неделя, 31 юли 2011 г.

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2

Мило дневниче,
Тук на морето всичко се променя много бързо... Преди малко умирах от скука на плажа, а сега съм върха на сладоледа. Тра-ла-ла- ла- лаа- лаа! Ще ходя на купона!
И ще се запозная с много филмови звезди и куп готини мъже.
Не, че в наше село село няма такива.
Като се замисля Киро от Долната махала никак не е за изхвърляне. Само че Киро го няма. Затова ще търся други готини мъже.
Само да сложа една мини пола като Мадона, ще види, той!

Ами к’во да види? Модният неонов тренд днес всички го виждат. Даже връзките на кецовете са светещи. Ходихме с Никиту на шопинг. Е, не е шопинг в Милано, а в мола, ама затова пък бяхме навсякъде: и в Зара, и в Терра, и в Мара... Никиту искаше да влезем и в модната къща Село, пардон - Сельо, ама аз й викам: „Стига простотии, бе Ники! На море сме, не на сельо!”

Да ти призная, Дневниче, тогава си купих най-новата ми неонова розова чанта и сигнално оранжевите ми сандали с платформи. Адски са!
А на купона ще съм с онази оранжева неонова поличка с дантелки, светещите ми зелени обувки с метален ток и лилаво-сигналния ми потник. /Дано да са му държеливи презрамките./
Защото довечера ще стана по-известна и от старата плажна кифла на Ина Герджикова. Освен това, може би и за мен ще напишат книга. Не, че обичам да ги чета. Обаче са едни шарени-и.
Всъщност „Плажният дневник” беше третата книга дето прочетохме заедно с Никиту. Даммм. Сега се сещам. Направо ще идем с нея при Ваня Щерева да ни научи на „Плажни упражнения”.
Но пък... може да минем и без упражнения и направо да ме снимат с Радина Кърджилова в няколко серии на „Стъклен дом”!
Дневниче, обичам те!
Бъдещето е розово и безоблачно като новите ми неоново-оранжеви очила. Мога дори да подскачам по плажната ивица както си искам! Тра-ла-ла-ла ла-ла...

Даммм...Никога не пейте и скачайте с 12-сантиметрови платформи, защото можете да паднете върху някоя динена кора. Ама те динените кори са на село, бе. Никиииииииииии!!!!Медуза-а-а-а-а!
Мило дневниче,
Винаги съм мислила, че медузите са едни добри и красиви същества. Такива бяха някога в приказките на Ариел. Сега седя с чисто новите си прашки върху медуза и не мога да мисля. В прашките ми има не само вода и пясък... Гадост!

Французинът маха с ръце и крака и обяснява нещо.
„Камон сава френчо, няма кой да те слуша!” Аууууу! Сочи си пакета и вика. „Пи-пи!”
Никиту обаче му се води по акъла и наистина го гледа странно в онази срамна посока между краката, после клати глава отрицателно и ме поглежда.Той продължава да скача, да си показва задника, после показва огромната халба с разредена мента и пак вика: „Пи-пи!”
Как ми се иска да го цапардосам, но нямам нищо друго под ръка, освен остатъци от гадната медуза, които извадих отзад.
Дневниче! Никога не прави тази грешка, да вадиш жива медуза с голи ръце, след като незнайно защо си имал неблагоразумието да седнеш върху нея. Голяма гадост е.
Няма да разказвам повече. Франсето донесе отнякъде една много топла бира и поля новите ми прашки с нея. Не знаех, че когато бирата е топла понамирисва на бабиното цукало. Не, че след тази случка мога изобщо да пия бира! Нейният ужасен мирис ме преследва все още.

Боже! Прашките ми от лилави станаха жълти и взеха да се разпадат. Сандалите - също. Какво ще правя сега? Никиту ми се смее. Не трябвало да влизам в морето с тях и да ги поливаме със сок от медузи и топла бира. В Терра продавали дрехи-еднодневки. Дали да не ги събуя? Тук всички ходят или голи, или увити в кърпите си.Само дето французинът ме зяпа много любопитно. А-а, не!Ще чакам готините мъже!

Пльоснах се най-накрая и аз върху пясъка като всички наоколо с идеята да подремна. Никиту и французина отидоха да пият бира, но аз за бира не искам да чувам, а „бонгалото” е далеч. Не знам дали не сгреших, но си легнах близо до силно окосмените и боядсани хора. Заслушвам се в разговора им. Скука. Все едно слушам баща си и майка си. Ех, да можеха нашите сега да ме видят. Наистина щеше да падне пердах..

Седя и зяпам в морето. А там... едни яхти. Чудо на чудесата! Гле-е-едам и си мечтая за малък круиз.
А!Ето ги готините мъже!
До мене спират двама загорели мускулести мачовци и един по-тантурест. Прилича на Здравко от Биг Брадър! Ей, аман от призраци! Трябват ни, викат, хавайки за яхтата! Рекламен круиз.
Ама,че късмет! Естествено,че ще стана хавайка. Макар че не съм дошла на морето да работя, а да си намерим с Никиту мъже, дето да ни издържат.
Майната ти, Киро!

Оу, дневниче! Никога, нкога повече няма да се кача на яхта!Първо тия излязоха големи простаци. Левият борд викат – мъжката тоалетна, десният – женската. Второ хавайки значело голи до кръста, окичени с гердани и китки, да сновем на борда, за да привличаме туристите. Трето, то това поне да беше яхта като яхта, а тя ветроходна.

Най-големият враг на яхтата е едно нещо дето му викат „гикът”. Ти бягаш, а той гледа да те цапардоса по главата. И никога не можеш да познаеш как и откъде. Другото нещо му викат „крен”. „Кренът” накланя коритото ту на ляво, ту на дясно. Да, ама на десен „крен” „гикът” бяга наляво, а на ляв „крен”– в дясно. Перна ме поне три пъти. После ми стана лошо и трябваше спешно да намеря женската тоалетна.

Ами сега! Къде беше тя? Дясно на борд или ляво на борд? Сетих се! Десен брод! За съжаление, точно тогава лодката смени "крена" наляво и цялата се омазах. Питам къде е банята, а те се смеят. Банята била "човек зад борда"!

Мило, Дневниче! Вързаха ме с едно въже и ме влачиха зад яхтата. Изгубих си неоновите оранжеви сандали. Останаха да плуват като оранжеви шамандури сред вълните. Вафличките по косата ми вече не са никакви вафлички. Счупих си три нокътя, докато стисках въжето. За малко да остана даже без оранжевите ми прашки... Да ми бяха дали поне едни водни ски!...
После... после трябваше да изсъхна.
А онази сцена на носа от Титаник с Леонардо ди Каприо и Селин Дион със сигурност е правена от каскадьори.
Затова сега лежа по корем на една пружина в гардероба ни, наречен „бонгало” и чакам да дойде времето за купона на Радила Кърджилова.
Майната ти, Киро! /следва продължение/


Джапанки и книжки © Всички права запазени.


Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 1 част

четвъртък, 28 юли 2011 г.

Скромен дар от Лариса Ангелова>>> джапанки и книжки

- Миткооо! Миткооо!
- Да-а-а!...
Започна се. Започваше се винаги щом седнеше блажено под чадъра със спортните страници. Тя поиска почивка - дойдоха. Искаше море, ето ти го морето. Искаше да станат рано, да дишат йодни пари - дишат. Той поиска само една бира, една! Но било рано. Лош пример за детето! Така, от две седмици. Какво да промени? От кого да поиска помощ, освен от Нептун... Но Нептун едва ли е имал подобни проблеми. Въпреки това Митко горещо се помоли да получи някакъв знак от могъщия бог, точно както в приказките - имаше само едно-единствено желание. Хвърли поглед към останалите мъже на плажа, но и те гледаха прекалено подозрително и отчаяно към морето. После за миг му се стори, че водата трепна, потъмня и изхвърли огромна пяна без да има вълни.
- Какво?
- Видя ли?
Нямаше смисъл да пита. Или щеше да обсъжда банските на пълните като нея дами или щеше да се оплаква, че онази двойка в далечината имат същата плажна хавлия. После щеше да започне да разказва стари семейни истории за роднините, които не бяха тук и не го интересуваха или за... Тя не говореше, а нареждаше ситно-ситно и не млъкваше, от което той се заравяше все по-дълбоко и дълбоко във вестниците.
- Митко, видя ли къде е детето?
- Кое дете?
- Нашето, кое?
- Аааааа... - усмихна се.
Веднъж и жена му да не знае. Но замълча и за да я подразни се заозърта за дъщеря им Малинка, макар да знаеше къде е.
- Как къде е - строи замък...
- Не, не строи замък! Не е и във водата. Да не си я пратил за бира?
- Не, Муци! – сега тя щеше да се намръщи на това обръщение, но това беше единствената минута на отмъщение от много време насам. – Пратих я да ти донесе кафе и... кроасани.
- О, колко си мил! Но нали съм на диета!
Е, пак няма угодия.
- Добре де, кроасаните са за мен, кафето за теб.
- Може – и тя му хвърли от онези палави погледи. Той мразеше романтиката и особено палавите й погледи, преди да си е изпил бирата и поел спортните новини, напук на всички мъжки представи за сутрешни ласки.
- А, ето я! – облекчение се плъзна по неговото, недокоснато от слънцето, теме. Внимателните й очи, щяха да го забравят и да се концентрират върху Малинка.
- Какво е това? – вместо да се зарадва, гласът й изтъня във фалцет на стар рокаджия.
Малинка стоеше в центъра на тълпа от деца, които я дърпаха за ръката.
- Какво правиш?
- И аз искам! И аз искам!
- Какво искате от детето ми!
- Сладолед, лелче...
- Не съм ти лелче! Малина! Какъв е този сладолед?
Детето чертаеше арабески с крачето.
- Ами... ти не даваш да ми опитват и ближат сладоледа, за да се пазя от болести, купих... на всичките.
- Да, да, всички ядохте, само аз не! – пристъпи едно момченце.
- Знаеш ли какво ще направя сега?
- Ще ми дадеш два лева? За още един? – Малинка повдигна към нея невинните си очи.
- Лелче, искам от оня, шоколадовия, с черешката отгоре...
- Марш под чадъра, наказана си! – лицето й смени цвета си толкова застрашително, че децата се свиха и отстъпиха назад.
- И вие марш! - но преди да се обърне към тях, те се разбягаха.
Митко се правеше, че чете, но плъзгаше доволен поглед. Сега ще се измъкне за бира. Съседът отдавна правеше нетърпеливи знаци. Дори имаше повод.
- Муци, да ти донеса студена кока-кола?
- Да, Митко, донеси ми студена кола. Какво е това наше дете? Защо е купило сладолед за другите?
- Ами, правилно, Муци! Е, поохарчихме се, но сега ще сме спокойни, че няма да се е заразило от нещо...
- От какво?
- Знам ли. Морската вода не ми се вижда достатъчно чиста...
- Е и ти, че кога е била чиста водата? Добре, хайде, донеси ми студена кока-кола и кафе – беше се поуспокоила, но гласът й отново набра височина. – Къде ми е кафето бе, детенце?
- Мамо, забравих...
- Нали, вие винаги ме забравяте! – но преди да се нацупи, Митко пъргаво се отнесе към близкия бар.
Не се беше забавил много между студената кола и трите бири след нея, но половинката му я нямаше. Детето си беше намерило някаква играчка и чоплеше с нея горещия пясък.
- Къде е мама?
- Ами, тя. Тя, е в тоалетната, тате.
След час мама не се върна, Митко започна да се тревожи за първи път от отпуската им.
- Къде каза, че е майка ти?
- В тоалетната на хотела, татко!
- Какво прави там?
- Как така, какво прави? – очите на момиченцето трепнаха учудено.
- О, не... – догадка изви устните му в усмивка. Не можеше да повярва на късмета си... - Разстройство?
- Ъхъ...
Потривайки доволно ръце, той се прибра в хотелската стая и с най-загрижения си глас попита през вратата:
- Муци, имаш ли нужда от помощ?
- Не, Митко, остави ме, моля те. Скоро няма да изляза. Студената кола ми преряза стомаха. Но може да е, дето плувах в морето. Уж нямаше вълни, а една ме заля и хвърли на дъното. Нагълтах се... Вземи детето и се забавлявайте.
Това искаше да чуе той.
В останалите дни Муци дори не ядеше, а тичаше към тоалетната. От принудителното гладуване отслабна. Но това не го интересуваше. Те с детето наистина се забавляваха. Малинка продължаваше да купува сладолед на всички, а той само й даваше по два лева на всеки пет минути и четеше.
Беше прекалено щастлив и не забеляза, че плажът бе някак неузнаваемо заглъхнал. Но той и без това не чуваше нищо около себе си, вглъбен в любимите си спортни колонки. От време навреме поглеждаше към морето и си казваше ”Какъв земен, не, морски рай! Благодаря ти, Нептуне, или ти там, който си! Благодаря ти за скромния дар!”

Джапанки и книжки © Всички права запазени.

Погледни пак от Константин Лаков

"При Капитан Коста" на Егейско море от Вида Пирон

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 1част

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 2 част

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 1 част

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2 част

неделя, 24 юли 2011 г.

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци >>> джапанки и книжки

Мило дневниче,
Казват, че човек е голям колкото мечтите си. Моите мечти не са кой знае колко големи, но за да се осъществят, трябва много спешно да да порасна. На мечти ли?... Не, на години! Всъщност имам само една мечта. Миналото лято четох „Плажният дневник” на онази невероятна девойка, онази съвременна, българска Джейн Еър... ъ-ъъъ-ъ. Остин.. както и да е. Тя обича да ходи на плаж и е сладка като кифличка, затова я наричаха през цялото време „Плажната кифла”. Малко е тъпо, но... как да го кажа? Да си „кифла” явно е много хубво. Четох, четох... И реших да стана и аз като нея. Колко прекрасен може да бъде животът, когато си кифла! Колко вълнуващ! Ето, вече свикнах с думата...

Мило, Дневниче!
Вече съм голямаааааааааааа!......
Вчера навърших 18 гдини!
Заминавам на море с моята приятелка Ники. Естествено няма да обикалям всички морски курорти, освен ако някой рекламен агент не ме хареса за фотомодел.;)
Имаме само една морска дестинация с Никиту и тя е „Смокиня”!
Верно, че пътят от нащо село Горно Одринци до Смокиня е доста дълъг, но може ли един път да бъде пречка за каквото и да било?

Мило, Дневниче!Сега ще си призная нещо много тайно!Никога не съм яла смокини. У нас на село всичко се ражда в градината, но смокини – няма...

Ура!
Двете с Никиту сме вече кифлички!... Къси поли, 12-сантиметрови токчета, потничета със силиконови презрамки, очила, розови плажни чанти (и книгата на Ина Герджикова, естествено). Ех, да можеше тате да ме види! Голям пердах щеше да падне!... Ама него го няма. Аз съм голяма!:) Дръж се, Смокиня!:)

Ъ! Дворът на "Смокиня" прилича на Зърнено-Фуражната кооперация в нащо село. Само дето повечко пясък са нахвърляли. Навсякъде е осеяно с едни малки къщички, като в приказката за „Снежанка и седемте джуджета”... Викат им „бонгала” Да ти призная, дневниче, на малката плевня зад къщи мязат, само дето са шарени... Питаме, за какво са тези „бонгала”. Плажната кифла миналата година за никакви бонгала не беше писала. С Никиту решихме, че са явно нещо като гардероб за куфарите ни. Ура! Външна баня и тоалетна като на село. Поне това им е на ред...

А смокини няма... Питаме къде да си наберем смокини? Имало наблизо „Градина” и „Каваци”. Знаем ги ние Градините и Бостаните. Дошли сме на „Смокиня”!

Ще ходим с Никиту на кафе, да видим някоя знаменитост в бара.
Божкееее, май виждам Калин Врачански! Пие кафе с тъмни очила на бара. Дневниче, трябва да се начервя... Никиту и аз се примъкваме н пръсти към него, ама токчетата ни много тракат. Я да минем по пясъка!.. УФ! Гадост. Трудно е да вървиш с 12- сантиметрови сандали по плажа... Сега ще седнем полееееееееека до него. Никиту поръча две чаши капучино. Трябва да отпиваме внимателно да не си изцапаме носовете. И е време да приложим онзи номер на двете мацки от „Плажния дневник”. Навеееееждаме се към Калин Врачански иии.. после назааааад. Пааак се навееждаме към него. Ха! На Никиту й се скъса силиконовата презрамка. Ужас! Това не е КалинВрачански!... Лелеле!... Тука едни минават покрай нас топлес...

Май е време да вървим на плааааааж. Намазали сме се с мляко за потъмняване на някои места, че на село, нали разбирате, никой не се пече „топлес”. Онези жени дето минаха най-безцеремонно покрай нас, сигурно са били много пияни да се разхождат така сутринта. Ами така е. Курорт! Едно шкембе за изтрезняване няма.

Дневниче,
никога не съм виждала толкова много голи хора на едно място. С Никиту седим като заковани и гледаме ту на ляво, ту на дясно. Половината от хората са много окосмени, а другата половина без нито един косъм – дори мъжете. Може би са два отбора, като Левски и ЦСКА. Една част от окосмените имат косми и по гърба. Една част от неокосмените нямат нито косъмче даже долу. Да се бяха малко позакрили де, с по-някое листо... Ау! Смокиново листо! С Никиту чак сега загряхме защо тука Смокини НЯМА!...

Както и да е продължаваме смело напред. И тук всички са съблечени. Има едни дето даже са си боядисали космите по гърба. Сигурно е нова мода. Това е моята пепляво-сива боя номер 69, Ланда Колор. И да искам не мога да я сбъркам.

Ей тука видяхме една супер изискана дама с индийско сари, сребърни гривни на краката със завънчета и шапка. Ще седнем до нея. Оу! Това не било сари, а само два плажни шала. Постла си ги и остана само по звънчетата.

Трябва да се слеем с тълпата, рече Никиту. Тя предложи да си съблечем потниците. Лесно й е на Никиту. Силиконовите й презрамки и без това се скъсаха като сваляхме Калин Донков в кафето. А уж целият „Стъклен дом” били тука за купона на Радина Кърджилова. Като и да е май наистина трябва да се поразсъблечем. Адска жега е. А и всички така или иначе са голи. Ще полежим и ще се престорим на заспали. Да можеше мама да ме види! Голям пердах щеше да падне! Ама нея я няма...

Лежим вече час и целите почервеняхме. Пушим пурети. Един дребен мъж с прашки три пъти идва и иска огънче на английски. После се извинява, че не говори добре езика, защото бил французин. Никиту хич не говори френски. Аз още по-малко. И английски едва разбираме, но той включи езика на краката и ръцете. Бил сам на почивка.Оплаква се явно. В бара нито една дама не го канела. Загубеняк! Коя ще го покани като не знае две думи на български. Никиту му се усмихва. Рита ме в кокалчетата. Ние ще го поканим довечера. Гледай я каква е отворена! Нека го кани. Аз имам по-големи мечти от някакъв дребен френски селянин. Плажната кифла миналата година не разгледа въпроса с чужденците.Чакам да се появи някой като Жоро!
Французинът носи огромна халба със зелена лимонада и три сламки. На село понякога ядем от една
паница боб, но никога не пием от една чаша. Французинът се хили и вика: „Дринк!” Може би така му е името. Я, това е мента, само че разредена с вода. И тука в кръчмата явно лъжат в грамажите и кръщават питиетата!

Мило дневниче! Французинът е досада. Гледа Никиту цял час само в „очите”. Скука! Отивам да поплувам в морето. Уф!Май трябва да събуя токчетата... Гледам, че в морето има много голи хора, като в селската баня.

Мило дневниче!
Плувам. На плажа е скука! Къде са готините мъже и великите приключения. До дискотеката има още много време. Гладна съм, а досега нито един мъж не ме е поканил на обяд. И как да ида с тези голи хора да обядвам ако ме поканят! До мен в морето спря един, гледа ме и ми вика. „Ти като си от село, що щеш тука?” „Ти откъде знаеш, че съм от село?” – сопнах му се аз. Изгоряла съм била като потник, вика ми той. Щял на цяло село да разкаже какви ги върша. Подлец! Халосах го с розовата си плажна чанта, когато една вълна ме подмина и му казах да се разкара. Отивам да пия един коктейл на бара. Ох, че ме ядоса този! Имам пясък и в сандалите, но това е най-малкия проблем!

Я, на бара сме аз и още една девойка. Барът празен - пустош. Кога ще пристигнат готините мъже?...

Боже, та аз я познавам! Сиана в сериала "Стъклен дом”! Оу-у-у! И тя е чела „Плажният дневник на кифлата”! Какво ще прави иначе тук? Седи, пише и подсмърча.. Сигурно и тя пише дневник. Давам и носна кърпичка. ‘Ти от приятелките на Деян ли си?” – пита ме Сияна. „ Аха”- успявам само да кимна. „Да те запиша за купона довечера, тогава...” /следва продължение/

Джапанки и книжки © Всички права запазени.

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2 част

сряда, 20 юли 2011 г.

Мистерии около "Мистериите на Хухла" от Йорданка Господинова

В Ивайловград имам много добри приятели и винаги с огромно удоволствие ходя там, но досега не бях ходила в Хухла. Ето защо бях щастлива, когато разбрах, че гостуването ни там съвпада с местния фестивал „Мистериите на Хухла”. Признавам, че интересът ми беше засилен най-вече от желанието ми да видя родното село на Ивайло Балабанов - поетът, пред чиято поезия винаги оставам безмълвна.
И така, в събота, към 19.30 ние се отправихме на там. Пътят е много живописен - чиста природа, широколистни дървета, млада трева, песен на птици. И ако не са съобщенията на мобилните телефони, които да ти напомнят каква е тарифата на гръцкия оператор, на територията на който без да искаш си попаднал, наистина можеш да си помислиш, че си в рая.
Село Хухла е на 6,5 километра от Ивайловград. Малко, бедно селце. Времето не е пощадило къщите му - камък по камък се свличат и потъват в забрава. Тук-таме може да се видят няколко добре построени, доста модерни къщи, които стоят като кръпки на фона на останалите.
Спираме на селския мегдан. Днес като че ли Хухла е успяла да призове всичките си чеда от близо и далеч - смях, хора, деца, музика. В очите на възрастните хора, живеещи постоянно тук, има светлина – днес те посрещат децата си и са горди, и са щастливи.
Тръгваме към върха, където е параклиса „Свети Илия”. Невероятно е усещането за мистика - божествена природа, бездънно небе и спомени за древни легенди.
И тъй като нашите приятели също са родом от тук започвам да си припомням техните разкази.
Хухленци вярвали, че причината за обезлюдяването на селото е липсата на вода. Легендата разказва, че всяка година по едно и също време на върха идвал един елен, който сам ставал курбан. Веднъж обаче еленът закъснял, пристигнал грохнал от умора. Не е ясно елен ли е бил или кошута, която кърмела малките си. Местните хора не изчакали естествената му смърт и го заклали. Тогава завинаги пресъхнал изворът.
Върхът зарежда с много енергия, с положителна сила. Ето защо хухленци, със собствени сили успяват да възстановят храма на върха. След неговото изграждане отново бликнал извор, за който и до днес се вярва, че е лечебен.
Стигаме до параклиса.Непосредствено до него е изградена открита сцена. Не липсват задължителните за народните веселия сергии, кебапчета, търговци.
Влизаме да запалим свещ и да се помолим.
В това време отвън вече започва програмата.
Стотици хора весело разговарят, търсят се, откриват приятели, с които не са се виждали от години.
На сцената вече излиза Нешко Нешев и неговият състав. Много пъти съм слушала негови изпълнения и много пъти съм се питала каква сила владее този човек, за да накара всеки път хората на крака да аплодират името му. Виртуозни импровизации, които спират дъха.
Тази вечер негов гост е Недим Налбантоглу.Роден в Къркларели през 1966 г.
За него Франция казва, че е "човекът, който дава живот и кара цигулката да говори".
Той наистина се слива с цигулката си, той танцува с нея - сякаш забравил за време и място.
Съвместният проект на Недим и Нешко датира от 2000 година като през 2001 записват албум в лейбъла Kalan Music. Името на пъвият им съвместен запис – „Balkan Messengers” става име и на формацията им и е представян многократно на различни сцени из Европа.
Вече нощта се е спуснала. И дали защото се честват Мистерии, или защото мястото е чудодейно, но луната в небето е огнена, алена и пълна.
Тук си спомням друга легенда, разказвана ми за Хухла.
Нощем на върха се виждала ярка светлина във формата на кросно, вретено или огнена топка, която с голяма сила се вдигала към небето и отлитала към Гръцко, а после се връщала и влизала в хълма. Нощите стават като полярните, като северно сияние, всичко се вижда, твърдят местните. Преди 2 г. огненият гостенин пак се е появил.
След вълшебното изпълнение на Недим и Нешко обявяват тазгодишният носител на наградата «Почетен селянин». Това е световноизвестният тенор Калуди Калудов.
И сякаш в тон с природната хармония прозвучаха канцонетите, изпълнени от него.
На сцената излизат жените на Свирачи- красиви, целите в бяло, с тъжни песни
Казват, че носиите на хухленки били по красиви от тези на Свирачи. Но през страшната 1913 година, в която в един ден били избити всички мъже и изнасилени всички жени на селото, носиите почернели - жените ги потопили в казан с черна боя и така оплакали мъката си. През тази година нито едно дете не се родило в селото - жените тайно пиели зокум и помятали заченатите в безчестие и срам деца. Както казват местните - Хухла е Родопският Батак.
Изведнъж от тъжните мисли ме изтръгва невероятна песен - на сцената е
Богдана Петрова. Ако наистина ангелите пеят, те най-вероятно звучат така.
Зад параклиса вече започва следващата мистерия- нестинари.
Чува се гайда и кавал. Всички хора са направили кръг около жаравата. Мъж и жена, една икона и погледи, отправени към нея-отблясъци на жар, усещане за топлина. И за сила.
Отново се връщам към сцената - там няма почти никой - всички още са при нестинарите.
На сцената, през цялото време на екран, без звук се прожектираха кадри от миналогодишните мистерии.
Погледнах и видях - от екрана гледаше Ивайло Балабанов. Възрастна жена, приседнала на пейка, беше подпряла глава на бастуна си, встрани Недим сякаш разговаряше с цигулката си.
А отгоре беше луната - същата, кръгла и тайнствена.
Сега разбрах, защо цяла вечер нещо в мен се бунтуваше - как е възможно в Хухла, в нощ като тази да не прозвучи нито един стих от Ивайло Балабанов. Нима с лека ръка забравяме най-великия хухленец.
Погледнах още веднъж немия екран, старата жена и цигуларя, и сякаш в нощта се чу:
„Една е луната над църквите
над църквите и над джамиите…”
Тръгнах от Хухла и вече знаех кое ражда космическата поезия на най-реалния, човечен наш поет и патриот.
Знам, че Мистериите на Хухла ще пребъдат във времето, че за много от участниците в тях някога ще се говори - те живяха по времето на Балабанов.
Но тук, в тази юлска нощ, на тази пределна земя, в която сятата с години омраза се преражда в приятелство, неговите стихове редеше само луната.

Национален конкурс за поезия в рамките на Яворови дни – Поморие 2011. Наградени творби.

Национален конкурс за поезия се проведе в рамките на Яворови дни –Поморие 2011.
Жури с Председател поетесата Маргарита Петкова и членове - Ваньо Вълчев-поет и Петя Казакова -учител по български език и литература, присъди следните награди:

Първа награда – Мариана Дафчева от гр.Асеновград за цикъл стихотворения
Втора награда – Илко Илиев от гр.Сливен за цикъл стиотворения
Трета награда – Лили Качова от гр. София за цикъл стиотворения

Край морето

Мариана Дафчева

Първа награда

Стоях загледан : едностайно

вълната гонеше вълна

в море – пустинно и безкрайно.”

/Край морето – П.Яворов/






Преди разсъмване

самотен вятър

оплаква

надрасканите рокли на медузите – булки нецелунати

с раздърпани воали,

повярвали, че могат да са пеперуди …

А често вместо в Пепеляшка ,

в поредната Кибритопродавачка

се превръща

Ариел,

ако не слуша.

Мечтателки морето не обича .

Недорисувани въздишки

върху платното на художник

вълните са.

Навярно само скришом водораслите

понякога успяват по гладката му кожа да нарисуват

слънце,

та било и то в зелено.

С черупките си мидите прикриват

случайно

приплъзнал се зад синьото

мастило

звезден смях.

Затуй е крехка същността на перлата.

И само пристъна разбира

как от черупката на мъртви риби

е направен,

избелен на медузите в платното.

Мечтите им скалата кротко носи

докато

надвисне като сянка над водите

и се превърне във прибой.

Тогава

с недорисувани въздишки

медузите

ще дотанцуват

палитрения танц на пеперудите,

а Ариел ще бъде Пепеляшка…

Преди разсъмване.

Вслушване в тишината
Илко Илиев

Втора награда

Очите ти отронват тихи истини ,

в едно небе , по-синьо и от памет.

Не са очи , а глътки обич плиснала,

не си жена , а песен във кръвта ми.

Ръцете ти са нежни бели стръкове

и се пригалвам в малките им длани.

Не две ръце , а радост непомръкнала,

това, което вътре ще остане…

А ти мълчиш , във сянката на думите,

самотен цвят , прикапал по поляни.

Така дочувам тишината , струнната ,

стоплена във индигово мълчание.

И в светлата си прелест , без да искаш ,

създаваш ноти от Любов и смисъл.


Адажио за мокър гларус

Лили Качова

Трета награда


Когато синевата завали

и впила дъх в дъха й чезна цяла ,

небето слиза с мен да помълчи,

лепи крило на болното ми рамо.

И пия непомерна светлина –

на крачка от живот и смърт,

на глътки лудост .

Или е повод пак да се родя –

във друго време някъде и друга.

Морето ще си взема.

В юлски дъжд

ще пея с рибите хорали,

с тях ще расна.

…А може би била съм там веднъж?

Търкулвам се –

сълза в око на гларус.

Наградените разкази в конкурса „Разказ на младежка тема” -2011,гр.Варна

За четвърта поредна година дирекция „Младежки дейности и спорт”, община Варна провежда конкурса „Разказ на младежка тема”. С всяко следващо издание интересът към конкурса расте. Тази година се получиха над 350 разказа от цялата страна.

Радващо е, че постъпиха много качествени разкази, в които бяха засегнати не само темите за насилието, неправдите и трудностите в ежедневието ни, но се появиха и такива, в които се описваха природните красоти на България, разкази от които лъха любов и чувство на принадлежност към род и Родина, разбирането, че младите трябва да живеят тук и сега….

Тричленно жури от известни варненски литературни творци – Коста Радев, Ангел Ангелов и Атанас Стойчев отличиха следните участници:

първа награда - Цветелина Тодорова Манова за разказа си „Молитва за смърт”. Цветелина е от Варна и е студентка в Софийския университет.
втората награда отново остава във Варна, това е миналогодишната победителка, преподавателката по литература Димитринка Веселинова Ненова. Тя получи наградата за разказа си „Преди зелената светлина”.
третото място заема участничката от гр. Русе – Албена Тодорова Тодорова с разказа „Това е България”.
Трите отличени разказа ще бъдат публикувани във варненското литературното списание „Простори”.





МОЛИТВА ЗА СМЪРТ



...Die Beine öffnen sich wie Scheren

Dann leuchtet heiß aus dem Versteck

Die Flamme aus dem Schenkeleck[1]



Когато бях на четири, баба ми ме учеше как да ловя пеперуди. Най-напред търпеливо изчакваше насекомото да кацне върху китните цветчета на любимото й розово мушкато и да разпери красиво крилете си. Приближаваше се бавно и безшумно изотзад и лекичко приклякаше, досущ като котка, готова за фатален скок. После с едно-единствено, добре премерено движение, замахваше с ръка и забиваше острия връх на иглата точно в центъра на мъхнатото кафяво телце – там, където се предполагаше, че трябва да бъде сърцето. В това време, скрита на сигурно зад огромната ленена тента на полата й, аз наблюдавах със странна смесица от страх и вълнение как пъстроцветните крилца на пеперудата смешно започваха да потреперват в ритъма на някакъв див, френетичен танц, непонятен за мен и за баба, която, както си мислех дотогава, знаеше абсолютно всичко. Обикновено това продължаваше не повече от десетина минути, след което насекомото внезапно замръзваше неподвижно на мястотото си, а баба ми подаваше триумфално иглата, като да беше пръчката на захарен памук, и казваше: „Готово е. А сега бъди добро дете и върви да ми донесеш дъскичка...”

Двете с баба забивахме тела на пеперуди в надгробни дъскички от черешови клончета в продължение на почти четиринадесет години. Докато един ден с мама не забихме черешов кръст над главата на баба и тя заспа вечния си сън под цветовете на липата и под сянката на двата мола, растящи като две злокобни, титанични гъби от другата страна на улицата. Същата година аз събрах живота си в куфара, разперих криле и отлетях надалеч в търсене на нови светове и пеперуди. Няколко месеца по-късно мама ми се обади по телефона – за да ми каже през сълзи, че мушкатото било увяхнало.

* * *

Стоя под душа и се взирам в плочките. Понякога просто обичам да стоя така – както казваше Рони „изпразвам поглед в гърлото на нищото” – за няколко секунди или за няколко вечности, кой би могъл да каже? Истината е, че нямам никаква представа, защото, когато остана сама в банята, стрелките на биологичния ми часовник престават да се движат, а тиктакането на света се връща към ушите ми единствено като неуловим за сетивата шепот. Безцелното взиране в плочките винаги помага да си спомниш кой си в действителност. Когато си спомниш обаче, понякога ти призлява. И изведнъж страшно ти се приисква да забравиш.

Рони беше едва на двадесет и една, когато му позволих за първи път да пише стихове от вътрешната страна на бедрата ми. Обичаше да казва, че съм перверзно-красива като венчелистчета на роза, смачкана от стар трабант. Идея си нямам какво точно влагаше в тези думи, нито пък в думите като цяло. Рони беше роден поет, а аз винаги съм била плачевно осакатена откъм всякакъв естетически усет за света. Спомням си само, че никога не ме докосна така, както се докосва жена – само пишеше ли, пишеше по кожата ми, като да беше платното на велик художник-импрасионист. Глупаво дете си беше този мой Рони, сега като се замисля, не съм съвсем сигурна какво точно ме накара да се влюбя в него и не само да се влюбя, ами и да си остана глуповато влюбена през следващите три години от живота си. Не съм съвсем сигурна и какво точно го свързваше с този негов парижанско-прасешки импрасионизъм, трябва да беше същото, което го караше постоянно да дрънка за прехваления му купизъм (него поне го запомних, но само заради Дама Купа, щастливата ми карта, когато трите с Моник и Саша играехме на бридж-белот, седнали на плочките на Паризер плац в четири и половина сутринта). Безспорно обаче винаги, когато се замисля за Рони, най-ясно си спомням за онзи негов любим датаизъм, който аз незнайно защо тъпо и упорито все си наричах „далтонизъм” и който несъмнено ще да беше породен от щурата му мания към механично точното запомняне на дати, с която само успяваше да ме ядоса.

Вбесяваше ме този Рони, казвам ви. С мазната си коса, с глупавите малки очилца с рогови рамки, с префърцуненото си дрънкане на богато парижанско леке, чиито мама и тати копат домати в Екс ан Прованс, Южна Франция и то не за друго, ами защото им е писнало да ринат мангизи и са решили да се оттеглят от социалния живот и да си починат. Мама и тати, които по цял ден си бъркаха в носа, чакайки търпеливо синчето им да се върне от чужбина и най-сетне да благоволи да си приключи докторантурата в парижката Академи де Бозар. Вбесяваше ме още, че в продължение на три години му се молих на колене да ми каже кой по дяволите е бил този Бозар, че е получил привилегията името му да назовава не какво да е, ами цяла академия. Той обаче никога нищо не ми обясни, а само се усмихваше всезнаещо насреща ми като да бях последната глупачка. Обичаше да ме разпитва. Защо ме е страх от пеперуди, защо никога не ям череши, как и защо съм решила да напусна родния дом и да се установя в Берлин. Рони не знаеше, че аз не умея да се установявам. Установих обаче, че той ме кара да си спомням как, няколко години по-рано, точно на двадесет и четвърти август, бях пристигнала на автогарата в Берлин и бях слязла от вмирисания на източноевропейска пот и на дърти напарфюмирани лелки автобус, завличайки след себе си куфара си и заличавайки с една-единствена крачка целия си досегашен живот, за да започна „всичко отначало”.

Когато си на деветнадесет години без четири дни, хората наивно си мислят, че ти е лесно да започнеш всичко от начало. По това време аз наивно си мислех, че хората са прави. „Отначало” спях по пейките на Централна гара, къпех се в тоалетните и се разхождах безцелно по пероните, като се забавлявах да сричам надписите по прозорците на заминаващите влакове. Кот-бус. Айзен-хютен-щат. Франкфурт-ан-дер-одер. Влаковете, на които никога не се качвах, в които пътуваха хора, чиито език не разбирах и чиито живот ми беше непонятен. Тогава все още не ми пукаше за хората. „Когато си на двадесет и пет и все още не си се загрижил за света и хората, животът ти е празен като смърт”, беше ми казала баба, ала аз не се страхувах. По това време възрастта двадесет и пет ми се струваше точно толкова далечна и недостижима като да кажем деветстотин тридесет и три.

Денем събирах „улики” – така трите с Моник и Саша наричахме бутилките от бира, кока-кола и минерална вода, които се търкаляха по парковете и по улиците и които берлинските клошари връщаха в големите супермаркети като Кауфланд, Лидъл и Ауди за двадесет и пет евро цента парчето. След това с припечелените пари ходех на кино. Понякога вечер, след като цял ден бях мъкнала торби из града и ръцете ми воняха на престояла „Пилц”, на засъхнала „Хайнекен”, на гранясала „Експорт”, а в джобовете на старите ми джинси подрънкваха монети от десет, двадесет и петдесет цента, обичах да се „усамотявам”, както казваше Саша. Хващах трамвая, отивах в Тиъргартен Парк и лягах на тревата – с разперени ръце и крака и с лице към небето. Спомням си как лежах така с часове, представяйки си, че съм английската кралица, пушех цигара, гледах облаците и се усмихвах сама на себе си. По-късно Рони ми обясни, че, ако не си се научил да се усмихваш сам на себе си, никога не можеш да се усмихнеш истински на другите. Малко нещо интелектуален онанист си падаше милият Рони, ала тогава на мен още не ми пукаше особено за него. Не за друго, ами защото по това време все още не го познавах. Тогава още не познавах и Саша, защото Саша все още живееше в Краков, а на Моник изобщо през ум не й беше минавало да зареже Ален и да се премести да живее в Берлин...

За известно време този мой бутилков бизнес ми се струваше толкова доходоносен, че съвсем сериозно бях решила да връщам бутилки в продължение на няколко години, да събера пари, да си отворя сметка в някоя банка, а след това да се запиша да уча в Хумболт университет. Макар че и представа си нямах кой ще да е бил този Хумболт, та да кръстят на негово име цял университет. После от събирач на стъкло внезапно ми се наложи да се преквалифицирам, за да се превърна в детегледачка и в продължение на малко повече от година се занимавах единствено с отглеждането на чудовищно разглезените Марк, Жанин и Мари Вигерт, чиито едри, мазни и червендалести като вурстове родители бяха дипломати и нямаха никакво време за нещо толкова отегчително и безперспективно като отглеждането на собствените си деца. Тъй като не говорех добре езика, за щастие не ми се налагаше да се затормозявам с разговори или други досадни форми на социален контакт. Вместо това перях опикани завивки и сменях памперси, докато не се научих да го правя с такова удивително майсторство и с толкова финес, че и Мери Попинз би ми завидяла.

Със Саша се запознах на дванадесети юли, точно в двадесет и един часа и двадесет и три. Заговорихме се, докато аз тъпчех памперси в боклукджийския казан за разделно изхвърляне на отпадъци, а тя от своя страна ровичкаше в съседния контейнер в търсене на стъклени бутилки. Контейнерът беше зелен и бутилките в него също бяха зелени, защото, ако не знаете, ще ви кажа – в тази страна хората имат отделни контейнери дори за различните видове стъкло.

В Берлин боклукджийските казани са пълни не с боклуци, а със съкровища – истински съкровища от жълти, бели и зелени стъкълца, ситно начупени, лъщящи на слънчевата светлина, досущ като камъчетата, които събирах някога, някъде там далеч-далеч, от другата страна на света, на другия ръб на времето, когато бях още малка, когато не познавах Рони, Саша и Моник, не познавах живота, не бях виждала мокрото розово дупе на Жанин и събирах стъкълца, клекнала на брега на морето, в очакване някоя вълна да захапе джапанките ми и да избяга с тях обратно към хоризонта...

Виж с Моник вече се запознахме при коренно различни обстоятелства. Когато я срещнах, бузата й все още аленееше от юмруците на оня нещастник Ален, който я пребивал от бой откакто била на седемнадесет, обаче тя стояла тъпачката, стояла си при него и си го обичала, защото, видиш ли, той я обичал. „Искаш ли да изкараш малко пари?” – това беше първото нещо, което я чух да казва. Вдигнах неопределено рамене. Че кой не иска...?

Устните на Моник несъмнено са най-съвършеното нещо в цял Берлин, а твърде вероятно и в цялата вселена. Заради тези устни тя имаше поне пет пъти повече клиенти от нас двете със Саша, взети заедно. Което всъщност не беше кой знае какъв проблем, защото ние с нея продължавахме да събираме стъкло и да бършем задници, което ни позволяваше даже да заделяме по някое евро за деня, в който щяхме „да постъпим в университет”. Имаше обаче нещо в устните на тази проклета Моник. Трябва да беше някаква магия, но нещо в начина, по който ъгълчетата на устата й се огъваха и хлътваха в трапчинки, по който се сбръчкваха в две съвършени вишнево-ягодово-малинови хармонички всеки път, когато се усмихваше... Да наистина, трябва да беше някаква магия.

За първи път се съблякох пред непознат, когато бях на двадесет и две. „Малиновски” – представи се той, без да ми подаде ръка, след което се зае да разкопчава панталона си. Ципът заяде и той започна да псува ядно през зъби. „Елизабет” – излъгах бързо, отмятайки кичур коса от челото си, твърдо решена, че през първата си нощ на подобна работа една жена просто е длъжна да носи име на кралица и маска на древноегипетска статуя. После опрях гръб о стената, затворих очи и се заслушах в тишината – от другата страна Моник тихо простенваше и аз неволно си представих как устните й отново се къдреха в малинови хармонички... Представях си, че съм мишена. После дулото на пистолет. Накрая се превърнах в безкраен тунел, вперил мъртъв поглед във връхлитащия срещу него влак. Когато отново отворих очи, розовите устни на изгрева вече бяха целунали прозорците ми. Бях сама, а от другата страна на стената не се чуваше нито звук – навярно Моник беше заспала.

„Знаеш ли... – казваше ми Саша – истината е, че в този сбъркан свят слънцето вече отдавна не изгрява от изток”. Саша беше романтична натура, досущ като Рони. Навярно затова и когато ги запознах, двамата толкова се харесаха, че решиха да се върнат заедно в Париж, да си направят дете и да се обичат до свършека на света.

От известно време насам обичам да пътувам сама. Качвам се на произволно избран влак и просто се наслаждавам на усещането от това да съществуваш в непрекъснато движение. Не правя нищо, просто съзерцавам. Насапунисаните личица, самодоволните усмивки, стъклените очи. Понякога обаче отдръпвам поглед за миг от цялата тая стъклена гавра, от цялата гарова бутафория и си спомням, че има и друг свят отвъд прозорците ми.

Веднъж пътувах с влак към Шчечин и съзерцавах пейзажа. За известно време пред погледа ми се простираше просто поредният никога-не-заспиващ град. След това влакът внезапно зави наляво и за миг ми се стори, че светлината на слънцето ще ме ослепи. После пред очите ми разцъфтя съвършената красота на ширналите се изведнъж безкрайни кротки полета с червени макове, с полегнала насред нищото спяща зелена трева, жужащи пчели и прехвъркващи в небето лястовици – цялата тази стряскаща пасторална идилия, пропита с дъх на с мащерка, на мента и на пеперуди, този безпогрешно функциониращ механизъм, в който аз някак си твърде удобно отсъствах – и внезапно се улових как си представям, че слизам точно тук, на никому непознатата гара, на ръба на света и в задника на нищото, как се свличам уморена на земята, коленича в пръстта сред хилядите, хиляди червени макове, танцуващи по вятъра и после... Как късам, късам, късам, мачкам, тъпча, хвърлям нищо неподозиращите им стъбълца, как унищожавам съвършената невинност на прекрасните им венчелистчета. Защото на този свят няма по-перверзна наслада от тази, която ни обзема, когато разберем, че сме успели да унищожим нещо красиво.

Понякога стоя сама на перона, гледам заминаващите влакове и се моля за смърт. Сигурно не знаете какво означава да се молиш за смърт, затова ще ви обясня. Гледам света през стъклените очи на витрините, докато светът ме гледа, сгушен удобно в пластмасовата си опаковка за еднократна употреба, и с цялото си сърце се моля за унищожението на цялата проклета човешка цивилизация. Мисля си за това как ми остават точно двадесет и четири дни до фаталния миг, в който ще стана на двадесет и пет и си отдъхвам, знаейки, че все още имам време. После се прибирам отново в глупавата си квартира, затварям се в банята, събличам си дрехите, кожата, костите, отлюспвам собствената си черупка, разцепвам собствения си пашкул, гледам се в огледалото и празня очите си...

Защото, съгласете се. Нищо добро не можеш да очакваш от себе си, когато баба ти още на четири години те е научила как се убиват пеперуди.





[1] ... краката се разтварят като ножици, а

от скривалището лъхва огън; и избликва пламък

от ъгъла между бедрата й...



ПРЕДИ ЗЕЛЕНАТА СВЕТЛИНА

Бясна съм! Триста диви котки се мятат в душата ми и ме раздират отвътре. Цепят ме като стар чаршаф и ме разпарчетосват отгоре надолу. “И слъньцю мръкъшю и катапетазма цръковънаіа раздъра сe на дъвое от горы до низъ٭“ (Марко, 13:3) Е, знам, „учèна“ съм, както казва префърцунената госпожа от втория етаж – да, чаткам ги езиците – нали уча в Хуманитарната, ама това не помага, когато ме залее яростта – мята ме в ъгъла, пльосва ме като мокър парцал и започва да ме въргаля в прахта – à иди обяснявай, че съм разумна и възпитана... Не знам как е при другите, но при мен е така – външно изглеждам бетон – спокойна, самоуверена, а вътрешно съм като пантера в клетка – обикалям вкръг, съскам, пронизвам с очи, а душата ми е ядрена централа – à натиснеш копчето, à съм се взривила и се молѝ отломъците да не те цапнат... Само мама ме знае и усети ли ме – приключва изведнъж разговора, излиза тихо и притваря вратата безшумно. Е, тогава става най-зле – надувам музиката, мятам се по корем на леглото, удрям с юмрук, а после захапвам месестата част на дланта си – там най не боляло – да бе, не боли, à опитай да видиш – мен си ме боли, защото цялата съм огнено кълбо от болка, честолюбие, его-мего, амбиции, комплекси – като цунами ме заливат и си правят с мен, каквото пожелаят. Точно тогава вземам грешните решения! Лампата свети червено, но аз се бухвам в тунела с рогата напред, за да се убедя лично, че идва влакът, а после изпълзявам размазана и се скривам в моята си пещера, за да си ближа раните и да се окайвам, а онова, черното дяволче, което живее в мен, съвсем невинничко ми подхвърля: „Пак те прецакаха, кифло напудрена, така е като не ме слушаш...“ И се започва една – мътна и кървава – в мен се надига цяла орда от главорези, заобикалят ме и започват да ме довършват – един влачи, друг хапе, трети ми се звери, четвърти се киска, пети ме нахъсква, докато ме направят „мат и маскара“ – пак цитирам бабèто от втория етаж... Ало-о, да-да, вие, старите чанти! Случайно да си спомняте как беше с хормоните – онези бесни легиони дето препускат из тялото ти от сутрин до вечер сякаш са индианци в прерията? Само повтаряте като развалена латерна: “аз като бях на твоите години...“ О-о, я не ми разправяй какво си правила на моите години, щото макар престилката ти да е била четири пръсти под коляното и да си била сплетена на плитки – прозрачна си ми като стъкло! Знам какви лимки са те били в главата и какво си можела да направиш, ама те е било бъз! Искало ти се е, ама си нямала куража! То за всичко в живота се иска здрави гащи... Глупости! Дрънкам ги едни... Ето го, сега пък онова, бялото, пак ме цайси. Досега си седеше кротко встрани, обхванало коленцата си и навело глава. Да си имам късмета – пратили са на мен най-утрепаното ангелче, дето „гък“ не може да обели, циври като първия ми ден в детската градина – тихо, безмълвно, само едни големи сълзи се отронват и капят, капят напоително... Как ще ме спасява, та то като болно коте се е свило в ъгъла на душата ми и мига уплашено, защото..., защото и аз понякога съм точно такава... Преди мама усещаше тези мигове и ме гушваше, както когато бях в инфекциозното, и тя денонощно стоя до главата ми и държа ръчицата ми, посиняла от абукати и системи... Господи! В душата ми е ад и рай! Не! Бояджийски магазин – понякога съм само блек енд уайт, понякога всички нюанси на сивото, друг път – цялата палитра от милион багри и нюанси... Понякога пък съм дискотека с най-нашумелите хитове, друг път – „Тъжен блус” на Сибелиус или вълчица по пълнолуние и вия, вия... А най-често съм само тишина и мъртвило на бойно поле след сражение и няма нито един жив, освен моята разпокъсана душица... За Бога, хора, аз самата не мога да се разбера, не съм си ясна, не се познавам, непредсказуема съм... Не ми лепете етикети, не си въобразявайте, че знаете какво става в мен, не ми давайте съвети... Съвсем се обърках... Всъщност искам съвет, отчаяно искам съвет, но кой да ми каже, без да ме издъни, на кого да повярвам?! Толкова съм сама, толкова съм уязвима, но колкото и да съм тъпа, зная, че трябва да си избистря нещата, за да взема решение, преди да изпълзя от тунела и да започна пак отново, пак отначало...

Не си говоря с нашите вече три седмици. По-точно с майка ми... Баща ми го няма вкъщи – инженер е на нефтена платформа край Норвегия. Замина преди четири месеца, скаран с мама... А аз пък сега се разминавам с нея като експрес, но това не ми пречи да видя, да усетя по-точно, че е пълна с тъга и прелива. Жал ми е, ама... не ми е жал! Нека! Който чете чужди дневници... Е, ако трябва да бъда честна – аз пък подслушвах като в турски сериал – пристъпях тихо до вратата на спалнята им и прилепях ухо... Сърцето ми тупти, ще се пръсне, всяка дочута дума се забива като игла в него и вече е по-надупчено от игленика на леля Ванче, шивачката, дето го носи на ръката си, докато оправя подгъва... Слушам ги и в гърдите ми се надига една вълна, която ме задушава и нещо ми стисва гърлото така, че зарязвам слухтенето, тичам до стаята си, пускам музиката и се хвърлям по очи на леглото... Какво им става на тези хора?! Побъркаха ли се? Какво не могат да разделят? За какво се карат? Винаги са се обичали, все хванати за ръце, все се гледаха в очите и дори аз, малкото момиченце, усещах, че на моменти съм излишна, но бяха такава хубава двойка, че хората се обръщаха след нас и аз се пуках от гордост като дочувах какво си шушукат. Беше... Не знам кога стана промяната, не съм усетила... Май преди две години, а може и по-рано – вечеряме, а баща ми взе да пуска телевизора – все нещо важно имало, все трябвало да чуе не знам кого си... Преди говорехме, обсъждахме, смеехме се на масата... Мама стана нервна, е, пак върши всичко, но някак машинално, усмихва се, но си личи, че в мислите си е на друга галактика, а като се върнат от гости, вместо да се затворят в спалнята, както преди – единият се лепва за компютъра, другият за лаптопа и дума не обелват, а аз снова като пощальон между тях и пре-предавам... После взеха да си мятат язвителни забележки като в народната топка – кой кого ще уцели, ама с гадни забивки и така се заиграват, че забравят, дето съм в стаята, докато някой не се сети да каже: „Стига! Не, пред детето!“ Ало-о, за кое дете говорите?! Кой е детето в къщата – аз или вие? Какво става? За какво спорите и се инатите? Вий речник нямате ли? Не може ли нормално да се обясните?!... Абе, май има нещо, усещам го и аз – баща ми смени дезодорантите, обръсна катинарчето и все е на обучение... Е, може да го е „обучила“ някоя специализантка, ама мама що се оставя? И тя е акъл, готина е, шеф на най-голямата одиторска фирма в града и всички танцуват около нея... Глупости! Пак моето развинтено въображение... Въобще не е така – нали виждам какво става – и двамата са амбициозни до посиняване, искат да растат в кариерата, хвърлят сили навсякъде, само в собственото си огнище забравят да слагат дърва. Мятат по някоя съчка отвреме-навреме, тя пламва, ама не може да стопли, свети, но огънят е миг и не може да грее... То да не е като онзи пън, нали учихме по фолклор, който на Бъдни вечер мъжете слагали в огнището, и цяла нощ ставали да го наглеждат и разпалват, защото, ако угасне – няма да има живот в тази къща през цялата година – ще дойдат болести, мъка, лошотии... Сега няма бъдници, няма огнища – има климатици, няма уют – има атмосфера, няма домове – има апартаменти... Как хубаво звучи думата „дом“ – дом-дом! дом-дом! – като звън на чан... хем нежно, хем призивно, хем събирателно... А сега сравни – а-пар-та-мент-мент –ментè – звучи като изкуствено осеменяване на крави... Бър-р-р, гадост! Бедните крави, ама и аз съм едно теле! А иначе съвети раздавам нон стоп – бюро „Компетенции всякакви“ – съученичките ми на опашка чакат при мен да споделят, да изплачат... Аз слушам и трупам – в главата ми е побрана вече цялата енциклопедия Британика от истории, сортирани в няколко направления – „тотално сбъркани“, „патки наивни“, „ужас, нямам думи“ и рядко, почти по изключение „светлинка в тунела“... Слушам и се чудя: “Бе, ти имаш ли мозък в главата си?!“, ,,Е как така ще му се предлагаш на оня мухльо, не го ли виждаш, че главата му е куха като на миналогодишен лешник?!“, „А, стига, де – ти нямаш ли грам самоуважение“, „Добре де, ти сляпа ли си, че се оставяш да те прави на маймуна“ – и ги дрънках всякакви, докато... не хлътнах самата аз. Въобще не разбрах какво стана и как стана... ТОЙ е в дванайсти клас и всичко живо от женски род в цялото даскало си пада по него и макар да виждах как ги сменя една след друга като тишъртки, на онова, националното състезание по старобългарска литература, бяхме в един отбор и го видях в съвсем друга светлина – целенасочен, сериозен, отговорен и аз тотално хлътнах не до шия, а до последния косъм... Е, опита се още след победата да ме целуне, но като се убеди, че номерата му не вървят и съм от друго тесто – смени плочата и вече три месеца е различен дотолкова, че му повярвах... Разходки, кино, барчета, пицарии, – всичко супер, държи ме само за ръка, гушва ме за секунда като „батковото“ и даже не се опитва да ме целува – първи дружки, интелектуално приятелство... Ама не! Има нещо опияняващо, което подкосява краката ми и кара сърцето ми да пърха, а онези уж случайни докосвания са като електричество, свиват стомаха ми на топка, а вечер са храна за мозъка ми дълго преди да заспя и да сънувам НЕГО – моя принц от моята приказка... Е, казват, че съм готина, гордостта на нашата гимназия, всичко ми се отдава с лекота, всичко ми е на място, имам чувство за хумор, танцувам салса, правя се на отворена, а „онзи“ въпрос не го коментирам с никого, защото го смятам за лично пространство и давам вид, че съм наясно и с него, но все по-често взех да се питам да не би да ми личи, че още не съм го правила... А иначе съм с по-синя кръв и от кралицата – не мога да падна толкова ниско, че да питам... А ТОЙ, усещам, че взе да хвърля погледи наляво и надясно – уж все е същият – готин, мил, но почна да дава вид, че го чакат и на друго място и аз виждам как очите ми все в мобилния и скайпа, живея, за да го зърна, дишам, за да го чуя и бавно потъвам, и се предавам, и съм готова на всичко за НЕГО... И ми е радостно, и ми е тревожно, и изпадам в паника, и почвам да рева, и да пиша в дневника, защото не знам кое е правилното – да бъда ли с него, или да не бъда... Не искам да съм като онези еднодневки, не! едночаски, дето минават от ръка на ръка и си мислят, че са печени, а всъщност са жалки картинки, та чак ми е кофти за тях, като чувам как ги наричат зад гърба им, макар сами да са си виновни... Аз искам при мен да е специално, неповторимо, единствено... И се гърча, но накрая решавам, че ще е ТОЙ и си давам две седмици срок да свикна с мисълта и да се приготвя за Събитието – взех да гледам разни филми и да се ровя в един сайт за тия, дето ще го правят за първи път, и... А стига, бе! Ужас! Направо щях да падна – че там половината са 12-годишни, не могат да напишат една дума без грешка, а дават акъл като професионалистки със стаж по магистралите... Стана ми гадно и набързо приключих с „образоването“ си. Пълен потрес! Не, че не бях чувала, ама чак такова чудо... Направо ме разбиха... Е, аз съм на 17, нормално е, макар и по тоя въпрос доскоро да бях на друго мнение, ама нали по-рано съзряваме и акселерация, и дрън-дрън, и бля-бля, та си промених мнението по въпроса, но истината е, че най-вече срещнах точния човек... И пак сърфирам в интернет, и изведнъж попадам на сайт, дето пък момчетата си обменят сиво вещество как да свалят гаджета без запецки... Чета и се смея на глас от простотиите им, но изведнъж ченето ми увисва... Чета и не вярвам на очите си... Не, тука има някаква грешка... Не, не може да бъде... Този е... друг, но чета собствените си думи, виждам ситуациите, в които сме били и като гръм от ясно небе ми светва, че всичко е само той да ме има, че се хванал на бас, даже щял да заснима със скрита камера... Заля ме вряла вода, стомахът ми се обърна и тичам до банята... Връщам се, пак чета и цялата треперя, а сърцето ми ще се пръсне... И все се надявам, че е грешка, но виждам „нашата“ думичка, с която само ние се наричаме... Пропаст и дълго падане... После рев, рев и безкрайно писане в дневника... Изключих си мобилния, скайпа и искам да кажа на някого, защото ще се пръсна, но аверчета – много, а приятели – никакви. Оказа се, че не мога да споделя с никого, с ни-ко-го... дори с мама, защото и нея я няма никаква – не, че не е вкъщи, просто не ме вижда и то не от вчера – само бележки по масата – „яж“, „умната“, компенсации в левчета плюс нов парцал на стола... Ало-о, социалните, и вие там, от закрила на детето и разните телефони на доверието – въобще знаете ли какво става зад вратите на апартаментите?! Ама един път, просто така, седнали ли сте не служебно и не в рамките на работното време да попитате първо вашия тийн, пък после чуждия, какво му липсва и то откога му липса... Хайде да не ви се бъркам в работата обаче да ви имам работата – всички сте служебни: и майките са служебни, и бащите са служебни, и учителите са служебни, и правителството, и всичко е служебно, и кой на кого служи на някого да му е ясно?!... Че аз всичко от компютъра научих – за цикъла, за секса и то при положение, че вкъщи беше нормално и имаше поне атмосфера... Ами другите, тежките случаи – дето пушат от пети клас, наливат се с бира от шести и правят аборти в седми? Родители?! Ами тогава – раждайте си децата и вместо биберон – тикнете им лаптоп в ръцете и си гледайте кефа, докато порасналата рожба ви дόйде на погребението... Ние, вашите информирани деца, ще си свършим служебното задължение и кой колкото научил от компютъра – толкова! Ще ви изпратим с еднопосочен билет в отвъдното, ама там дано да има вълшебно огледало, за да видите всеки миг на детето си, когато е имало нужда от вас – вие къде сте били тогава и какво сте правили... Има да се гърчите, ама нà-а, там ще сте, пред огледалото, и хем ще горите, хем ще замръзвате от ужас... После за пореден път пускам музиката, тръшвам се на леглото и мигам като моето ангелче, което пак циври и си няма никаква идея как да ме спасява... И така седмици – голямото мълчание! онзи ме пита какво става, но аз – сляпа, глуха, безмълвна, северният и южният полюс – 100% течен азот! А иначе гримирана, наконтена, говоря с всички през междучасията, най-вече с момчетата и се смея на висок глас, и давам да ме прегръщат особено, когато онзи мине покрай мен, но сърцето ми е кърваво парче и едва успявам да не ревна на глас, и всичко ми е в мъгла през деня, а вечер експлодирам и възглавницата ми е мокра като памперс втора употреба... После взех да мисля за отмъщение – няма смисъл да разказвам... Е, добре де... бях решила да спя с най-добрия му приятел... Е, знам! По-голяма простотия не може да има, но когато човек е бесен – не мисли... И все пак, колкото и да се надяваше онова, черното – чак толкова долу нямаше да падна, защото нашите поне са ме научили да се самоуважавам... Предпочетох да мигам „заето“ и да си гриза ноктите като бялото. Добре, че има броени дни до пролетната ваканция и никой няма да ме вижда и пита за нищо! Обаче точно тогава мама си взе отпуск и нон-стоп вкъщи. Кога за последен път е била у дома?! О-о, ясно! Тя, когато има НЕЩО, почва да чисти – мие, търка, лъска сякаш Доналд Тръмп ѝ е поставил задача и от нея зависи дали ще я наеме за стажантка... Знам аз, чела съм и Юнг, и Фройд – това чистене е като желание да оправиш бакиите, дето си ги забъркал, да сложиш в ред собствените си авгиеви обори, а освен това забелязах известно затопляне между родителското тяло – мама взе да си чати с баща ми до късно в скайпа, ама това е друга тема... И тогава, докато лазила и търкала с парцал и микроскоп в ръка, намерила дневника ми!!! Така я заварих – седи в хола и ме чака! Разстрелях я с поглед, дръпнах го, извиках нещо от типа: „Няма да ме видиш повече!!!“ и се заключих в стаята си!

Бясна съм! И ето ги онези триста котки, дето се мятат в мен и умора за тях няма, а аз съм нокаут – лежа, гледам тавана и се правя как не чувам мама, че тихо ми казва да изляза и да поговорим. Е тогава почвам да крещя: „Къде беше, когато АЗ имах нужда да говорим? Къде е баща ми и с него да поговоря? Дай ми 20 лева с тях да си говоря или онзи парцал, дето вчера ми го купи – хубаво да му наприказвам...“ Пускам музиката и рева, рева, рева... После – тишина. Кукувичката в коридора кука 10 пъти, после 11, после 12, 1 път , а аз си хапя дланта и се чувствам сам-самичка на света, и ми е жал за мене си, и за мама ми е жал, и за тати, и пак рев и сополи, и чувам, че нещо шумоли... Гледам – някаква червена хартия се подава из-под вратата и расте, расте, докато се превърна в голямо червено сърце. А стига тъпи номера! Но се подава още едно ъгълче и пак расте, и ... ето – второ сърце, после трето, четвърто и малки, и големи, после зелено, /сигурно е свършила червената хартия/, после жълти, бели и шарени... Така, гледайки, съм заспала... Стряскам се по едно време и виждам, че целият ми под е в сърца – купища сърца... Протягам се и вземам едно, а на него пише: „дай ам мако“ – това е първото изречение, което съм казала, а съм нямала и една годинка! Вземам друго и виждам мое стихче: “Морето малко е, /но толкова голямо /как да го опиша,/ тате и мамо?“ Всичките сърца са изписани! Аз вземам, чета и се усмихвам, а мама продължава да пъха – последните вече са от вестник и на тях е подчертала с червено отделни думи: “родители, пораснете“, “не си сам в тъмното“... Дръпвам нетърпеливо следващото, което се подава под вратата, но мама го държи и не го пуска – аз го дърпам и усещам, че ще се скъса, но за миг решавам, че няма да допусна да разкъсам ничие сърце, макар и хартиено, и... отключвам вратата... Мама се изправя бавно и две огромни, молещи за прошка очи, ме стопяват... Нищо не си казваме, само ме гушва на леглото и милва косата ми, докато просто заспиваме. На сутринта не ходих на даскало и ѝ разказах за онзи и как ужасно се чувствам – все едно три месеца отглеждам поле с безценни рози, а някакво си диво прасе за миг ги смачква и разравя, как боли от предателството и как повече на никого няма да вярвам, и никого няма да обичам... А мама ме гледа и казва: “голямото ми малко момиче, щом отглеждаш рози – трябва да бъдеш готова и за бодлите, и за пчелите, и за листните въшки, и за торта, но пък розите са прекрасни въпреки и независимо от всичко, нали?“ Говорихме до вечерта, не! през цялата нощ и пак гушнати една до друга... И тогава мама ми разказа за нея и тати. Е, аз и от преди знаех някои неща, но този път беше истинската история – нашите пет години били гаджета, но чак на абитуриентската го направили! Планирали го до най-малките подробности по желание на мама, за да бъде романтично-приказно, а всъщност била една смешно-непохватна, но наистина неповторима нощ, в която освен всичко друго, открили една голяма истина – любовта е извор с жива вода! Само и единствено от тях вече зависело дали той ще ги утолява цял живот, или ще се затлаче и пресъхне, а те ще ходят жадни и ще крадат, гребвайки от чужди води. Но каквото и да са научили в онази нощ, вече и двамата знаели, че ще бъдат заедно завинаги... Е, веднага след изпитите се скарали и се разделили, и всеки поел по пътя си, защото тати искал да учи в Чехия, пък мама – да са в столицата... И когато я поглеждам с ококорени очи, тя ми казва, че била сигурна в тати, пък и той ѝ пишел всеки ден по едно писмо, макар тя да не отговорила на нито едно от тях. И пак я гледам изумено, и тя пак се усмихва, и ми казва, че всъщност отговаряла на всяко писмо, но не го пращала, защото щяла да ги даде накуп на тати, като се върне и да стои до него през цялото време, докато ги чете... Така и станало. Оттогава са заедно... В просъница чувам как мама казва, че иска да остарее с баща ми точно като госпожата от втория етаж, дето все за ръка се държат с мъжа си, а по стъпалата той я подкрепя с думите: „Хайде, Ленче, хайде, моето момиче, още малко остана“. Промърморвам, че съм сигурна в това и наистина го вярвам, защото, когато мама иска нещо, тя го постига и с тази мисъл заспивам...

На сутринта ставам като кукуряк, целувка от мама за „чао” и за последен ден преди ваканцията тръгвам за даскало. На площадката широко се усмихвам на семейството от втория етаж, които заедно изхвърлят дори и боклука, а госпожата ми намига съзаклятнически и прошепва: “Знам аз за какво мислиш – кой ще е, какъв ще е, кога ще е ... От мен да запомниш, дете – човек да е!“ И нищо, че отдавна съм голяма, аз наистина съм все още дете – скачам през три стъпала и се провиквам, че ще запомня думите ѝ! И за пръв път ми е леко, и като никога не се спирам да чакам, защото розата на сфетофара свети ярко зелено и макар да съм на кръстовище, зная със сигурност – моят път е само един – напред и нагоре, осеян с цветя, вярвам – с прекрасни цветя!



ТОВА Е БЪЛГАРИЯ!

Монолозите на едно старо куче

Разказ



Родих се в малко българско селце, в един стар панер, покрит с дъхаво сено. И сега, като затворя очи, тоя мирис ме изпълва, облива ме топлина, като че още съм сгушен в мама и съм малък, а светът е една шепа място, изпълнено с много любов.

Първият ми спомен е как един слънчев лъч ме погъделичка по носа, аз прихнах, отворих очи и за първи път в-и-д-я-х. Прогледнах и ахнах. С мама бяхме на поляна – някакво чудо от избуяли треви, цветя, билки и гъмжащ, пълзящ, жужащ, цвъртящ и пърхащ живот. Хиляди аромати, кой от кой по-омайващ и опияняващ, ме връхлитаха от всички страни. Една калинка пропълзя по ухото ми, огромна пъстра пеперуда грабна погледа ми, подгоних я малко тромаво, но с щастлив лай и оттогава все така – тичам подир ... въздуха. Не знаех как да назова мястото, времето и състоянието си, но сега, когато годините ми вече превалят, мисля, че знам точния отговор. Мястото трябва да се е наричало Рай, а моето състояние – щастие. А може просто времето, мястото и състоянието ми да са се наричали Детство? Така го наричаме, докато сме в него, едва после разбираме, че тогава всъщност сме били в Рая, но не сме го знаели. Май Онзи, който реди делата на всички и всичко, така ни намига: първо ни дава, гледа ни как неразумно го пилеем, като деца си играем с диаманти, мислейки ги за бляскави камъчета, а когато разберем каква е наистина цената им, вече сме ги загубили.

Хе, като се замисля, на стари години съвсем съм заприличал на човек ... Кой знае дали пък наистина не съм човек, затворен в живота на куче? Или аз съм само едно странно куче? Хе – хе – хе, кой знае как наистина стоят нещата?

Обаче и досега помня, сякаш е било вчера, онова състояние на блаженство. Още гонех пепрудите, когато едно момченце ме взе за другарче. Мама ми беше казала, че така трябва да бъде, но пак ми стана мъчно, че се разделям с нещо толкова прекрасно като ... гоненето на въздуха. Но пък си беше късмет, защото в селото вече имаше съвсем малко деца – всички те изпратени при баба и дядо, защото родителите им били заминали на гурбет. Това, както ми обясни Моето Момче – вече така го наричах, и то така ме наричаше – значело родителите ти да са някъде много далеч, в друга държава, да работят , за да изкарат пари, това е като храна, но по-важно, така ми казваше, а ти да ги виждаш веднъж на две години. “Мъчно ми е – казваше с насълзени очи Моето Момче. – И ме е страх. Ами ако не ме познаят, когато се върнат следващия път? Ами ако аз не мога да ги позная? Ами ако не се върнат?” Като слушах това, и на мен ми ставаше мъчно. Още помнех какво е да ти липсва майка ти. Скимтях тихичко и за двама ни.

И двамата обаче бяхме късметлии. Имахме си Дядо. А Дядо ни показа, че имаме нещо повече. Не минаваше ден, без Дядо да не ни поведе нанякъде. Слагаше в една охлузена от носене раница малко хляб, сирене, шише вода, вземаше една тояжка и още с изгрева тръгвахме. Дядо ни научи не само да гледаме, но и да виждаме. Току спреше до някоя билка, обясняваше ни как се казва, какво лекува, даваше ни да я помиришем, на бас, че още мога да ги разпозная, или просто ни оставяше да видим каква съвършена красота има и в най-дребното нещо. С Дядо изкачвахме планински върхове, толкова високо, че можехме да докоснем облаците, а когато се разтикаше мъглата, виждахме като на длан половината свят и като да бяхме богове, го поздравявахме. “Ето, това е България, момчета!” Много ми харесваше това “момчета”, с което Дядо ни наричаше, и всеки път не можех да се сдържа – близвах го по ръката или по бузата, ако беше седнал, и мисля, че и той разбираше колко го обичаме. Наистина нямаше нужда от думи!

Впрочем, Дядо често казваше “Ето, това е България, момчета!” Изричаше го пред някое гигантско вековно дърво, пред ширнала се току-що изорана нива или пред жлътнало се поле пшеница; пред паметник или могила, пред подскачащо по камъните поточе или пред бавно влачещите се талази на някоя голяма река; промълвял го е, когато сме седели на някоя скала на края на Земята, след което е започвало безкрайното море; прошепваше го, когато слизахме в някоя пещера, дълбока като дяволско гърло, или когато видехме по стените рисунки, оставени преди хиляди години. Понякога намирахме малки керамични парчета със странни знаци по тях и тогава Дядо с часове ни разказваше какво е ставало по тия земи преди векове, разказваше за велики царе и люти битки, за предателства и безстрашни герои и накрая все така завършваше: “Това е България, момчета, в земята й са заровени много съкровища, костите на свети хора са положени в нея, България е съкровище, момчета!”

Аз, да си призная, много от нещата, които разказваше Дядо, не ги разбирах, но виждах как Моето Момче след приказките се намяташе с една постелка, правеше си корона от цветя, одялкваше една пръчка за меч и заедно водехме победни битки за славата на България. Друг път Моето Момче вземаше стария нож на Дядо и почваше да търси скритите съкровища. Аз му помагах с всички сили, с лапи изравях големи дупки и макар че така и не открихме някакво съкровище от злато, сега си мисля, че сме го били намерили. Ония преживявания тогава бяха истинското съкровище и цена нямаха! Дали съм осъзнавал тогава, че Раят за мен е Моето Момче, Дядо и България? Дали Моето Момче го е осъзнавало? Кой знае, бяхме деца, тогава все си мислиш, че по-хубавото е отвъд хоризонта, и го гониш ли, гониш ...

Един ден Дядо си отиде. Така казваха всички: “Отиде си”, но аз разбрах, че повече няма да се върне. С Моето Момче толкова много плакахме, не си мислете, че като съм куче, не мога да плача, толкова много плакахме, прегърнати с Моето Момче, че изведнъж пораснахме и двамата. Колкото до Дядо, той и досега е пред очите ми. Виждам го как откъсва лист здравец, помирисва го, усмихва се, после взема бучка земя, разтрива я между пръстите си, вдъхва и чернозема и, ако щете вярвайте, го чувам как казва: “Това е България, момчета!”

Останахме само с Баба. Тя беше добра жена и я обичахме, но беше вечно тъжна.

Всъщност, докато ние с Дядо бяхме обикаляли “Това е България”, селото и хората доста се бяха променили. Не знам колко време беше минало, малко не се оправям с времето, но като се огледахме, всичко беше различно. Сега мнозина бяха като Баба, тъжни. Повечето от по-младите хора бяха напуснали селото и бяха отишли я в града, я по чужбина, като родителите на Моето Момче, да търсят работа, пари или по-лесен живот. В селото бяха останали само самотни старци. Беше закрито училището, нямаше лекар и аптека, нямаше полицай и поща. Къщите, големи и хубави къщи, пълни някога с живот, деца и веселие, сега стояха празни и гледаха с избитите си прозорци като мъртъвци с оцъклени очи. Из селото се скитаха подивяващи от глад и изоставеност кучета, но и от тях, разправяха, повечето били тръгнали към града, както била направила още преди време майка ми. В малкото къщи, в които все още имаше хора, имаше и куче, което хранеха с по някоя паница от собствената си скромна храна в надеждата да ги пази, но почти всички къщи бяха обирани от пришълци роми, а местните и техните кучета живееха в страх. “Това е България!” – казваха всички с някакво отчаяние в гласа и унило клатеха глава. Колко различно звучаха Дядовите думи в техните уста!

Да си призная, и аз се страхувах. И от това, което плашеше всички, но и от друго. Моето Момче трябваше да отиде да учи в града. Щеше ли да ме вземе със себе си? Или трябваше да остана с тъжната Баба? Тя щеше ли да ме иска?

Когато не шеташе в скромното си домакинство и не побутваше нещо в малката си градинка, Баба най-често се молеше пред иконата на Света Богородица. Често плачеше и разказваше как миграцията (не харесвах тази дума, караше ме да настръхвам) е белязала семейството й. Големият й син не искал да живее в България при тогавашния режим (на тази дума винаги изръмжавах, има нещо недобро в нея) и веднага след завършване на гимназия нелегално минал през границата. Цяла година нищо не знаели за него – дори дали бил жив. Много пъти ги разпитвали, обявили ги за предатели и врагове на народа. Едва оцелели с малкия си син – бащата на Моето Момче. Той пък намразил избягалия си брат – заради него нямал настояще и бъдеще. Големият му брат се прибрал след две години. Бил обикалял разни лагери за политически емигранти – това бе станало с мечтата му за свобода. В България, родината му, веднага го тикнали в затвора, откъдето излязъл чак след години, след “демократичните промени в страната”, така го наричали, не че хората го разбираха много – много, така смяташе Баба. Но вече големият й син не бил същият. Нищо не го радвало, нямало живот в него. А брат му все така не можел да му прости. Заминал с жена си още с първата вълна емигранти. Не знаел език, нямал добро образование, работел само мръсна и нископлатена работа, но пак било по-добре, отколкото да е безработен в България.

“Това е България ...” - винаги накрая Баба оплакваше като на умряло, макар и тихо, като да оплакваше себе си. Нейното “Това е България” не знам защо сякаш стягаше сърцето ми като с обръч и аз скимтях от тази неясна болка, а Баба през сълзи ме милваше и повтаряше : “Момчето ми, момчето ми ...”, ама не бях сигурен на мен ли го казва, на големия си син с прекършения живот, на малкия, дето даже не го знаеше в коя чужбина е, или на внука си, който съвсем скоро щеше да я напусне, за да не се върне повече на село.

Чак не можах да повярвам, но Моето Момче ме взе със себе си в града. Дали за да не е самотен, дали защото бях част от нещо много хубаво, оставащо вече в миналото му, не зная. Беше ми мъчно, че оставяме Баба сама, пък и се притеснявах какво ме чака, затова целият се бях свил.

Градският Дядо, при когото вече щяхме да живеем, не беше като Дядо от село. Изгледа ни отвисоко – вярно, висок и кокалест беше, с нос като клюн на орел – но “отвисокото” в погледа не идеше от ръста. Беше някакво студено “отвисоко”. Със скърцащ глас старецът изджафка едно ”Псето – на село!” Но Моето Момче се запъна и настоя, че сме заедно, ако ли не – и двамата обратно на село.

Така и не разбрах какво накара Градския Дядо да ме приеме, по-точно – да не ме изхвърли. Трябваше да минат месеци, преди да ме допусне до себе си физически, още два пъти по толкова, докато спечеля доверието му и започнем да излизаме като стопанин с кучето си. Да си призная, в началото се чувствах направо ужасно. Всяка нощ сънувах зелените поля на село и Дядо. Ако не беше заради Моето Момче, щях да избягам, честна кучешка!

Отначало трябваше да се умилквам на Градския Дядо и да бъда по-нисък от тревата. Презирах се заради това, мразех и него. После разбрах, че той е един много ранен и самотен човек. Властта – так и не разбрах какво значи това, макар че Градският Дядо говореше за нея всеки ден, той май за друго не говореше – та Властта взела всичко на родителите му, фабрики, къщи, магазини, пратила самите тях в лагер, където починали. После Властта, ама някаква друга Власт, му върнала имотите, ама без фабриките, пък и, както казваше старецът, “за какво са ми сега, като съм стар и болен и животът ми е на свършване, целият ми живот отиде да се гъна в нямане и да мразя, сега всичко раздадох на дъщерите си, мъжете им го пропиляха набързо, подлъгани от разни мошеници, всички гледат само да се налапат, виж сега – затворени фабрики, опустели събарящи се сгради, хората като плъхове от потъващ кораб бягат от тая държава, то държава като държава ли е , това е България ...” Всеки ден слушах това – вкъщи, на разходка, зиме, лете; в душата и в сърцето на Градския Дядо май беше само зима. А минавахме покрай красиви нови и модерни сгради, паркове и градини, луксозни магазини и грамадни молове, паметници, широки магистрали – нищо от това не виждаше Градският Дядо. Дали ако тук беше нашият си Дядо, щеше да каже с широката си радостна усмивка: “Това е България, момчета!”?

Притеснен да не прихвана и аз от “зимата” на стареца, ми остана по-малко време да се притеснявам от все по-малкото време, което прекарвахме заедно с Моето Момче. Училището, приятелите, градският живот – всичко си вземаше своето. А когато отиде при родителите си в някаква чужбина, щях да полудея от ужаса, че ще остана завинаги сам в бетонната клетка на града, обречен на студа на Градския Дядо, или осъден да стана бездомно куче – едно от стотиците, с които беше пълно. Дали щях да открия пътя до село? И какво щях да намеря там?

Но Моето Момче се върна след два месеца. Беше някак различно – пълно с някакъв гняв, обида и амбиция. Започна да учи повече. Често на висок глас се заричаше, че ще отиде ТАМ, но не като мияч на чинии. “Там няма да гледат на мен като на низше същество!” Хем се радвах, че споделя с мен като с приятел, хем треперех вътрешно кога щеше да дойде часът на раздялата.

Когато ми каза “да си стягам багажа”, сърцето ми щеше да се пръсне. Уж знаех, пък раздялата пак ме свари неподготвен! После - от думите му, че отивам с него, през дългото пътуване, та чак до първите ми стъпки на твърда земя – всичко ми се губи в мъгла.

Не разбрах в коя страна отидохме. Миризмите бяха нови, езикът – непознат. Отначало се настанихме в общежитие за емигранти. Имаше хора от цял свят. Но никой не си беше довел кучето. Не знаех да се радвам ли на това. Дали наистина съм толкова близък и важен за Моето Момче? Или за него бях “Това е България, момчета”? Или – “жив щит срещу самотата”? Има ли значение? Заедно сме и това е достатъчно. Прекалените анализи са в състояние да съсипят и най-доброто приятелство. Мълчанието на домашните любимци (ех, дразни ме това определение, ама аз съм малко особено куче!), но не-словесността ни е едно от най-силните ни предимства пред човеците, да не си го отнемам, добре, че Моето Момче не знае какво наистина се върти в главата ми!

Та за живота ми в чужбина. Мога като емигрант, завърнал се без време, да се хваля пред съседите – като няма как да проверят. Мога и да се окайвам, на каква полза? През повечето време стоях сам. Един – два пъти излязох сам навън, но местните кучета ми изръмжаха да не им се пречкам в района. Аз съм бил само един навлек, който им яде от храната и се опитва да им отнеме от територията, както правели всички чужденци. Да се връщам, откъдето съм дошъл! Кой ме е излъгал, че “у тях” има място за всички?! Прибирах се с подвита опашка. Ех, къде сте, зелени родни поляни?! Единствената ми връзка с “Това е България” беше Моето Момче, което отдавна вече не беше момче, а млад мъж, както и аз не бях вече “момче”, но продължавахме да си викаме така – по навик и като връзка с предишните нас, с предишния ни живот.

Моето Момче работеше от сутрин до вечер – искаше да успее. И успя! Започна работа в някаква банка. Стегна си малкото багаж и се премести в хубав апартамент в добър квартал. Боли ме да си призная, но се поколеба дали да ме вземе със себе си. Все пак бях само обикновено българско куче! Нямаше да се вписвам в новия му имидж! Дали от сантимент или заради местната зоополиция – все пак ме взе. Да не му мисля толкова, мисленето ме прави тъжен.

Сега ядях по-скъпа храна, но пак стоях сам по цял ден. Поне ми оставяше пуснат телевизора. С времето се научих да въртя каналите с дистанционното. Все търсех зелените поляни на нашето село и никъде не намирах толкова хубави. Веднъж неочаквано чух по телевизора позната реч, после и песен, а накрая показаха и места, които много приличаха на ония, които бяхме обикаляли с Дядо. Не бяха същите, но бяха “Това е България, момчета!” Очите ми плувнаха в сълзи, не се смейте, сърцето ми плувна в сълзи, целият треперех, от радост ли, от мъка ли, от двете ли ... Оттогава все търсех тоя канал и се чувствах по-малко нещастен. Живеех с надеждата един ден да се върна, да се върнем при зелените поляни на нашето село в България. Нямаше как най-накрая моят човек да не забележи, че гледам все един и същ канал. “Мъчно ти е за България, а?” Тогава ми каза, че Баба от село и Градският Дядо са починали, да почиват в мир, а в селото бил останал само един жител. Много български села били опустели. “Няма при кого да се върнем! – така ми каза Моето Момче. - И няма защо да се връщаме!” Негови приятели се били върнали в България, няколко месеца напразно търсили работа, сега отново били по чужбина. Така и те били добре, и на близките си пращали пари, не че ние вече имаме близки в България. “Това е България сега, моето момче, не е онова, което ти си мислиш, и онова, което си спомняш!” След тия думи сякаш най-после напуснах моето село, този път завинаги. Силите ме напуснаха. Изведнъж усетих колко съм остарял. Свих се в ъгъла и нямах желание да мърдам оттам. Дори телевизора вече не пусках. Не ми беше нужен, за да виждам зелените поляни на България. Като затворех очи, пак бях там. С Дядо обикаляхме ли, обикаляхме, и всичко си беше същото. Който каквото ще да ми казва, България винаги щеше да си бъде “Това е България, момчета!” на Дядо!

Един ден Моето Момче ми каза: “Хайде, стягай си багажа! Не мога да те гледам такъв! Ще отидем до село, до нашето село, момчето ми, поне това ти дължа ...”

Не усетих как стана всичко. Пак бях млад, бях пале, сгушено до майка си в панер, покрит с дъхаво сено - колко силно и хубаво мирише! Дядо стои сред една зелена поляна, най-зелената, изпъстрена цялата с цветя, вика ме с ръка, смее се на радостта ми и през смях казва: “Това е България, момчета! Най-хубавата земя на света, момчета, нашата земя!” А аз тичам към него, тичам и всеки момент ще го близна по ръката ...

Обръщам се да видя дали Моето Момче идва след мен, още не го виждам, много бързо съм тичал, изпреварил съм го, но знам, че ще дойде. Тук са Дядо, Баба, тук съм аз, това е България, не може да не дойде!


източник: Варна на младите

понеделник, 18 юли 2011 г.

Горещниците насред „Кръстопътя на изкуствата”

15, 16 и 17 юли – трите най-горещи дни през годината. Съществува поверие, че доколкото градуса стигнат температурите през тези дни, същите градуси, но под нулата ще достигне температурата през зимата. Нито аз, нито двете шепи ентусиасти и за миг се стреснахме от горещините и потеглихме към новото приключение, наречено Кръстопът на изкуствата, и организирано от Весислава Савова и Веселка Христова, което трябваше да се проведе през уикенда в Долна Баня.
Сборният пункт ни беше на 16 юли в 10 ч. под огромния часовник на централната врата на Софийската гара. Събрахме се около 10-12 човека, и… на път.
Когато тръгвам към непознато селище, предварително изнамирам възможно най-пълна информация относно географията и историята му. Било то чрез познати, които са го посещавали преди мен, било по традиционния в последно време начин – допитването до чичко Гугъл. Какво открих за селището Долна Баня и покрайнините му?
Градът е разположен в живописната Долнобанска котловина, край десния бряг на река Марица. На юг се загражда от северните склонове на Рила, а на север опира в подножието на Черни рид, дял от Средна гора.
Мекият му планински климат, чистият въздух и наличието на топли минерални извори са превърнали селището в курорт. На територията на общината няма крупни промишлени предприятия, които да замърсяват околната среда.
В исторически аспект научих следното за този малък, но живописен град:
Венетица, Юрта и Койчовец са трите селища, образували в миналото при сливането си село Баня, а от втората половина на 19 в. преименувани в "Долна баня".
Има исторически сведения, че около 5 в. пр. н. е. по горното течение на река Марица е живяло тракийското племе "беси", занимаващо се основно с добив на руда: желязо и злато. Археологическите проучвания дават доказателство за живота по тези земи.
На един час от Костенец по т. нар. "Горен друм" в полите на Източна Рила се намират останките от Костенечкия манастир „Св. Спас“. Близо до него са открити останки от 2 средновековни крепости, 7 тракийски надгробни некропола с 27 могили, както и 3 отделно разположени могили.
В западна посока от града могат да се открият следи от две стари крепости, които и до днес населението нарича „Голямо градище“ и „Малко градище“.
Запазени са следи от античен и средновековен път - Долна баня е била кръстопътно средище на стария босненски път по посока Пловдив — Самоков — Ниш и със своите ханове е била важна спирка за пренощуване по Арнаутския път.
Към 1700 г. Хаджи Радослав от Костенец построява две сгради около минералните извори в горната част на котловината. Едната била изградена върху римски основи и днес е известна като „Римската баня“.
Вилна зона Долна баня се намира в източната част на Рила, в подпланинския пояс на Ибърския масив. Разположена от двете страни на поречието на р.Бистрица, зоната се състои от частни и ведомствени вили, туристическа хижа, хотел и винарска изба "Природа", почивна база на МВР, два плувни басеина, ресторант "Горски кът", планински дом- вила "Ибър", къща за гости "Ела", къща за гости с механа и лятна градина "Веселата къща".
Не е необходимо да прекалявам с историко-географската информация по отношение на това приказно и запазило своята чиста екосистема място. Който има възможност и желание нека сам да намери време и да го посети. Хората са гостоприемни и се стремят по всякакъв начин да разнообразят екотуризма по тези места.
Друга важна особеност за града, която научих предварително е, че там са събрани може би най-многото щъркелови гнезда, сравнено с другите краища на България. А щъркелът, както знаем е птица, носеща късмет, любов и най-вече… деца.
След като пристигнахме и се настанихме в хижа "Гергiница, oтидохме на поляните на комплекс „Природа”, където се състоя голямото литературно четене и представяне на различните видове изкуства, с които се занимават хората от този край. Хора като Ангелина Черешарова – с невероятния си глас и изпълнение с акордеон, Даниела, която рисува с мъниста, Малинка Симонова , която открива красотата в клонки и коренчета и я пренася при хората, рисува и прави кукли, Иван- дърворезбар и философ, г-н Мичев – бизнесмен, производител на вино, Митко – хижар, турист и краевед и естествено Веселка Христова, чиято стихосбирка „Жадни миражи” беше официалния повод за събирането.
Обединява ги освен това и още едно нещо– любовта към родния край, желанието им да бъдат там, да творят и да следват мечтите си и да оцелява духът им чрез изкуството. Дали пеят, рисуват, откриват красотата в дървото, творят я от парцали и мъниста или пишат думите, които ги изпълват – те са живи, истински и топли хора, хора от плът и кръв, също като самия теб.
Събралите се творци имаха за цел да превърнат задрямалото място в онова културно средище, което е било преди векове. Търсят и намират хора, които да ги подкрепят с труда и идеите си – Весислава Савова като водещ, Анахид Чальовска, Райчо Райчев и Балчо Балчев са само хората, които представиха книгата, a издателят и поет Красимир Георгиев бе не само почетен гост. Негова е крилатата мисъл, която е и ръководна в издателския му бизнес:”Нас не ни четат всички, но това не значи нищо, нас ни четат всички, които значат нещо”. Освен, че се носеше аромат на липи, мащерка, диви малини, по дърветата зрееха ябълки и черници, а до стиховете се лееше вино и билково Хелби, по ябълковите дървета висяха картини от мъниста и между клоните с вятъра се носеше песен, а на полянката на припек лежаха книги между дърворезбите.
След 20.00 часа беше продължението на литературното четене в ресторант „Арония”. Всеки, който имаше готовност и желание, можеше да рецитира свои стихове на фона на красиви рок и поп балади от 80-те и началото на 90-те години, които ги правеха още по-незабравими, защото са съпътствали младостта на повечето от присъстващите там творци.
На другия ден, след обяд с барбекю на открито и разни игри за разведряване на обстановката се отправихме към още една атракция щраусовата ферма Собственичката ни разказа такива интересни подробности за живота, размножаването и отглеждането на щраусите, че всички останахме доволни от събитието. Какво се оказва на практика? Поради характерните особености на тези птици, в диви условия е много трудно да бъде направен научно –популярен филм, описващ начина им на живот. Другото, което ми направи впечатление е, че това е едно от животните, които имат най-дълготрайна лоша памет и могат с години да помнят и гледат накриво човека, който им е причинил зло.
Легенда се оказа и израза „заравя си главата, като щраус в пясъка”. По скоро, когато наближи опасност откъм въздуха, появи се граблива птица около малките, родителите издават характерен звук и те падат с изпънати вратлета на земята, имитирайки мърша, докато не отмине опасността.
Щраусите живеят до 70 години и на практика започват размножителния си период от 4-тата си година нататък. Моногамни са, като най-често мъжкият се грижи за измътването на яйцето.
В последните години от щраусовата мас се правят различни козметични продукти, които имат благоприятно влияние към изчистване на белези и рани, изгаряния, псориазис, стрии. Но разбира се и те, както и всички останали не са панацея.
Едно щраусово яйце може да нахрани 6 човека и стига за 2 дози крем карамел.
Както при много други случаи, за да се върнеш отново на същото място, трябва да извикаш към планината силно думата Ехоооооо. Ако ехото ти отговори, значи това няма да е последното ти посещение там. Понеже съм си гласовита, ехото ми върна отговор. Което, поне за мен значеше: „До нови срещи пак тук, за есенния Кръстопът на изкуствата.”

Със сигурност има още неща, които могат да се кажат за тази среща на творци в Долна Баня: и за организацията на мероприятието, и за инициаторката Весислава Савова, и за приложниците, които представиха нещата си. Могат да се посочат още заглавия на книги, представени на тази среща. Ако някой се нуждае от по-подробна информация,снимки и факти, нека посети страниците на блог ART, чийто автор е Весислава Савова!

Популярни публикации / месечен рейтинг