Книги под щанда. Нагоре по стълбата, която води надолу

 

Дефицити

Преди години имаше много дефицити. Нямаше дънки, френски парфюми, модерна черна и бяла техника. Хората не можеха да си купят нови модели западни автомобили Имаше и книжен дефицит. Западни бестселъри се издаваха без платени авторски права в по-малки тиражи и се продаваха под щанда. Тайно се информирахме за речници, които липсваха на пазара, за някоя стара или забранена книга. Мислех, че след като социализмът си отиде, и съвсем свободно успях да  си купя „Въведение в психоанализата" на Фройд и „Мъртвите сибирски полета", книжният дефицит е отшумял. Оказа се, че това не е съвсем така:

Но има книги, които си струва да бъдат намерени и прочетени, независимо на каква цена. Такава книга е „Нагоре по стълбата, която води надолу” от Бел Кауфман.

Белл Кауфман

Името на професор Кауфман изглежда мъжко. Белл или по-точно проф. Белла Кауфман, обаче, е жена. Започва да публикува свои разкази още в далечната 1930-40 година. По онова време жените все още нямат равни права в обществото. Затова под този, звучащ по мъжки, литературен псевдоним за Белл Кауфман не представлява трудност да публикува свои произведения в едно джентълменско списание „Ескуайър”. Първият й разказ „Тигрицата" е посрещнат много добре. Никой не предполага, че авторът е жена. В последствие тя става известна по цял свят като автор. През 1965 година „Нагоре по стълбата, която води надолу” става бестселър  на годината.

Написана е първоначално като къс разказ (само три и половина страници). По-късно списание „Тайм" ще нарече това произведение: „Най-популярният роман за американските училища и обществеността в историята.”

Романът предлага портрет на млад учител, отдаден на преподавателска дейност. Книгата, обаче, разкрива системата на образование в САЩ през шестдесетте, от един хумористично-сатиричен ъгъл.

Шестдесет и четири седмици, романът е бестселър, пет месеца от които – номер едно. Преведена на шестнадесет езика и от него са продадени над шест милиона копия. През 1967 година книгата е филмирана с участието на Санди Денис, с режисьор Робърт Мълиган.

За съжаление днес тази книга не може да бъде намерена по книжарниците. Издадена е преди доста години от изд. „Народна младеж” в малък тираж, по онази схема „книга под щанда”.

Снимка от личния архив
на Белл Кауфман

Днес, 2013 г., романът може да бъде купен в България само от частни лица, на площад Славейков или в книжарниците за антикварна литера-тура.

Извадка от Ин- тернет днес:

„Купувам „На- горе по стълбата, която води надолу" на Бел Кауфман."

„Как да закупя книгата ? Никъде я няма!"

„Обявили сет книгата на цена 8,50 лв.” „Продадена е вече."

„Ще я доставя след няколко дни на цена 30 лева."

"Продадена е вече....”

„Продавам на цена 25 лв.”

 G-точката в четенето и писането, 2010г.

Н. Господинова

Загадката „ЛокМаруху" – крайъгълен камък във фабулата на една възрожденска повест Аутодафе за книжни илюзии

от Нели Господинова

Преди години (в далечната 2007), синът ми, кандидат-гимназист, учеше за изпити. Препрочитахме заедно повестта „Мамино детенце", писана в края на 19 век от Любен Каравелов. От опит знам колко скучна е задължителната литература, затова бях завладяна от идеята, че ако обсъждаме по-неразбираемите моменти в текста, ще събудя у него интерес към стила на възрожденските автори. Истината е, че изживяхме хубави моменти, четейки и „Мамино детенце”, а после и „ Немили-недраги” на Вазов.

 Ето една загадка, на която се натъкнахме и разрешаването, на която удължи интереса ни към книгата:

„Ако в нашата гюлова ракия се налее малко локмаруху, то тя може да възкреси и мъртвите. Тъй е то! Само сопотненците и калоферците я пият без локмаруху. Знаеш ли какво казваше докторът? - Който пие гюловицата без локмаруху, той изгубва калеврите си.”

Отварям речника с непознатите думи, за да си изясня значението на думата: „Локма руху” и чета: Лекарство за стомах. Кратко, лаконично и задаващо много въпроси. Първата ми мисъл е, че този странен продукт е анасон или негово производно, а сместа между гюловицата и тази загадка се родее с мастиката, узото или турските ракии.  Но опитът на доброто ми обоняние никак не можеше да смеси уханието на рози и анасон, да произведе химична реакция и да получи краен продукт мастика.

Затова продължихме да търсим и да ровим за информация. В речника на Найден Геров от 1914 година (добро помощно средство) прочетох: „ЛокМаруху - Лекарство за стомах, смес от спирт и етер”.

Диетиловият етер, наричан от алхимиците серен етер, се използва още от началото на 13 в. Описван е като „един от най-съвършените тоници, приятен за нервите, сърдечен и успокояващ". В средата на 19-ти век, етерът започнал да се използва и за упойка по време на операции.

Да смесим части етер, спирт и гюлова ракийка и да си спомним „шантавото” поведение на героите в малкото казанлъшко общество. Ами че това е убийствен коктейл: успокоително и алкохол! Чак сега взе да ми просветва кой е двигателят на действието в малката възрожденска повест и къде се крият корените на всяко обществено зло...

За да получим още по-ясна картина за въздействието на тази наркотично-алкохолна смес, бих могла да я сравня не с мастиката, а с упадъчното въздействие на едно друго питие, на друго място в света и с друго съдържание. Питие, специално забранено със закон от френското правителство поради упадъчното въздействие върху обществото след многократната му употреба: абсентът.

Връщам се отново към мисълта за препрочитането с ясното съзнание, че който веднъж е усетил свободата и удоволствието от втория и всеки следващ поглед върху дадено произведение, притежава уникалния шанс да опознае света и себе си още по-добре.

 G-точката в четенето и писането, 2010г

Размисли за препрочитането. Аутодафе за книжни илюзии

от Нели Господинова

Наскоро попаднах на антикварно романче, издадено в началото на 20 век. По пожълтелите странички, чинно подвързани с устойчив картон и съшити с конец, някой от пра-пра-дядовците ми бе подчертал фрази и нахвърлил бележки. Книгата беше четена и препрочитана, а по записките с различен цвят и почерк личеше колко често е било това. Стана ми драго и скоро потънах в сюжета на един друг свят. Попаднах в ракурса на друга гледна точка.

Не знам защо, но покрай уханието на старите страници си спомних как преди една-две години препрочетох „Климати" на Андре Мороа – книгата, която за мен, беше настолно четиво в тийнейджърска възраст. Колко жалко, че не си бях водила бележки в полето и не бях подчертавала любимите си фрази. Всъщност препрочитането й разруши основите на добрите ми спомени и смъкна от пиедестала вкусовете на ранната ми младост. (Естествено днес, от позицията на сегашния си опит, имам вече различни критерии и вкус.) Но се получи друго: (тъй като не фабулата и не героите ме впечатлиха) – открих защо харесвам концепцията за различните гледни точки в живота (женската и мъжката, ясната и сложната, новата и старата). Препрочитането поясни страни от собственото ми Аз (най-вече склонността ми към емпатия на чувствата).

Ще кажете, че днес е по-лесно да пуснеш филма отново (ами пуснете го – аз лично виждам всеки път в даден филм различни неща. Като студентка гледах десетки пъти „Лунатици”, „Риба, наречена Уанда” и „Работещо момиче”). Днес обаче е трудно да посегнеш към отдавна прочетена книга. Предпочиташ нета. Там текстовете са кратки (не повече от страница). А и хартиените книги отидоха в мазетата и кофите за боклук. Затова препрочитаме рядко. Мисля си, че първият прочит е като първото впечатление. Определящо, но не окончателно. Сдобиваме се със свободата да опознаваме, чак след време... След първата среща. (Така както нещата се случват в любовните връзки.) За съжаление в една, просто прочетената и захвърлена, книга умират множество идеи, мисли, образи... неоценени и непознати завинаги. 

G-точката в четенето и писането, 2010г