четвъртък, 27 декември 2012 г.

Из Предговора на книгата „Записки на стария мръсник” Чарлс Буковски


Или още нещо за колумнистите и поезията...

... „Брайън е такъв идеалист и романтик. Напусна, или по-скоро го изритаха едновременно – сумати ругатни прелетяха тогава – от „Хералд Екзаминър”, понеже не беше съгласен да разголват пишката и топките на Младенеца на корицата на тяхното списание в коледния брой. „ Това даже не е моят Бог, а техният’, сподели Брайън.
Та тоя странен идеалист и романтик създаде „ Оупън сити”. „ Какво ще кажеш да направиш седмична колонка?”- подметна небрежно той, потърквайки червената си брада. И да ви кажа като се сетих за разни други колонки и колумнисти, тая раябота ми се стори страшно досадна. Ама се захванах не с колонка, а с рецензия на „Татко Хемингуей” на А. Е. Хочнър. А един ден след конните надбягвания седнах и написах заглавието : „Записки на стария мръсник”, отворих си бира и текстът сам си потече.без да се напрягам и без да дялкам с тъпичко длето както ми се налагаше да правя, за да напиша нещо за „Атлантик Монтли”. Нито пък имаше нужда да скалъпвам блудкави и немарливи дописки (ъ-ъ...вестникарщини). Не ме притискаха никакви ограничения. Просто сядах до прозореца, надигах бирата и оставях нещата сами да си дойдат. Каквото имаше да си идва си идваше. А с Брайън  нямах и грам проблем. В началото само му давах текста, той му хвърляше един поглед по диагонал и казваше: „ О’кей! Влиза!” След известно време му подавах листа и той не го четеше; направо го пъхаше в една преграда на бюрото си и казваше: „ Влиза! Как е хавата?” сега дори не казва” влиза’. Подавам му листа и това е. Тоя маниер на работа се оказа полезен и за писането. Представете си: абсолютна свобода да пишеш каквото си искаш. Забавно ми беше, а понякога подхващах и сериозно. Но с течение на седмиците най-вече почувствах, че текстовете стават все по-добри и по-добри. Това тук е избрано от моята колонка, която поддържах около четиринайсет месеца.
За разнообразие има и поезия. Ако някъде ти приемат стихотворение, то има шанс да бъде публикувано от 2 до 5 години по-късно, а вероятността изобщо да не се появи е 50:50 или пък само няколко реда ще цъфнат 1:1 в творбата на някой известен поет, така разбираш че светът е малък. Разбира се, проблемът не е в поезията; работата е там,че твърде много некадърници се опитват да публикуват и пишат поезия. А със „Записките” тракаш с пишещата машина в петък или в събота и в понеделник текстът ти вече обикаля целия град. Получавам писма от хора, които никога не са чели поезия, моя или нечия друга. Идват хора и чукат на вратата ми – доста народ наистина, за да ми кажат, че „Записките на стария мръсник” ги възбуждат. Някакъв бродяга ми мъкне един циганин да си лафим плямпаме глупости, поркаме си до среднощ. Една телефонистка от международните линии на Нюбърг, Ню Йорк ми праща пари. Иска да спра да пия бира и да се храня добре. Получавам писмо от някакъв смахнат, който се подписва Крал Артур и живее на Вайн Стрийт, в Холивуд и ми се ще да ми помага в за колонката. Един доктор чука на вратата ми: „ Чета вашата колонка и си мисля,че мога да ви помогна. Работил съм като психиатър.” Отпратих го.
Надявам се тази подборка ще ви е от полза. Ако искате да ми изпратите пари, о’кей! Ако пък искате да ме мразите, също о’кей! Ако бях селският ковач, не бихте се ебавали с мен. Но аз съм просто един дъртак с мръснишки истории. И пиша за вестник, който също като мен още утре може да умре.
 Всичко е толкова странно. Само си помислете – да не бяха разголили пишката на Младенеца, вие нямаше да четете това. Така че бъдете доволни.
 Чарлс Буковски 1969 г.

събота, 1 декември 2012 г.

Автори в аванс: БОГ от Константин Лаков


„През живота на всеки един от нас Бог 
му се явява поне един път лично.”
Михаел фон Арнстрьом, 1211 г.

„Бог е непрекъснато с всеки един от нас.”
Арманд де Виланова, 1405 г.

„... с което се сложи край на отвратителната ерес на Виланова, 
а окаяните, все още тръпнещи късове от плътта му
бяха изпратени до Кадис и Малага
за назидание на неговите последователи 
на запад, изток, север и юг...”
Фернан Естевес, 1417 г.

Ева имаше тясно мише лице, което човек би нарекъл хубавичко, само ако е на третия коняк и прелива от доброжелателни чувства. Чертите й бяха правилни и при особено внимателен поглед – красиви, всяка за себе си. Тялото й беше крехко, с източените пропорции на моден модел, само че в мащаб седем към десет. С други думи, беше трудно забележима миньонка и някой може би би се загледал в нея, ако в полупразния неделен тролей не се вози нищо по-интересно за разглеждане, какъвто беше и случаят.

Съвсем малко души слязоха на предпоследната спирка; сред тях беше и тя. Припряно събра багажа си – дамска чанта от тъмнорозова изкуствена кожа, която никак не й отиваше, прозрачно найлоново пликче с връзка лук, щръкнал навън, и голяма синя торба, съдържаща никому неизвестно ръбесто нещо. Всъщност, никой от тези предмети не й отиваше. До вратата попадна зад мъж, който стъпи на тротоара и се извърна към нея, сякаш се канеше да й подаде ръка на слизане, но в крайна сметка не го направи. Тя не го и очакваше, но все пак за миг изпита с нищо необоснована надежда и кратко, пробождащо разочарование. 

Мъжът закрачи към светофарите на кръстовището и ускори походката си. По инерция от тролея Ева се изравни с него и се случи така, че двайсетина метра вървяха в пълен синхрон на няма и ръка разстояние. Сякаш сме двойка, помисли си тя. По съвпадение той си представяше същото и дори се усмихна наум. Все така заедно пресякоха кръстовището, после тя зърна отсрещния светофар да свети зелено и рязко зави нататък. Мъжът се носеше с неподходяща за градското движение осанка на тигър в джунглата, сякаш светът беше неоспоримо негов, и не смени посоката си. В последния момент си помисли, че е редно да й даде път, но остави мисълта му да отмине, без да намали крачка. Сблъскаха се. Меко наистина, но все пак главата й се опря в рамото му, а неговата ръка обгърна кръста й. Извинявайте, каза тя. Той обаче не каза нищо и вместо да я пусне, отметна с другата си ръка разкошните й кестеняви коси – едничкото безупречно нещо, с което тя наистина се гордееше – и я целуна отляво по шията, малко над ръба на пуловера. После си тръгна, без да й даде възможност да реагира. 

Този и следващите хиляда дни отминаха като в сън по време на есенна треска. Разни хора и разни събития идваха и си отиваха, розовата чанта се пълнеше и изпразваше от неизбежните нагризани червила, плетени ръкавици, изсъхнали кестени, пакетчета семки, кремчета за ръце, салфетки, календарчета и тефтерчета, химикалки, измачкани романи от Джоан Крауфорд и Елизабет Гейдж с меки корици, на които една и съща, ту руса, ту чернокоса красавица, зачервена от страст, примираше в лапите на мускулест благородник с поглед на преизпълнен с героични намерения ковашки чук, хартийки от шоколадови бонбони и дъвки, многократно употребявани билетчета за същия този тролей, с който се връщаше всяка неделя от поредната среща със същите нейни, все така грозно остаряващи кухи приятелки, рекламни брошури, промотиращи евтина козметика, скъпи, безсмислени GSM-и и екзотични тридневни екскурзии до Кадис и Малага, а никому неизвестните ръбести неща се трупаха ли, трупаха във все същата изтормозена синя торба.

Веднъж, на пристанището в Кадис, и още един път, в бара на хотелския ресторант в центъра на Малага, й се стори, че мярва за секунди в тълпата мъжа с тигровата походка. Спомените за тези срещи избледняваха след събуждането в малката, претрупана с разхвърляни дрешки квартира с почти непосилния наем и изключените дори насред суровата зима радиатори. Малага не съществуваше, нито Кадис, поне не и в този свят. А дали и той съществуваше действително, или бе само място, предназначено за рекламиране на други, също така недействителни като него места с някаква непонятна и садистична търговска цел? Ева се съмняваше в обгръщащата я хладна илюзия, а в самия център на съществото й нещо спокойно приемаше, че сънищата са истински и че пристанището и ресторантът определят с абсолютна точност и мярка възможните граници на неизбежната среща в някоя от следващите нощи, тази или след десет години, когато и да е. Мъжът беше някъде там, а ръката му пазеше спомена от косите й и когато това се случеше, тя нямаше да продължи към зеления светофар, нито той – пътя си през джунглата. Там времето не тиктакаше, коктейлите бяха искрящи, морето топло и с лунна пътека, а чантите й, винаги елегантни, съдържаха само пакет „Голоаз” и малка златна запалка. 
На хиляда и първия ден мъглата се поразсея и тя се събуди насред същото онова кръстовище, където светофарът отново просветна в зелено насреща й. Ева му обърна гръб и бързо тръгна по тротоара. Попътьом се отърва от грозната розова чанта и синия плик с ръбестото нещо; и двата предмета потънаха в първото срещнато улично кошче. На следващия ъгъл видя кафене с масички отвън и чадърчета, рекламиращи кока-кола. Пресечката се наричаше „Кадис”, а надписът над вратата, естествено, беше „Малага”. Сърцето й спря: на третата маса пред нея седеше мъжът и сякаш това беше напълно в реда на нещата, й кимна. 

Ти защо ме целуна тогава, й се прииска да го попита, но вместо това просто му кимна на свой ред и седна на предложения й стол. Мъжът викна сервитьора с пръст и поръча за двамата нещо, което впоследствие се оказа наистина искрящо, със захар по ръба на чашата и с чадърче отгоре. 

Изпълнил поръчката, сервитьорът, бледо момче на не повече от седмица, остави дискретно сметката на ръба на масата, върна се на мястото си зад бара и погледна към стенния календар. Беше неделя. Той запали цигара, облегна се назад и си каза, че това беше окей.

 ©Константин Лаков Всички права запазени








неделя, 18 ноември 2012 г.

"СТАЯТА", НО НЕ ПО САРТР от Лариса Ангелова


Стая с четири стени. Като четирите посоки на света. С личния избор към коя стена да имаме предпочитание. В стаята може да няма прозорци или да са прозорците на собственото ни съзнание, мисли и чувства. Или само на неосъществимите желания. Може да няма и врата, през която да излезем или да преминем в друга стая, когато тази ни омръзне. Къде е границата между истината и живота в измисления свят, като в „Стаята" на Сартър? Къде остава желанието за нормален живот и кой живот е нормален? Не е ли и писането една лична психотерапия също като тази стая, без прозорци и врати, през която слабите автори влизат и не могат да я напуснат? Защото не осъзнават реалността и не правят разлика между „пред" и „след".
За съжаление все още има автори, които не виждат разлика между писането като психотерапия и самото писане, когато има какво да кажат на света. Всяка действителност, която преминава през съзнанието и личния опит и интелекта на автора, и се пречупва през художествената измислица е творческо писане. Най-простичко казано. Когато действителността преминава през съзнанието на автора. Не е  непременно да пише за случки, свързани с неговия действителен живот. Не е необходимо да е преживял всичко, за което пише. Само да има достатъчно сили и умения, които се придобиват с дългогодишна практика, за да може да се „постави" на мястото на героите, да навлезе в тяхната психика и да ги поднесе като напълно завършени и реални образи. Но събирателни.
Много рядко литературните герои съвпадат изцяло с действителни хора. Ако има такива, това вече може да е нечия биография. Писането на биография също изисква умения, и може да бъде художествен текст. Но в тази колонка ме интересува въпроса - къде е границата между психотерапията и творческото писане. И ако авторите умишлено избягват да дадат лично за себе си отговор на този въпрос, то ние обикновените читатели сме принудени, от чисто любопитство да четем подобни текстове. Може и да не се четат. Но от първите две или три изречения, не винаги може да се проследи или отгатне мисълта и идеята на започнатия "мислен" диалог между автор и читател.
Кога съзрява процеса за творческо писане? Кога идва идеята за самото писане? Какви процеси следва? Нямам за цел да проследявам писаното по темата от много и уважавани от мен литератори. По-скоро е само едно наблюдение над хора, които в изключително трудни ситуации успяват да устоят с помощта на писането. В подобни случаи ако авторът притежава дар слово и има склонност към литературата и богат речник би могъл да сътвори прекрасен текст. И той да бъде изцяло художествен. Но въпреки това да има лекия и горчив оттенък на психотерапията. Случвало ли ви се е да четете нещо много хубаво, а накрая да ви остане една горчилка и да усещате разголената душа на автора? Това ли е творческото писане? Авторът може да се раздава, но да не усетим душата му и ни най-малко да не влизаме в нея неподготвени.
Има много причини за писане. Това е необходимост точно като утоляването на жаждата и на глада. Но това е и нужда на интелектът и умът да изразят не само себе си, а да подхвърлят някоя мисъл, която ги занимава. Може да е на всякаква тематика. Може да е всичко, което да предизвика бурен мисловен процес, който се облича в художествени изрази и се поднася с много финес. При всеки автор е различно. При псевдо авторите?
Понякога съзнанието и паметта се надбягват в това, какво да ни оставят като спомен и какво да заличат. Обикновено ни оставят хубавото, а другото само си отива като капка в течаща вода, която никога не се връща, а само напомня с необяснима носталгия. А в приятните мигове никой не е искал да бъде обиждан или унизяван. Но това е той Царят Живот и той решава вместо нас, а съзнанието и чувствата са само катализатор. Самото писане е материална проява на емоциите. На подсъзнателните импулси, на скритото желание за цялата гама от „праведни" и „неправедни" чувства. И ако нямате необходимите данни, доверете се на дневника си. Писането в него никому няма да навреди. Публикуването на лични преживявания може да навреди само на автора, който ги публикува.
Затова „Стаята" на Сартър е най-добрия пример за мен в момента - къде е границата на нормалното? И защо главната героиня непременно иска да разбере причината за заболяването на своя любим? Защо иска да го помни от преди, не сега, такъв какъвто е и не приема истината? Не иска да излезе от стаята, която я задушава и няма смисъл да стои в нея. Но за нея в това е смисълът - всички останали вече не са нормални за нея. А нейното собствено състояние е нормално.
Ако псевдо авторът намери вратата, през която да излезе от стаята, в която се е затворил, въобразявайки си, че е писател, може и да види реалния живот. Но. Той се изживява като главната героиня. И всякакви забележки или порицания приема рязко и с това още повече расте неговата решителност да пише. Но забравя едно - истинският читател бързо намира верните отговори. След първата глава. А понякога и след първото изречение. Но колкото и да чете, той винаги намира прозорци в текста, а когато отваря решително вратата - излиза от нея завинаги.
 ©Лариса Ангелова Всички права запазени

неделя, 11 ноември 2012 г.

Станимир Димитров за новата си книга "След смъртта на Франсоа"

След смъртта на Франсоа - Станимир Димитров


„След смъртта на Франсоа” от Станимир Димитров излезе от печат на 01 ноември 2012 г. чрез издателство „Сиела”. Книгата е компилация от поетични текстове и проза, имащи особена емоционално-смислова връзка помежду си. Книга за човешкото право на самоопределяне, за извоюваната свобода на индивида да твори сам себе си и света около себе си. Било е време, когато поезията се е възвеличавала във философски трактати, когато трубадурите са пеели в нейна възхвала. Било е! Е, сега пък е дошло времето, когато на притисната в ъгъла поезия и се налага сама да защити себе си. 
Отговорен редактор на изданието е Красимир Гетов – Главен редактор "Съвременна българска литература" в издателство „Сиела”. 

Книгата може да бъде закупена от интернет книжарница www.mobilis.bg, www.siela.com, от книжарница СИЕЛА Книгомания в Mall of Sofia, бул.”Александър Стамболийски ” № 101, City Center Sofia, бул.”Арсеналски” № 2, The Mall,Public, бул.”Цариградско шосе” № 115, Летище София- Терминал 2, Книжарница Сиела- СУ „Св.Климент Охридски”, Public, бул.”Сливница” № 24, Варна, Фестивален и конгресен център Варна бул.”Сливница” № 2, Mall Plovdiv, ул.”Перущица” № 8, Park Mall, бул.”Н.Петков” № 52,Стара Загора, Mall Rousse, бул.”Липник”№ 121 Д, книжарници от верига „Хеликон”, както и от повечето по-малки книжарници в страната. Цена: 10.00 лева. 

Официалната премиера на книгата „След смъртта на Франсоа” ще се състои на 15 ноември 2012 г. в град София, книжарница „Сиела”, подлеза на Софийски университет от 18,30 часа. Организатор на събитието е издателство „Сиела”, съвместно с литературни портали „Литературни бесилки” и „Бунтарите”.




събота, 3 ноември 2012 г.

ЛЮБОВ И ЛУДОСТ в " Кръв по клавишите" от Росен КУКУШЕВ


Критика на „Кръв по клавишите”, Диана Маркова

Поезията на Диана Маркова обитава потайните светове между битийното (онтологичното) и метафизичното. Нейните стихове ни намигат заговорнически от неизследваните ъгълчета и пространства между тези два свята и именно в това е оригиналният почерк на авторката. Особен вид диалектичен еклектизъм и лиризъм, нетипичен за „женския” тип писане на стихове, характерен за някои нейни пишещи „посестрими”. Отвъд изброените най-общи първи впечатления, според мен, много по-важни са две характеристики на стиховете й – тяхната неподправена искреност и „нещо крайно, но същевременно фино и изискано”, което определя качеството на истинската поезия. Още заглавието ни насочва към това – „Кръв по клавишите”. Диана Маркова борави умело с клавишите на постмодерната поетика, без това да отнема от душата на стиховете й (явление, което е характерно за някои поети-постмодернисти). В същото време кръвта под клавишите не е неестествена и не оставя неестетични петна, а представлява чист дестилат от споделеност и съпреживяване на действителността. Затова и клавишите са на ръба между постмодерното и екзистенциалното възприятие.
Езикът е ежедневен, естествен, но бързо увлича в своята своеобразна метафоричност. На моменти е афористичен („Ще се сгъстяват мъглите, а с тях ще поумнявам”, Ще; „Думите са арсеналът на духа”, Думи – шепа лава и театър). Не липсват и необходимите философски и житейски обобщения („Откакто ти ми върна тъмнината, забравих да сънувам птици със криле”, „Забравих и да плувам,  и да яздя светове”, Откакто ти...; „Профила на мъж, обичащ поезията ми”, Нито дума за Иван, а само профила; и други). Честата употреба на глаголи създават усещането за подвижност и гъвкавост на стиха, за жив и непосредствен диалог с читателя. Пейзажите са градски, накъсани, фрагментарни – създават усещането за отчужденост, „която смуче от кръвта на едномилионния град, потънал в скръб след поредната трагедия” (Улица „Незабравима”).
Любовта и лудостта са ипостасите в поетичния свят на Диана Маркова, докато музиката (джазът) и виното обвиват с тънки ефирни пластове битийността. Чист етер. В началото на поетичното повествование е образът на любимия мъж, към когото поетесата се обръща и диалогиза поетичното си възприятие за света. След това постепенно се появяват и някои конкретизирани действащи лица (Кайо, Боб, Добри, Лелите, Мария и т.н.). Те доизграждат плътността и усещането за цялостност на книгата и нейния изграден поетичен свят.
Любимото ми стихотворение е „Прашният човек”, защото е едновременно абстрактно и конкретно. Има и един друг елемент в него – този на поетичната притча, която отива отвъд метафизиката и битийността. Мисля, че оттук следва да се търсят коридорите към по-нататъшни творчески търсения.
За мен е интересно бъдещото творческо развитие на поетесата, в което не се съмнявам, най-малкото в две направления – 1. Как ще развие в бъдеще абстрактността и асоциативността на поетичния си език?; 2. Как би звучала Диана Маркова в рамките на класическото стихосложение? Мисля, че трябва да направи необходимите опити в тази насока, ако все още не го е сторила.
На добър час... Пожелавам божествени искри изпод кръвта по клавишите...

неделя, 9 септември 2012 г.

ПРАЗНИЦИТЕ НА ДИОНИСИЙ В СТАРОСЕЛ от Румяна Пелова


Много често младият и палав бог на слънцето и виното Загрей имал навика да се преоблича като скитник и да броди из поселищата на Тракия. Така и този път, облякъл скъсани дрехи, взел в ръка тояжка и тръгнал към Старосел. Стигнал до реката Пясъчник и като не намерил брод веднага, спрял да си почине.
Там царувала прекрасната и горда тракийска царица Елия. Боговете я били дарили с неземна красота. Косата й била дълга и тъмна като безлунна нощ, очите – тъмносини с оградени с черна линия ириси. Млада и все още неомъжена била Елия. Царството й процъфтявало от благосъстоянието и щастието на поданиците й. А тя, макар и твърде неопитна, се стремяла да раздава правосъдие и да управлява справедливо – както към грешните, така и към благочестивите си люде.
Та същият ден, когато бог Загрей спрял до реката, тя се разхождала със свитата си от непорочни девойки и попаднала на него. Младежът също не бил за пренебрегване и макар бедно облечен я привлякъл с невинното си излъчване и мъжката сила, които лъхали от него. С една приказка - любовта и при двамата пламнала от пръв поглед.
Наредила Елия да се погрижат за странника. Изкъпали го в мляко от кози с розов аромат, подстригали косата и брадата му и го облекли в знатни дрехи. Грейнал той с цялото си великолепие на бог.
Вечерта Елия го нагостила с вкусни блюда и му дала да пие лудо-младо вино от мускатово грозде.
Който пийнел от това вино, във вените му се разпръсквала като течна лава любов и чувство на блаженство. Ставал весел и приказлив. Младежът пийнал повече от виното и  признал на своята избраница кой е, а после я посветил в ранг на жрица.
Вече при всеки годишен Празник на Дионисий тя била длъжна да гадае на вино и огън бъдещето на народа си. Също така с танц да накара гроздето от първата есенна реколта да пусне сладкия си и ароматен сок, за да направят от него новото лудо-младо вино, от което се чувстваш влюбен и щастлив.
Може би с години щяло да продължи безметежното съществуване на Елия и народът й, ако чужди войни не проникнали в тези земи. Въоръжила се тогава хубавата царица с двуостра брадва и заедно с всичките си поданици тръгнала да защитава царството си. Само че, заблудена вражеска стрела пробила сребърната й ризница и се загнездила дълбоко в сърцето й.
Като в сън Загрей я прихванал и преди любимата му да поеме последния си дъх я превърнал в китна лоза, която се виела по стените на храма. Още същата година тя родила златно и с тежък мускатов аромат грозде. В тази лоза останал духът на Елия.
В знак на почит към паметта й, нейните верни люде направили от гроздето вино, което имало чудодейни свойства: отпиели ли двама млади от него, се захласвали до живот един към друг. Било виното на любовта и щастието.
Тези празници са преминали през вековете и съществуват и до днес. Всяка година в първите дни на септември в с.Старосел се избира най-красивата девойка, която става Царица на виното. Същата, с оброчен танц в мраморна шарапана кара гроздовите  зърна да изпуснат слънчевата течност, от която после правят вълшебната и божествена напитка. Също така, по времето на Дионисиевите празници в Горнотракийската низина цъфти едно омайно и рядко цвете, наречено Орфеево или Безсмъртниче, което издава звук като от китара. То е свързано с мита за Орфей и се говори, че когато менадите разкъсали митичния певец, боговете направили от кръвта му да поникне това цвете. В определените тържествени дни то издава звук, подобен на китара.
Истина ли е, не знам, но като приказка е красиво и увлекателно за слушателите.

© Румяна Пелова Всички права запазени

неделя, 2 септември 2012 г.

ЖИВАТА ВОДА приказки от Румяна Пелова



На около час път от село Боснек, в планината Витоша се намира чудна местност с още по-чудодеен извор, наречена от местните хора Живата вода. Той е уникален с това, че водата в него на тласъци ту се появява с бучене, ту пресъхва. Овладян е от каменна скулптура с глава на крокодил, чийто автор не е известен и до днес. До самия извор има пещера с поставена в нея икона. Та отпивайки от лечебната вода на извора, хората да се помолят и това, което не е в техните ръце, чрез молитвите им да стане грижа на Господа.
Преди години, докато седях на полянката с животворния извор, един вековен дъб наблизо ето каква приказка ми разказа:

ЖИВАТА ВОДА

Още от езически времена изворът трябвало да има своя Пазителка – девойка непорочна и чиста. Двама братя дошли от Долната Земя в една ледена зима боси със семействата си и основали селото Боснек. Единият от тях имал дъщеря с името Жива. Детето от малко било самовглъбено и растяло умно и интелигентно.  Затова съселяните на татко му се примолили тя да стане Пазителка на Извора.
И заживяла Жива в пещерата в съседство с извора, където с годините израсла и се превърнала в красива девойка. Когато пред извора застанел праведен човек, водата тръгвала с бучене. Застанел ли грешник, тя мигом пресъхвала. По това се познавало какъв чужденец иде в селото – благ или лош.
Само че, в близкото село имало един хаймана и разбойник наречен Асен и той хвърлил око на момичето. Една нощ заедно с приятелите си, се приближил до извора  и отвлякъл жрицата му, без да се колебае, че тя е свещена и недокосвана от мъжки ръце, и че за да продължава да тече извора, трябва да си остане такава.
За години пресъхнал изворът. Докато по следите на Жива не тръгнал приятелят й от детството – Драгомир. Питал и разпитвал де когото срещне по пътя си за Жива и накрая някакъв скитник му казал, че при вдовицата Траяна от съседното село живее девойка с подобно описание и име.
Зарадвал се Драгомир и право там. А баба Траяна била и майка на Асен, луд гидията, отвлякъл девойката. Тя била знахарка и гадателка на селото. Веднага прозряла защо иде младият мъж и му рекла така: „Моят син посегна на Пазителката на Извора и той спря да тече. Ти ще бъдеш този, който ще върне водите в руслото им, като построиш чешма с главата на змей. Давам ти Жива, защото откакто е при мене посърна и не е на себе си, но твоята любов ще й върне вкусът към живота. При отвличането й, докато яздела пред сина ми на коня, момичето в ужаса си, че се случва нещо непоправимо измъкнала ножа от канията в пояса на Асен и го ранила смъртоносно. Нито аз, нито моите билки можахме да му помогнем. Вземи я синко, със себе си, направи това, което ти казах и бъдете благословени. А изворът, затворен от трудолюбивите ти ръце в чешма, ще носи името на последната си Пазителка и от днес ще се нарича Живата вода.”
Целунал момъкът ръка на благородната женица, която дори мъката по единствения й син не могла да я озлоби, взел Жива със себе си и потеглил към  с. Боснек. Там изпълнил заръката й и хванал водите на извора в каменна чешма. И отново потекъл изворът – силен при появяването на свят човек и пресъхнал при преминаването на грешник.
Дъбът завърши приказката си така: водата на извора е вълшебна. Ако стар човек пие от нея – ще се подмлади. Ако млад я опита – ще се влюби. Затова,  минавате ли през с. Боснек, непременно се отбийте при Живата вода.Пийте от нея. Едно от двете непременно ще се случи. А може би и двете едновременно.

вторник, 28 август 2012 г.

В най-тъмното на болката се ражда на светлото начало песента...


"ГРАНИЧНОСТ" 
на Рашел Леви 

ПРЕДГОВОР
от Нели Господинова

Има нещо емблематично в това, че във време, когато светът се освобождава от своите граници, Рашел Леви ни връща към граничността. Има нещо значимо в това, че нейните стихове прекрачват свободно старите мълчания. Има нещо вълнуващо в това, че в този обратен път тя намира свой път напред, не само като съпруга на поета-бунтар Божидар Славов, но и като творец.
Родена през 60-те, Рашел Леви живее встрани от официозите на комунистическата държава. Въпреки репресиите, тя застава до своя съпруг, като редактира стихосбирките му и ги разпространява чрез първия самиздат в България. Навярно при други обстоятелства щяхме да познаваме вече творчеството ѝ, но днес „Граничност" е първата ѝ книга.
Поезията на Рашел Леви не е част от онази съвременна поезия, която сме свикнали да четем и чия­то „направеност" понякога ни уморява. Наистина, стиховете са писани през изминалите няколко години, но нейната лирика обединява по свой необичаен начин миналото и настоящето. И като съдържание, и като форма, стиховете ѝ разчупват литературните канони. Белязани с една приятна, ненатрапчива лаконичност, с една овладяна екпресивност, те звучат по човешки просто и истински. Това е автентична, случваща се поезия. „Поетът е една оголена, подвижна рана" - казва Борис Христов. В „най-тъмното на болката се ражда на светлото начало песента" („Рим"), споделя Рашел Леви.
Има рани, които болят цял живот. Поетесата не престава да търси отговори за тихата си, неживяна младост, за духовната пустота, на която е обречено нейното поколение през онези години, за убийствената граничност на времето в културен и пространствен аспект. Интересен похват са философско осмислените й диалози и едновременно своеобразни реплики към политически активните поети Гео Милев, Никола Фурнаджиев и Пеньо Пенев.
И „няма истина, когато е лъжа основата, наливана за нея..." ("Все някога...").
Темата за двете Родини е също болезнена. Границите, териториални и чисто човешки, са част от неизменната тъга в живота ѝ: Израел. Ubi bene, ibi patria. Родината е там, където се чувстваш добре, но „Кой си оставя болката?" („Граничност"). Съществува обаче надеждата за случване в живота на нейната дъщеря. Един ден тя ще види пристанището на Яфо... Прекрасните илюстрации в книгата са всъщност нейно дело.
След оживелите сенки на миналото поезията на Рашел Леви прекрачва прага на тъгата. В циклите „Йона" и „Ямба" тя има вече мисия. Мисията на творец, проводник на светлината и доброто, който търси и намира озaрение в песните на своята лира. С надеждата да изживее живота си така, че да изкачи своята вавилонска кула. В сегашното време - в сегашния свят.
Не зная дали още умеем да мълчим между рефрените. Не зная дали още умеем да четем между редовете. Днес времето не възпитава творците си в мълчание... Но може би, когато оживелите сенки от миналото добавят последното парченце в пъзела на своето изгубено поколение, ще видим истинското лице на картината, наречена живот.
©Нели Господинова

петък, 24 август 2012 г.

Прощалното писмо на Маркес


Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш."




вторник, 21 август 2012 г.

КУЛСКИЯТ ПОЕТИЧЕН ПАНАИР "Йордан Йончев – 2012" връчи своите награди


На 17.VІІІ.2012 г. (петък) точно в 20.00 ч. в квадрибургията на късноантичната римска крепост Кастра Мартис в град Кула, започна тържествената церемония от заключителния етап на „Кулския поетичен панаир Йордан Йончев – 2012 “.
Литературната програма и бароковата музика, в изпълнение на импровизирания квартет от видинската Симфониета, допринасят всяка година за необикновената атмосфера на празника.
Журито с председател − поетът Андрей Андреев и членове: писателката Анелия Гешева и поетесата Силвия Христова определи три равностойни награди за Галина Иванова от Варна /„Ключ към сълзата“, „И цвят и дума“ и „Като първа снежинка“/, за Ивайло Терзийски от Силистра /„Бисерче в мида“ , „Гарванът, който пееше наум“ и „Песен за светлата мъгла“/, както и за Валентина Йотова от София / „Еньовден“, „Октомври“ и „Питат ли ме“/
Три отличия получиха  Милко Христов от Лом, Анелия Янковска-Сенгалевич от София и Владо Трифонов от София.
 Бяха присъдени и двете традиционни специални награди:
Награда на кмета на град Кула за Георги Драмбозов от София;
Приз за сериозно творческо присъствие и популяризиране на конкурса за Таньо Клисуров от Стара Загора;
Новият кмет д-р Владимир Владимиров поздрави победителите като лично им връчи наградите и отличията. Щастливците зарадваха многобройната публика с изпълнение на творбите си. Тържеството завърши с рецитал на специалния гост на вечерта − поетесата Виолета Христова.
Вечерта продължи със своеобразен поетичен маратон на участниците в конкурса вече в неформална обстановка.

петък, 17 август 2012 г.

ХАПЧЕ ЗА ПРАВОПИС: Кои съществителни имена нямат единствено число?


Между рода и числото има връзка, защото за да се определи рода на дадено съществително име, е нужно да превърнем думата в единствено число. 
Както се досещате, щом думите нямат единствено число, те остават неопределени по род. 
Езиковедите наричат тези съществителни нарицателни имена PLURALIA TANTUM. 
Това са имена на:
1. Двойно съставни предмети като очила, ножици и др. 2. Многоелементни предмети или понятия като въглища, финанси и др.

Някои от думите като бабинидневни, лелинипътни, командировъчни вече не са съществителни, а са преминали в групата на прилагателните имена. Изключение прави майкини, защото нея я има само в множествено число. 

Има думи, които не фигурират в речника по някакви причини като: нивя (посочени са само „нива" и „ниви"), неща (но е дадена „нещо"), нозе (но е дадена „нога"), фекалии (няма я в речника), чорапогащи (няма я в речника).

Някои съществителни като гъбички и гъбичка, гробище и гробища, гърда и гърди, са дадени не като форми за единствено и за множествено число на една и съща дума, а като две отделни думи.

Някои думи PLURALIA TANTUM в периода до 2002 г. са започнали да функционират като пълнозначни съществителни имена, които вече официално имат форми и за единствено число. 
Такива са: грънци (в ед. ч. -  грънец), 
деветини (в ед. ч. - деветина),
 джинси (в ед. ч. - джинс),
кулоари (в ед. ч. - кулоар), 
макарони (в ед. ч. - макарон), 
ножици (в ед. ч. - ножица), 
нормани (в ед. ч. -  норманин), 
панталони (в ед. ч -панталон), 
обноски (в ед. ч. -  обноска), 
референции (в ед. ч. -референция) 
ритми - (в ед. ч. - ритъм).

Съществителни PLURALIA TANTUM, които се употребяват само в множествено число,  според най-новото издание на правописния речник на БАН

алфа-лъчи - съществува само в множествено число;

анали - съществува само в множествено число;

аплодисменти - съществува само в множествено число;

бабини - вероятно тази дума е загубила значението си на съществително, защото в речника е дадено само прилагателното „бабин";

белезници - съществува само в множествено число;

беневреци - съществува само в множествено число;

бермуди - съществува само в множествено число;

бета-лъчи - съществува само в множествено число;

врели-некипели - съществува само в множествено число;

въглищасъществува само в множествено число;

гащета съществува само в множествено число;

гащи - съществува само в множествено число;

гениталиисъществува само в множествено число;

готи - съществува само в множествено число;

гробища е посочена две места: веднъж самостоятелно и веднъж като форма за множествено число на думата „гробище". Ето вижте:











грънци
 (в ед. ч. -  грънец);

гъбички и гъбичка са дадени поотделно като различни думи, а не като форми на една и съща дума. 












гърди
 - това съществително го има в два варианта - като „гърда, гърди" и само като „гърди". Ето вижте: 

















даки
 - съществува само в множествено число;

двери- съществува само в множествено число;

дебарцини - съществува само в множествено число;

дебри - съществува само в множествено число;

деветини (в ед. ч. - деветина),

деди - съществува само в множествено число;

делта-лъчи - съществува само в множествено число;

джибри - съществува само в множествено число;

джинси (в ед. ч. - джинс)

дисаги - съществува само в множествено число;

дневни - тази дума вече е дадена само като форма на прилагателното „дневен", от което можем да заключим, че вече е загубила смисъла си на съществително име;














доспехи
 - съществува само в множествено число;

дрожди - съществува само в множествено число;

дУши - съществува само в множествено число;

дънки - съществува само в множествено число;

дърва - съществува само в множествено число;

екскременти - съществува само в множествено число;

женоря - съществува само в множествено число;

заговезни - съществува само в множествено число;

захари - съществува само в множествено число;

зъркели - съществува само в множествено число;

кавички - съществува само в множествено число;

кастанети - съществува само в множествено число;

клещи - съществува само в множествено число;

книжа - съществува само в множествено число;

кокили - съществува само в множествено число;

командировъчни - дадена е само като форма на прилагателното„командировъчен", следователно вече не е в групата на съществителните.

кулоари - има я в ед. ч. - кулоар

кълчища - съществува само в множествено число;

кюлоти - съществува само в множествено число;

латини - съществува само в множествено число;

лелини - в речника е дадено само прилагателното „лелин", без да се посочват други форми.

люде - съществува само в множествено число;

майкини - съществува само в множествено число;

макарони (в ед. ч. - макарон)

мангизи - съществува само в множествено число;

менци - съществува само в множествено число;

момчетии - съществува само в множествено число;

мощи - съществува само в множествено число;

мустачки - съществува само в множествено число;

нагръдки - съществува само в множествено число;

наполеонки - съществува само в множествено число;  

небеса - стилистична форма на съществителното „небе"

недра - съществува само в множествено число;

нерви - съществува само в множествено число;  

неща в речника я няма тази дума. Дадена е само думата „нещо" на две места - като наречие и като местоимение. Явно не е съществително име, но защо все пак не са я дали в множествено число никъде?

 




















нивя - тази дума липсва; дадени са само „нива" и „ниви"; изводът е, че е отпаднала като книжовна форма по някакви причини.

ножици - (в ед. ч. - ножица)

нозе - тази дума я няма в речника, затова пък има „нога", но към нея не са дадени никакви форми.

нормани (в ед. ч. -  норманин),

нощви - съществува само в множествено число;

обноски (в ед. ч. -  обноска),

обуща - съществува само в множествено число;

обятия - съществува само в множествено число;

оглушки - съществува само в множествено число;

окови - съществува само в множествено число;

опинци - съществува само в множествено число;

очила - съществува само в множествено число;

панталони - това си е вече само форма за множествено число на съществителното панталон;

перси - съществува само в множествено число;

писмена - съществува само в множествено число;

плещи - съществува само в множествено число;

плувки - съществува само в множествено число;

покои - съществува само в множествено число;

порядки - съществува само в множествено число;

посеви - съществува само в множествено число;

потпури - съществува само в множествено число;

потури - съществува само в множествено число;

прадеди - съществува само в множествено число;

преговори (озн. разговор за постигане на споразумение между две страни) - тя има  само форма за  мн. ч. и не бива да се бърка с„преговор"(повтаряне на нещо заучено), защото това са думи с различни значения.

предци - съществува само в множествено число;

премиални - съществува само в множествено число;

провизии - съществува само в множествено число;

пътни - думата вече не е съществително, а форма за мн. ч. на прилагателното „пътен"

разкопки - съществува само в множествено число;

разноски - съществува само в множествено число;

референции - форма за мн. ч. на съществителното „референция";

ританки - съществува само в множествено число;

ритми - форма за мн. ч. на съществителното „ритъм"

руни - съществува само в множествено число;

седмочисленици - съществува само в множествено число;

скрижали - съществува само в множествено число;

скрупули - съществува само в множествено число;

съдбини - съществува само в множествено число;

тиранти - съществува само в множествено число;

трели - съществува само в множествено число;

трици - съществува само в множествено число;

Уроки - съществува само в множествено число;

устои - съществува само в множествено число;

фекалии - думата липсва напълно. Защо? Не зная.









финанси - съществува само в множествено число;

хазари - съществува само в множествено число;

хали - съществува само в множествено число;

хлапетии - съществува само в множествено число;

хора - съществува само в множествено число;

хриле - съществува само в множествено число;

цвички - съществува само в множествено число;

чинели - съществува само в множествено число;

чорапогащи - явно такава дума вече няма, защото в речника са дали„чорапогащник", „чорапогащници" и т.н.

шалвари - съществува само в множествено число;

шорти - съществува само в множествено число;

шпроти - съществува само в множествено число;

шумери - съществува само в множествено число;

щипци - съществува само в множествено число;

янки - съществува само в множествено число;

Популярни публикации / месечен рейтинг