ДОКОСВАНЕ ДО СВЕТЛИНАТА... Георги Балабанов за новата книга на Ина Крейн "РОДНИЦИ"

Името на белетристката Ина Крейн е отдавна известно и популярно сред ценителите на литературното творчество. Спечелила много награди в национални литературни конкурси, тя навлиза все по-трайно в духовния ни живот. „Родници” е книга, която впечатлява и привлича вниманието на българския читател. В разказите се преплитат човешките съдби на българските бежанци от Македония, прогонени жестоко от родните места. Тук се открояват обаятелни герои, търсещи и намиращи своето лично щастие в битката с трудното време. Всички те са страдалци. Четях и образно виждах с какъв тънък психологизъм е описано всичко. Авторката върви ръка за ръка с героите си невидимо, изживява мъките и споделя съдбите им, потъва дълбоко в техните душевни драми. Успоредно с това откроява изостреното им чувство за чест и достойнство, което ги извисява в смутното време на войните. Нишка по нишка, писателката разплита кълбото на живота на персонажите, единението им с природата. С обич и съпричастие, с изключителен талант тя им дава нов живот, който отстъпва на труда и мъките, а душата им намира истинските ценности. Чуствителността на образите кара читателя да им съчувства и да ги пусне в душата си. Героите на сборника излитат като ято птици от този южен край на Родината, кръжат в необятното пространство на времето и спомените и плавно прелитат над границите, които сами си поставяме. Разказът „Ченичарка” грабва и ни потапя в необичайна среда. Главната героиня е обикновена жена с необикновена съдба – приготвя пшеницата на всички починали в селото. С изстрадана мъдрост тя ще каже: ...”нека да има храница в дългия път светлина”, добавяйки „пшеницата храни душата, когато капне в нея сълза.” Образът е разкрит с деликатност, която не оставя съмнение за преклонението на писателката към тези, които сме загубили, но са част от нас. Тъгата и житото са преплетени като обичта и болката в кръговрата на живота. Благородна и справедлива, реалистична и романтична, разказвачката Ина Крейн свързва разказите в здрава верига чрез духовното извисяване над обикновеното битие. Всеки герой е неповторим и изстрадва съдбата си достойно: „Дерибей”, „Солена кръв”, „Джумайлията”. Те носят моралната чистота на род и родина и ни карат да се прекланяме пред решимостта им да намират ...”брод с неизплакан стон.” Един от най-хубавите разкази е „Поп Серафим”. Още първите редове ни грабват с героизма и смелостта на мъжа, спасяващ чужди деца от мътните води на Струма. Пристигайки в родината, той става причина да се създаде село, да се построят къщи, да се изгради училище. Физическата сила и грубост на персонажа контрастират с духовната му извисеност и чистота, предаността му към родното и обичта към българското. Пред нас застава герой, надарен с мъдрост и човечност, които са пример за подражание. Милчо от творбата ”Горница” няма да позволи на снаха си да вкуси от сочните ябълки, въпреки че тя очаква дете, но накрая сам ще облагороди дръвче в името на здравето на своя внук и наследник. Джумайлията не открадва круша в чуждия двор, макар да е дете и да му се иска да хапне от сладкия плод, но ще дари на непознати после от ценните плодове, ще открадне хляб, за да нахрани други деца и така ще намери семейството, за което толкова дълго е мечтал. Разказите предизвикват размисъл за морала и ценностите в нашето съвременно общество, за поведението ни в кризисни ситуации. Вдигнала високо летвата за мярката за човечност, авторката ни предизвиква с образа на героинята в „Кака Ленка”. Едно крехко момиче става майка за останалите без родители деца, жертва своя живот и щастие за тях, без да иска отплата. Така плавно и неусетно читателят стига до „Грешница”, която ще изплаче мъката на много жени като нея, минали през ада на войните: „Живея с децата си в турски дом, а моят го изгориха гърците. Детето и свекърът ми останаха непогребани, а аз преливам чужд гроб и моля за прошка, а знам, че такава за мен на тоя свят няма.” Обсебени от копнежа за щастие, героите страдат и се борят, но не стават злодеи и убийци. Дълбокото преклонение пред живота, който е труд и мъка, благородните мисли и дела невидимо поставят на везните на съвестта какъв трябва да бъде моралът ни днес, как да съхраняваме зрънцето вяра, завещано от дедите ни, за да оцелеем като нация. Авторката поставя открито проблема за моралната чистота и необходимостта от него като градивна сила на всяко общество, за да можем винаги, когато се върнем в родните си домове ...”вечерта тихо да капва над хладната зелена асма.” Тасо ще се върне, натрупал пари и имот в чужбина, но ще завари студения гроб на жена си. Майка ще застане пред гроба на Лечителя от едноименния разказ, за да благодари за безкористното сторено добро. Тук е истината, мъдростта и живота. Мълчанието на героите в такива моменти говори по-силно от изкрещените думи. Духовното оцеляване е другият проблем в разказите от сборника. В „Солена кръв” и „Македончето” историята се връща, за да даде сила на днешните българи, като ги научи да отстояват българското. Старицата от едноименния разказ ”Родници” ще намери сродна душа в смокинята и ще сподели с нея както мъката на очакването, така и радостта от завръщането на обичаните членове на семейството. Защото без патриархалната обич към най-близките животът всъщност е празен. Книгата ”Родници” на Ина Крейн е като свята българска икона. След нейното прочитане ние не само ще се преклоним пред таланта на авторката, но и ще се замислим колко чисто и свято е българското ни достойнство, каква е човешката ни същност. Затова произведението е не само докосване до страданието и светлината, но и духовно прераждане, път към доброто, което трябва да намери място в душите ни. Този сборник се чете на един дъх. Той е ново духовно изследване на моралните ни стойности с тънък психологизъм, който извисява книгата в съвременното литературно пространство чрез благородството и справедливостта на героите, и безспорния ярък талант на авторката. автор: Георги Балабанов Член на УС на СНБП