Нежност и болка – стихове за трудни моменти и духовно удоволствие

Новата поетична антология „Нежност и болка” е сборник от 150 подбрани стихотворения (от 84 български и 66 световни поети). Авторите са представени с по едно, две или три стихотворения. Критерият за избор е по преценка на съставителя и редактор на антологията Коста Петров. В този смисъл са подбрани актуални и със съвременно звучене стихове. Не са включвани революционни, сатирични и пошли стихове.

Творбите са подредени в дванадесет тематични раздела: Колко си хубава; Мамо, мамо; Любов трябва; Господи; Лицето на живота; Тъжно ми е; Страхувам се; Свободата; Не се предавай; Изповеди; С усмивка; Послания;

В сборника има включени и някои своеобразни, но красиви и съдържателни есета и максими, имащи определена поучителна стойност за читателя.

Много от стиховете са известни, но има съвсем нови и непознати. Авторите им са от различни националности и от различни времена – като се почне от Шекспир и Микеланджело, та до днешни млади, известни и неизвестни поетични таланти.

Подборът на авторите и произведенията им, както и общото оформление на антологията показват, че подобно издание не е правено досега.

Книгата е определено интересна с разнообразието на темите, което я прави настолна книга, помагаща в трудни моменти, а в други, създаваща духовно удоволствие от умното и красиво словосъчетание.

Разпространението на книгата става в книжарница „Гринуич" (на бул. Витоша 37) и в книжарниците на Хеликон.

© Коста Петров

Из „Самотата спи на възглавницата ми" от Иван Богданов

Той я сваляше като по учебник – скъп ресторант, добро шампанско, усмихнати келнери.

В началото бе усмихната, но изведнъж си даде сметка, че няма нужда от това. Луксът не и беше непознат. Това, което и липсваше беше общуването.

Замечта се за мансарда, голяма луна, споделена бутилка вино и оживен разговор (тя се бе влюбила в него именно заради разговорите) за книги, за изкуство, за живота – и преди, и след, и… достраша я да си признае пред себе си – и може би вместо секса.

Не се беше събличала пред друг мъж. Несръчните младежки опити не се брояха, а за онова лудешко натискане в мрака на кабинета не искаше да си спомня.

Беше я страх, дали би могла да бъде пълноценен партньор или отдавна се е превърнала в половинката на една скучна двойка. Срамуваше се да се съблече. Годините не можеха да се смъкнат с дрехите, а и дори на лунната светлина си личаха много от белезите, с които я надари животът.

Това че той надали изглеждаше по-различно не я успокояваше. Всяка жена искаше някъде дълбоко в себе си да бъде харесвана.

Сепна се от думите му и реши, че няма нужда да чака повече. По навик махна с ръка за сметката (като шеф отдавна само тя плащаше) и му прошепна – „Да се махаме оттук“.

Той се изненада, че е така напориста. Беше подготвил дълга програма, за да я свали – луна, звезди, стихове под небето. Беше наел стая в петзвезден хотел, беше поръчал да напълнят ваната, беше подготвил диск с нежен саксофонен глас… Докато си въртеше в главата тези клишета, тя припряно го избута в първото такси.

Каза адреса на оная малка мансарда, която държеше за миговете, в които иска да се скрие от света. Там нямаше нищо особено като мебелировка, даже и банята беше по-скоро едно душче, но имаше огромно звездно небе. От дълги години на командировки се беше наситила на всякакви хотели. Мечтаеше само за едно – да се събуди на рамото на някой, който няма да бърза да си тръгне с утрото.

Когато стигнаха до мансардата тя вече беше наясно със себе си. Беше забравила притесненията си и знаеше какво иска. А с дългогодишния си опит и как да го получи. Малко се притесняваше дали това действа при всички мъже, но медицинското и образование и даваше увереност, че вероятно е така.

 Обожаваше миризмата на мъжко тяло, силните прегръдки, лекото захапване по ухото. Всъщност май обожаваше всичко от секса. С годините меракът не минаваше, само се увеличаваха способностите.

Пътят от вратата до матрака не беше дълъг. Всъщност в стаята нямаше място за друго освен матрак. Последно реши да не гаси лампата. В края на краищата ръцете му я виждаха не по-зле от очите. Защо да губи толкова много спомени, търсейки го опипом в тъмното…

***

Eзикът му бавно се движеше по нея. Тя се извиваше в ръцете му, викаше името му. Искаше и се нещата да се забързат, да не я мъчи така, докарвайки я до границата на садистичното удоволствие. Цялата бе мокра от желание. А той, сякaш четейки мислите и, продължаваше да я гали нежно с език. Все в едни такива места, които караха бузите и да пламват от удоволствие. Ръцете и го бяха обвили като лиани и оставяха кървави ивици на гърба му. Тя си мислеше, че е достигнала всички познати граници на удоволствието, но той я докарваше до все нови и нови. Искаше го, Боже, как искаше да го усети вече в себе си, да отдаде всичката натрупана в нея енергия. Не познаваше такива мъже. Всички очакваха тя да им доставя удоволствие. Той беше различен. Сякаш беше само за нея тук. Не искаше. Само даваше. Даваше всички онези ласки, които и липсваха през годините. Всички онези неща, за които и се искаше да помоли, но все не решаваше. Той не питаше, не опитваше притеснително. Познаваше тялото и като петте си пръста, знаеше къде да пипне, къде да погали с език, за да възбуди изгаряща топлина. Тя беше готова на всичко. На всички тези неща, които отказваше на мъжете или правеше с видимо неудоволствие. Но той не искаше – даваше. Тя вече не си броеше оргазмите, а всичко сякаш едва започваше. Мечтаеше да го обгърне с крака, да го усети дълбоко в себе си, да го дари с всичко на което беше способна. Беше я прегърнал в гръб. Едната му ръка галеше гърдите и, завърташе се около зърната им и ги караше да настръхват гордо напред. С другата се разхождаше там, където беше ходила само нейната ръка. Как налучкваше само къде се разпалва огъня. Толкова я усещаше. И тя самата не знаеше, че има толкова ерогенни зони. Всеки допир, всеки натиск я караше да простенва.

Усещаше го – твърд и все повече изгарящ от желание. Нежно, но решително, той се промъкваше между прасковения мъх на бузките и. Искаше и се да извика – „Не, не там, аз не правя такива неща”. Вместо това се чу да казва: – Бъди малко по-груб. И с рязко извиване на тялото, сама се оттласна към него. Той я завъртя по корем и проникна в нея. Изпълваше я цялата, усещаше го със всяка своя фибра. Тежеше и, но някак приятно. Не очакваше, че така ще и хареса да е покорена, да се усеща като играчка в ръцете му. Имаше се за горда и независима, все тя определяше кога и какво. Сега не мислеше нищо. Разумът и отдавна беше изключил и тялото и се отдаваше на приятните усещания.

На Б.М.

©Иван Богданов

Аксиомата на Бътлър от Младен Василев - Мисана

В световно известния роман на Маргарет Мичъл „Отнесени от вихъра” един от главните герои, любимецът на нежния пол Рет Бътлър, формулира пределно точно и ясно аксиомата, че по-лесно и по-бързо се забогатява при унищожаването на една страна, отколкото при нейното изграждане. Следвайки практически тази своя философия, той става един от новобогаташите на агонизиращия в условията на война със Севера Юг.  Още преди 10 ноември 1989г. и у нас бе подготвена умело почвата за приемственост на идеите на Бътлър. Те витаеха в главите на бившата номенклатура и нейните господари от Кремъл. Изтърканите идеологеми и изтънялата демагогия все по-трудно прикриваха нарастващите им апетити за разграбване на държавното имущество. Получи се парадоксална ситуация – широко прокламираният зрял социализъм се оказа добре наторен чернозем за кълновете на мафиотския капитализъм. Този вариант на преход от феодализъм в края на XX-я век (какъвто по същество представляваше социализмът със своята червена аристокрация и крепостно мнозинство) към капиталистически път на развитие изглежда е бил толкова труден за предвиждане, че не е хрумнал на класиците на комунистическата идеология. В противен случай те едва ли биха допуснали гаврата, на която сега посмъртно ги подлага собственото им творение!

       Датата 10. 11. 1989г. се оказа стартов изстрел в официално обявена надпревара за доразграбване на страната и социално най-слабите й данъкоплатци. Картината наподобява видението на Йоан от библейския Апокалипсис, на моменти в значително по-мрачни и конкретизирани тонове. Липсва един български Солженицин, който да разкрие пред света панорамата на този истински концентрационен лагер-държава в мирно време, аналог на който не познава световната история. Стигна се дотам, че поданиците на посткомунистическото общество сами цензурират дневните си хлебни дажби, привеждайки ги към техния екзистенциален минимум. Митът за достойното съществуване на българина рухна в калта. По улиците бродят същества, приличащи повече на сенки отколкото на хора. Цари хаос, беззаконие и социална беззащитност. Подигравателно звучи дори сентенцията „Dum spiro, spero” („Докато дишам, надявам се”).

     Но кои са онези, които поеха щафетата от архитектите на този Оруелов свят? Те са сред посткомунистическия елит, без оглед на цветовата му окраска. Нагли и напористи, безкомпромисни и продажни, незнаещи значението на думата вина – креатури на аксиомата на Бътлър. За първи път в световната история в една демократична по конституция държава беше създадена полиция – паралелно действаща с официалната, но по-модерно въоръжена от нея, в лицето на охранителни фирми, продукт на бившата и настояща държавна сигурност. Част от тях, понастоящем легализирани чрез застрахователна дейност, са опорните точки и разпределителите на новата безконтролна и монополна власт на новосъздадената посткомунистическа олигархия. Подобно картели в сянка, те ефективно контролират цените на стоковите борси, обезсмисляйки напълно понятието свободна конкуренция и дискредитирайки в зародиш мечтаната фата моргана, наречена пазарна икономика. Въоръжени до зъби бойни отряди в мирно време, в потенциална готовност за албански сценарий, когато часът за него настъпи. Същевременно пак те се явяват най-ефективната „данъчна полиция”, която прибира такси по износ и внос на стоки, взима лепта от селския производител и градски търговец и така пълни хазната на една държава в държавата, стопявайки и без това крехките постъпления в републиканския бюджет. Не можем да не се досетим и без подсказване, чия е дългата ръка, която прибира решаващата част от приходите за сметка на нашите все по-изтъняващи джобове. Но това е само повърхността на един айсберг. Под нея е второто ниво – банково-кредитната система с нейните многобройни ходници, по които добре охранени „термити” продължават да изнасят българската „реколта”. Дали под формата на пшеница и слънчоглед, или като нископлатена енергия за добре премерени комисионни, срещу която по-късно ще внасяме чувствително по-скъпа, за да растат като гъби цените на киловатчас и гигакалория в нашите прокъсани портмонета, дори при снишаващ се фиксинг на зелената валута. И всичко това ще бъде обяснено на средностатистическия българин с лаконичната фраза:”така настоява МВФ”. Но апокрифният текст с всички императиви, които уж ни налага международната институция е по-труден за откриване от Елдорадо. В замяна на това на същия този българин се внушава да повтаря по законите на мантрите – така искат от фонда, иначе няма да получим екюта. Затова едно писмо до Европа трябваше да поскъпне 8 пъти, парното – 3 пъти, токът 2.5 пъти, хикс – игрек пъти! И това  обяснение му изглежда приемливо. Но какво ще стане, когато данък сгради поскъпне „ен” пъти и панелното жилище – тази последна и сигурна обител бъде разлюляна от мощния икономически трус – 8 по Рихтер, за да бъде раздвижен пазара на имотите? Ще се раздвижи ли най-сетне тогава този средностатистически българин? Защото още сега над главата му като Дамоклев меч виси въпросът: какво ще стане със заемите, които ще бъдат отпуснати срочно? Няма ли и тяхната участ да бъде аналогична на онези 13 милиарда долара (приблизително 1000 тона злато!), които безследно изчезнаха заедно с виновниците за това. Защото в една държава, в която отсъства елементарна социална защита за населението и то не може пълноценно да се впише в списъците за хуманитарна помощ, държава, в която изпълнителната власт сяда на кръгла маса с босове от престъпния свят, а законите са само колове забити в равното поле, сред които ловко слаломират опитни мошеници, по-вероятно е траншовете да не постигнат своето предназначение, а бордът да е пореден икономически провал на принудения политически авантюризъм!

       Сега ни внушават добре съчинени послания и ние, за кой ли пореден път, наивно и чистосърдечно се доверяваме на ловката пропагандна манипулация. Дори когато обективното зло ни е застигнало и повалило като хищник на земята, все още вярваме, че това е в името на абстрактното добро, което някой ден ще настъпи. На това безконечно търпение, възпято още от Ботев, разчитат властниците. Жестоки тестове, като този с нечувания воден режим в столицата, потвърдиха стоицизма на българина дори в екстрени условия. Една след друга, с лека ръка, той губи чувствителни придобивки, за които по целия свят се воюва дълго и мъчително, като: безплатно медицинско обслужване, безплатно образование, ниско платен отдих и др. При това безмълвно, без сянка на протест! Все повече заприличва на осъден на смърт, който сам слага въжето около шията си в името на недоказуемото Светло Бъдеще...

       А в същото време Бътлъровци живеят охолно в Настоящето!

 © Младен Василев - Мисана

Бел. на автора:   Статията е написана през 1998г. Досега не е била публикувана.