неделя, 27 март 2016 г.

Лудории в детски род


Малкия Пепи, когото уча следобeд, има неустойчиво внимание. Мислите му винаги са някъде другаде – заети с игри, анимационни филми и приказни герои. Говори си сам и живее в измислен детски свят.
Дойде в държавното от реномирано частно училище, заедно с вредния навик да шокира учителите по особено странен начин. Отказваше да се учи, пръцкаше по време на час, дупеше се, псуваше (доста грозно за второкласник), смееше се невъздържано и вършеше всякакви лудории.
В резултат на собствените си усилия, във втори клас Пепи още не познаваше буквите от азбуката и не можеше да ги свързва в срички и думи. И, макар че бе получил диплом за отличен успех от частното училище, дори не можеше да го прочете… Но това под секрет!
Дали, обаче този факт го безпокоеше?... Май не особено много. 
Малчуганът, както споделих, беше доста изобретателен. Когато класната му зададеше въпрос, на който не можеше да отговори, се измъкваше с отговори като:
„Може ли да Ви отговоря утре или вдруги ден?”
„Това още не съм го чел, но не се безпокойте, все някога ще го прочета!”
Когато му доскучееше в час, искаше разрешение за тоалетната и за ужас на учителката се губеше до края на часа. Дори един ден би звънеца 20 минути по-рано.
Размина му се единствено, защото още беше на осем.
И така, загрижените родители, класната и моя милост, решихме да сложим край на неговите детски лудории.
Започнахме да наваксваме пропуснатото следобед. А Пепи прехвърли детската си креативност върху ученето. Беше му трудно, дори със сричането и затова се редувахме да четем – ту аз, ту той.
– Хе, така е по-добре! Нали се ревнуваме...
– Редуваме се, Пепи! Редуваме…
– Да… Но май ти четеш повече, госпожо! Да не съм те минал?...
– Не, не си ме минал… Трябва да внимаваш какво говориш. Има думи, които не са подходящи за теб, все още си на осем.
 – Да, ама не ми пука! Не ми пука! Не ми пука! Не ми пука!...
– А би трябвало да ти пука, защото това е твоят роден език. Много е важно да се научиш да говориш, четеш и пишеш правилно. Да вземем например рода на съществителните имена. За тях учите в момента. Не казваш едно мъж, нито един жена, нали така?...
Пепи започна да хихика неудържимо и рече:
 – Кажи ми тогава за рода на съществителните, по дяволите!
– Е, определянето му е дори лесно, ако знаеш няколко хитринки. Например, щом можеш да сложиш пред съществителното думата „един” –  то е от мъжки род. Казваш един компютър, като един мъж – мъжки род.
– Хе, яко! Един айермен, един мъж – мъжки род.
– Айермен не знам какво е. Има Айрънмен – Железния човек. Но тази дума не е на български. А сега се учим да определяме рода на съществителните в българския език. С английски ще се занимаваме следващия час.
– Добре де, какво толкова. Един мъж, един бахур – мъжки род.
– Браво! Думата бахур… е от мъжки род. Ориентираш се добре. Пред съществителните в женски род, обаче, поставяш думата „една” – една острилка, една гума, една книга, една майка, като една жена – женски род.
– И майка му стара ли е в женски род?
 – Почти. Думите в словосъчетанието стара майка са от женски род, но още не сме стигнали до прилагателните. Избери си друга дума. Ето тук има круши. Кой род е думата круша?
– Мъжки род, много ясно!
– Един круша?
– Хи-хи-хи, знаех си, че ще ме поправиш. Една круша, една майка. Ядосана ли си ми?
– Все още не… така мисля. Да продължим по-нататък. Едно колело, едно мляко, едно пиано – като едно дете…
Тук преди да успея да изрека каквото и да било, Пепи скочи и се развика:
 – Детски род, детски род! Познах ли?...
Не можех вече да се сдържам и също избухнах в смях.
– Не детски, а среден род, слънце!...




четвъртък, 17 март 2016 г.

Още на секундата бях очарована от издържания ѝ класически стих, перфектните рими и мелодичния ритъм.

Вече не си спомням коя първа поиска приятелство на другата във фейсбук, но това е поредното доказателство, че не противоположностите, а еднаквостите се привличат. Още на секундата бях очарована от издържания ѝ класически стих, перфектните рими и мелодичния ритъм. Така се зароди нашата дружба с Цвета Иванова. Не можех да повярвам, че поетическите си опити започва едва през 2015 година, но е факт, че талантът си е талант и без практика, а времето само го доусъвършенства.
Сега се наслаждавам на първата ѝ стихосбирка „Църква за птици“, събрала в себе си поетично изказани мисли и вълнения. И съм доволна, че се сдобих с нея, защото стиховете на Цвета са ярки и запомнящи се, а книжният носител е селектирал най-доброто от авторката. Тук всъщност си задавам и въпроса: „А тя има ли слаби стихове?“ За един такъв кратък период от време – такова количествено и качествено натрупване май ми дава готовия отговор: „Не!“.

Накратко, това е моето виждане за стихосбирката ѝ: удоволствие за всеки книгоман би било нейното притежание. И моят съвет към вас е да си закупите  това поетично бижу, защото то не е само за ценители, а за много по-широк кръг от хора, увличащи се от поетичното слово. Пожелавам на поетесата и стиховете ѝ  още много почитатели! 


Румяна Пелова за книгата "Църква за птици" на Цвета Иванова.

сряда, 16 март 2016 г.

Цвета Иванова гради с думи „Църква за птици"

Предговор

Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си. Читателят потъва в света, в който влиза се само незримо, за да се изгуби сред тихото вълшебство – любовта, която се ражда от едно докосване и прераства в обреченост. Лирическата героиня от ничия се превръща в път и смисъл. Както често се случва, после любовта си отива, проядена от неизбежните съмнения за несъвместимостта между контрастните стихии – огънят и водата. След:

Сбогувам се на прага на нощта
с една любов – пресъхнала градина          

следва прошката, която идва от онези небеса, в които любовта е още жива.

В. Сорокин казва, че както живее човек така и пише. Но припокриването на авторката с героинята ѝ е непълно. Някои образи са изцяло художествени. Това се отнася по-скоро за хумористичните и сатиричните творби. В тях, чрез елементи на гражданска лирика, политическа сатира, често гарнирана с доза лека самоирония и битовизми, са казани тежки и болезнени истини за съвремието ни.
Стихове със затрогваща носталгичност ни връщат назад във времето, където ухае на слънце и на детство. По чувствата играе тръпката от спомени. И пак оживяват онези звънки радости – локви, гьол с жаби, папур, слънчогледови полета и плачещи върби.
Любовта е тази която обединява смисловото многообразие на творбите. Всеобщата любов, любовта към ближния, към природата, към родителите, към любимия човек. Тя осмисля временния престой на душите ни тук, докато са в тленната обвивка на телата. Ап. Павел пише:

И ако едно по едно раздам всичко, което имам, за да нахраня онези, които са в нужда, и дори ако дам тялото си да бъде изгорено, но нямам любов в сърцето си, нищо не печеля.
( I Коринтяни 3:13)

Голям дял от книгата заемат дълбоките философски размисли за отвъдно, за личния избор в перманентните противоборства между свободния дух и мечтите от една страна и от друга – жестоката реалност, сивото ежедневие и материализацията на живота. Колко ли светове живеят един в друг в този свят от любов? Всеки от нас е микрокосмос, умалено копие на вселената.

Душата ми, без земната си кожа,
вселена сбира в шепички. И свети!

Това е книга с разнообразна тематика, богата на цикли с хронологично и тематично подредени творби. Макар да ѝ е първа книга, авторката с лекота борави с различните стихотворни стъпки, размери, строфи и римни схеми. Използва дистихоми, терцети, катрени, петстишия, секстини, октави, акростихове и дори твърди форми, като сонета. Интересното е, че всичките творби са създадени за по-малко от година, а сякаш са писани цял живот. За краткия си творчески път Цвета Иванова постига невероятна творческа зрялост.
Вярвам, че стихосбирката „Църква за птици“ ще отвоюва своето място в най-новата ни съвременна лирика.



КАК СЕ РИСУВА КАРТИНА Поезия от Цвета Иванова


Цвета Иванова е родена през 1970г. в гр. Шивачево, Сливенска област. Завършила е Медицинския университет в Стара Загора, специалност „Управление на здравните грижи“. Живее и работи в гр. Сливен. Поезия прописва в началото на 2015 г.
Писането на стихове за нея е магическо занимание, смисъл, извисяване, потапяне в друг, незрим свят. Има публикации във в. „Ретро“, в. „Уикенд“, Алманах „13 черни котки”, ЕuroChikago.com и сайтовете „Откровения“, „Хулите“, „Фейсбук“.
  Спечелила е няколко награди от участия в литературни конкурси:
I награда от 11-ти национален поетичен конкурс Нова Загора;
II награда от националния конкурс „Ерато“ на в „Уикенд“;
– Конкурс „Доброглед„ 2015г. на община Димово – поощрителна награда;
– Магията любов 2015 г. – Казанлък – награда на музей Чудомир;
            „Църква за птици“ е първата ѝ стихосбирка.

Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи, споделя за поезията ѝ нейният редактор Красимир Тенев.


Как се рисува картина

Мълчеше! А на мен ми бе студено.
Рисуваше ме вече трети час.
И твърде много ползваше зелено!
До синьо бях измръзнала пък аз.

Огледах се из стаята сърдито:
пъстрееше паркетът от боя,
в прозорците – отдавна неумити,
пет паяка тренираха борба.

По покрива се чу порой от стъпки,
а после някой лудо се изсмя.
Побиха ме за миг гробовни тръпки,
усещайки, че мой е този смях.

От ужас разпищях се и избягах,
а ти – отнесен нейде – не видя.
Навярно ще съм с вид на баба Яга,
но няма даже лев да ти платя...

Видях една картина след години
и дъх стаих пред тази красота –
вървях през най-вълшебната градина,
с букет от китни пролетни цветя.


Ако можех да видя с очи на художник

Ако можех да видя с очи на художник
този свят – за минута поне,
бих разбрала навярно какво го тревожи
и защо е привел рамене.

Бих усетила колко забързано диша
и се бори за глътка живот.
Под камара от толкова много излишък
бих открила и божия код.

Щях да чуя какво си говорят душите
и в картина как бие сърце.
Даже бедна, с изкуството щях да съм сита,
на художник да имах ръце.

Ако можех да видя с очи на художник
този свят – за минута поне,
щях да знам, че с любов той е само възможен,
па макар и под трънен венец.


Безсъници

Понякога се будя сред картини,
на другите жени от твойто минало.
И в топлата си чорлава невинност,
усещам, че сред тях съм като глинена.

През прашната им стъклена витрина,
искрят от младост устните им румени.
И всяка казва: "Мой си, Валентине!".
Това е явен признак на окумване!

Тогава ми се иска да им кресна,
но лятната им вечност е безименна.
И вместо да разтворя пресен вестник,

се бухвам за лъжица мъдрост в "Климати".
Подхранваш с обич златната ми есен,
когато в полусън ми шепнеш името.


Неизбежност

Като вятър нахлу и разбърка косите ми,
разпиля се прическата модна.
Преобърна дори най-нахално мечтите ми,
че за обич били неудобни.

То, какви ли мечти, прозаични и сухи,
от несбъдване хванали плесен.
Ала щом се засмя, те платната надуха.
Кой си ти, че поддадоха лесно?

Даже слънцето днес нова дреха облече,
залюля се над облак – гондола.
А пък аз се покрих с твойто старо елече,
да прикрия душата си гола.

Неприлично било да е гола душата,
вечно тъпчат я кални ботуши.
Ала моята в теб преоткри скъп приятел
и на топло в гръдта ти се сгуши.

И ръцете ми бели спят в твоите нежно
посред цъфнала ръжена нива.
Да се случи любов е било неизбежност,
щом душата ми даже опиваш.


Дъх на прясно сено

Кой ли вятър довя на перваза на моите чувства
този тъй съблазнителен полъх на прясно сено,
че за миг пожелала от хляба на баба да вкуся,
се захванах да меся погача от бяло брашно.

И додето тестото сънуваше в топлата кухня,
и издуваше бузи от бухнал във мляко живот,
осъзнах, че копнея, преди безвъзвратно да рухнe,
пак да седна до баба на двора с паница компот.

И да дишам, да грабя зеленото щастие с шепи,
а пък баба чевръсто да меси най-вкусния хляб.
Да дъхти на живот и в ръцете ми дюли да лепнат,
хлопатари да пеят в безкрая на тучни поля.

Побеляла в брашно се разплаках – до болка щастлива,
до тестото повдигнало в нощвите рунтав калпак.
Чух как баба се смее звънливо в небесната нива.
Тази вечер в бетонния град Бог изпрати ми знак.



Мъгливо

                      Очите на тъгата са зелени.
                                            Селвер
Мъглите зеленеят в утринта
С крилата капчици роса докосвам.
На пролетни цветя така дъхтят,
че с обич ме опиват медоносно.

Разтапям се. Зелена е страстта,
която ти прелива от очите
Сред толкова зелено да летя
убийствено е, даже не опитвам.

Изгубена в горещата мъгла,
умирайки прераждам се отново.
Душата ти да видя бих могла,
докрай изпила сладката отрова.

Мъгливото полепва по съня,
оставило предутринна прохлада.
Зеленото до нишка изтъня
в окъпаната с макове ливада.


Белег за връщане

Спи селцето под снежния пухен юрган,
топло пукат дръвцата в търбуха на къщата.
По небето се вие димът – великан,
за да помнят душите дома си за връщане.

Лайва куче, подушило в мрака глиган,
баба в кухнята меси тесто за насъщния.
Ври водата в котлето – подобно вулкан
и ухае на билки, любов и прегръщане.

У дома се завръщам, но вече е блян
топлотата в руината, гледаща смръщено.
По стените й пъпли отровен бръшлян

и е призрачно тихо от обич прекършена.
Спи селцето в полите на снежен Балкан,
ала моите стъпки са белег за връщане.



Църква за птици

В руините на мъничко селце,
под сянката на стогодишен орех,
прегърбена, с набръчкано лице,
тъжеше малка църквица за хората.

Припомняше си първо кръщене
(погребала отдавна сетен мъртъв)
и знаеше, че грях е да кълне,
но пак пустоса всички земни смърти.

Стопи се после бавно – като свещ
и бурени ѝ влязоха в очите.
Забравена от Бог (ненужна вещ)
с човеците поиска да си иде.

Но църквица без село и без поп
престава ли да бъде вече жива?
Незнайно как житейският Потоп
доведе в храма гълъбчета сиви.

На покрива два щъркела гнездят,
в камбаната танцуват пеперуди.
Такава Бог в небето я видя
и с тъжните руини стори чудо.

Днес в църквата на липсващо селце,
под сянката на стогодишен орех,
с камбанен звън невидими ръце
зоват за служба птици, вместо хора.


Хоро 

                              Ти накъде?...
                              при сенките – или в света?
                                                Райчо Русев

По кривите пътеки на живота,
през хаоса от скърби и добро,
забравили за кръста и Голгота,
пет майчици се хващат на хоро.

Под босите пети земята тръпне
и в кървав заник пламва отведнъж.
Жените тихо, с всяка своя стъпка,
сълзи в прахта отронват вместо дъжд.

А сенките им – стари от умора –
умират под клепача на нощта.
Блуждае смърт и призраци на хора,
но те безмълвно ситнят по пръстта.

И тъпчат в нея орис сиромашка,
и мъката си стъпкват, и смъртта.
Жени са и са пет, но са безстрашни,
че идат ли си, свършва с тях света.

Пет криви сенки с черни сухи пръсти
смъртта заключват в старческо хоро.
Щом слънцето се скрие се прекръстват.
И този ден засяха стрък добро.


Простих ти

Проклех те да сънуваш брегове,
но нивга вече бряг да не намериш.
И всеки спомен с теб строших на две
по плочника в разбитите си нерви.

Преметох после, хвърлих шепа сол,
че гонела най-страшните магии.
И седнала в самотния си стол,
оплаках обичта си, че погина.

Будувах цяла нощ – като Луна,
коси покрила с облачна дантела.
Осъмнах като мразеща жена,
с очи от много болка подивели.

Тогава чух на утрото гласа –
детето ми се смееше щастливо.
Простих ти! – от онези небеса,
в които обичта е още жива.


Моят свят е любов

Моят свят е любов. Извоювах го с вяра.
Не, не съм богослов, но раздавам без мяра.

Имам птичи криле, ако искаш, вземи ги.
И босяк, и крале те в небето въздигат.

Нямам нужда от тях. Стигам слънцето с обич.
И звездите видях през един розов облак.

Много сълзи и смях, много грубост и нежност
в този свят преболях без да губя надежда.

Днес живея без страх. Любовта е красива.
И накрая разбрах – Бог в душите я влива.


Дом за  ангели

Ах, тази буря, кърмена от облак,
краде от синевата на небето.
Навярно си представя, че е обич,
но с леден дъх убива всяко цвете.
Прегръща ме в студените си скути
с най-нежната прегръдка на мадона.
И в тази белота е тъй уютно,
че времето разпада се на йони.
Не знам коя съм! Сякаш съм прозрачна
и в мен пулсира слънцето – по спомен.
И думите пророчески на врачка,
че бялото, за ангелите, дом е.
Красиво е – до степен невъзможна
и аз се припознавам с ветровете.
Душата ми, без земната си кожа,
вселена сбира в шепички. И свети!
А после става синьо, много синьо,
защото се завръщам на небето.
И знам, че миг преди да си заминем,

снежинки сипе Бог – за да ни светят.



петък, 4 март 2016 г.

Стихове за Задушница и Прошка от Нели Господинова













Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите. 

Живи

Моите мъртви живеят все още
в тихия спомен и в краткия сън,
бродят сред дългите восъчни нощи,
дишат със вятъра, хвръкнал навън…

Моите мъртви не са си отишли,
аз не съм тръгнала още от тях...
Новият ден все обратно ги връща
с думи и жестове, сълзи и смях.

И ме прегръщат със мисли безплътни –
топли са техните мъртви тела,
а обичта им полека ме връща
все в неспокойните светски дела…

И като чудо,… но те ме подкрепят
някак си смело в най-черните дни.
Делникът още е толкова крехък…
Може ли смърт, смърт за тях да роди?...

Колко е страшно, задушно и празно
в празните улици, в празния дом…
Моите мъртви са живи оттатък –
моите мисли са техния храм...


Милост за живите*

Днес мъртвите са скръбно онемели.
Днес мъртвите отчаяно мълчат
от кръстовете свои снежнобели.
Студена е надземната им плът.

Докосвам ги с ръцете и с ума си
и миналото оживява в миг...
Завръщат се безмилостно с гласа си,
и с вятъра си тръгват всеки път.

Вали в душите и разлива вино –
червено като стара кръв.
А питата и божието име
разкъсваме на кръст за сетен път.

И с грешките, смъртта си надживели,
съмняваме се даже и в отвъд...
Защото все не можем да приемем,
че с всяка плът загива и духът.

Но житните зърна не ще покълнат.
Безродна е най-черната земя.
А мъртвите не могат да се върнат.
Тя мъката... за живите била...
--------------------------------------------------------------------------------
*Милост за живите
Гийом Аполинер


 Бели ангели

Закъснели очи с неми погледи махат за път,
а сърцето изстинало, свива света като кукла.
Закъснели ръце се докосват. Не плаче дъждът –
само облаци свъсени сбира на пристан и хуква...

Закъснели мечти си отиват от пристана с гръм.
Като срутени сламени покриви в жълти одежди.
А душите се срещат в камбанен, непразничен звън –
днес погребваме само последната наша надежда.

Закъснели слова, неизречени, стискат гръдта
и под сенките, тайнствено стъпки последно притичват.
И под тях, спряло времето, плахо прегръща смъртта
и страха, да докосва живота и пак да обича.

В закъсняла целувка днес тихо се спуска денят
и докосва, до свещите в църквата устните бледи,
и очите склопени в последния час на нощта,
и ръцете ти восъчни, стискащи в шепи победи.

Закъснях да те стигна. А пътят ми в храма се спря
за молитва, с последната скръбна утеха, на пръсти.
И се моля. Макар че сме смъртни – небето сега
с бели ангели само да слезе. Света да прекръсти.

Изповед

Погребвах ред по ред... В земята си отидоха надежди
и кошерът остана без пчели. 
Оплаквах мъртвите. И живите до тях наред оплаквах
(от лудостта им повече боли).

Остана болка. Няма безутешност.
Така отрекох тихо радостта.
Приятелствата… Как дъждът валеше,
но не разлисти сухите цветя.

Превърнах близки в непознати.  Мразех и обичах.
Не знаех всъщност бях или не бях…
Как се лекуват рана подир  рана?  
не знам, но без да искам оживях.

Потърсих отговори – срещах все въпроси побелели...
По пътя побелях и аз...
Намерих после теб, чух птиците, запели...
Простих си и забравих що е страх.

Сега съм вече друга. Днес обичам
и в мислите си тихо търся Бог...
Дали вратата на света ще се отвори,
дали ще зърна своя смисъл нов?

Не знам дали такава ще ме вземеш –
ужасно грешна, къпана в тъга?...
Ревера си със мене да закичиш –
поникнах черна роза от пръстта.



Прости ми!
акростих

Прости ми, мамо, че живях
Различно и направих грешки.
От всеки глупав смъртен грях
Събирах истини човешки.
Тъгувах, плаках и се смях
И носих съвестта си тежка...

Мисли каквото искаш. Бях...
И днес дойдох да диря прошка.


Прошка

Навярно някой ден ще сме добри
и ще простим за всичко както можем.
Навярно ще живеем без лъжи
и истински със теб ще се тревожим.

Да, знам, че не е лесно да простиш.
Навярно някога и аз ще мога...
Какво са всъщност чуждите вини
щом другите живеят в мир със Бога?

Прощавах някога. И всеки пост
бе вярата в доброто и в човека.
И молих се светът да не е лош.
И може би ми ставаше по-леко...

А днес опитах пак да ти простя.
Дали успях?... Сърцето ми се свива.
Наливам в чашата си топлина,
и болката ми някак си изстива.

А думите?... Навярно както ти
ще оцветят последните ни бездни.
И някак си ще бъдем по-добри
до Следващите Сирни Заговезни.

И прошка ще дадем един на друг
Навярно тъй лекуваме вината.
Прости ми... Колко малък е светът.
Простих ти... Ала знам, не съм добрата. 




Прошка

Ще ти откъсна няколко череши,
букет от полски шарени цветя...
И по тревите с незараснали пътеки
ще дойда... за да ти се поклоня.

Популярни публикации / месечен рейтинг