събота, 23 февруари 2013 г.

ХАПЧЕ ЗА ПРАВОПИС: Пише ли се запетая пред обаче?



Една от новостите в пунктуационните правила е включването на думата обачесред примерите при вметнатите части, които не се отделят със запетаи. Това не означава, че има промяна при пунктуацията на обаче. Просто думата е добавена – вероятно защото често се огражда със запетаи, под влияние на английския.
И така, ще повторя, че когато се използва като вметната част на изречението,обаче не се отделя със запетаи.
След двубоя обаче у мнозина остана усещането, че “Барселона” спечели някак по инерция.
Фикрет обаче забелязва сълзите на Тахсин.
Говори каквото си искаш, никой няма да ти повярва обаче!
Налага се да направя уточнение, че според формулировката обаче се използва само като вметната част. Това за мен е малко неточно, защото думата може да изпълнява и ролята на съюз. Наистина, не е пълноценна синтактична част на изречението (подлог, допълнение или нещо такова), но все пак може да има и друга функция, която при това променя пунктуацията. Обясненията по-долу са мои. Те липсват в правилата, но произтичат от общия принцип, че простите изречения в сложното се отделят със запетаи.
Когато обаче се използва като съюз, свързващ две прости изречения (със значение ’но, ала’), пред него се пише запетая.
Устройството не иска да чете дискове, обаче може да ги записва.
Двамата се разделиха, обаче скоро разбраха, че не могат един без друг.
Ако обаче се окаже в края на просто изречение, което трябва да се отдели от следващото просто изречение със запетая, тя се пише:
Цяла нощ валя неспирно. Като станах сутринта обаче, слънцето вече се беше появило на хоризонта.
Дали пък основните правила за правопис и пунктуация не трябва да се издават с тълкувания? Иначе има опасност доста хора да останат с погрешни представи, например че думата обаче се използва само като вметната част и никога не се отделя със запетаи.
Източници: Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила. С.: БАН, Просвета, 2011, с. 103, т. 82.1; с. 104, т. 86.
Павлина Върбанова ;Блогът на Павлина

С "ЮЖНА КРЪВ" В БЯЛА И РУСЕ от Филип Дянков


Едно виртуално поетично приятелство прекоси България от Юг на Север, от Кърджали през Бяла до Русе за да оживее. Спешно и успешно южно кръвопреливане на Северната порта на България.


В денят на всенародната почит пред делото на най-великия българин, който народа зове Апостол, една кола, неприличаща на линейка тръгва със спешен екип – лекар, психолог и шофьор, в багажника с „Южна кръв”, „Самодивски клади” и „Огънят на любовта” да лекуват от любов и за любов.
На съмване, по теменужни изгреви,
сред бялата омара в утринта,
две самодивски длани непоискани
те мамят в тилилейската гора.
/Теменужен изгрев, „Самодивски клади”/

Да, за познавачите на съвременната поезия тук загадката пада. Доктор Йорданка Господинова и Виолета Михова тръгват да открият нови приятели, нови почитатели на Данина любов, която пулсира в ритъм „Южна кръв”. А защо Бяла? Защо Русе? Защо преди Кърджали? Отговора е само един – в Бяла има един сърцат Фил, който за хубава поезия дава и мило, дава и драго, и в началото на месец ноември още без уговорки, без „може ли” заяви: „Дани, Бяла и Русе те очакват!” Очакват да видят това чудо – земно красива поетеса с божествени стихове, стихове, в които са вплетени любов и лудост.


„Обичам те, до лудост неприлично
и някак странно влизам в твоя ден.
Знам, после тази нощ ще е различна
и много ще прилича на сатен…”
/Взривено време/

Слънчева Бяла ги посреща и себе си разкри – Янтра с моста на Кольо Фичето, Музеят на Руско-турската война 1877-78 година с милосърдна сестра баронеса Юлия Петровна Вревская и цар Александър ІІ. Скок назад във времето – в етнографската сбирка стан, маса паралия, трикраки столчета и бебешка люлка. Щракат апарати, закачливи усмивки, мигове чудни.
Срещата в кабинета на Кмета преминава в непринуден и откровен разговор за писането на стихове, за преломното време за всички сфери в живота.
17.30 часа е обявено начало. Кафе-сладкарница „Мираж” постепенно с гости се изпълва. Гости от малката Рози /на годинка и половина/ до господин Жулев – пенсионер на достолепна възраст.
18.00 часа – първи латиноритми подсказват – започна се! Владо Карадемирев умело направлява ритъма, кратко представяне на Дани Господинова от Фил, и любовта изпълни пространството и времето. Две дами – млади и красиви – Христина Пенкова и Анжелина Ангелова, ни водят в дебрите на Данината душа, на нейните любовни трепети, разкриват ни любовната природа и сладостта на живота.
Естествен преход - последното стихотворение „Вино”, гарнирано с майсторското изпълнение на Теодоси Спасов – "Девойко мари хубава", сипни ми винце да пия, напомнят, че вечерта продължава на чаша хубаво вино и сладки приказки за поезията и любовта, за поети приятели.
Сряда, пътуване до Русе, но пътуване и през времето. На сутрешното кафе долетя и новина – оставка на правителството. Всичко днес става извънредно … Но не и нашата програма…
Скален манастир „Св. Димитър Басарбовски” до Русе. Зареждане със символите на вярата, надеждата и любовта! Свещички за мъртвите, за живите и за България.


Град Русе, знакова дата – 20.02. На тази дата преди 135 години над Русе изгря свободата. Край на тежкото иго. Естествен център на тържествата – Пантеона на възрожденците, където са положени костите на Любен Каравелов, баба Тонка Обретенова и децата и, воеводите Филип Тотьо и Панайот Хитов.
Заедно с Анатоли Паришков – председател на дружество „Русофили” в Русе на среща с Генералния консул на Русия в Русе Владимир Климанов. Повода – номинацията на доктор Йорданка Господинова за поет на годината – 2012 на Русия. На чаша руски чай непринудени думи за съвременната поезия.
От 17.30 часа във фойаето на Регионална библиотека „Любен Каравелов” - ІІ етаж започва представянето на стихосбирката „Южна кръв” на д-р Йорданка Господинова. Отличната подготовка на домакините, в лицето на директора на РБ Теодора Евтимова и завеждащ „Връзки с обществеността” Станимира Цанева – Бакърджиева, екипа на Фил от предната вечер, китариста от Националното училище по изкуствата – Русе Александър Христов и народната певица Теменужка Маринова предразположиха публиката за по-добро попиване на дозата Данина любов.
Лилия Рачева – поетеса и журналистка от Русе представи поезията на Йорданка Господинова. Авторката призна своята любов към Русе – най-европейският град на България.
Две вечери, белязани с много любов, с прекрасни стихове и непреходни родопски песни. Песни и стихове от Орфеевата планина, които и в този „извънреден ден” показаха, че политиците и властниците идват и си отиват, а изкуството и в частност поезията, от Орфей и Омир, та чак до Дани Господинова в наши дни, вечно ще живее в нашите сърца, ще гори на „Самодивски клади” и ще бъде с „Южна кръв”.


Още снимки можете да разгледате тук



Венцислав Василев от Варна е победител в 12-тото издание на Националния поетичен конкурс „Любовта е пиянство или пиянство от любов”, Силистра 2013




Приключи работата на журито от 12-тото издание на Националния поетичен конкурс „Любовта е пиянство или пиянство от любов”, организиран от община Силистра и Литературно сдружение „Реката и приятели”. Победителите от всички 118 участници, бQHA обявени W 17.00 ч. в заседателната зала на Община Силистра.

Кметът на община Силистра д-р Юлиян Найденов награди победителите от националния конкурс „Любовта е пиянство или пиянство от любов“ организиран от дирекция „Хуманитарни дейности“ към Община Силистра.
„Светът на поезията е един своеобразен оазис сред проблемите и трудностите на ежедневието. Да твориш красота е особена привилегия и дар Божи, който трябва да се цени и съхранява“ – бяха част от встъпителните думи, с които д-р Найденов откри тържественото връчване на наградите от конкурса. На срещата присъства още г-жа Денка Михайлова заместник – кмет „Хуманитарни дейности“ в Община Силистра. 

Трето място в конкурса бе присъдено на стихотворението, изпратено от Елица Ангелова от Пловдив – „Гроздобер“.
Второ място със своето стихотворение спечели Драгне Драгнев от гр. Добрич – „От любов и възторг“.
Първата награда бе връчена на Венцислав Василев от гр. Варна – отличеното стихотворение е „Спасително въже“. 

Наградата на литературно сдружение „Реката и приятели“ бе връчена на Марияна Димитрова от Асеновград. 

Като за финал един от основателите на конкурса – Михаил Жеков подари на д-р Юлиян Найденов снимка от I- вия проведен конкурс и сподели, че е истински благодарен на общинска администрация за организацията и активната дейност по осъществяването му всяка година.

Първа награда - Венцислав Василев

Спасително въже

И тишината вече не мълчи,
а впива зъби в твърдата ни кожа.
Безплътен допир би ни утешил,
но в този свят такъв е невъзможен.
Настъпва вездесъщата тъга
и концентрично космоса превзема,
отнема ни от простото „сега”,
като създава сянката на времето.
От тъмнината в тлеещите чувства
издига се над погледа ни дим.
Сега е важно никак да не пускаме
ръцете си и в тях да устоим
на дивия потоп от разстояния,
в съня на безпокойството навлезли...
Не пускай боязливите ми длани,
не ме оставяй да потъна в бездната.

Трета награда

Гроздобер | Елица Ангелова
"Настана време - време за любов", Станислава Василева

Лозите тръпнат. Жадни мъжки длани
събуждат в гроздовете тъмна страст.
След всичките неслучени желания
узрява и уреченият час:

настъпва гроздобер - любовно време.
И въздухът на сбъдване дъхти.
И пише най-епичната поема,
в която сме герои аз и ти.

Струи в зърната сладост отлежала.
Откъсваш - сякаш правиш ритуал.
Душата ми е птица полетяла -
към Бога, който обич ни е дал.

Не е беритба, А свещенодействие. -
с ръка да скъсаш слънчевия плод.
Лозите тръпнат. И се ражда песен -
под този благославяш небосвод.




събота, 16 февруари 2013 г.

"АКО ТИ СИ ОТИДЕШ ЗА МИГ" Евтим Евтимов





С много обич, признания и цветя бе обсипан майсторът на българския любовен стих Евтим Евтимов по повод премиерата на новата му книга „Ако ти си отидеш за миг”, издадена от „Персей” нa 13. 02.2013 г.
Близо триста почитатели на поета препълниха най-голямата зала в Столична библиотека и коридорите около нея, за да получат автограф от твореца и да се докоснат до любовната магия на поезията му. Половин час преди началото всички седящи места бяха заети, бързо свършиха и допълнително внесените столове, колкото позволяваше пространството на залата, но верните почитатели на поета останаха и в коридорите, за да  се срещнат лично с него и да бъдат част от премиерата на последната му книга.



„Ако ти си отидеш за миг. Историята на една непозволена любов”, 
Евтим Евтимов
„Персей”,
с луксозна твърда подвързия, 
ISBN 978-619-1610-16-7,
с цветни илюстрации, 
160 стр., 
цена 14.99 лв.

Книгата излезе по книжарниците още на 5 февруари. Изданието с луксозна твърда подвързия и цветни илюстрации. Илюстрирано е с фотографии от личния архив на поета и репродукции на картини на талантливата художничка Ралица Денчева, която по същото време ще открие своя самостоятелна изложба в Париж.

Но книгата е и нещо повече - тя разказва в стихове и лирически любовни послания за непозволената любов на Евтим Евтимов с колежката му перо Петя Йорданова. Тя е вдъхновителката на шедьоврите му „Горчиво вино” и „Обич за обич”, но и самата е поетеса (по нейни стихове е най-известната песен на Маргарита Хранова „Устрем”). Обстоятелствата около връзката им излизат наяве за пръв път сега, половин век след срещата им и 30 години след смъртта на Петя.Тази непозволена, но голяма любов е емоционалният подтик за създаването на едни от шедьоврите на българската любовна поезия.


Когато се срещат, и двамата са женени. По-късно Евтим се развежда, но не задължава Петя и тя да го направи.
Двамата се запознават в средата на март 1964 г. в редакцията на вестник „Учителско дело”. Всеки от тях е чел стихове на другия, но сега се виждат за пръв път. По онова време Петя Йорданова е секретар на Дом на учителя, а Евтим - секретар на читалището в Петрич. При първата им случайна среща Петя заявява, че би искала да организират в Петрич гостуване на литературния кръжок към Дом на учителя. Тогава в него членуват поети като Дамян Дамянов, Георги Струмски, Андрей Германов… Десетина дни по-късно Петя се обажда по телефона на Евтим в Петрич. Уговарят гостуването на поетите за началото на април, по време на ученическата ваканция. На 4 април 1964 г. гостите пристигат. Евтим ги посреща, води ги на Самуилова крепост. Налага се да минат през река Струмешница. Докато минават през един брод, Петя се хваща за Евтим, а през него като че ли преминава електрически ток, а след това и чувството за особена близост.
Хубава жена, която не прилича на другите” - това си мисли той. Същата година пролетта е дошла по-рано и поетът й откъсва клонка с първите узрели череши. Вечерта има весела част - танци, закачки… Евтим кани Петя на танц, но тя отговаря: „Танцът ще го отложим за друг път и друго място”. Ситуацията е деликатна, защото някои писатели са дошли със съпругите си, както и самият Евтим.
В Ловния дом на Петрич, под греещите звезди в небето и над окъпания в светлини Петрич, Евтим излива чувствата си пред Петя. Тогава започва всичко и неочаквано родилото се романтично чувство отприщва мощната творческа енергия, която ще роди едни от най-великите шедьоври на българската любовна поезия.





Ако ти си отидеш за миг

Ако ти си отидеш за миг
ще заровя лицето си в облак
и тежко на земята тогава.
Нито дъжд, нито сняг, нито слънце,
ако ти си отидеш за миг.

Само мъка от там ще вали,
заличила последните стъпки на съня,
който с мен се разделя.
Нито дъжд, нито вик, нито сън,
ако ти си отидеш за миг.
Аз назаем не съм те прегръщал

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Днес ми стига,
че нещо съм дал.
Може ти да не дойдеш на среща,
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно,
та за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.
Може само веднъж да целуваш,
ала тази целувка една
да гори до последните дни,
до последния дъх и до гроба.
Стига заеми!
Стига везни!



вторник, 12 февруари 2013 г.

БЕЗДЪННОТО ЕЗЕРО от Румяна Пелова


На около 25-30 км от Перник, между Конявската планина и Голо Бърдо се е разпростряло село Друган. През летните ваканции често ми се случваше да гостувам на моята най-добра приятелка от детинство Катя, където баба й Катерина не правеше разлика между двете ни и ни чуваше като свои деца.
Та един ден баба Ката ни заведе до Бездънното езеро и ни разказа следната легенда:
Било преди много-много години, когато през Средните векове вилнеела черната чума – много села затрила, много народ уморила непрокопсаницата. Накрая най-старата и мъдра жена на селото, която изпълнявала ролята на баячка и лечителка, събрала останалите живи хора и им рекла:
–Нека двама братя-близнаци с рало направено от дърво близнак, в което да са впрегнати волове-близнаци да направят бразда около селото, през която чумата да не може да мине.
Както рекла, така и отсекла. Думата й била закон за селяните. Направили всичко както им казала и една нощ двамата братя-близнаци Друган и Драгия, вече момци за женене, изорали браздата. За майка им под сурдинка се говорело, че докато били бебета, дояла месечината и им давала млякото й, затова израсли красавци и снажни като пълния месец.
Наредили братята браздата и за лошата бабичка не се чуло нищо повече. Хората си отдъхнали и заживели, както и преди – в неуморен селски труд през седмицата и веселби на мегдана през почивния неделен ден.
След време единият брат Друган се задомил за чорбаджийската щерка от съседно село – Люляна. Лична мома била тя – къде както стъпела, рози никнели. Засмеела ли се – сребърни камбанки зазвънявали. Заплачела ли – маргарит се стичал по бузите й.
Тъстът на Друган издигнал дом-чудо за любимата си дъщеря и зет си. Като него втори нямало в селото. Докато другите къщи били плетени и измазани с тор и глина, къщата на младото семейство била каменна, с дълбоки мази отдолу, а отгоре, освен оджака, имало още три стаи – спалнята, гостна и стая за бъдещите му внуци. И трите стаи се отоплявали зимно време с кахлени камини.
Заживели младите в мир и сговор. Само че минала година- две, деца не им се раждали. Понесло се слух, че младата жена е ялова и това много им тежало и вгорчавало дните им.
Друган бил пчелар. Извън селото, на една горска поляна бил пчелина му – десетина кошери с пчелните семейства.
Един ден в края на юни, от един от кошерите старата царица-майка повела половината пчели и започнало роене.
Точно в този момент Друган бил при пчелина и виждайки плътната завеса от пчели тръгнал след нея, за да не ги изгуби. Вървял, вървял през гората, не се знае даже дали е запомнил откъде минава. Едва на свечеряване пчелите спрели в клоните на един могъщ орех, издигащ се по средата на мочурлива поляна. Наблизо се виждал стубел, а малко по-навътре в гората проблясвали на последните лъчи от залязващото слънце водите на Бездънното езеро.
Закачил на долните клони Драган тръвна, намазана с мед и маточина и докато роякът се настанявал в нея, той си подготвил място за нощуване в близките храсти. Нали бил брат-близнак – него магия не го ловяла и злите сили не го закачали. Та затворил той тръвната и полегнал да спи.
Към полунощ, когато луната била изгряла с пълния си блясък, Друган се стреснал в полусън от плясък на криле. Отворил очи и що да види: цяло ято диви гъски се приземили до водите на езерото и коя както докоснела земята, се превръщала в девойка, нагиздена в бели одежди, богато везани на пазвата със златна сърма и запасани със зелени пояси през тънките половини. Момичетата до едно били руси и синеоки.
Нахвърляли те дрехите си по поляната и се втурнали да се къпят в езерото. Друган очите си не можел да откъсне от тях. Досетил се, че това са самовили – свободни и с независима воля същества, които можеш да укротиш само ако им откраднеш премяната. Присегнал се без да мисли и взел най-близката риза, която била толкова ефирна, че се събрала в шепите му.
Но… в тоя момент избръмчал комар, избухал бухал  и завил вълк. Девойките в паника наизлезли от водата, грабнали дрехите си и полетели в тъмнината навътре в усоето. Останала само Невена-мома и като не видяла ризата си, уплашена заронила сълзи
Друган я съжалил и обещал да й върне дрехата, но само срещу един дар – моминството й.
Разлютила се Невена самовила, но нямало какво да направи и му се отдала. Ала за наказание му взела говора. Опитал ли се да каже нещо Друган, така започвал да пелтечи, че не му се разбирало нищо.
Прибрал се на другия ден младият мъж дома си при Люляна и нищо не могъл да й каже. Само се лутал като несвестен от стая в стая и място не си намирал.
Минали-заминали лятото и есента. Друган не се оправял, даже напротив – сядал край огнището в оджака и впервал поглед в една точка.
В чудо се видяла булката му. Що врачки и знахарки посетила – чет нямали. Какви ли не чудодейни лекове му давала – нищо не помагало. Силна била самовилската клетва, още по-силна любовта му към самовилата – нямало разтура.
Захванала зимата. В трите дни около Божич Люляна сънувала един и същи сън: незнайна руса хубавица я викала да излезе и й сочела нещо, като й правела знаци с ръце. Какво точно значело?... Младата невеста и трите пъти се сепвала и събуждала без да досънува съня си, за да може да го разгадае.
Минала и зимата. Отпразнували Цветница и Гергьовден. Дошъл и Еньовден. Люляна и няколко дружки отишли в гората на ранина да берат 77 и половина билки за толкова болежки и болести.
Случайно или не, но съдбата я отвела на същото място при Бездънното езеро, където Друган срещнал самовилата Невена.
Люляна минала през мочурището и спряла под вековния орех. Какво било учудването й, когато там видяла люлка с две почти тримесечни бебета-близначета – момченце и момиченце. Те плачели, та се късали, защото от два-три дена не били хранени. Под люлката цъфтели росени. Децата били бели и хубави и много напомняли красавицата от съня й. Едва сега младата жена си обяснила знаците на хубавицата. Тя я била молела да се грижи за децата й.
Набрала Люляна и китка росенови стръкове и като взела двете дечица се прибрала радостна у дома.
Там направила прясна отвара от цветовете на росен, звъника, тинтява и босилек и дала на мъжа си да пие. Още в същия момент той дошъл на себе си и сякаш събуден от дълбок сън й разказал премеждието си.
Люляна се досетила, че това са негови и на самовилата деца и щастлива ги притиснала към себе си. Отсега нататък щяла да им бъде като родна майка.
Кръстили ги на самовилското цвете – Росен и Росица, а понеже баща им бил пчелар, родът приел името Кованджийски…

Едва след години ми стана ясно защо приятелката ми беше руса и бяла, от дете – хубавица – та тя изцяло беше одрала кожата на баба си, самовилата. Тогава ми се изясни и етимологията на фамилията й Кованджийска – от кованджия, пчелар.

 Приказки от Румяна Пелова © Всички права запазени

вторник, 5 февруари 2013 г.

12 Национален поетичен конкурс „Любовта е пиянство или пиянство от любов”


Обявен е Националният поетичен конкурс „Любовта е пиянство или пиянство от любов”, който се провежда за 12-та поредна година от община Силистра.


Конкурсът е анонимен. Според условията изявата е за поети над 18 г., които не са участвали в последните три издания. Журито ще оценява само непубликувани творби.
Предвидени са парични награди и една специална – на местното литературно сдружение „Реката и приятели”.
Стихотворенията се изпращат на адреса на общината в Силистра. Победителите ще станат известни на 22 февруари. Подробности могат да се намерят в сайта на община Силистра.  http://www.paralel44.com/

Почина Леда Милева


На 93 години почина Леда Милева, писател, преводач, автор на стихове и пиеси за деца. Тя си отиде на рождения си ден - 5 февруари.
Леда Милева е родена в София през 1920 г. Дъщеря е на поета Гео Милев. Завършва Софийския университет, а след Втората световна война е ръководител на детско-юношеските предавания в Радио София, главен редактор на списания „Пионерска самодейност” и „Дружинка”, редактор е в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”.

От 1966 до 1970 г. Леда Милева е генерален директор на Българската национална телевизия. В едно от своите интервюта тя казва, че и до днес гледа телевизия, сякаш е директор и би променила много неща в съвременната телевизия.

„Аз гледам телевизия сякаш съм директор и се ядосвам на много неща. Ядосвам се как са облечени, ядосвам се как говорят, какви грешки езикови, неграмотно, и все ми се иска да се обадя на Вяра Анкова. Но не съм го направила, че трябва всеки ден да й звъня”, споделя тя. 

Мнозина асоциираха името на Леда Милева с популярното детско стихотворение„Зайченцето бяло”. Тя често казваше обаче, че го е написала случайно и не иска да я свързват само с това
.„То не би било толкова популярно, ако не бях попаднала в радиото. И привличайки разни хора почувствах и нужда от композитор постоянно да бъде при нас, защото без музика детските предавания много трудно биха били… и ми препоръчаха Петър Ступел, който беше студент. Уредихме си среща с него на пл. „Славейков”. Аз носех една папка със стихотворения, между които беше и „Зайченцето бяло”. 

От 1970 до 1972 г. е зам.-началник на отдел „Печат и културно сътрудничество” при Министерството на външните работи. До края на 1978 г. е посланик, постоянен представител на България в ЮНЕСКО, Париж. Била е председател на Съюза на преводачите. Автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски.

„Животът може да бъде хубав, ако знаеш къде е хуморът на живота. Хуморът е там, където има изкуство, където има човечност, където имаш приятели”, изтъкваше голямата поетеса. 
Автор e на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радио-пиеси, превеждани на английски, френски, немски, руски.
Написала е книгите "Заю на разходка" (1946), "Няма време" (1949), "Работна Мецана" (1954), "Мустакатият Иванчо" (1957), "Златоперко" (1965), "Влак-юнак" (1967), "Къде е хоботът на слона" (1983) и др.

Популярни публикации / месечен рейтинг