събота, 28 май 2016 г.

Стихове от Силвия Йорданова
















Безумна

Безумна съм. Такава ме обикна.
И грешна съм. И аз съм като теб.
С лъжата не успях до днес да свикна,
обича с болка моето сърце.

Безумна съм. Косата си не скубя.
Достойнство имам. Хубаво лице.
Работя. Имам хъса да не губя,
постигам всичко с двете си ръце.

Безумна съм. И страшно ми отива.
Не ми се случват лесните неща.
Пред мен светът понякога се срива.
Ти знаеш, с мен каква е любовта...

Безумна съм! Безумно и обичам.
Безумно съм приятел чак до гроб.
Самичка срещу всички често тичам,
не съм родена за да бъда роб...

Безумна съм! Безумен е животът..


Момичето в бяло

Такава съм. Не ме запомняй друга.
Превръщам се понякога в дете.
А детското сърце не се страхува.
Свободно е. И има си небе.

Такава съм. Не ме обичай друга.
Не ме описва лесната любов.
А истинската винаги е трудна.
Една любов орисана от Бог.

Такава съм. Не ме сънувай друга.
Измислените сънища са прах.
Момичето във бяло те вълнува.
Една жена... За теб – любов и грях...


Звезда

Тази нощ и звездите не плачат,
с тях ще дойда – красива и бяла.
Тази нощ ти, безумен, ме чакай,
ще пристигна почти полудяла.

Тази нощ и луната ще стене
като факла, кръвта ти ще паля.
Тази нощ ти изгаряй със мене,
ще ти дам любовта си до края.

В тази нощ ти оставям следа,
ще обгърна лицето ти с длани.
След години, щом плаче звезда,
ще преминеш за мен океани...



Спомен

Ще мине време. Този спомен ще се скъса.
И силни ветрове ще ни навяват любовта.
Смеха си ще превърнем в роля скъпа,
зад тоновете грим ще скрием радостта.

Ще мине време. И сърцето ми ще се смрази.
Ще стане лед. Ще се затвори в синя мида.
И после бавно твоето сърце ще се смали,
а времето със всичките вини ще ни зазида…

Ще мине време. Този спомен ще опиша,
ще го рисувам с устни, с дъх ще се сплете.
И там, където любовта ни силна диша,
ще заживеем заедно в сърцето на дете.



Невъзможното цяло

Ти рисувай по мене невъзможните срещи,
невъзможното бяло, невъзможно стои.
Ти не гледай далече, че след нашите грешки
тази бяла луна с невъзможност броим.

Тихи стъпки отекват от последните нощи,
от последни усмивки невъзможност редим.
Ти протягай ръка, щом душите си пощим,
ние можем със теб до безкрай да летим.

И стаените грешки, чак до лудост в сърцата,
от горещите страсти невъзможно болят.
 Ние с тебе сме луди – невъзможната цялост.
Невъзможни, душите до безумност горят.

Ти рисувай по мен невъзможното бяло.
Невъзможното бяло – то е нашият свят.


Бряг

В двамата илюзии се раждат.
Няма труден избор. Има само страх.
Не успя да видиш колко страдах –
няма късна спирка. Има само прах…

В двата случая все бягаме.
Няма вечен спомен. Има само грях.
Няма смисъл вече да оставаме –
нас ни няма. Има само тях…

В грешните завои се надлъгваме.
Няма вечен смисъл. Има само свят.
Моят свят обаче е на съмване –
няма късна обич. Има само бряг…


Отвъд съня /Триптих/
(Посветено)

I
Оставам. Не искам да бързам.
Отключвам вратата и сядам до теб.
Тъй ясно нещата навързвам,
сънувам – небето чернее над мен…

Сънувам ти мислите – някак далечни.
И сякаш те чувам да казваш на глас:
„Момиче, къде те животът повлече,
от толкова време не идваш у нас?”

Сънувам ти силната воля и плача.
Каляската моя превърна се в тиква.
Съдбата постави ми сложна задача –
без твоето рамо поиска да свикна…

Садя ти на гроба лалета,
обаче на тяхното място скръбта ми поникна…

II
Мълчи ти гробът – всеки ден студен.
Свещта догаря тихичко и плаче.
Аз искам да ти кажа, че във мен
дете крещи, досущ като сираче…

Аз искам да ти кажа, че преди,
ми беше някак лесно да се справя.
Откакто си замина все вали –
не мога някак си да те забравя…

Как искам да ти кажа, че ми липсваш
и болката ми става по-дълбока.
Човек създаден е да иска, иска,
а всъщност е една огромна локва,

която сбира тихия му свят.
И вътре по-дълбоко се заравя.
На гроба днес свещици пак горят…
Без теб не мога още да се справя.

III
Отвъд съня ми нищо не остана.
Ни песни, нито летен ден.
И болката, и парещата рана
напомнят, че не си до мен.

Сeга си в твоя хладен, вечен дом.
Отдавна даже птици не летят.
Днес пак присядам мълчешком,
дошла съм за последно този път.

Издраскана е снимката ти цяла.
И споменът заравя ме навътре.
Пак с тебе съм. Запалвам си цигара –
сега съм, може би, по-зряла, мъдра.

А после тъжно в снимката се вглеждам.
Запалвам ти свещица за последно.



Последен стих

Сърцето ми не се изтри от болката.
Изправих се. Усмихнах се щастлива.
Животът ме очакваше, бях сбъркала,
че можех в миналото да остана жива.

Душата оцеля след твойта липса.
Събудих се. Разбрах, че съм живяла,
но просто дълго време все на листа
най-тъжните си песни съм изпяла.

Очите ми не ослепяха от очакване.
Обичах те тъй страстно и безумно.
Изправих се. Раздадена до скъсване.
Щастлива бях, макар и неразумна.

Ръцете ми не се изтриха от докосване –
на стари чувства и на бледи снимки.
Днес тихо на разсъмване ти нося
последния си стих, облечен в рими…



Безумие ли е смелостта да търсиш свободата?



„Безумна“ е първата поетична книга на Силвия Йорданова. В нея има свободни, бели и класически стихове, групирани в три цикъла, изразяващи полифонични душевни преживявания – невъзможна любов, надежда, болка от предателство, скръб по изгубен родител (в триптиха „Отвъд съня“), щури мечти, болезнени спомени, радост от добиване на първа рожба, творчески търсения и осъзнатост, че творецът трябва да се раздава, да принадлежи на света.
Безумие ли е смелостта да търсиш свободата, да не се вписваш в общия шаблон? Дали е лудост да вървиш срещу течението, отстоявайки собствените си приоритети? Грях ли е да си различна тухла в хомогенната стена-живот? Не. Грях е всичко, което не се върши от убеждение. Би било грях, ако си самовмениш вина, затова че не си като другите.

Свободна съм, когато завали.
Най-истински са винаги крилата
на хората, които ги боли. (Не се предавам…)

Неспирни са търсенията на лирическата героиня на Силвия Йорданова. Безумна и грешна, тя търси път, който да я изведе от самотата, тъгата и болката, търси любов и приятелство, търси себе си. Самотата е познато чувство на твореца. Той често е самотен дори сред безкрайно море от хора. Себепознанието е път без край, по който мнозина са се изгубили. Но тя, тръгвайки по него, не е изгубила детското в себе си.


Превръщам се понякога в дете.
А детското сърце не се страхува.
Свободно е… („Момичето в бяло“)


Един източен мъдрец казва, че не целта е важна, а пътят. Има и моменти на отчаяние. И серии от несбъднати мечти. Неизбежни са съмненията.

Нямаше път, а само безпътие!
И там, в дъното, съзрях...
тих храм на самотата,
и една несравнимо тиха пустиня-тъга. („Безпътие“)

Но след като първо открие себе си, възвръща своята увереност, излиза от грешните завои и се завръща към смелата си същност. Тогава, разбрала че

Трябва да имаме сърца,
по-големи и пълни
с надежда и топлина! („Трябва“)

открива своя свещен път под звездите – Камино, и като пилигрим започва да го следва.
На добър път!








Популярни публикации / месечен рейтинг