Връчиха наградите на отличените в поетичния конкурс Наздравица за любовта

На тържествена церемония в Градската библиотека „Паисий Хилендарски” бяха наградени отличените автори в Петия национален поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта”, организиран от община Асеновград. 89 поети от цялата страна са участвали във възпяването на любовта и виното, оповести Атанас Капралов, председател на журито, чиито членове бяха Валентина Радинска и Виолета Христова.

Победителите бяха наградени от зам.-кмета на община Асеновград инж. Мария Вълканова, като на заелите първо, второ и трето място тя връчи и плакет с логото на конкурса, изработено от художника Иван Любенов.

Първо място – Валери Станков, Варна
Второ място –  Бойка Андреева, Пловдив
Трето място – Светла Гунчева, Бургас

Поощрителни награди
Вася Василева, София, и Миглена Миткова, София

Награда за асеновградски поет
Калинка Милева и Атанас Георгиев

Първо място

Валери СТАНКОВ  

Невъзможна обич

…някой ден ще те повикам със последния си дъхв снопи сечена тръстика – и по туфи горски мъх,
есенна, така внезапна! – вихрулица в късна ръж,
къпа ли ме, или капна върху мен въртопче дъжд? –
мъж без ЕГН и логин, спал под моста на хотел, 
все ще ти запаля огън в някой стар, пробит варел,

ще ти стелна моя шушлек под смълчаните върби
и реката ще ти шушне светли рими – може би? –
Бог за теб ми ги е пратил – кратки като ултразвук,
ужасът – да съм писател, нека го живее друг! –
нас мъглите в светли роби да ни скрият в тих приют,
моя невъзможна обич! – ноемврийски вихри студ.

Обичам те до следващия ъгъл

…до ъгъла и малко по-нататък –
до някой следващ по-добър живот,
ако случайно нявга те изпратя,
гушни се в твоя топъл шевиот? –
вдигни яка, и – моля те, не бързай
да се качиш във първото такси,
без тебе булевардът хуква – бързей,

а в него няма кой да ме спаси,
градът, за други влюбени обител,
заспива – чужд, далечен и нелеп,
а аз крещя в несвяст срещу колите
ужасните си стихове за теб,
не помня някога да съм те лъгал,
без теб денят ми спира своя ход…

Обичам те! – до следващия ъгъл
на този невъзможен мой живот.

Бог е любов

…Бог е навсякъде до теб –
на улицата, вкъщи, в храма,
в чашлето с благия салеп,
което ти поднася мама,
в тревите, в утринния бриз
по тихите алеи в парка –
невям по някакъв каприз
край теб запалва си цигарка,
стърчи край болния от СПИН
или при лудите в Карвуна,
във погледа на твоя син,
когото ти насън целуна,
навярно плаче, ако ти
подминеш гладното сираче,
но и това ще ти прости,
че пастриш медното петаче,
дори за твоя стар баща
не ти, а Бог полага грижи,
и тъй – от хиляди лета,
Той земните дела ни движи,
пак Той ръката ти държи,
та вярно да животописва –
със мисъл – чиста от лъжи,
и на преблагости пречиста,
без диплома за богослов,
си знам, че Той ми е приятел…

На този свят дошли с любов,
Бог със любов ще ни изпрати.

Второ място

Бойка АНДРЕЕВА

*    *    *
ТРЯБВА ДА ЗНАМ, че те има
в едно малко градче на изток.
Пада и смазва зимата.
Хапе кръвта ми неистово.
Не мога да те достигна –
преспи в косите се свличат.
Валят в небето пресипнало
думи, които обличам.
Намятам ги като сбогом
и с тях отново замръзвам.
Искам по хоризонта
огънче към теб да плъзне.
Да блесне, да ти намигне
от един прозорец тъмен.
Животът не ни достигна
да се обичаме мъдро.
Но трябва да знам, че те има!
Иначе… как да живея?
А във окото на виното
се ражда дом за химери.

Тракийска песен

Цветът на виното е същият, какъвто беше в първата ни нощ, царю…
Червен като развятата над здравото ти рамо мантия…
Блестящ като очите ми и като сватбената огърлица,
която ми дари по сватовете.
Дълбок като обятие.
Не ми остава много време наздравица да вдигна.
Зидарите работят здраво и скоро мрак ще скрие
чертите ти, косите ти.
Ръцете ти, любими…
Отвъд стената конят цвили и диво пода рие.
Не съжалявам, Терес.
Нито миг не бих сменила с времето,
живяно някога без теб.
И затова те следвам
дори сега, дори и тук.
Навсякъде, владетелю.
Във земния ти път, сега – и във небесния.
Фиалата потрепва леко и виното напира.
Една идея по-горчиво. С един живот по-кратко.
По хълмовете ненапразно бучиниш събирах…
Помръква златната ти маска. И пътят е обратен.
Готова съм.
Сега остава наздравица да вдигна.
За теб, за любовта, за мен и за живота, Терес!
Отвъдното е само сън. И скоро там ще стигнем.
Но двама – значи живи, Терес.
Но двама. Значи вечност.

Трето място

Светла ГУНЧЕВА

Като лебед

Тя е статуя. Карарски мрамор.
Господ ваял дълго, много дълго
и не сбъркал никъде, дори със грамове.
Спуска се денят по хълбока й

и подготвя своето любовно ложе.
Светлината му се притаява в ниското
като в чаша вино. Може би
ще успее някак да не я разплиска

и да пие цяла нощ от нея.
Може и да коленичи.
Може даже и да занемее.
Лебедът-мъжкар така обича.

Лек

Надеждите?... Те са на дъното на тази чаша.
Над тях е цялата мъзга на зърното,
наливана от слънце и вода, опрашена
от пъргави пчели, от рая върнати,

за да помогнат да намериш лек за болката.
Но болката… за нея няма изцелител.
И никой даже не те пита колко е.
Безпомощни, забягнаха пчелите.

Надеждите?... Понякога изплуват хранени
с трохите на една любов нечакана –
мехлем за незарасналите рани.
И дълго срещат и изпращат нощни влакове,

опитвайки се някак да се утешат,
че са изплували завинаги от дъното.
Какво й трябва на потънала душа –
една дълбока чаша до разсъмване.

Тайна

Преди да стана вино, бях лозница.
Подпирах тежкия товар на времето
като Сизиф, подложила гърбицата.
От райските лозя калем да взема,

протягах клони – лъч да не изпусна
от слънцето, което над главата свети,
за да налея облите зърна с вълшебен вкус,
а за дъха им да завиждат боговете.

А после, натежала като пълно виме,
подмамвах гладните берачи – птиците.
Божественият дар нектар да имам,
от който се запалваха зениците,

ме караше да се наливам с нова сладост.
Накрая проумях – не е случайност,
да пълниш нечия душа с любов и радост
е пазена на дъното на бъчва тайна.

Поощрителни награди

Вася ВАСИЛЕВА

*    *    *
В дванайсет и половина
светът не е същият.
Прокурорът подписва
смъртна присъда.
Кварталният алкохолик се прощава
с миналото и изпива
чаша вода.
Красавицата от бара измива
чуждата похот,
а офицерът от кашимерията
тръгва на поход.
Заможният бизнесмен разбърква
с досада чинията
с кралски скариди и си припомня
оная детска филия
с масло и пипер –
най-вкусното нещо на тоя свят!
Философът въздъхва:
часовниците не спят.
Те са създадени с една-единствена цел –
да оповестяват време
за сън, любов и дуел.
А поетът ще напише:
В дванайсет и половина
в бутилките пее душата на виното…

*    *    *
Когато
съвсем си изпуснал
метафоричния дух на бутилката
и когато бутилката с вино
е празна в буквалния смисъл,
а ти си по-трезвен от монахиня,
вместо да лягаш на релсите
поради липса на смисъл,
легни върху гладкия черен гранит,
все още топъл от краткото лято…
Опитай да преброиш
всички облачета над теб.
Няма да можеш. Но може би
ще усетиш смисъла.
Стига да успееш да прочетеш
думичката ЛЮБОВ,
изписана от подредените
късчета в бяло.

*    *   *
Любовта е
мъчително скитане из пустинята.
Театрална пиеса,
в която липсват аплодисменти.
Една душа ми остана,
за Бога, вземи я!
По пътя като светулка
в тъмното да ти свети.
Сълзите на краткото лято
напълниха стъпките ти
в морския пясък.
Защо ли изобщо те срещнах?
Бутилка мавруд ще ми върне
предишната тръпка,
но кой ще ми върне
оная твоя любов –
грешната.

Миглена МИТКОВА

Празно като чаша

В гърлото ми гнездят капки сухо вино,
остри като спомен – глождят ме и дращят.
Болна, тишината в тъмното крещи, но
днес във мен е празно. Празно като чаша.

Паякът заплита лепкави дантели,
те като наметка въздуха прегръщат
и запълват дупки по стените бели,
но във мен е празно. Празно като къща.

Пухени завивки кожата ми чоплят,
като стара рана пак ще я обелят.
Молех се поне гърдите ми да стоплят,
ала днес е празно в мен. Като постеля.

Сипвам си догоре. Нека дрожди хранят
зейналия гладно във душата жлеб.
И в пиянски унес може пак да стана
цяла. Като къща и постеля с теб.

Награда за асеновградски поет

Калинка МИЛЕВА

Споменче сладко, споменче живо

Все по-еднообразно
минават си дните ми.
Вече забравих
да се усмихвам.
Все по-често сърцето ми
излиза от ритъм.
А нощите ми осъмват
все по-безсънни.
Искам да съм спокойна.
Да ми е тихо.
Да си легна в дванайсет
и стана във шест.
Болките хапят
най-силно във тъмното.
Живея непрекъснато
в някакъв стрес.
Много съм уморена.
И тъжна. Аз ли съм?
Визията ми няма
нищо общо с предишната.
Искам да си почина малко.
Не го направих и днес!
А тялото вече
да ми служи отказва.
Чувствам се огорчена и празна.
Чувствам се неразбрана.
Излишна!...
Добре, че вечер,
когато заспивам,
споменче сладко,
споменче живо
при мене пристига.
Целува ми устните,
черпи ме с вино.
Разнежва ми чувствата
и приказка ми разказва:
как някога, някога,
не много отдавна
едно красиво момиче –
влюбено и обичано,
щастливо е тичало…
По-бързо от вятъра!

Чаровно

Ще се направя на леко разсеяна
и изобщо няма да забележа
как очите ти влюбено греят
и ме гледат премрежено.
Ще се усмихвам мило на всеки,
който да ме ухажва посмее.
От ревност ще те боли сърцето
и кръвта ти ще полудее.
Ще заплаче китарата стара
и тъгата в мен ще докосне.
Ще изпуша всичките си цигари
в очакване да си тръгнат
и последните гости…
Ще бъде нощта гореща и дълга.
И много вино с теб ще изпием.
Ще потънем в любовна магия.
И с любов ще се напием.
Ще си признаеш колко
много съм ти липсвала.
С целувки ще изтрия болката
на лицето ти изписана.
Ще се усмихне любовта, чаровно
взела твоята усмивка.
Ще ни покрие утрото грижовно
със слънчева завивка.

Неговата любов

Той обича красиви неща.
Естет е.
Домът му е пълен
със живи цветя,
ценни вещи,
картини и книги.
По душа е художник.
По дух – поет.
Не е бохем.
Не се забърква
в отношения сложни.
Не понася интриги.
Има си план за всеки ден.
Скромен човек е.
Работохолик.
Точен и подреден.
Има си мярка.
Знае винаги кога да спре.
Знае кога да каже: „Стига!”
Има талантливи ръце.
И с търпение всичко постига.
Много е романтичен.
Често прави подаръци странни,
нестандартни, различни,
носещи скрити послания.
Решенията му винаги
са категорични.
В сърцето си крие
незараснала рана
от горчиво обичане.
Тази вечер ще дойде Тя!
Затова така се вълнува.
На масата се усмихват
любимите й цветя.
Фруктиерата е пълна
с портокали и мандарини.
Кристални са чашите.
Отлежало е виното.
Когато Тя дойде,
Той силно ще я прегърне.
В очите му ще изгрее
пламъче неприлично.
И всичко ще свети.
И ще стане магично.
Толкова много Той я обича!...
Като светъл лъч,
като свеж аромат,
като полъх нежен
Тя влиза.
Една топла мъжка сълза
смутено целува ревера
на новата му риза.

Атанас ГЕОРГИЕВ

Когато си отида някой ден

Когато си отида някой ден,
пътеката в гората ще е празна,
но с теб ще крачи споменът за мен
и ще те питат животинки разни:

„Къде е той, навярно е зает
със нещо важно, нещо неотложно,
щом днес го няма – да трепти край теб,
забравил за проблемите тревожни?”

А фотокадър ще изплува стар
от миналия носталгичен свят:
пъртина, сняг и цъфнал минзухар,
за който аз навярно ще съм сляп.

В наздравиците ще отеква, знам,
гласът ми, ще го чуваш онемяла.
А чашите, като камбани в храм,
ще пеят светли химни на раздяла.

Когато си отида някой ден,
ще ти говоря с мислите отбрани
за любовта, живота споделен
чрез Уилям Уортън, Льоса, Мураками…

Когато си отида някой ден,
не зная там какво ще ми се пада,
но с болката, че ти не си до мен,
където и да съм, ще бъда в ада.

*    *    *
Животе мой, да пием на раздяла –
последно вино в чашата искри.
Обичам те! Във тази възраст зряла
разбирам, че обичаш ме и ти.

Със всяка глътка спомени напират –
отекват във сърдечния ми ритъм.
И все оная пъстрокрила птица –
зад всеки спомен Любовта наднича.

Красив си, мой животе, и от тебе
кажи ми как да тръгна безразличен?
Но няма време, вече няма време,
а мога още много да обичам!...

Навън е тъмно – със безброй звезди
Вселената любов вещае тихо.
Животе мой, наздраве! И прости!
Ще си говорим после – до насита.

Вино от мъка

                                         На баща ми

Стафиди, като мъка черно грозде –
за цялата година той събра.
И в живота – запустяло лозе,
от бурени превзето – е така.

Баща ми завеща тук сто кютюка
на камънак, но знам, че ще е грях
да го оставя. Всъщност не ми пука –
нахалост е, но спомен е за тях.

Аз помня как баща ми ги събира
приятелите със един бакър –
по празниците пиха не „по бира”,
а гъсто вино, пяха в строен хор.

Дали от мъката така са пели?
И мъката ли всъщност ги събра?
Но помня по лицата им червени
как виното сияеше. В хора

те пускаха душата да играе,
прегърнати през рамо – все мъже.
Жените им усмихнати, желани,
поднасяха поредното мезе…

Животът е на нещо да си верен,
да те обича и да го обичаш,
със много прости думички го мерим,
но цял живот се учим да ги сричаме.А

Наградени произведения на литературния конкурс в с. Бусманци "Елин Пелин -1926 г."

По повод 140 години от рождението на Елин Пелин народно читалище „Елин Пелин – 1926”, с. Бусманци, проведе литературен конкурс за разказ на тема из бита и живота на българското село.

На първо място е класиран хумористичният разказ "Лютеница" с автор Ирена Георгиева от гр. София. Второто място е  за  разказа  "Невестулката" на Мариана Дафчева от  гр. Асеновград.  Трето  място - "По план" на  Райчо Русев-Райсън от гр. София. 

Поощрителни награди получават разказите "Жега" на Ружа Велчева от гр. Велико Търново  и "На Гергьовден" на Нонка Чардакова от гр. Панагюрище.  Поощрителни награди получават и две произведения на автори от Бусманци – есето „Пътуване” на Станимира Орлинова и мемоарните бележки из миналото на село Бусманци на Алексана Янкова. 

Читалището организира литературно четене на 28.07.2017 г. от 18,00 ч. в библиотеката на втория етаж на читалищната сграда, по време на което наградените автори ще могат да представят своите произведения.

Каним всички участници, както и всички желаещи, да присъстват. 

НЧ „Елин Пелин – 1926” изказва искрената си благодарност на всички, взели участие в литературния конкурс.

Лютеница  Ирена Георгиева

Колата на Лизи свърна след табелата на село Каменци и подскочи жизнерадостно за кой ли път, когато успешно премина през поредната дупка на пътя. Кафето в стомаха й се разплиска, заплашвайки да се върне, откъдето е дошло. Шосето пък криволичеше спокойно пред нея и сякаш й намигаше с тези свои очи ямки. Даже да й обещаеха повишение в службата, дори по-голяма отпуска или коледен бонус, не би дошла тук втори път. Слава богу, това не се налагаше. Само веднъж да намери педантичния си някога баща, който, от възрастта ли, от мястото ли, беше забравил какво е да бъдеш отговорен. Искаше да го попита дали случайно не е загубил телефона си, че е вечно изключен, и дали няма затруднения с интернета, че не се е вясвал на скайпа повече от месец. Това не се беше случвало, преди да дойде в тая затънтена държава, за която повечето й приятели не бяха чували нищо, а останалите – нищо хубаво. Лизи съзря първите къщи. Растителността сякаш ги беше погълнала, настанила се в тях като единствен и пълновластен собственик, и се разпореждаше както й скимне. Само една изглеждаше обитаема, и то заради женското бельо, което се ветрееше на малкия балкон на втория етаж. Такъв размер и модел Лизи никога не беше виждала. Тя продължи по това, което минаваше за път, и видя едно оклюмано куче да се изправя от мястото си. Ама, къде бяха природозащитниците? Лизи тъкмо си отбеляза да напише имейл на местната организация за намереното от нея бездомно куче, когато обектът на нейните мисли се втурна към колата й с адски лай. Лизи трябваше скоростно да вдигне прозореца си, по който муцуната, разкриваща оголени зъби, остави влажни следи. Какво посрещане! Ако беше по-спокойна, младата жена вероятно щеше да се зарадва, че чува през прозореца лая на още кучета, което означаваше, че нейният посрещач има приятели, подходяща среда, и не е толкова самотен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Изведнъж отнякъде гръмна музика, ама не каква да е. Буйни, нечувани звуци заплашваха да пробият тъпанчетата й въпреки затворените прозорци. И тогава ги видя. Беше стигнала площада, на който в полукръг стояха много хора. Трима мъже със странни черни шапки и бели ризи, очевидно музикантите, свиреха и се поклащаха под такта на музиката, която произвеждаха. Огромен барабан висеше на ремък през рамото на единия и смело се конкурираше с корема му. Друг надуваше бузи и нещо като кларинет, а трети – бяла гайда, да, за гайдата поне бе сигурна, имаше я в Шотландия. Лизи спря колата, но музиката продължаваше. Групата тържествено тръгна към нея. Усмихваха се, но това нищо не значеше – дали тук не практикуваха канибализъм, беше забравила да провери. Тогава го съзря. Баща й беше в средата на редицата, а до него – възпълна жена с кръгло лице, обло като подноса, който държеше, и опечения със същата форма хляб върху него. Баща й изглеждаше не по-малко озадачен от нея, когато я видя, но и видимо се зарадва. Рошавата черна заострена шапка, кацнала на главата му не се връзваше с дънките и бялата риза. Това не можеше да бъде истина. Младата жена се огледа предпазливо за скрита камера. Баща й каза нещо на хората. Всички се скупчиха около нея, като че ли имаше рожден ден и й заговориха почти едновременно.

- Каква приятна изненада! Добре дошла, Лизи. Хората от селото те поздравяват. Отчупи си от питата и я топни в солта, така посрещат тук скъпи гости. 

- Но, но откъде знаехте, че ще дойда?

- Всъщност, ако трябва да бъде откровен, очакваме семейство Дърел, помниш ги нали? Те купиха къща тук и ще пристигнат този следобед, та с моите приятели решихме да ги посрещнем. Сега ще направим нова пита.

- Семейство Дърел? – Името й звучеше смътно познато. Но думата приятели я смути повече от всичко. Всъщност, когато някой живее някъде година-две, той трябва да си създаде познанства, дори приятелства, но все пак във всички случаи с хора, които му подхождат.

Баща й й представи жената, която носеше кръглия хляб, неговата нова съпруга. Лизи знаеше за нея, но все не успяваше да запомни името й, което започваше с буквата П и я беше кръстила мисис „П“. Червенобузата, мисис „П“ й се поклони леко, освободи едната си ръка, щипна я по бузата и я нарече „пиленце“, както обясни баща й. 

Първата вечер Лизи публикува пост в Туитър. „Попаднах в най-дивото място в Европа. Следобед мисис „П“, българската съпруга на баща ми, собственоръчно заколи една кокошка, но бе достатъчно любезна да ми направи знак да не гледам. Потресена съм. Ако живееше във Великобритания, сигурно вече щеше да има повдигнато обвинение за малтретиране на животни. После сготви нещастното животно на супа, която трябва да призная, ухаеше божествено, но аз естествено не я опитах, защото съм вегетарианка. Вечерта срещнах мисис „П“ в кухнята. Помислих, че е Хелоуин. Слагаше последните остатъци от буркан с йогурт по лицето си. Каза, че маската е много добра за кожата. Вероятно е права. Особено като се има предвид, че прави йогурта сама, без консерванти. За радост, процедурата не е свързана с причиняване на дискомфорт на някое животно.“

Лизи получи много коментари от приятели. Някои й съчувстваха, други се възмущаваха, трети откровено й завиждаха за необикновените преживявания.

През нощта Лизи сънува супата. Мисис „П“ я приготвяше в една огромна тенджера и бъркаше с голям черпак. Съблазнително ухание гъделичкаше ноздрите на Лизи и тя поемаше с пълни гърди сладкия аромат. Устата й се пълнеше със слюнка. Мисис „П“ покани всички на масата. Имаше купа и за Лизи, но нещо я държеше на мястото й и тя не можеше да стане. Събуди се от напрежението. Навън кукуригаше петел.

Втория пост Лизи публикува рано сутринта:

„Не мога да дишам. За закуска изядох две, както ги нарече мисис „П“, „мекици“, приготвени лично от нея. Хм, много, много калории и сладко от горски ягоди, също домашно. Имаше и мляко от кравата на съседа. Честно, не можах да го пия. Беше много гъсто и ми миришеше. Баща ми каза, че съм свикнала на това от магазина, в което нямало нищо истинско. Направиха ми чай, но нямаха английски, а само билков. Мисис „П“ сама е брала и сушила билките. Утре пак ще си поръчам от него. За малко да забравя – за първи път в живота ми ме събуди петел. Беше доста рано за мен, но не и за него. Няма да му търся отговорност. J“.

Този път някои от приятелите й я попитаха дали могат да си поръчат от този чай и дали ще е удобно да й гостуват. Молеха я да провери за свободни места в местния хотел. Тя щеше да го направи с удоволствие, ако такъв съществуваше. 

Същата вечер Лизи публикува нов пост:

„Тук можеш да отидеш на гости, без да те канят и без дори да се обаждаш предварително. Следобед помагах на мисис „П“ да чистим грах J, да, махахме му обвивката и изведнъж вратата се отваря, една съседка влиза и казва: „Е, аз дойдох“. Седна до нас. Мисис „П“ даде и на нея празна купа и трите продължихме с чистенето на граха. Поприказваха си нещо и започнаха тихичко да пеят. Не ги разбирам тези песни, но времето наистина минава по-бързо с тях.“ 

На третия ден Лизи публикува отново: 

„Хората през деня са постоянно заети. Грижат се за градината, в която няма само цветя, а домати, краставици, чушки, тиквички и овощни дървета. Следобеда видях мисис „П“ да вари на двора в казан на истински огън буркани, пълни с плодове и сок, нарече ги компоти – правели ги за зимата. Почти във всяка къща има някакви животни. Баща ми ме заведе да гледам как се стрижат овце. Ние имаме само кокошки. Пени (така баща ми нарича съпругата си, било най-близко до българското й име) ми показа квачката, която мътеше. Скоро ще се излюпят малки пиленца.“ 

Поръчките за еко храна започнаха да валят. Някои нейни приятели дори съобщаваха, че са разгледали полетите до България. 

На четвъртия ден Лизи отново публикува:

„За съжаление, тук салоните са красота липсват, но същото се отнася и за бръснарниците. Всъщност Пени подстрига баща ми пред очите ми собственоръчно и безплатно, което ми напомня, че следващата седмица имам час за фризьор. Ако поостана, ще трябва да се доверя на Пени.“

Един приятел коментира, че можел да отвори салон в селото. Лизи искрено се развесели. Питаха я и дали в България се признава двойното гражданство. Друг познат я молеше да пусне в местния вестник следната обява: „Бял англосаксонец търси жена с европейски паспорт от село Каменци или околността“.

На следващия ден Лизи изпрати два имейла. Първия до агенцията за коли под наем, с който ги уведомяваше, че ще задържи автомобила още няколко дни, а втория до шефа си с молба за още една седмица отпуск. Правела лютеница – местен деликатес от домати и чушки. Обеща му един буркан, също и билков чай, както и да си навакса с работата, когато се върне.

Невестулката      Мариана Дафчева

Малките ги нямаше. Мисълта като с нокът преряза сетивата й – крив, изострен от ловуване нокът. Усети как козината й хаотично настръхва: косъмче по косъмче, вдървява извивката на гърба и изпъва опашката в готовност за битка. Но с кого?! Кой би дръзнал... Малките ги нямаше. Някой (кой?!) ги беше взел, откраднал, (по-лошо) разкъсал, удушил... Малките й. Някой бе посегнал на семейството. Не биха се разбягали сами. Котилото точно преди луна време прогледна. Рехавите бебешки космици по малките гръбчета едва-едва се бяха сгъстили в лъскава козина. Още миришеха на мляко. До скоро не смееше да ги оставя сами, но острите им зъби жадно изсмукваха капка по капка силите й и тя се реши (само за малко – един пълзеног място) да се отделя. И сега ги нямаше. Изчезнали. Потеклото й.

През очите й бясно се втурна лошо миришещ спомен – двукраците. Шумни, тромави – смесица от непривични за дома й аромати и звуци я блъсна в ноздрите още призори. Смесица от притеснение и... предизвикателство. Фалцетна глъчка на обезумели от страх щурци прониза ушите й. Сниши тяло в житната прах. Росата остави пръхливи следи по козината й. Заби сетива и притихна. Нивата й говореше, шепотът на зрели зитни класове шушнеше под тежки стъпки. Бяха поне трима. Не, бяха повече, но две от телата почти недочуваше - лекота и ситнеж (слабост или старост?!) Идваха право към нея. Тихо се приплъзна в тревите. Отърколи се в кухината на някакъв отдавна изсъхнал кютук. Мравчина върволица се оплете в лапите й, а в муцуната й се блъсна семейство тлъсти паяци. Изглеждаха ужасно изненадани. Даже като ги налапа яростно, пак си изглеждаха така. Паяжината им се свря навътре в ноздрите й и мирис на мъртвило извика шумна кихавица в гърлото. Облещи очи, притаи дъх и зачака.

***

- Мамо, мамо... виж ги, много са милички, мамо...

Огряна от слънцето бяла забрадка заплува през трепкащата мараня на късната юлска утрин по посока на звънкия повик.

- Мамо...виж ги...

Мънички топчици шарена прежда пърхаха в зелено ложе. Муцунките им страхливо душеха въздуха, голеха бебешки зъби, а нейде издълбоко от слабите им гърла се носеше пресекливо скимтене – хем плачевно, хем напевно гальовно.

- Венето, дръпни се веднага! Венето... не ги пипай! Махни се от там! Веднага!

Белият кораб аритмено подскочи и килна платна по гръдта на жената, до сами престилката, люлка на ситостта. Смехът на току-що окосени едри житни класове се понесе над нивата, пригласян от повика на горска чучулига. Зрели усмивки тежко покапаха в прахта.

- Венето...

Вятърът отвя с брътвежа на ехото последните майчини думи. Повтори ги, потрети... та чак до скалите оттатък тихото безмълвие на юлската мараня. Затири ги в облачното и в тътен далечен ги превърна.

Любяща допреди миг, силната майчина ръка яростно дръпна ръкава на момичето.

- Венето! Намерила си гнездо на каламанка, дъще! Рожбите й са това. Не доближавай! Каламанките са лоши и отмъстителни, ще ни сполети нещастие. Божеее!

Тежки стъпки прекършиха неожънати класове. Запъхтян, бащата надвеси гнездото. Едра сянка пролази в зеленото на сплетените клонки. Котилото зацирика.

- Енчо, какво да правим, да си ходим, а?

- Тая нива ни остана само след градушката, Марийо. Не я ли приберем, знаеш, глад ни чака!

- Ами каламаната? Нали си слушал какво разправят по село. Кака Васа миналото лято една сюрия кокошки и пилета й завлече. Трябваше да я кани с паница мляко и вретено да й слага, та да си иде. Страх ме е бе, Енчо!

- Знам, знам. Да ги преместим полекичка до вадата. Като ожаднее, сама ще си ги открие.

***

Ярост бушуваше в дребните жълтеникави ириси. Дечицата... Хръс – мляс – хръс – мляс. Двукраците обезглавяваха тънки вратлета житна ситост. Някъде там обезглавени лежаха и малките. Потеклото й. Изострени нокти гневно се впиха в кората на крушата. Из тънките прорези закапа гъста сладост. Дървото заплака. И тогава я видя. Шарен вързоп, сякаш самотно пръкнал се ненавреме цвят. Вятърът го люлееше едва-едва. Ловко изкачи дънера, пролази по клона. Миризма на прясно избъркано мляко в пръстена стомна я удари в ноздрите. Храна. Източи шия и плю. Отровна жълтеникаво-синкава слуз плъосна тежко в гърлото и изплиска белота с мирис на прясно сирене и бито масло. Тялото й се стрелна досами шубраците оттатък барчинката и притихна в очакване.

Жежко следобедно слънце. Маранята висеше като ланска сланина. Нивата пръхнеше и талази изпарения, напомнящи разтопена лой, бавно пълзяха на запад.

Тогава ги чу. Чу ги със сърцето си. Някъде отдалече, от ниското. Скимтяха. Неясни, но познати звуци отприщиха облекчение. Яростта преля в надежда и оттърси стрелите на страха от козината й. Живи?! Хукна след ехото от скимтене. Долу, в ниското, грижливо положени досами зеленака на вадата, ги откри наедно с гнездото. Живи.

***

- Мамо, много съм гладна.

- На крушата съм окачила стомна с бърканица. Иди я донеси, та всички да пийнем, че е голяма жега. Довечера, като слезнат батьовците ти от ливадето, всички заедно ще ядем. На пълен корем работата не спори.

Торбата висеше гротескно от клона, килната на една страна. Ярки шевици протягаха към небето лъскави конци, в опит да прикрият съдраното. Стомната лежеше счупена на земята. Глеждосани парчета (огледала за птици) хилеха бели мустаци с мирис на прясно сирене и бито масло – обяда им.

Изнурени подвиха крак едва когато слънцето, зачервило бузи (утре ще е ветровито), полегна в ниското оттатък баира. Ръкойките бяха грижливо подредени в снопове, харманът преметен. Остана още малко неожънато, надолу до вадата, за утре. По тъмно и братята пристигнаха. Бяха нотоварили каруцата до небето с дъхаво сено. Венета припна да ги посрещне. Силни момчешки ръце я прегърнаха, после чевръсто я подхвърлиха отгоре, на сами върха на зеления куп. Звън на момински смях огласи синорите наоколо.

- Венето! Венетооо, слизай веднага. Какво ще рекат хората. Ама и вие, момчета, на ръст планини станахте, пък акъла ви де е?! Може змия в сеного да сте довели. Мислете за сестра си.

Вечеряха скромно – хляб, бучка сирене, резен размекната сланина, няколко слънчеви домата, глава лук. Вместо бърканица, в шепи квасеха устни от водата, дето бащата наля в една копаня направо от вадата. От нея се и умиха. После мъжете налягаха напреко рогозката, майката слезе до вадата да измие натритите с пепел съдини, а Венета припна към лавандуловите ливади – бяха близо, досами нивата на Иван, оня със сламените вежди, дето по Димитровден я поиска, ама баща й отсече: „Малка ми е още! Почакай да узрее, да ти налее сладост за цял живот...” И си дадоха дума, да чакат. И семействата им се сближиха, даже се бяха уговорили заедно да жънат, но преди седмица баща му получил хабер от брат си да иде да подкара добитъка към Лютидолското пасище, че край „Свети Илия” ловджии засекли мечка с малки, а овчарите по високото се оплаквали от подивели кучета. Вчера Иван тръгна да го пресрещне. Обеща й уж до заник да си дойдат, но като е път – път е.

Луната почти се изтъркули в синора, когато положи глава на твърдата рогозка. От към могилата се носеше кротко, неравномерно проскърцване – крушата пееше. Загледа се в тъмнината, оттатък постелята на братята си и преди да затвори очи, тежка въздишка треперливо се отрони от нецелунатите нощес устни.

Сънуваше. Тънка шевица безшумно се плъзна по бялата гушка. Студено предчувствие пролази в пазвата, под ризата, досами гръдта, а сърцето й бясно препусна... Неясна сянка кротко приплъзна пръсти. Изпърха в душата й акорд на закъснял щурец, писък на кукумявка по първи петли...

- Мамо... мамооо!

Топла женска ръка погали немирните плитки. Рогозките изскърцаха завистливо.

- Спи, чедо! Сън е било! Спи!

На изток небето кротичко просветляваше. Розова пелена с дъх на росни треви, лавандула и див здравец рисуваше слънчеви зайчета в листака на напевно поклащащата се круша. Вятърът плисна дъга в лицата на спящите. Немирен откос на синигер взриви пустотата на ехото. Венета бавно отвори очи. По миглите й тежаха небесни усмивки. Погледът й изсиня в далечината, към планините, към Иван... и бавно обходи златистата шир на долината.

Крехка сянка разтягаше сивкав силует по ръба на рогозката. Озарена от слънцето, сплъстена от утринната роса ръждива козина, клечеше мълчешком. Каламанката. В зъбите си здраво стискаше бездиханно змийско тяло.

Венета запищя.

***

В рода ми от четири поколения съществува предание. Предание за една невестулка (каламанка), която спасила живота на прабаба ми. А историята й – малко тъжна, много суеверна, докъде истина и откъде легенда, се носи от празник на празник, около масата, когато се сбира родът – за спомен ли, за помен ли... а може би - за живот.

Одраната змийска кожа и досега виси отдясно на огнището, между „мечепушкалото” на прадядо и пожълтялата сватбена снимка на Иван и Венета. Същата тая Венета (прабаба ми) сплела ведно змийска кожа и полски цветя, сякаш в моминска плитка. Времето е заличило цветността, паяжините са посивили краищата й, но тя е там – венец от чудодейства, низан на ранина по Еньовден.

(нищо измислено)

      

По план    Райчо Русев-Райсън

           Беше като разтуряха ТКЗС-то. Селото де.

      Гледам, иде баба Гина, ама не същата, друга. Тя е една отпусната, като слънчасала, пък сега – кучето не свари да залае! Бърза да каже нещо.

      Лани така, като ú обраха орехите.

      Тоя път работата сериозна.

      В читалището, до канцеларията имаше една тъмна стаичка, склад. Знамената държаха вътре и плакати-млакати за 1-ви  и за 24-ти май, за 9-ти септември. Украсата на читалището по Нова година и лозунга за панаира – връзваха го на двете тополи: „Добре дошли!”

      И на Ибрям тъпанът: кметът му го заключваше, да го не думкат за щяло и нещяло.

      Там държаха и няколко ковчега – да има под ръка. Нагласени, готови, само чакат пълнеж.

      Комисията изхвърли всичко – плакати-млакати. И ковчезите барабар.

      Ибрям си взе тъпана, даскалът прибра Кирила и Метода, другото – на площада, за народа.

      – Хайде – дихти баба Гина, – да идем да си земем по един. Впрегнала съм каручката.

      – За кво ти е мари, жено? – питам и се кръстя.

      – За кво, за кво! Демокрацията може да не умират, ама ние сме си от едно време, тва си знаем… Пълним ги слама, туряме ги в плевника, тоя ден децата да не се харчосват! Ни хляб яде, ни вода пие. По план.

      Отидохме, взехме. Бяха останали два, поочукани, ама нищо. Митю за една шишичка ракия ни ги стегна.

      Мина не мина, пак баба Гина. Сега пък, викам си, за кво?

      – Ти си – вика, – по-млада, по се държиш. Аз съм си по реда. На младите рекох, и на теб да си поръчам: не ща в града! Там сега ги горят! Ка щяло, марии, да ме заторят в една кибритена кутийка – не ща! Всичко ми е готово. И словото Верка ми го написа – да се не плюнчи новата кметица! – и пенцията при тебе да стои – да ми не ровят да я търсят. Сандъка си не давам! По план.

      Хъката-мъката, разбрахме се, която остане, да следваме плана.

      Вчера пак тя: Митю в неговия да насади квачката, да гледал пилета! Как ще легнеш сетне бе, човек?

      Такивата, вика, да ги горят! По план.

      Оставú се.

     Дойде лятоска дъщеря ù. Тука-там, кво е търсила не знам, завряла се в плевника. Сигурно за яйца, едната кокошка се губела къде снася. Ровнала сламата – ковчег.

      Изкарала си акъла. Че доктори, че врачки, че баячки… За малко да изтървем жената.

      Ей така, щяхме да развалим плана и сандъкът да иде за друг.

© Райчо Русев Всички права запазени