понеделник, 26 септември 2011 г.

Свищовски лозници' 2011 /Класиране

Носителят на "Златно дунавско перо" е Недялко Чалъков - Велико Търново
Първа награда - Анжела Димчева
Втора награда - Галена Воротинцева
Трета награда - Светлана Йонкова
Специални награди получават Иван Антонов и Росица Станева
Наградата на името на Николай Искъров е за Красимир Петров

Галена Воротинцева
СМЪРТТА НА ЛОЗАТА


Лоза като жена - и дума не продума,
на вино ни събра, постла ни топла шума.
От век и до сега - край нея все сме първи
на песен и кавга, на радост и кахъри.

В коравите глави тертипите преправи -
тук гледах призори, запретнала ръкави,
как се избистря ден, как тихо отлежава
и всеки грях простен, и на родата нрава.

Под нейните реси стърча байрак. И брадва.
А що хоро се ви! - и мъртъв да зарадва! -
така ни залюля от люлката до гроба,
но вече остаря и тихо сви утроба.

Днес - грeшни и добри - при себе си ни върна,
и пак ни напои с тръпчивата си мъдрост.
Животът - колело от чаша до мотика -
през тъмното око на бъчвите ни вика.

И пак като деца сме заедно, защото
видяхме и глада на гарвана в окото.
И пак садим лози - за следващите сватби.
А слънцето блести в наточената брадва.


Трета награда - Светлана Йонкова
Спомен за Свищов

Всеки грозд от лозницата пръска любов –
мед и вино с ухание меко...
Но когато си спомням насън за Свищов,
виждам първо как крачи Алеко.

Не със чаша в ръка, а със вино в кръвта –
вино, дето асмата не дава!
Само Бог може нечия луда глава
да подпали с небесна жарава.

А лозниците шепнат. Зърната пламтят
и магията тръпне на сянка –
сред дълбоките изби на тихия град,
в който вече е легнала дрямка.

Но къде е Алеко? – заспива Свищов
изморен, изтрезнял и премазан.
Ганьо, седнал на чашка, кълне се в любов
в парламента. А храмът е празен.

И народът печално си спомня за Йов;
Ганьо близо е, Бог е далеко...
Затова всеки път, щом си спомня Свищов,
до лозниците виждам Алеко.

Национална литературна награда "Кураж"

"Кураж" - е обявен вторият конкурс за Национална литературна награда "КУРАЖ"
с мото стиховете на Дамян Дамянов „От мъката аз песни ще направя,// от сълзите - на римите смеха!""
В конкурса могат да участват съвременни автори с поетичен сборник, издаден през 2010 или 2011 година, с който авторът не е участвал в други конкурси.
Наградата е 1000 лева.
Провежда се и конкурс за СПЕЦИАЛНА НАГРАДА "КУРАЖ" за млад автор - до 35 години. Условието е същото - поетичен сборник, издаден през 2010 или 2011 година, с който авторът не е участвал в други конкурси.
Наградата е 600 лв.
Желаещите да участват в конкурса трябва да изпратят три екземпляра от сборника си най-късно до 1 октомври 2011 година на адреса на редакцията:
София 1000, ул. "Христо Белчев" 8,
Съюз на инвалидите в България - За Национална литературна награда "Кураж"

вторник, 13 септември 2011 г.

Литературен конкурс на тема „Писането е лудост”


Мултимедийното списание “Public Republic”, с подкрепата на Немско-българското дружество в Хамбург и Дружеството за българо-немски икономически и културни връзки, Германия, организира от 15 септември до 15 октомври 2011 г. литературен конкурс на тема „Писането е лудост”.

Конкурсът е за художествен текст в една от двете категории: поезия или проза (разказ до 900 думи).

Творбите ще бъдат оценявани от жури в състав: проф. Милена Кирова (литературен историк и критик) – председател на журито, Амелия Личева (доцент по теория на литературата и поет), Владимир Зарев (писател и издател), Здравка Евтимова (писател), Мирела Иванова (поет), клиничен доц. д-р Евелина Ламбрева Йекер, д.м. (психиатър-психотерапевт и писател), Ида Даниел (режисьор, поет и сценарист).

Първа награда във всяка категория: 100 лв.

Втора награда включва преводи на немски и английски език.

Трета награда – арт фотоси на дизайнерката Симона Грошевска и книги от издателство “Сиела”.

Отличените на първите три места автори ще получат грамоти, публикации в коледното издание на сп. “Съвременник”, в “Литературен вестник” и в “Public Republic”, книгата “Андрогин” на Ясен Василев и ще участват с творбите си в следващата арт среща на “Public Republic” в Германия.

Наградите ще бъдат обявени на рождения ден на “Public Republic” — 21 октомври 2011 г.

Регламент:

Условия за участие: В конкурса може да участва ВСЕКИ само с ЕДИН ТЕКСТ, като избере САМО ЕДНА от двете категории художествен текст (само поезия или само проза). Задължително условие е творбата да НЕ Е ПУБЛИКУВАНА досега в печатно или интернет издание.

Срок: От 15 септември до 15 октомври 2011 г. включително (текстове се приемат до 24:00 часа на 15 срещу 16 октомври).

Обявяване на наградeнитe: 21 октомври 2011 г.

Изисквания към участниците:

1. Изпращане на един E-mail до редакцията (konkurs@public-republic.com) с два прикачени файла. В полето “Относно”/ Subject да бъде записано „За конкурса” и Вашето име и фамилия.

2. В първия прикачен файл се съдържа текстът (като doc) – поезия или проза, с който участвате в конкурса.

в категория “Поезия” участват само стихотворения;
в категория “Проза” участват само разкази с обем до 900 думи.
3. Върху самите текстове да няма никакви лични отличителни знаци (име, потребителско име, автограф, лого и т.н.).

4. Във втори прикачен файл (като doc) да бъде изпратена попълнена съответната форма за участие, която може да изтеглите тук:

Форма за: категория “Поезия”
Форма за: категория “Проза”
5. Kонкурсът на тема „Писането е лудост” на мултимедийното списание Public Republic е конкурс за авторски творби.

Можете да участвате в него само с текстове, на които Вие самите сте автор.

Изпращането на чужди произведения за конкурса е недопустимо и е свързано с юридическа отговорност.

С изпращането на кандидатурата си, участникът дава изричното си съгласие с това условие, както и с условието, че текстовете му да могат да бъдат публикувани в online и печатни издания на Public Republic.

6. Всеки от участниците в конкурса ще получи в рамките на 48 часа на електронната си поща мейл, че текстовете и необходимите данни са пристигнали успешно на редакционния адрес.

В случай, че сте пропуснали да изпратите нещо, също така ще получите мейл с молба да допълните вече изпратеното.

Пожелаваме успех на всички участници!

http://www.public-republic.com/magazine/2011/09/76125.php#more-76125

За допълнителна информация и въпроси: konkurs@public-republic.com


Проф. Милена Кирова за „Писането е лудост”
Евелина Ламбрева Йекер за „Писането е лудост”

петък, 9 септември 2011 г.

"РОДНИЦИ" / Визитка

Новата книга на Ина Крейн - сборникът разкази "Родници", излезе от печат.
Предстои нейна премиера на 20. 09. 2011 в читалище "Н. Хайтов", от 18.30 часа, София.
В рубриката Автори в аванс можете да прочетете откъс от книгата.
Разказите предизвикват размисъл за морала и ценностите в нашето съвременно общество, за поведението ни в кризисни ситуации
споделя Георги Балабанов, в предговора на книгата.
Редактор - Весислава Савова.
Издател:eKниги
Корицата е дело на Йордан Янкулов.
Книгата съдържа 30 разказа, разделени в три цикъла.
Много от тях са наградени в реномирани национални литературни конкурси:„Грешница”, „Поп Серафим”, „Третата мория”, „Солена кръв”.
Електронен вариант на книгата можете да намерите на страниците на сайта еКниги.
Повече за книгата можете да узнаете от нейния автор, самата Ина Крейн.

На Добър час , Ина!

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Автори в аванс: Ина Крейн

Ина Крейн / Илияна Иванова Каракочева е родена в гр. София на 20.09.1966 г. Завършила Българска филология – Софийски университет „Св. Климент Охридски” .Член на Съюза на независимите български писатели. Публикува на страниците на литературните сайтове „Буквите" , “Откровения”, ”Хулите”, Блог.бг, „Кафене. Бг”, „Луди-млади”, ”Диплома”, „Аз жената”и др. - стихове , разкази, есета, импресии и картини.
Носител на множество награди в националните конкурси.
Представяме ви в аванс разказът Горница от най-новата книга на Ина Крейн "РОДНИЦИ".
Предстои премиера на книгата на 20.09.2011 г.


ГОРНИЦА




Мракът разплете коси и прегърна малката стаичка. София се отпусна изтощена на коравия нар и притвори клепачи. Пред очите ú танцуваха червени и жълти слънца – ароматът на ябълки пърхаше из цялата къща. Преглътна с мъка и постави ръка на издутия си корем.
Цял следобед сортираха ябълки. Никой в селото нямаше такъв плод. Златни и алени, сочни и пръхкаво сладки, те пълнеха двора със своя изкусителен аромат. Така ú се искаше да изхрупа една до последната семчица. Ала свекърът не позволяваше.
- Злато струват тез плодове, злато – размахваше пръст той. - Няма защо да ядем ние от тях. На пазара ще идат всички. Живо!
Снахата преглъщаше, а душата ú се пълнеше ту с гняв, ту с предателски сълзи. Късно следобед свекървата не издържа.
- Милчо, дай една от червените на София. Трудна е булчицата за първо. Да ú се услади душата.
Свекърът се обърна ядно.
- Ако толкова ú се иска сладко, да си остърже гулия. Ябълките струват пари.
София се изчерви до корена на русата си коса. Почувства се унизена и смазана. Мъжът ú мълчеше и гледаше право пред себе си. Само свекърва ú стисна устни и завъртя ядно глава. Повече нищо не каза.
Бог изгорил я богатската къща! И нейната майка, дето я даде тук. Живот ли живее тя? Работа от сутрин до вечр. Работа, работа, работа! Да бе останала стара мома! Поне смях имаше в бедната им колиба доволно.
Вратата се отвори и влезе нейният мъж. Тя затвори очи и се престори, че спи. Какво да говори с него? Не смее дума да каже на татко си. И това ми било мъж! Добре, че е човек свекърва ú. Ама тя, защото се е напатила и е от нейната черга.
- Спиш ли? – попита мъжът ú и се протегна към нея.
Тя му обърна гръб и той прибра ръката си.
На другия ден започнаха още от тъмно. Пълнеха кошовете за седмичния пазар в Солун. Стояха една срещу друга – София и свекървата. Изпращаха мъжете, кошовете бяха готови, всичко ябълки – натоварени. Излизаха от двора, когато Милчо се сепна и викна ядосано на сина си:
- Къде ми е кривият нож?
Все се боеше да не ги оберат по пътя. Синът хукна, но се забави и старият изтича след него.
Свекървата грабна ябълка от първия кош и я мушна в своята пазва. Снахата гледаше с разширени очи, без да мигне. Знаеше, че ако ги видят, боят ще бъде най-малкото, което ги чака. Секунди и мъжете се появиха отново.
- Много е прежълтяла невестата - погледна я изпитателно Милчо. – Влизайте вътре и нека легне да спи. Работата за днес приключи.
- Така ще направим, Милчо – отвърна като ехо жена му и подхвана леко снахата да влязат в дома.
Дръпна пердето наполовина и извади ябълката. Избърса я хубаво в кърпата на стената и я подаде тъжно на снахата.
- Мъжете в този род нямат сърца - прошепна ядосано старата.
София погали плода първо с очите, после прокара устни по гладката ароматна кожа. Впи устни в него като в целувка и приседна отмаляла на столчето. Чувстваше се щастлива и някак успокоена, сякаш тази открадната ябълка връщаше в тялото ú топлина, която беше изгубила. Изсмука сладкия сок и накрая в ръката ú остана само огризката с няколко семчици, кадифено-бадемови като очите ú.
- Дай ги на мене, булка - протегна ръка свекървата – Ще ги изхвърля като ида довечера за вода – и пак ги мушна в пазвата, да не остане следа от кражбата.
Мъжете пристигнаха весели от пазара. Бяха продали всичко на търговците в Солун. Старият носеше армаган – големи черни маслини и печен нахут. Снахата не ги погледна. Душата ú беше пълна със сладостта от червената ябълка. Свекърът я погледна сърдито, но тя събра сили и се оправда.
- На бебето не му се яде.
- Още не се е родило, пък вече продава фасони – не се стърпя той.
- Ще ида за прясна вода – измъкна се бързо старата, грабна голямата стомна и излезе в топлата здрачина.
София сложи ядене на мъжете и си легна усмихната. Душата ú миришеше на ябълка и светлина.
- Момче е, живо и здраво – акушерката подаде ревящото бебе на майката и тя го гушна до гръдта си.
Гледаше го жадно, галеше го по бузките и имаше натрапчивото усещане, че цялото мирише на ябълки...
Времето се търкаляше из градината и детето тупуркаше с немирни крачета по двора, бъброрейки на своя неразбираем език мъдрата тайна на обичта и живота.
Свекърът бутна вратата и застана в двора разкрачен, сключил вежди като градоносен облак.
- Кой е откраднал ябълка?
Очите му пронизаха София и тя притисна детето към себе си като броня. Свекървата и синът мълчаха.
- Във вадата до уличната чешма е поникнала горница. Няма как от другаде семката да е дошла! – ядосано изкрещя той.
Жена му го гледаше с нескрита омраза, готова за първи път да се опълчи явно срещу деспотичната власт на мъжа.
- Аз я взех за София - изненадващо се обади сина. – Страхувах се да не пометне детето. Ще отскубна дивачката още сега.
- Няма да пипаш фиданката – процеди през зъби бащата. – Щом е било за детето – не може да бъде унищожена.
- Ще я пренеса в двора тогава и ще викна някой да я ашладиса – предложи синът.
Свекърът изгледа като ястреб снаха и свекърва. После се втренчи в детето. Бузките му розовееха като страните на пръхкава ябълка, а очите му имаха отблясъка на черни маслини, като онези, които донесе на връщане от пазара, а снахата да опита не пожела.
- Аз ще ашладисам дървото и то ще остане там – властно отсече Милчо.
Мъжът влезе в градината и започна да избира калеми от различни сортове ябълки.
Следващите години дръвчето даде първите хрупкави плодове. Мъжът така майсторски го ашладиса, че то раждаше няколко сорта на корена. Единият клон светеше с червени, вторият - с жълти плодове, а третият - с малки шарени ябълки, дребни и усмихнати като звезди.

Авторката Ина Крейн за своята нова книга "РОДНИЦИ"

През прашния път на времето, през морето от болка, обич и светлина към нас идват чрез магичния свят на спомена нашите родници. Част от нашата кръв и плът, белязани от единството на рода, езика и пространството на родната земя. Носим техните очи, надеждата им за щастие, любовта към родното. Дали забравихме да говорим с природата и нейните деца, нашите други родници, без които животът ни е непълен? Ако заради компютри и модерни технологии забравим кои сме, откъде сме дошли, загърбим своята родова памет и онемеем за другите деца на природата, ако отминем трагедията на бежанците от войните и техните морални подвизи, къде ще стигнем? Какво ще оставим на децата си, рискувайки да ги направим безродници? Този сборник разкази е третият след „Балкански ветрове” и „Сърцето птица”. Творбите продължават да разказват малки истории за хора с големи души. Читателят може да пропътува трънливия път на бежанците от войните до майка България, да се пречисти с болката и изкуплението на грешниците, осъзнали истинската стойност на най-важните неща за един човешки живот – семейството, децата, родината, обичта към род и природа, приятелството между човека и неговите човешки и нечовешки родници. Защото те идват и си отиват, а уроците, които ни оставят във времето, продължават да пътуват към новото поколение, за да му кажат истини, които ще го направят по-силно, по-мъдро, по-българско. За любовта, семейството, децата, приятелите и големите-малки родници, другите деца на природата, героите ще нарушат правила, ще променят себе си в опит да намерят онази хармония между себе си и света, която наричаме щастие и е единствено възможна само когато усмивката ни отразява усмивката на нашите родници. Благодаря за силата, обичта и уроците на моите родници, които ме направиха по-добра, по-мъдра и по-светла. Те са и ваши родници. Отворете вратите на душата си за тях и те ще ви направят повече човеци и българи. Успешно пътуване, родници!

ДОКОСВАНЕ ДО СВЕТЛИНАТА... Георги Балабанов за новата книга на Ина Крейн "РОДНИЦИ"

Името на белетристката Ина Крейн е отдавна известно и популярно сред ценителите на литературното творчество. Спечелила много награди в национални литературни конкурси, тя навлиза все по-трайно в духовния ни живот. „Родници” е книга, която впечатлява и привлича вниманието на българския читател. В разказите се преплитат човешките съдби на българските бежанци от Македония, прогонени жестоко от родните места. Тук се открояват обаятелни герои, търсещи и намиращи своето лично щастие в битката с трудното време. Всички те са страдалци. Четях и образно виждах с какъв тънък психологизъм е описано всичко. Авторката върви ръка за ръка с героите си невидимо, изживява мъките и споделя съдбите им, потъва дълбоко в техните душевни драми. Успоредно с това откроява изостреното им чувство за чест и достойнство, което ги извисява в смутното време на войните. Нишка по нишка, писателката разплита кълбото на живота на персонажите, единението им с природата. С обич и съпричастие, с изключителен талант тя им дава нов живот, който отстъпва на труда и мъките, а душата им намира истинските ценности. Чуствителността на образите кара читателя да им съчувства и да ги пусне в душата си. Героите на сборника излитат като ято птици от този южен край на Родината, кръжат в необятното пространство на времето и спомените и плавно прелитат над границите, които сами си поставяме. Разказът „Ченичарка” грабва и ни потапя в необичайна среда. Главната героиня е обикновена жена с необикновена съдба – приготвя пшеницата на всички починали в селото. С изстрадана мъдрост тя ще каже: ...”нека да има храница в дългия път светлина”, добавяйки „пшеницата храни душата, когато капне в нея сълза.” Образът е разкрит с деликатност, която не оставя съмнение за преклонението на писателката към тези, които сме загубили, но са част от нас. Тъгата и житото са преплетени като обичта и болката в кръговрата на живота. Благородна и справедлива, реалистична и романтична, разказвачката Ина Крейн свързва разказите в здрава верига чрез духовното извисяване над обикновеното битие. Всеки герой е неповторим и изстрадва съдбата си достойно: „Дерибей”, „Солена кръв”, „Джумайлията”. Те носят моралната чистота на род и родина и ни карат да се прекланяме пред решимостта им да намират ...”брод с неизплакан стон.” Един от най-хубавите разкази е „Поп Серафим”. Още първите редове ни грабват с героизма и смелостта на мъжа, спасяващ чужди деца от мътните води на Струма. Пристигайки в родината, той става причина да се създаде село, да се построят къщи, да се изгради училище. Физическата сила и грубост на персонажа контрастират с духовната му извисеност и чистота, предаността му към родното и обичта към българското. Пред нас застава герой, надарен с мъдрост и човечност, които са пример за подражание. Милчо от творбата ”Горница” няма да позволи на снаха си да вкуси от сочните ябълки, въпреки че тя очаква дете, но накрая сам ще облагороди дръвче в името на здравето на своя внук и наследник. Джумайлията не открадва круша в чуждия двор, макар да е дете и да му се иска да хапне от сладкия плод, но ще дари на непознати после от ценните плодове, ще открадне хляб, за да нахрани други деца и така ще намери семейството, за което толкова дълго е мечтал. Разказите предизвикват размисъл за морала и ценностите в нашето съвременно общество, за поведението ни в кризисни ситуации. Вдигнала високо летвата за мярката за човечност, авторката ни предизвиква с образа на героинята в „Кака Ленка”. Едно крехко момиче става майка за останалите без родители деца, жертва своя живот и щастие за тях, без да иска отплата. Така плавно и неусетно читателят стига до „Грешница”, която ще изплаче мъката на много жени като нея, минали през ада на войните: „Живея с децата си в турски дом, а моят го изгориха гърците. Детето и свекърът ми останаха непогребани, а аз преливам чужд гроб и моля за прошка, а знам, че такава за мен на тоя свят няма.” Обсебени от копнежа за щастие, героите страдат и се борят, но не стават злодеи и убийци. Дълбокото преклонение пред живота, който е труд и мъка, благородните мисли и дела невидимо поставят на везните на съвестта какъв трябва да бъде моралът ни днес, как да съхраняваме зрънцето вяра, завещано от дедите ни, за да оцелеем като нация. Авторката поставя открито проблема за моралната чистота и необходимостта от него като градивна сила на всяко общество, за да можем винаги, когато се върнем в родните си домове ...”вечерта тихо да капва над хладната зелена асма.” Тасо ще се върне, натрупал пари и имот в чужбина, но ще завари студения гроб на жена си. Майка ще застане пред гроба на Лечителя от едноименния разказ, за да благодари за безкористното сторено добро. Тук е истината, мъдростта и живота. Мълчанието на героите в такива моменти говори по-силно от изкрещените думи. Духовното оцеляване е другият проблем в разказите от сборника. В „Солена кръв” и „Македончето” историята се връща, за да даде сила на днешните българи, като ги научи да отстояват българското. Старицата от едноименния разказ ”Родници” ще намери сродна душа в смокинята и ще сподели с нея както мъката на очакването, така и радостта от завръщането на обичаните членове на семейството. Защото без патриархалната обич към най-близките животът всъщност е празен. Книгата ”Родници” на Ина Крейн е като свята българска икона. След нейното прочитане ние не само ще се преклоним пред таланта на авторката, но и ще се замислим колко чисто и свято е българското ни достойнство, каква е човешката ни същност. Затова произведението е не само докосване до страданието и светлината, но и духовно прераждане, път към доброто, което трябва да намери място в душите ни. Този сборник се чете на един дъх. Той е ново духовно изследване на моралните ни стойности с тънък психологизъм, който извисява книгата в съвременното литературно пространство чрез благородството и справедливостта на героите, и безспорния ярък талант на авторката. автор: Георги Балабанов Член на УС на СНБП

понеделник, 5 септември 2011 г.

КОРАБНИЯТ ПАЯК от Лариса Ангелова



Корабният паяк много се натъжи след като господин Сабо слезе на брега. Не успя да му обещае да се видят пак или къде да го потърси. Не запомни името на неговата странна родина. Той едва сега осъзна колко самотен е бил без приятели през всичките тези години.
Можеше да разчита на двете лакоми Мухи, които все се навъртаха около неговата изкусно изплетена паяжина и на мосю Мишо, както се наричаше старият мишок. Те идваха при него, само когато качваха новата стока и завираха любопитните си очи във всички сандъци. А той им се сърдеше, защото нарушаваха спокойствието му и най-вече въздуха, който люлееше паяжината му, защото едва тогава осъзнаваше какво е морска болест.
Беше се присмивал над другите. Но той беше, наистина чувствителен към всеки полъх на въздуха. И на вятъра, който влизаше необезпокоявано през илюминатора. Особено когато го оставяха отворен, при поредното товарене на някой кей, очакващи ново плаване.
Какво можеха да му дадат двете Мухи и мосю Мишо? Последният обичаше книгите, но той ги гризеше и не ги четеше, макар да беше запомнил всичките им заглавия и с това се бе прославил на много учен ухажор, защото мухите и другите дребни твари не можеха да четат, камо ли да знаят за съдържанието на книгите.
Но все пак, им беше благодарен за помощта по време на буря. Мухите се бяха научили да слюнчат скъсаната му паяжина и да я кърпят при по-силни ветрове или при замахването на метлата, с която отговорникът на трюма слизаше много често. За да отвлекат вниманието му те политваха в обратна посока и така години наред не бе забелязана тежката плетеница на Корабният паяк.
Но друго го мъчеше в момента. Умът му сякаш бе отворил нещо в душата му. Той се размечта за истинско приятелство и истинско общуване. Такова, каквото можеше да очаква единствено от белия Албатрос по време на буря. Той кацаше изневиделица на илюминатора и чукаше с клюна си, а Мишо и Мухите се заемаха да му отворят, защото паякът винаги закъсняваше, независимо от дългите си пипала, годините му ги бяха вързали на дебели възли и той куцукаше натам без да се оплаква.
Албатросът бе млад и напет. Красива птица с широк поглед и широк замах на крилата. Разказваше интересно за морето, за рибите, за хората, за корабите. За всичко, с което познаваше времето. Беше и много ухажван и повече обичаше да разказва за любовните си похождения, отколкото за предсказването на бурите, с които всъщност си изкарваше хляба.
В един ден, когато разказваше на застаряващия паяк за новата си любов към морската Чайка, другият въздъхна, една тежка сълза се спусна надолу и капна на току-що измития под на трюма. Албатросът онемя. Не беше виждал стареца в това състояние. Беше много загрижен, но не посмя да го заговори. Паякът се съвзе и му каза:
- Стар съм. Преди време, помниш, разказах ти за господин Сабо и желанието му да намери родината си. Веднъж му се похвалих, че във всеки пристан имам любима, но... излъгах го. Използвах твоите разкази и той ме слушаше с интерес. Горкият, той така и не знаеше нищо за любовта, затворен в някакъв тъмен шкаф за обувки. Но аз съм още по-окаян, защото използвах теб и сега разбирам, колко е хубаво да си влюбен.
- Да. - Албатросът повдигна очи.
Премрежи поглед само като си спомни за гърления звук на морската Чайка, с който го посрещаше при всяко завръщане и за вкусните рибки, които му слагаше на масата. Но той не беше гладен. Не беше и жаден. Само попиваше красотата й и можеше да стои при нея винаги. Дори с мъчение отлиташе, за да предупреди стария си приятел за идващите бури. Но те се познаваха от години и паякът не се страхуваше от тях, затворен и защитен в малкото пространство на трюма.
- Не се безпокой. Хората казват, че любовта винаги идва. Дори да е веднъж. Но истинска, за която после казват, че си е заслужавало да живееш. Понякога е радостна,весела и щастлива, понякога, мъчително болезнена, но винаги е красива и... – Албатросът, който не можеше да бъде дълго време тъжен, отново се отнасяше със спомени към своята любима и разказваше красивите си истории.
Един ден обаче закъсня. Може би, беше прекалено влюбен или корабът много отдалечен от брега, а бурята отведнъж връхлетя старото корито. Морската болест повали всички заедно с двете Мухи и мосю Мишо. Дори юнгата и матросите на палубата. Трюмът остана без надзор, а от голямото клатушкане във всички страни капаците на сандъците започнаха да се пропукват. Паякът се уплаши, да не се случи беда и не забеляза как една от нишките му се бе заплела в най-близкия капак. Докато слизаше надолу по нея, се заплете още повече, пропадна и докато се осъзнае, тя съвсем се скъса, а под напора на нова въздушна струя той попадна в тъмния сандък. Опита се да излезе, но капакът отведнъж падна и не се повдигна повече. Паякът завика с всички сили, но другите не можеха да го чуят през дебелите дъски.
Когато на другата сутрин го потърсиха, видяха само увиснала паяжина. Спогледаха се, помислиха най-лошото и се натъжиха, защото макар той да странеше от тях и да имаше изискани обноски, нищо друго не ги свързваше.
А паякът проседя в тъмния сандък дни наред, докато свикне с нещата наоколо. В сандъка имаше кукли. Беше виждал от тях много преди това, но тези бяха големи почти с ръста на малкия юнга. Бяха и по-различни от него. С дълги коси, големи красиви очи и рокли от коприна. Бяха с различни тоалети и навярно бяха подготвени за подарък за някой празник. Но паякът не познаваше празниците, а и времето за карнавал бе отминало. Все пак помисли, как да се скрие и при първия удобен случай да излезе и да намери старата си паяжина.
Той хареса една от куклите, която беше с по-дълги коси и мигли. Намери я за много фина, а на шията й висеше малък медальон с нишки от средата към края, които напомняха за неговата паяжина. Той се покатери и сви в средата на медальона, който за негов късмет беше малко вдлъбнат. Така, дори на дневна светлина трудно можеха да го видят и той незабелязано щеше да се измъкне.
Като нямаше какво да прави в тъмното през всичкото това време, той започна да говори на куклата. Нарече я Паячина. Стори му се изящно и уместно.
Каква бе радостта му, когато първият сноп дневна светлина го удари при отварянето на капака. Той се огледа, но за съжаление видя, че не е на кораба. Беше проспал бурята и дните след нея и не бе усетил изнасянето на сандъците от трюма. Отново беше защитен от затвореното пространство в някакъв склад. На втория ден откри един прозорец и се взря с надежда към него. Тя не закъсня. Отнякъде се появиха двете Мухи, дори мосю Мишо се показа за малко, а една нощ на прозореца му почука белият Албатрос. На всички молби да го заведе на кораба, птицата отказа. Не можел да търпи други твари по перата си, а и корабът не бил вече на кея.
- А двете Мухи и Мишо?
- Те си намериха нов дом, един изхвърлен на брега кораб. Но ако искаш ще ти начертая карта и ще можеш да се върнеш на твоя кораб. Като се върне, той стои винаги ето тук. И птицата се зае да му прави карта.
Колкото повече чертаеше картата и се ентусиазираше да върне Корабният паяк, толкова паякът осъзнаваше, че не иска да се раздели с Паячина.
- Какво намери в нея?
- А ти в морската Чайка?
- Любов.
- И аз съм влюбен.
- Но вие дори не разговаряте!
- Да, да можех да чуя прекрасния й глас, така както е прекрасна самата тя...
- Това не може да го знаеш, но може и да се направи нещо по въпроса...
- Какво?
- Знам от моята Чайка, че има един стар рибар, на някакви острови, който можел да превръща куклите в хора.
- Кои са тези острови?
- Медальоновите острови.
- Къде?
- Не знам, но ще попитам и ако ги намеря ще те заведа там.
Това бе голямата надежда на паяка.
Но птицата не се завръщаше дълго време, заета с нейните си буреносни дела.
Надеждата на паякът изтъняваше и в един ден той разбра, че е неосъществима.
Скоро след това двама мъже влязоха в склада, а единият избра играчка за своето момиченце.
- Ето, тази! - и той посочи Паячина.
Паякът се намести в средата на медальона и зачака.
Където и да го бяха отвели, нямаше да се раздели със своята любима. Но не знаеше нищо, нито къде ще го отведат, нито как да стигне до този остров. Надеждата и любовта му към нея го крепяха и той щеше да устои на всички изпитания по пътя и се успокои, само когато куклата бе в ръцете на малкото момиченце.
Сега можеше да изпълзи от скривалището си и да си намери местенце някъде на тавана, откъдето да съзерцава завинаги своята любима. Това му стигаше, защото детето щеше да говори вместо него с нея, а куклите разбираха детския език и едни ден щеше да й каже колко много я обича.

Популярни публикации / месечен рейтинг