СИСТЕМА С ТРИ ПАРАМЕТРИЧНИ УРАВНЕНИЯ

Светла Гунчева е познат автор на любителите на поезията. В единадесетата си по ред поетична книга тя ни споделя съкровени неща, разсъбличайки душата си и мислите, и чувствата си. Традиционно аранжира вече няколко от книгите си, като изважда „пред скоби“ една творба,  която формулира, обобщава и един вид събира поетичната есенция от цялата книга, заедно с това тази пилотна творба дава и нейното заглавие. 

На фона на перманентната и усилваща се в последно време инвазия от прозаични миниатюри и полусвободни стихове, които поизместват вече силаботоническите стихове, 

Светла Гунчева за пореден път доказва, че дълбоки философски послания и идеи могат да бъдат поднесени и в класически стих. Има предпочитания към ямба. Прави дълги изречения със сложен синтаксис.  

Въпреки че строфичните анжамбмани никак не са рядкост, стихотворенията ѝ не са монолитни. Понякога за сметка на една-две стъпки в повече или нееднаквост в каталектиката, тя ни казва каквото има да ни каже по своя оригинален начин и го прави така, че каталектичните и метричните различия да изглеждат пренебрежимо малък компромис, защото въздействието на тропите и сентенциите напълно го компенсира.

Характерно за авторката е това, че тя често се връща към вече отработени теми, идеи и детайли в предишните си книги, за да ни представи една нова визия за тях, като от позицията на творческия и житейския си опит ги надгражда и усъвършенства. Умело подбира думи-камъни, в чиято семантика  има закодирана допълнителна символика, за да им придаде душа. В някои от творбите персонажите са животни – котарак, мишки, китове, гном, гарван, кутре. Това им придава привкус на басни, когато не става дума за директна метафора, а за изграждане на паралелен свят, който ние неизбежно съпоставяме с нашия, човешкия, сравнявайки взаимоотношенията.

След прочит на нейни стихове задълго оставам дълбоко замислен, с душа под асмите на Рая или сред ослепителната бяла хладност на дългата и безсловесна зима, защото поезията ѝ стимулира въображението и е богата на реторични фигури. Сложна е аритметката и геометрията чувствата. Ето една система с три параметрични уравнения:

Какво е любовта? Посято семе може би.

Гигантски земетръс, от Бог замислен.

                                            („ИНТРОВЕРТНО“)

 Нощта е тъмната зеница на очакването

 на някой влюбен…
                                            („ГАРВАН“)

 Проектирана в средата на зеницата,

 любовта е център на една вселена. Моята.

                                           („ТАЙНСТВО“)

Решението ли? Еднозначни готови отговори няма. Всеки може сам да ги намери. Формулата е ясна – чрез заместване. Но не на параметрите. Заемете мястото на лирическата героиня и изживейте този спектакъл-път, в което на любовта декорът е самият Рай, станете част от картината на пътя, с неговите изгрев, залез, мрак и ще получите една награда за онази дива обич към живота и към поезията.
           Приятно съпреживяване, читателю!         

Безумие ли е смелостта да търсиш свободата?

„Безумна“ е първата поетична книга на Силвия Йорданова. В нея има свободни, бели и класически стихове, групирани в три цикъла, изразяващи полифонични душевни преживявания – невъзможна любов, надежда, болка от предателство, скръб по изгубен родител (в триптиха „Отвъд съня“), щури мечти, болезнени спомени, радост от добиване на първа рожба, творчески търсения и осъзнатост, че творецът трябва да се раздава, да принадлежи на света.

Безумие ли е смелостта да търсиш свободата, да не се вписваш в общия шаблон? Дали е лудост да вървиш срещу течението, отстоявайки собствените си приоритети? Грях ли е да си различна тухла в хомогенната стена-живот? Не. Грях е всичко, което не се върши от убеждение. Би било грях, ако си самовмениш вина, затова че не си като другите.

Свободна съм, когато завали.

Най-истински са винаги крилата

на хората, които ги боли. (Не се предавам…)

Неспирни са търсенията на лирическата героиня на Силвия Йорданова. Безумна и грешна, тя търси път, който да я изведе от самотата, тъгата и болката, търси любов и приятелство, търси себе си. Самотата е познато чувство на твореца. Той често е самотен дори сред безкрайно море от хора. Себепознанието е път без край, по който мнозина са се изгубили. Но тя, тръгвайки по него, не е изгубила детското в себе си.

Превръщам се понякога в дете.

А детското сърце не се страхува.

Свободно е… („Момичето в бяло“)

Един източен мъдрец казва, че не целта е важна, а пътят. Има и моменти на отчаяние. И серии от несбъднати мечти. Неизбежни са съмненията.

Нямаше път, а само безпътие!

И там, в дъното, съзрях...

тих храм на самотата,

и една несравнимо тиха пустиня-тъга. („Безпътие“)

Но след като първо открие себе си, възвръща своята увереност, излиза от грешните завои и се завръща към смелата си същност. Тогава, разбрала че

Трябва да имаме сърца,

по-големи и пълни

с надежда и топлина! („Трябва“)

открива своя свещен път под звездите – Камино, и като пилигрим започва да го следва.

На добър път!

Пътуване към светлината

 „Копнеж по слънце” – третата стихосбирка на Ивелина Никова, е едно пътуване към светлото в живота и в човешката душа. Това е книга, в която мнозина ще намерят себе си и своята любов, защото всичко в нея е истинско и по човешки близко. Без да са обособени в отделни цикли, има хронологично подредени стихове, визиращи влюбването, любовните терзания, всевъзможните прерипетии – пререкания, ревност, раздяла, тъга, очакване, надежда, вричане. 
Следват стихове за всеобщата любов – към децата, роднините, жената – даряваща живот и стихове за божията любов. Накрая – за следващ живот.
Какво е любовта? Сложен въпрос. Много автори са се опитвали да я дефинират по свой начин. Дали любовта е  сляпо, безрезервно доверяване на избраника на сърцето с надеждата за искрена ответност? Може би тя е многолика, затова някои стихове, сигурно ще се сторят наивистични на невлюбените, на изгубилите в задъханото си ежедневие способността да вярват в приказната ѝ магия, или на неоткрилите още невинния трепет в сърцата си. Ето една формулировка:

Навярно любовта е бяла приказка,

а розите са капки кръв на влюбени.

Вълшебство е дъхът им – истинско,

което в цветните ни дни се губи.

/Розите са кръв на влюбени/

Нима е истинско вълшебството в приказките? Защо не? Истината е това, в което вярваме. Любовта, подобно на водата, дава живот. Тя възниква като капчица и прераства в бурен океан, разтърсван от девет бала буря.

Девет бала любов и едно полудяло море.

Аз и ти… Между нас – синя бездна…

Девет бала любов. Вместо котва – сърце…

С теб потънем ли, в миг ще изчезнем.”

/Девет бала любов/

Но няма пълно щастие. Безверието, макар и епизодично, взема връх понякога

Разкъса се вълшебството на части,

 каляската е тиква. Ето, на –

 измамни са мечтите ми за щастие...”

/Размисли на Пепеляшка/

Лирическата героиня преминава през многобройни превъплъщения. Тя е индианка, осъзнала се Пепеляшка, неопитомена вълчица, Мария-Магдалена, кибритопродавачка, тъжна русалка, жена, дъщеря и майка – приела своя дълг и отговорност – засмяна, уютна, дълбока

...Като земята черна,

 живот родила в мъничкото зрънце.

/Жена/

След някак неувереното начало в „Не зная как да те зова”, се стига до категоричното разпознаване на симптоматиката:

Любов е! Щом душата като с нож

разрязва тъй болезнено на части!

/Любов ли е?/

Всеки може да познае и усети любовта, но не всеки  умее да я опише така вълнуващо. На фона на заливащия ни от всички страни така наречен модернизъм в поезията, Ивелина Никова ни предлага стройни строфи в класически стих. Нямам претенции личното ми мнение да изгрява някаква утвърдена тенденция в читателските предпочитания, но горещо препоръчвам това пътуване, към което пръв имах честта и привилегията да се приобщя.

На добър път към светлината, читателю!

©Красимир Тенев

България има нужда от книги като тази

         

България има нужда от книги като тази. Сега, когато живеем в перманентна икономическа, финансова, духовна и демографска криза, имаме въпиюща нужда от поводи за национална гордост, от завръщане към родовите корени. Тревожно е че 60% от младите хора, завършващи образованието си (средно и висше) нямат намерение да търсят реализация в България. Някои наши сънародници в чужбина се срамуват да признаят че са българи, защото българин често се възприема, като синоним на бедняк, бездомник и крадец. А понякога и на нещо още по-обидно. Това не е книга подходяща само за настоящи и бивши гурбетчии или за българите от Западните покрайнини, скътали в душата си „златната нишка, „по-тънка и от косъм”, на своята национална идентичност. Стихове като Три цвята, Предсказано от Пагане, На Шипка е тихо, Мадарски конник, Червено цвете за Батак..., възпяващи родните национални символи, действат отрезвяващо на опиянените по Запада и глобализма наши сънародници, независимо къде и как живеят. България в сърцето ми, като История славянобългарска, като Епопея на забравените ни напомня, че „и ний сме дали нещо на света”, че сме духовно богати в своята бедност и сме съхранили своите календарно-обедни ритуали, култура, език и име над 1300г.

В тази книга ще намерите стихове, посветени на български градове и на бележити българи, преразказани в стихове легенди, възпети природни забележителности. Ивелина Никова използва различни начини на повествование – сегашно историческо време, първо и трето лице, диалози. Пейзажните елементи в някои стихове придават образност, обличайки ги в ризите на оригиналните си метафори:

                     Нощта разплита черната си риза

                     и в Янтра падат звездните й нишки.

                                                    („Търновска луна”)

                    Отново ме галят лъжци-ветрове,

                    съдрали последните пясъчни ризи.

                    Пак старата мелница чака, зове –

                    по ръб на душата й лятото слиза.

                                                             („Несебър”)

            Стихове, като Лазарки, Девата вишня, Нестинарски огън, Татул, Нейде по къра, Йово, девойко... се родеят с народното творчество. Изпъстрени с диалектизми, те рисуват картини от бъргарското село – хорà, сватби, ритуали по време на празници – оцелели от древността до наши дни. За да я има България, не само като географско понятие, за да се сбъдне заклинанието:

                   До днес отекват думите на Пагане:

                  „България, пребъдвай ти през вековете!“

                                         (Предсказано от Пагане)

са нужни творци, като Ивелина Никова, които да напомнят славното минало. Защото „народ, който не познава историята си е обречен да я повтори”. Трябва да признаем, че в нашата има и не чак толкова славни периоди. "България в сърцето ми" е втората авторска стихосбирка, в която Ивелина Никова ни засвидетелства своята синовна обич и преклонение към родината. На добър час към читателските сърца!

                                                      

         ©Красимир Тенев

Животворна отрова в рими

Прочитът на „Животворна отрова” е вълнуващо преживяване, може би, защото и написаното в книгата е преживяно. Превъплъщенията на любовта са разнообразни. Тя ту пристига по котешки тиха, ту бурна, „като пороен летен дъжд”, тръгва си с пречупени криле, за да се завърне отново, преобразена, възкресена, обагрена от нова палитра – с образи – диогенски, търсена и изхвърляна като „камък, сизифовски мъчен.” На фона на противоборството между крайностите, като епизоди от сериал се редуват раздяла, копнеж, надежда, ревност, изповедни признания и вричане. Стихове като:

Да се влюбя отново, е късно,

и да пусна пречиста сълза да умре –

вече няма в кого да възкръсне!

(„Добре съм приятелю”)

биват опровергани от:

Аз отдавна в теб всичко обичам!

(„Късно е”)

Любовта е разнолика и трудно се поддава на дефиниране. Тя е разпъната на кръст между диаметралните противоположности, изобразена с антитези и оксиморони „огън в бучка лед”, „най-студеният пожар”, „ тъмното зло, посадило... доброто”, тя е пропаст и пристан, наказва със смърт и умира след „любовна сеч”, бива оплаквана със сълзи – „въглищни гранули”, за да се възроди като жар-птица от мъртва жарава, продължавайки вечната игра.

Сърцето и умът са в непримирима схватка:

 за тялото си нощем божество,

 но разумът ми сутрин те проклина.

(„Епилог с въглен”)

 Любовта, макар да е амброзия, може и да убива. Тя е „животворна отрова”.

Когато те обичам

 и отрова,

и таен еликсир във тебе спят.

 („Когато те обичам”)

Явно ключът е в дозировката. Както в песента на Брайън Мей „Прекалено много любов ще те убие.” Но и без любов не може да се живее, по думите на Шекспир, а само да се съществува.

 Станислава Немска демонстрира разнообразие в метриката и богата лексика. Използва всичките пет стихотворни ритмични стъпки и преоткрива позабравени думи, заредени със специфична семантика, словообразува сложни думи, понякога комбинирайки медицински термини, които звучат като диагнози – „кръгло-нахална „тържествено-бременна”, „езерно-тъжна”, „похотливо-истеричен”, „греховно-първородна”.

 Уверен съм в успешния круиз на първата й стихосбирка сред морето от читатели.

 На добър път, Станислава!

„Човекът е човек тогава, когато е на път!”

(„ Дни на проверка” П. Пенев)

От редактора:

©Красимир Тенев