Когато преди година прочетох първите стихове на Михаил Цветански, с усмивка си казах: „Виж ти, какво витално мъжко
присъствие в поезията!“. Стиховете ме изненадаха с непосредствеността и
искрената си простота; с интересните ракурси към житейските ситуации,
необичайните обобщения, език и стилистика! В тези поетични откровения отвсякъде
струи романтична поривност към красота и взаимност в чувствата; неприкрита
мъжка страст и нетърпелива жажда да се открие, опознае, изстрада и завоюва; да
се изживее докрай и истински магията на споделената обич. Лирическият герой –
Поетът, гори от радостно-трепетно копнение да се потопи всецяло в тайните на
женското Съвършенство; в оная непредвидима и загадъчна същност на Евините
потомки, която го привлича и мами неудържимо, подобно неоткрити още
презокеански светове. Защото за Михаил Цветански Жената е Петата стихия в
безкрайната и вековечна Вселена-Любов! Стихия, обединила и разрушителните, и
градивните сили на изпепеляващия и негаснещ огън, неудържимостта на пороите и
възкресяващата святост на водата; ефирната лекота и прицелна беззащитност на
въздуха, помамил крилата на поетовата Душа в бездънни висоти, откъдето
неизменно се завръща с още по-неудържима страст към безначалната, щедра и
чудодейна магия на раждащата – и сладки, и отровни плодове земя. Тази
обобщаваща метафора – оригинална, изненадваща, дълбоко истинна и…красива,
предизвиква искреното ми възхищение!
Всеки стих в книгата е философски проникновен
щрих към полифонично изграждания образ на Жената-Стихия: с очите на Душата
видян, екстазно усетен с всяка фибра на тялото, реално изстрадан и фантазно
сътворен в мечтания и копнежи.
В поезията на Михаил Цветански, Жената е Божие
откровение за Мъжа и щедър дар – споделена наслада в дните и нощите; едно
красиво и чаровно видение. Тя е многолико олицетворена – ту е остров за мъжката
страст към пътешествията, ту топъл полъх на галещ бриз; жарещо, знойно слънце;
романтичен копнеж към духовно единение и всепроникващо светло чувство, извисило
и осмислило живота му. За нея, Той би сключил сделка и с Дявола; би слязъл в
Ада и достигнал Райските селения; готов е да заложи и живота си за печелившата
карта на Любовта. Поетичните тропи, метафорите и сравненията са като
бързоструйна река, като падаща лавина – един шеметен вихър, сменящ с
кинематографична бързина контрастни образи и чувства.
И неизменно – навсякъде и във всичко Поетът
търси отговор на въпроса: защо се случва Любовта? Изпитва ли ни тя, за да
познаем себе си и в опияняващото единение, и в тъмното отчаяние, когато ни
предава; умираме или се раждаме в нея? Как става така, че влюбените, тези
намерили се в Пространството и Времето две сродни души, изгарят в общ пламък –
умирайки и възкръсвайки една в друга „по-малко, до последно, всеки миг“;
изчезвайки и извирайки в мечтите си, в които се откриват истински и завинаги?
Поетът открито и поривно изповядва пред любимата, че обезумял от женската й
страст е готов да пътува с нея в „свят без думи и без изходи“, да сънува и
броди безсънен, бълнувайки трепетните й устни, да живее с нея и чрез нея,
прероден и прераждащ се в „дете от вечност“!
За лирическия герой Тя е и босото невинно
Момиче, белязало с незабравими спомени душата му на „щуро Момче“; една
романтично-извисена, пленителна и чиста любов – неизживяна и непреболяна
докрай, останала ненадмогната през годините; съхранена в паметта на сърцето
като Светлинка и Надежда за Щастие!
Лирическият герой не моли за прошка, защото
сам не може да я даде. Той просто се обрича на Любимата с обич, която е „вик в
ранена душа“, „вена, която кърви“; не „разпиляна жарава, а щурец, който пее
отвън“; любов, която не обича „сляпо, диво и жадно – до плът“, а покорно следва
Избраницата си в най-трудния път – да й бъде вяра в нейната вяра, „топлина от
пролята сълза“ и неискащо да я обожава...За него Тя е „чиста Вселенска роса!“
В поетичната книга „Петата стихия” образите на
Любовта можем да открием навсякъде и във всичко, стига да имаме усет за
многообразието им. Забележително е, че Михаил Цветански ги рисува винаги в
тяхното полюсно единство, в изначалната слятост на женското и мъжко начало – Ин
и Ян. Влюбените са ту търсещият Одисей и вярната Пенелопа, ту сладкогласият
Орфей и безплътната душа на Евридика; те са класическите Ромео и Жулиета;
полетелият в безумно смел полет Икар и раждащата в очите си неземна, дивна сила
богиня Ищар. Поетът е готов, като Данте, да търси своята Беатриче до деветия кръг
на ада, да преброди вселената, да открие и приюти в душата си Любовта – до
сетен дъх и във Вечността! Той може да я чака цял живот и сто години все да я
желае, да дири към душата й брод през времето - реката на безкрая...Защото Тя е
„птица в нежен полет“ и „Венера от глезена – до горе“. С вдъхновението на
Ботичели, Поетът я рисува с устни и длани, нежно и страстно, опиянен и опиващ душата
й с огненото „тръпково“ вино на Любовта. Ала Той е и Мъжът, който лакомо може
да пие с очи случайни красавици, самоиронично надсмивайки се над оцелелия
древен Адам в себе си, дето напук на хилядолетното „шлифоване” в цивилизацията,
би грабнал ябълката от изкусителната съвременна Ева, без да се замисли за
цената на Дяволския облог!
Мъжът в поезията на Михаил Цветански ту е
разкъсван от съмнения, терзания и самообвинения, ту изпада във
фриволно-закачливо и приповдигнато бохемско настроение или потъва във
философски размишления за цената на Свободата и Любовта; за Верността и
Отчуждението; за градивната сила на обичането и разрушителните последици на
безлюбовното живеене. Ето защо естествено идва до заключението:
„Този
свят е страхотна измама, ако няма я в нас любовта.“
Тя, Любовта е неизменна спътница в живота на
Поета и когато един „огладнял самолет” понася тихо сгънатите в куфара спомени
на „късметлията” с лотариен билет далече, към неизвестните пространства на
чужди земи. Изпроводен от „изпращачи безкрай – дълг, лъжи, страхове”, загубил
всичко – родина и дом, сам обрекъл живота си на път, отвратен и отчаян, че в
България „няма морал и закон”, лирическият герой се впуска в мечта-изневяра. Но
продължава да стиска в джоба си кръста с последната надежда – Любовта да го
върне като бумеранг отново. /”Емигрантска любов”/.
Социалният аспект на темата е развит в стихотворението
„Бежанци” още по-остро и открито. С много болка и ожесточение, Поетът рисува
страшната картина на съвремието ни, принудило мнозина, доброволно да се
превърнат във вечни бежанци. Бежанци, самоосъдили се да бягат „от себе си и
времето, /от обещания, от любовта.”/; заставили се да затворят големите мечти в
сънищата, където единствено могат да живеят и творят! Да се крият от истините в
маските и „бягат от несбъдващи се приказки”, да връзват лодки на тайни пристани
и търсят дом в най-чуждите страни. Принудени да бягат след изтървани влакове,
да вегетират зад гримирани думи, да носят пълни сакове с грехове, да лишават от
изповед душите си и строят църкви с крадени пари; да „късат на огъня цвета” и
крият страховете си в болката, тези скитници-бежанци въпреки всичко, мъчително
се стремят да опазят способността си да обичат, да садят всеки ден
храст-Надежда и сбират света в детски смях!
Михаил Цветански сам е извървял трънливите
пътища на емигрантската съдба, затова стиховете, посветени на този епизод от
живота му, звучат така жестоко убедително, искрено и завладяващо. Безспорно,
тези две стихотворения, макар привидно да стоят вън от основния тон на
поетичната книга, внасят в нея усещане за реалностите на Времето, в което е
толкова трудно да се живее по законите на Любовта. Приел е присъдата – до
живот, под строгия режим на самотата, да бъде „осъден на истинска Любов, в
килия, изкована от Душата”. И все се бои, че обожествяваната Пета стихия може и
да не разбере, колко го е страх – "без нежността й, сам да остарее”.
Изненадваща е поетичната лексика на Михаил
Цветански, със свой собствен поетичен слог и лексика**, изпъстрени с интересни
контрапункти и словотворчество. Чувството е водещо, новите думи и
словосъчетания извират от душата на поета естествено и искрено: „бездъхова
нежност“, „мъжки неумор“; „От кълвачови ритми по здрач еховеят се врътна“...;
„ветровници-стихове“, „песъчинкови куплети“, „и всеки миг във огъня съблечен“,
„нишка от нетлен“, „Животът ни – надрусан кочияш, в каретата на времето ни
вози.”, „целувкова доба“... Пример е чудесното стихотворение „Късно щастие”.
Чуйте и „вижте” с очите на сърцето си тези виртуозни поетични откъслеци:
„Късни птици да жънат небето – узряло за
обич...
Ще се реем сред облаци грях. На Луната легни.
И звезди запали тази нощ във целувкова
доба...”
„Съживено от капките сбъдване ще отприщи река
и душите ни есенни, в себе си, корен ще
вържат.”
Всъщност, драги Читателю, не са
нужни дълги и дълбокомислени предисловия – предстои ти вълнуваща среща с един
поетичен свят – омайващ с незабравим аромат и огнени пъстроцветия. Свят на
екстазно потъване в бездънната красота на Любовта!
В заключение искам да кажа на Михаил
Цветански: „Благодаря!“ Благодаря за отключената врата към душата ти, Приятелю!
Благодаря, че ми подари това пътуване в твоята екстазно-огнена и
романтично-прелестна Вселена-Любов! Убедена съм, че всеки, който приеме да
пътешества из нея, ще остане очарован и благодарен, че се е докоснал до една
истински жива, искрена, многолико-пъстра и духовно извисена Поезия,
благоговейно положена пред олтара на боготворената Пета Стихия – раждащата
Живота Вечна Жена!
Тоня Борисова – поетеса
и актриса, Директор на Дирекция „Литература” в Международната асоциация за
българско изкуство по света – МАБИС; член на Международната академия по
българистика, иновации и култура – МАБИК към Организацията на обединените
българи по света. Родственица на летописеца Захари Стоянов.
©Тоня
Борисова, Предговор,
©Петата
стихия, Михаил Цветнаски
