събота, 21 януари 2012 г.

Златен Пегас заминава за Полски Тръмбеш


Приключи четвъртото издание на Конкурса "Златен Пегас", организирано съвместно с в-к "Ретро" . Жури в състав Виолета Христова - Председател, Валентин Бояджиев - главен редактор и Недялко Недялков - издател на в-к "Ретро" определи следните награди:
 1 награда: 
Елена Денева - Полски Тръмбеш
 2 награда: 
Андрей Андреев, София
 Анелия Гешева , Видин
 Румен Денев, Казанлък
 3 награда:
Дими Луканов,  Роман
Райчо Русев - Райсън, София

 За сатира: Награда не се присъжда

 За карикатура: Валентин Георгиев - Русе





Монолог на жената, която хранеше птиците - Елена Денева

Да ти разкажа ли
за птиците и хората?
Аз имах цяло ято от приятели,
мигриращи начесто през живота ми.
И в клетките на краткото си лято
аз виждах как гнездят и как обичат
и как излюпват своите дървета-
короните на родовете стигаха
чак до небето, горе до небето-
а сетне някой някъде посичаше
последен клон и режеше крилете им.
А с други разминавахме телата си,
забързани към своите си югове
и никога не стигахме до тях-
зимувахме на болките си в севера,
зимувахме,
зимувахме,
зимувахме.
Сега треперят жеравно ръцете ми
и уча се на лебедови песни-
когато зная как да ги запея
ще тръгна пак да си намеря стряхата,
неслучен смях отдавна ще е срутил
последната ми крепост топлоесенна
и
дълго
дълго
ще кръжа
над себе си,
докато чуя Ятото небесно
и вкуся как се приближава
слънцето.
Вземи си залък- думите ми свършват,
опитай да нахраниш синевата си-
ще те разкъсат лешоядни истини.
Ще отлетя, когато съм готова.
Когато се науча на завръщане,
когато се науча на прощаване..
Виж шията ми как се издължава-
дали дошло е лебедово време
или вечерно раснат просто сенките? 

                                                                                     в-к Ретро, 20-26.01.20112

неделя, 8 януари 2012 г.

АГОП КАСПАРЯН / ДВАТА ВЪЛКА/ Сянката на Невидимия



Агоп Каспарян, известен с ника си Двата Вълка, издава дебютната си стихосбирка  "Разголване"през 2010 година, за своя 50-годишен юбилей. Той публикува в електронния сайт "Откровения". Напоследък обаче, го виждаме колко умело борави с перото на прозаик, затова в днешната рубрика "Автори в авнас" ще ви представим един от неговите разкази.



Сянката на Невидимия


на дъщеря ми Алис...

да помни уюта на сянката...






Навлякъл прозрачните дрехи на Самотата, той не дразнеше с невидимото си присъствие околния свят. Животът му - безинтересен филм, лишен от субтитри, на който така и не разбра смисъла, кротко го доглеждаше отегчен, в очакване на края. Дневното меню за наивници беше повече от скромно. Закуска с глухата надежда, обядваше с обещанията голи, а тъжната реалност всяка вечер му поднасяше пълна паница разочарование. Самосъжалението бяха постелите, сред които заспиваше. И така до следващото утро.
Всеки ден сядаше в парка на една издъхнала от варварските набези пейка. Имаше  място само за един и затова я харесваше. Така и не събра смелост да я сподели с някоя сродна душа. Често, заглеждайки се в сянката, която безформеното му от житейските несгоди тяло хвърляше на изронения  асфалт, я сравняваше със сенките на преминаващите щастливи хора. Неговата беше толкова невзрачна, че едва се забелязваше. Обичаше да храни гълъбите с остатъците от сухия хляб, наквасен предварително с водица. Те се събираха около него, но странно защо избягваха да влязат в сянката му.
     „И животинките разбират, че не струвам пукната пара” - разсъждаваше тъжно Невидимият и подхвърляше трохите встрани от себе си. Само едно недохранено, мижаво гълъбче, с настръхнала перушина, оскубана на много места, се осмели да влезе в сянката. Невидимият го загледа с интерес и го обгрижи бащински, с повече любов от останалите.
      “Ех, какво си ми смешно, оскубано пиле, също като мене” - говореше му той с любов, докато ронеше хляба.
Пилето свикна с него и го търсеше непрекъснато, ден след ден. Запомни пейката и времето, през което идваше Невидимият. И така, цяло лято то растеше, заглаждайки перушината.
       Пилето беше сираче.
       Спомняше си утрото, когато се събуди и майка му я нямаше. То напразно я потърси с поглед, надвесило се от стряхата. Но така и не забеляза тлъстата черна котка, която облизвайки се, влезе в порутената съседна сграда. Една стара гълъбица каза, че майка му вече оглася с тихото си гукане Райската градина на Господ.
      „Той е Бог всемогъщ и милостив, за какво му е моята майчица?” - разсъждаваше натъжено Пилето и си обеща скоро да го запита.
       Една дъждовна съботна сутрин Невидимият не дойде. Пилето напразно го търсеше с поглед, но – уви! Неусетно се спусна мрак, след ден, изпълнен в напразно очакване.
Виещата сирена на линейка разкъса гъстото като сирене среднощно спокойствие.
      "Тук минават много линейки и всичките плачат толкова тъжно" – даде си кураж Пилето, но дълбоко в малката му душица се загнезди лошо предчувствие. То не знаеше още, че това бяха стоновете на най-тъжната линейка в света.
        Пилето така и не успя да зададе въпроса си.
      „Сигурно днес ще почива. Нали Господ е почивал на седмия ден?” – помисли си Пилето, за което Невидимият беше  Бог.
Но той не дойде и на следващия ден. Не дойде и на по следващия. Пилето се натъжи много и все гледаше с нескрито очакване към входа на парка. Невидимия го нямаше.
       Благословените дни на безгрижието се бяха изтекли като бърза река и жадните пясъци на безпокойството алчно ги просмукаха...
       Пилето отново беше самичко...
       Забръскаха студените ветрове, листата бързо пожълтяха и заголвайки уморените скелети на дърветата, тъжно прокапаха по калната земя. На Пилето, свикнало да се храни от ръката на Невидимия, сега му беше много трудно да оцелее в суровото време. Все странеше от останалите гълъби, търсейки самичко препитанието си. Един зимен ден, бързайки за училище, мина някакво дете и както тичаше, изтърва баничката си в дълбокия сняг. Моментално изгладнелите гълъби я нападнаха и тя започна да се стапя под ритмичните удари на острите им човки. Пилето, огладняло и премръзнало, се впусна и то, но беше прогонено от ятото.
След малко направи втори опит и отново се оказа пред ограда от настръхнали гладни клюнове. Събра цялата си малка душица в шепа кураж, наежи перушината и се впусна за трети път, издавайки жални, отчаяни войнствени звуци, огласили заспалата градина.
Гълъбите се отдръпнаха моментално, не очаквайки такава безумна смелост...
         Пилето беше пораснало!!!
        След време нищо в парка не беше както преди.
Започнаха да подменят пейките с нови, боядисани в пъстри цветове, заравниха и нащърбения асфалт. Старата пейка, усетила края си, се вкопчи още по-здраво с немощните си ръждиви крака в земята. Така и не успяха да я изкъртят. Като че някаква невидима сила я държеше.  Накрая работниците, примирени със загубената битка, я оставиха в милостивата прегръдка на Времето. Тя все пак не пречеше на никой, забутана в крайната глуха алея.
Пилето често прелиташе над своето детство, запечатано в спомените. Като буйни диви коне, сезоните препускаха неуморно из календара на Живота. Но сянката на Невидимия винаги беше жива в мислите на Пилето и все така витаеше духът на добрината, с която беше отгледано. Тя щеше да го топли до края на земните му дни!
       Една мразовита сутрин децата намериха полумъртъв гълъб в парка. Те просто не подозираха даже какво значеше за него старата пейка, под която се бешe сгушил. Сянката на Живота бавно изсветляваше от премръзналото крехко тяло. Децата стояха, без да могат да помогнат. Гледаха с тъжни, неразбиращи болката очи. После тихо си тръгнаха...
       Тогава се промъкна огладняла, дебнещата в храсталаците Смърт. Котката, която винаги идваше навреме. Онази – черната!





                                     
© Агоп Каспарян. Всички права запазени

Популярни публикации / месечен рейтинг