четвъртък, 18 декември 2014 г.

„Страхотните разкази" на Симеон Христов

Излезе от печат новата книга на Симеон Христов „Страхотни разкази”. Авторът е събрал част от най-добрите си произведения, някои от които за пръв път срещат своите читатели тук. 
    Всъщност това са истории със собствени истории. 
Последният от последните” се появява първо в сп. „Обекти” през 2014 г.
„Писма от рая" е заигравка с „Пощальонът” на Дейвид Брин, но е съвсем различен, естествено. Това е разказът, който, както признава самият автор, най-много обича. 
 „Децата на Директора” е номиниран сред 40-те най-добри разказа на „Златен Кан” преди няколко години.
 „Куково лято” пък е класиран на второ място (раздел Проза) в Четвъртия международен конкурс „По стъпките на лятото” – 2013, организиран от Фондация „Буквите” и БНР .
„Самотна” е публикуван първо в сп. „Осем” през ноември 2013г.
Останалите десет разказа виждат бял свят едва сега. Те са писани в периода от 2009 година досега.
 Магическият реализъм е любимият жанр на автора, а който е чел вече романите му „Водата пише” и „Букинистите”, знае че героите на Симеон обикновено са българи. Всъщност Симеон Христов е един от малкото съвременни автори, който не бяга от родните сюжети и дори съзнателно ги търси. Арена на действие в тях са горите, планините, малките селца, големите градове, Слънчевата система, подземни шахти на изоставени заводи, тавански стаи в кооперации…  Места, в които магията на духа намира своето лице в името на доброто. Интересен похват на автора е, че освен логичност и достоверност  магията се случва непринудено и съвсем истински  винаги дава външен поглед към действията на героите.
Накрая сякаш наистина вярваме. България е древна страна и чудесата в нея са нещо нормално. А може би лудите, които вярват в тях сме малко повече?.... А може би не всеки е роден да види и разбере чудото, което се случва  всеки ден с нас.
Ще ви оставя да решите сами коя теза ви допада повече, след като прочетете книгата "Страхотни разкази".





сряда, 17 декември 2014 г.

Коледа може да е приказка


Това е заглавието на новата книга на Павлина Иванова.
Писателката е родена в град Горна Оряховица. Любовта към поезията в нея запалва още в детските й години нейната учителка Йорданка Кирилова. Павлина започва да пише през 1986 година, без смелостта да публикува творчеството си – само в личните си дневници.
     През 2009 година излиза първата й книга „Дневниците на една селянка” – 1 и 2 част /проза/.
2014 година е щастлива за Павлина, защото тя най-сетне реализира своята мечта да издаде написаното в няколко книги. „Скитница-самотница” /поезия/; „Споменът жив” /разкази/; „Скитницата” /поезия/; „Щастливото три” /стихове/; „Кръстоносна луна” /поезия/ – в съавторство с Вили Димитрова;
В тези трудни за всички българи времена, Павлина не остава безразлична към чуждата болка и страдание. Книгите й винаги са обвързани с някаква кауза – посветени на жени, жертви на домашно насилие; дарения за Българската Коледа; а приходите от книгата й „Скитница-самотница” отиват за лечението на дете, болно от идиопатична анемия.

Коледа може да е приказка! Това доказва и с делата си писателката през тази така плодотворна за нея година.
„Коледа може да е приказка” е и заглавието на едноименната й книжка с разкази. В тях Павлина разказа за живота и смъртта, за любовта между хората, за състраданието, за коледното чудо, което идва при нас, ако вярваме в себе си и в близките си.
Това са истории, почерпени от живота, които днес идват да ни напомнят, че  още сме хора.
Представянето на книгата й ще се състои на 20.12.2014 година от 17. 30 до 19.30 в галерия Александър на ул. И. Денкоглу 9, гр. София. 

©Павлина Иванова - автор

четвъртък, 11 декември 2014 г.

Правото и поезията могат да си „сътрудничат“…

Христина Маджарова е родена в южното градче Елхово през 1992 година. Тя е само на 22 години, но вече е завоювала доста награди. През 2014 година получава награда на международния конкурс „Жени и вино, вино и жени“. През април същата година е отличена с наградата на организаторите в националния литературен конкурс „Белоцветните вишни“ - град Казанлък. През май от общината в родния ѝ град Елхово я удостояват с почетен плакет за заслуги в областта на културата. През октомври печели награда от националния конкурс „Дора Габе“ за млади поетеси и е сред 16-те финалисти в конкурса „Веселин Ханчев“.
Излезе от печат първата поетична книга на младата поетеса Христина Маджарова „И за любов да пишем е престъпно” – издание на „Български издател”.

Вълнуващ миг. Поетични рецитали, награди, представяния… Първа книга! Радвате ли се?
От известно време ентусиазмът ме е завладял, но сега сякаш усещам присъствието му по-силно от когато и да било преди. Мисля си, че радостта се е превърнала в състояние на духа ми. Красивите вълнения, трябва да се изживеят, за да бъдат оценени максимално. Старая се да им се наслаждавам.

А добър плувец ли сте? Как плувате в този литературен океан?
Определям се като плувец, който плува най-вече за удоволствие, изпитващ удовлетворение от посочения спорт. Съвременното българско поетично пространство по-скоро ми наподобява езеро, обитавано от странни риби – сред тях има и много ценни екземпляри, и много хищни, и доста непознати. Да плуваш в езеро е по-сложно. Стремя се да го овладея.

Много поети чакат този миг с години, а Вие още на 22 и вече с книга. Как се стигна до издаването на Ваша книга?
Безспорно съм от щастливите хора, получили възможност за изява. Аз избрах да търся начини, чрез които поезията ми и нейните послания да достигат до читателя, публикувайки първоначално само във Фейсбук. Но вдъхновението ми и фондация „Буквите“ явно са имали и други планове. През февруари тази година стихотворението ми „Есента е пияна“ бе отличено с второ място в международния поетичен конкурс „Жени и вино, вино и жени“. Именно това бе поводът, по който попаднах в полезрението на „Буквите“, а останалото е известно – появата на първата ми стихосбирка.

Токова млада и такива големи страсти в живота и любовната поезия. Може ли да кажем, че поезията е също Ваша страст?
Безспорно. Страстта присъства в моя живот постоянно под различни проявления – под формата на стимул, на механизъм, който ме направлява и като вдъхновение.

Вие пишете класически стих за разлика от много млади поети ? Това ли Ви прави така добре приета навсякъде?
Имам високо мнение за съвременния български читател и смятам, че той не би си позволил да цени високо творчеството на даден автор само заради формата. Силата на думите и желанието, с което се опитвам да докосна читателя, ми помагат да бъда приета.

Каква поезия обичате?
Обичам поезията, извираща от сърцето на един лирик. Поезията, която е изстрадана и отлежала, а не просто изкуствено подреждане на думи с цел създаване на завършен текст с ритъм. Разликата винаги е осезаема по начина, усеща се по начина, по който докосва хората. След подобен стих сме разтърсени. За мен истинската поезия е вълнуващата, връщаща ни към преживени емоции или караща ни да изживеем нещо непознато.

Любими поети?
От класиците ни обожавам Яворов, Далчев и Смирненски. А от съвременните български поети – Маргарита Петкова, Миряна Башева, Недялко Йорданов

Любима книга?
Трудничко ми е да посоча само една книга, но щом се налага, отреждам почетното място на „Нощем с белите коне“ на Павел Вежинов.

Какво Ви дава поезията?
Възможност да достигна до сърцата на хората, дарявайки им частица от моето сърце. Дава ми една по-различна чувствителност, породена от таланта да се удивлявам на дребните неща и да им отдавам значение. Поезията възпитава у мен вкус и стремеж към красивото.

Вие сте студентка по право. Чувствате ли се сега от другата страна на бариерата като поетеса?
От страната на престъпилите правните норми? Не се възприемам като правонарушителка. Правото и поезията могат да си „сътрудничат“, тъй като са насочени към човека и основната им цел е да му служат. Правото – като регулатор на отношенията им, а поезията – като израз на вътрешния им свят. А аз съм се докоснала и до двете. Как да не се чувствам богата!


Подарете един стих на своите първи читатели!
Подарявам им едно стихотворение, вдъхновено от Атанас Далчев.

ЛУДОСТ
Букви... разбъркани.
Разпиляха се датите.
За къде ли да бързам?
Ти нали не ме чакаш?
Поразхвърлих си дрехите,
хаосът предизвиках.
Ти открадна и ехото.
Нямам глас, нямам викове.
Поразкъсах си мислите.
Недовършени изречения.
Не такава ме искаш.
Затова ли изчезваш?
От съня. И от тихата стая.
Посещения – прекратени.
Утре няма да зная,
че си питал за мене.
И лекарството ще се включи.
И потича по вените.
Диагнозата – не научих.
Лудост? Или спасение?
Идвай всеки четвъртък.
Към обяд съм си „с всичкия".
После пак ще съм мъртва.
Ти нали ме обичаше?
Усмирителни ризи?
Предпочитам съблечени.
Не болеше от близост.
Ще ме помниш ли вечно?
Или само в четвъртък?
Тази стая притиска.
В тази стая съм мъртва.
Но смъртта е неистинска.
Просто нещо междинно
е животът в черупка.
Дишам, но без причина.
Всеки нерв изпочупих.
Лудостта ми приижда,
вече трябва да тръгваш.
Има следващо свиждане.
Има следващ четвъртък.

 © Христина Маджарова

Очакваме ви на 13 декември от 13 часа на Коледния панаир на книгата в НДК. 

вторник, 9 декември 2014 г.

Пътуване към светлината




 „Копнеж по слънце” – третата стихосбирка на Ивелина Никова, е едно пътуване към светлото в живота и в човешката душа. Това е книга, в която мнозина ще намерят себе си и своята любов, защото всичко в нея е истинско и по човешки близко. Без да са обособени в отделни цикли, има хронологично подредени стихове, визиращи влюбването, любовните терзания, всевъзможните прерипетии – пререкания, ревност, раздяла, тъга, очакване, надежда, вричане. 
Следват стихове за всеобщата любов – към децата, роднините, жената – даряваща живот и стихове за божията любов. Накрая – за следващ живот.
Какво е любовта? Сложен въпрос. Много автори са се опитвали да я дефинират по свой начин. Дали любовта е  сляпо, безрезервно доверяване на избраника на сърцето с надеждата за искрена ответност? Може би тя е многолика, затова някои стихове, сигурно ще се сторят наивистични на невлюбените, на изгубилите в задъханото си ежедневие способността да вярват в приказната ѝ магия, или на неоткрилите още невинния трепет в сърцата си. Ето една формулировка:

Навярно любовта е бяла приказка,
а розите са капки кръв на влюбени.
Вълшебство е дъхът им – истинско,
което в цветните ни дни се губи.
/Розите са кръв на влюбени/

Нима е истинско вълшебството в приказките? Защо не? Истината е това, в което вярваме. Любовта, подобно на водата, дава живот. Тя възниква като капчица и прераства в бурен океан, разтърсван от девет бала буря.

Девет бала любов и едно полудяло море.
Аз и ти… Между нас – синя бездна…
Девет бала любов. Вместо котва – сърце…
С теб потънем ли, в миг ще изчезнем.”
/Девет бала любов/

Но няма пълно щастие. Безверието, макар и епизодично, взема връх понякога

Разкъса се вълшебството на части,
 каляската е тиква. Ето, на –
 измамни са мечтите ми за щастие...”
/Размисли на Пепеляшка/

Лирическата героиня преминава през многобройни превъплъщения. Тя е индианка, осъзнала се Пепеляшка, неопитомена вълчица, Мария-Магдалена, кибритопродавачка, тъжна русалка, жена, дъщеря и майка – приела своя дълг и отговорност – засмяна, уютна, дълбока
...Като земята черна,
 живот родила в мъничкото зрънце.
/Жена/
След някак неувереното начало в „Не зная как да те зова”, се стига до категоричното разпознаване на симптоматиката:

Любов е! Щом душата като с нож
разрязва тъй болезнено на части!
/Любов ли е?/
Всеки може да познае и усети любовта, но не всеки  умее да я опише така вълнуващо. На фона на заливащия ни от всички страни така наречен модернизъм в поезията, Ивелина Никова ни предлага стройни строфи в класически стих. Нямам претенции личното ми мнение да изгрява някаква утвърдена тенденция в читателските предпочитания, но горещо препоръчвам това пътуване, към което пръв имах честта и привилегията да се приобщя.
На добър път към светлината, читателю!

©Красимир Тенев


понеделник, 8 декември 2014 г.

Вярвам, че мечтите, изречени на глас и написани, имат всички шансове да се сбъднат

Ася Сократова за новата си книга „Невъренд”  
Ася Александрова Сократова-Кяйчева е родена на 8 февруари 1979 г. в Стрелча. Живее в Пловдив до 2003 год. Завършва Български и Френски език в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Говори френски, нидерландски и немски езици.
Омъжена, майка на 2 деца.
През 2009 г. издава първия си роман „Сезони”. Пише също книжки за деца с псевдонима Фей Д’Ете.
През 2013 г. излиза вторият ѝ роман „На другия бряг”. За повече информация може да я потърсите на https://www.facebook.com/asya.sokratova

Скоро на книжния пазар ще излезе третата книга на Ася Сократова „Невъренд“ – съвременен роман, в основата на който лежат някои събития от последните две години.

 Как възникна идеята за написването на романа? Разкажете малко повече за написването му?
Всичко започна през 2012г., когато много ме вълнуваше въпросът за сянката, за човешката сянка. Направих дори такъв фотографски албум със сенки. След това реших, че искам персонажите ми да са 12, да са българи и да ги събера на моето идеално място. Ще ви издам нещо – наистина съществува такова място за мен и аз самата съм била на това място много пъти.
Персонажите си събрах впоследствие от социалните мрежи, всъщност точно преди една година. Пуснах обява във Фейсбук и останах приятно изненадана от факта, колко много хора искат да участват. Те бяха така добри да ми се разкрият, да отговарят на безкрайните ми въпроси. Дори може да се каже, че един от поводите тази книга да излезе, са именно те – моите персонажи, които са истински хора. От уважение към тях и към техните мечти поисках тяхното желание да се сбъдне – не просто част от живота им да бъде описан в книга, а мечтите им да станат достояние на българите. Вярвам, че мечтите, изречени на глас и написани, имат всички шансове да се сбъднат.

 Съзнателно търсена ли е асоциацията с имението на Майкъл Джексън „Neverlend”?
Да, съзнателно е. При мен всичко е съзнателно и е част от стратегия. Така щеше да се казва първоначално романът – Neverland. Почитателка съм на Майкъл Джексън. Един от персонажите ми е танцьор и той има великолепна мечта, свързана с неговата музика, която иска да осъществи, заминавайки за Neverend. Не забравям също за Питър Пан и неговия Невърленд. Помните как Питър Пан си беше загубил сянката и именно тогава срещна Уенди.

Първата част на вашата книга е съвременен вариант на епистоларна проза - разговорите между героите са чатове в скайп или имейли. Така ли общуват хората днес? Лесно с непознати в чата и трудно с близките си в реалността?

За мен те не бяха непознати. Някои ги познавах по-добре, други по-малко.
Нали знаете – „писмото не се изчервява”. Наистина се оказва, че хората проговарят по-лесно, пишейки, отколкото на живо. Но това крие риск – защото, пишейки си с друг човек, можеш да останеш с различни убеждения. Освен това всички искат да направят добро впечатление в писмата си. Никой не иска да разкрие тъмните си страни. Аз самата съм много по-добра, когато пиша.
Макар да съм човек на словото, наблюдавам и отдавам предпочитание на действията. Затова моите герои издават и доста противоречиви страни на характера си. Което не ги прави, разбира се, по-малко симпатични.
Аз само загатвам несъответствията в романа. В този смисъл писането от 3 л. ед. ч. много ми помогна. Да не давам излишни емоционални оценки на героите. Нека читателят сам да чете и да преценява героите.

 А трудно или лесно се изгражда сюжетна линия в такъв епистоларен вариант?
Парадоксалното е, че за мен трудните неща са по-лесни. И определено по-интересни. Бях си поставила за цел да изградя добри характери, да ги заведа на най-доброто място за живеене и да се опитам да ги убедя да останат там.
Също така включих българския фолклор в играта. Аз самата толкова се забавлявах през цялото време, че ми беше тъжно, когато свърши.

 Днес медиите ни заливат с риалити шоута. Вашето реалити не е ли малко подвеждащо? Все пак страната Невъренд не съществува. Всъщност Вие реалност или утопия сте търсили в книгата? Не е ли опасно да се правят такива социални експерименти?
Още от малка чета утопии и антиутопии (заради баща ми – той все такива книги купуваше). Живеем в България, тук е било благодатно поле за прилагане на всякакви утопии, неосъществени обаче, последната от които е комунизмът.
И аз се побоях в началото, че мога да повлияя по някакъв грешен начин на хората, но после сама себе си убедих, че моята утопия не е някаква идилия.
Идеята е следната – ако приемем, че сме човеци, които търсят себе си, и сме пожелали да надмогнем страховете и пороците си, няма никакво значение къде сме родени. Мечтите могат да се осъществяват навсякъде.

 Това ли е лицето на успелия българин? Емигрант, настоящ или потенциален, който все повече забравя своята национална идентичност? Не е твърде непредставителна тази извадка от 12 човека от българското общество?
Моите 12 са много добра извадка, при това подборът, който направих, беше много бърз и благодатен. Никак не е трудно да се намерят сред нас интелигентни, мислещи същества, които имат предимството да са чувствителни. Да се огледаме – тези хора са навсякъде около нас, просто са по-тихи.
Аз умишлено си запушвам ушите за мрънкачите. Ако се правим, че не ги чуваме, те най-вероятно ще изчезнат.
Всеки решава сам за себе си как да използва енергията и съзидателния дух, които притежава.
Дали ще ги пилее или ще се опита да бъде с нещо полезен на себе си и на обществото.

 Напоследък доста автори пресътворяват българската действителност чрез методите на магическия реализъм. Мечтател ли е българинът? Това слаба черта на неговия характер ли е или предимство?
Имам много добро мнение за българите. Не го казвам, само защото и аз съм българка.
Да, мечтатели сме, но не си вярваме достатъчно. Също така не се обичаме достатъчно. Това е, което ни вреди. Ниско самочувствие, липса на увереност. Човек би си помислил, че единствените повярвали в себе си са управляващите. Което е абсурдно. Затова много се зарадвах на протестите. Които съвсем не са приключили.
Има още много за какво да се протестира.

 Лесно или трудно се пише съвременен роман?

Трудно. Но за мен трудното, както казах, е лесно.
Трябва да се мисли за много неща. Кой ще го прочете, как да го напишеш, така че да се прочете от повече хора и едновременно с това така да е поднесено, че никой да не те обвини, че не пишеш художествено.
Добре, че тези мисли не ми минаваха през главата докато пишех. Написах романа в обедните си почивки на мястото, в което работя. Взимах си по един геврек и едно кафе и сядах на едно диванче. През цялото време имах чувството, че времето ми изтича. Което в буквален смисъл си беше точно така. Бързах да се съсредоточа в този един час, с който разполагах, далеч от всякакъв шум (не мога да пиша, ако около мен е шумно). Водеща ми беше мисълта, че искам да оставя спомен за преживяното от мен, на фона на губенето на време, което всички ние ежедневно упражняваме.

Книгата може да бъде прочетена безплатно тук -  http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=238

 Ася Сократова, 2014г.


Популярни публикации / месечен рейтинг