,които имат епилепсия или астма изпадат в кризи,така и хората,болни от съвест,също изпадат в кризи.Тези кризи постоянно съпътстват бат Шуро през неговия житейски път.А самата болест,наричана съвест,е много рядко срещана.За нея също така няма лекарства,нито има лечение.В моменти на криза,съвестта на бат Шуро се отприщва,без той да осъзнава или иска това.Но след като кризата мине,бат Шуро се връща в нормалното си състояние,без да помни нищо от самата криза.И вече в нормалността,бат Шуро е този човек,когото вече всички ние познаваме.А защо се замисля и е тъжен ? Ами защото има чувството,че иска да си спомни нещо,а не може.Това го изяжда отвътре,кара го да се замисля и да тъжи.Естествено,за тези свои преживявания,бат Шуро не е говорил с никого,най-вероятно няма и да го направи.А нормалността в село Раболепово идва с настъпването на деня... 
Мисля,че не може да има две мнения по въпроса – село Раболепово е умален модел на днешната ни мила родина,наречена България... Диагнозата е тежка,симптомите на болестта са ясни,но лечение за тази раболепска хронична болест няма... Аз обаче не губя надежда – медицината с всеки изминал ден ражда нови и нови лекарства. Дано да сътвори и такова за болната България. А иначе, в днешно време в България,викът “Елате ни вижте” се използва от различни хора,с различни цели и значения. Раболепците крещят “Елате ни вижте”,с надеждата,някой да отиде и да ги види колко добре си живеят. Свободолюбивите и честни българи стенат “Елате ни вижте”,с надеждата,някой да отиде и да види,до какво окаяно състояние ги е докарал техният тъп идеализъм,примесен с чиста и искрена любов към Родината.Богатите гордо викат”Елате ни вижте” и се надяват някой да отиде да види “скромните” им имоти ,къщи и хотели,придобиди по незаконен начин.Бедните съвсем,съвсем примирено и оплаквателно шушукат “Елате ни вижте”,с надеждата,че някой може да премахне несправедливостите в тази пошла държава. Младите викат “Елате ни вижте” и се оплакват от некачественото образование,бедния студентски живот и мизерните общежития..Старите викат ”Елате ни вижте” и се оплакват от тежките данъци и ниските пенсии. И така нататък. Но май всички ние не сме за гледане. А и да сме,няма кой да ни погледне.А дори и някой да ни погледне,то не значи,че ще види нещо.Едно е да гледаш,съвсем друго е да виждаш. Българинът е свикнал да гледа как го тъпчат и да крещи,но той не се е научил да вижда стойностните неща в живота. Българинът дори много рядко се обръща към духовното.Българинът,според мен,дори е забравил кой е Иван Вазов...Това е жалкото.И това не е за гледане. Апатични практически человеци – така,би определил българите,ако ги види сега Патриарха... Не става само с оплакване,или фалшиво и лицемерно желание за демонстративност и показност...Аз мисля,че думите “Елате ни вижте”,трябва да ги казваме,само за да дойде някой и да види нещо положително ! Това би било и желанието на Духовния Водач... На нас,честните и свободни хора,обичащи страната си, ни остава да се борим със себе си и с всички раболепци. И да чакаме... Да чакаме вълшебното лекарство... И дано някой ден с гордост, всички да можем да заявим: “Елате ни вижте”. С гордост и спокойствие,че видяното би си заслужавало.


Специалната награда в раздел :поезия
ЧОВЕШКО
Биляна Попова

Човекът с каручката.
Май той е щастливият.
Минава през София.
Отзад детето заспива.
Те са цигани,роми ли ...
Той си яде вафлата.
Носи къси ръкави.
Съвестта му е лека.
Затова я продава.
Не е виновен човека -
инстинкта му сочи,
че няма всъщност държава.
А аз го гледам отгоре -
те са двайсет етажа.
Етажи нагоре,към Ада.
Как на него да кажа,
че той си е в къщи.
С тия семпли стремежи
Няма страх като моя.
Няма силни копнежи.
Циганин,ма човек е.
А ние не сме такива.
„ Завиждам ти на живота ! “:
извиквам във въздуха диво.
Но няма да чуе думите -
още в падане се разлитат.



За съжаление не успяхме да намерим всички наградени творби.

Популярни публикации / месечен рейтинг