неделя, 24 август 2014 г.

ЖЕНАТА – ПЕТАТА СТИХИЯ, ЕКСТАЗ, ВИТАЛЕН РОМАНТИЗЪМ И ПЪТ КЪМ ДУХОВНО ИЗВИСЯВАНЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА-ЛЮБОВ


Когато преди година прочетох първите стихове на Михаил Цветански, с усмивка си казах: „Виж ти, какво витално мъжко присъствие в поезията!“. Стиховете ме изненадаха с непосредствеността и искрената си простота; с интересните ракурси към житейските ситуации, необичайните обобщения, език и стилистика! В тези поетични откровения отвсякъде струи романтична поривност към красота и взаимност в чувствата; неприкрита мъжка страст и нетърпелива жажда да се открие, опознае, изстрада и завоюва; да се изживее докрай и истински магията на споделената обич. Лирическият герой – Поетът, гори от радостно-трепетно копнение да се потопи всецяло в тайните на женското Съвършенство; в оная непредвидима и загадъчна същност на Евините потомки, която го привлича и мами неудържимо, подобно неоткрити още презокеански светове. Защото за Михаил Цветански Жената е Петата стихия в безкрайната и вековечна Вселена-Любов! Стихия, обединила и разрушителните, и градивните сили на изпепеляващия и негаснещ огън, неудържимостта на пороите и възкресяващата святост на водата; ефирната лекота и прицелна беззащитност на въздуха, помамил крилата на поетовата Душа в бездънни висоти, откъдето неизменно се завръща с още по-неудържима страст към безначалната, щедра и чудодейна магия на раждащата – и сладки, и отровни плодове земя. Тази обобщаваща метафора – оригинална, изненадваща, дълбоко истинна и…красива, предизвиква искреното ми възхищение!
 Всеки стих в книгата е философски проникновен щрих към полифонично изграждания образ на Жената-Стихия: с очите на Душата видян, екстазно усетен с всяка фибра на тялото, реално изстрадан и фантазно сътворен в мечтания и копнежи.
 В поезията на Михаил Цветански, Жената е Божие откровение за Мъжа и щедър дар – споделена наслада в дните и нощите; едно красиво и чаровно видение. Тя е многолико олицетворена – ту е остров за мъжката страст към пътешествията, ту топъл полъх на галещ бриз; жарещо, знойно слънце; романтичен копнеж към духовно единение и всепроникващо светло чувство, извисило и осмислило живота му. За нея, Той би сключил сделка и с Дявола; би слязъл в Ада и достигнал Райските селения; готов е да заложи и живота си за печелившата карта на Любовта. Поетичните тропи, метафорите и сравненията са като бързоструйна река, като падаща лавина – един шеметен вихър, сменящ с кинематографична бързина контрастни образи и чувства.
 И неизменно – навсякъде и във всичко Поетът търси отговор на въпроса: защо се случва Любовта? Изпитва ли ни тя, за да познаем себе си и в опияняващото единение, и в тъмното отчаяние, когато ни предава; умираме или се раждаме в нея? Как става така, че влюбените, тези намерили се в Пространството и Времето две сродни души, изгарят в общ пламък – умирайки и възкръсвайки една в друга „по-малко, до последно, всеки миг“; изчезвайки и извирайки в мечтите си, в които се откриват истински и завинаги? Поетът открито и поривно изповядва пред любимата, че обезумял от женската й страст е готов да пътува с нея в „свят без думи и без изходи“, да сънува и броди безсънен, бълнувайки трепетните й устни, да живее с нея и чрез нея, прероден и прераждащ се в „дете от вечност“!
 За лирическия герой Тя е и босото невинно Момиче, белязало с незабравими спомени душата му на „щуро Момче“; една романтично-извисена, пленителна и чиста любов – неизживяна и непреболяна докрай, останала ненадмогната през годините; съхранена в паметта на сърцето като Светлинка и Надежда за Щастие!
 Лирическият герой не моли за прошка, защото сам не може да я даде. Той просто се обрича на Любимата с обич, която е „вик в ранена душа“, „вена, която кърви“; не „разпиляна жарава, а щурец, който пее отвън“; любов, която не обича „сляпо, диво и жадно – до плът“, а покорно следва Избраницата си в най-трудния път – да й бъде вяра в нейната вяра, „топлина от пролята сълза“ и неискащо да я обожава...За него Тя е „чиста Вселенска роса!“
 В поетичната книга „Петата стихия” образите на Любовта можем да открием навсякъде и във всичко, стига да имаме усет за многообразието им. Забележително е, че Михаил Цветански ги рисува винаги в тяхното полюсно единство, в изначалната слятост на женското и мъжко начало – Ин и Ян. Влюбените са ту търсещият Одисей и вярната Пенелопа, ту сладкогласият Орфей и безплътната душа на Евридика; те са класическите Ромео и Жулиета; полетелият в безумно смел полет Икар и раждащата в очите си неземна, дивна сила богиня Ищар. Поетът е готов, като Данте, да търси своята Беатриче до деветия кръг на ада, да преброди вселената, да открие и приюти в душата си Любовта – до сетен дъх и във Вечността! Той може да я чака цял живот и сто години все да я желае, да дири към душата й брод през времето - реката на безкрая...Защото Тя е „птица в нежен полет“ и „Венера от глезена – до горе“. С вдъхновението на Ботичели, Поетът я рисува с устни и длани, нежно и страстно, опиянен и опиващ душата й с огненото „тръпково“ вино на Любовта. Ала Той е и Мъжът, който лакомо може да пие с очи случайни красавици, самоиронично надсмивайки се над оцелелия древен Адам в себе си, дето напук на хилядолетното „шлифоване” в цивилизацията, би грабнал ябълката от изкусителната съвременна Ева, без да се замисли за цената на Дяволския облог!
 Мъжът в поезията на Михаил Цветански ту е разкъсван от съмнения, терзания и самообвинения, ту изпада във фриволно-закачливо и приповдигнато бохемско настроение или потъва във философски размишления за цената на Свободата и Любовта; за Верността и Отчуждението; за градивната сила на обичането и разрушителните последици на безлюбовното живеене. Ето защо естествено идва до заключението:
„Този свят е страхотна измама, ако няма я в нас любовта.“
 Тя, Любовта е неизменна спътница в живота на Поета и когато един „огладнял самолет” понася тихо сгънатите в куфара спомени на „късметлията” с лотариен билет далече, към неизвестните пространства на чужди земи. Изпроводен от „изпращачи безкрай – дълг, лъжи, страхове”, загубил всичко – родина и дом, сам обрекъл живота си на път, отвратен и отчаян, че в България „няма морал и закон”, лирическият герой се впуска в мечта-изневяра. Но продължава да стиска в джоба си кръста с последната надежда – Любовта да го върне като бумеранг отново. /”Емигрантска любов”/.
 Социалният аспект на темата е развит в стихотворението „Бежанци” още по-остро и открито. С много болка и ожесточение, Поетът рисува страшната картина на съвремието ни, принудило мнозина, доброволно да се превърнат във вечни бежанци. Бежанци, самоосъдили се да бягат „от себе си и времето, /от обещания, от любовта.”/; заставили се да затворят големите мечти в сънищата, където единствено могат да живеят и творят! Да се крият от истините в маските и „бягат от несбъдващи се приказки”, да връзват лодки на тайни пристани и търсят дом в най-чуждите страни. Принудени да бягат след изтървани влакове, да вегетират зад гримирани думи, да носят пълни сакове с грехове, да лишават от изповед душите си и строят църкви с крадени пари; да „късат на огъня цвета” и крият страховете си в болката, тези скитници-бежанци въпреки всичко, мъчително се стремят да опазят способността си да обичат, да садят всеки ден храст-Надежда и сбират света в детски смях!
 Михаил Цветански сам е извървял трънливите пътища на емигрантската съдба, затова стиховете, посветени на този епизод от живота му, звучат така жестоко убедително, искрено и завладяващо. Безспорно, тези две стихотворения, макар привидно да стоят вън от основния тон на поетичната книга, внасят в нея усещане за реалностите на Времето, в което е толкова трудно да се живее по законите на Любовта. Приел е присъдата – до живот, под строгия режим на самотата, да бъде „осъден на истинска Любов, в килия, изкована от Душата”. И все се бои, че обожествяваната Пета стихия може и да не разбере, колко го е страх – "без нежността й, сам да остарее”.
 Изненадваща е поетичната лексика на Михаил Цветански, със свой собствен поетичен слог и лексика**, изпъстрени с интересни контрапункти и словотворчество. Чувството е водещо, новите думи и словосъчетания извират от душата на поета естествено и искрено: „бездъхова нежност“, „мъжки неумор“; „От кълвачови ритми по здрач еховеят се врътна“...; „ветровници-стихове“, „песъчинкови куплети“, „и всеки миг във огъня съблечен“, „нишка от нетлен“, „Животът ни – надрусан кочияш, в каретата на времето ни вози.”, „целувкова доба“... Пример е чудесното стихотворение „Късно щастие”. Чуйте и „вижте” с очите на сърцето си тези виртуозни поетични откъслеци:
 „Късни птици да жънат небето – узряло за обич...
 Ще се реем сред облаци грях. На Луната легни.
 И звезди запали тази нощ във целувкова доба...”
 „Съживено от капките сбъдване ще отприщи река
 и душите ни есенни, в себе си, корен ще вържат.”
Всъщност, драги Читателю, не са нужни дълги и дълбокомислени предисловия – предстои ти вълнуваща среща с един поетичен свят – омайващ с незабравим аромат и огнени пъстроцветия. Свят на екстазно потъване в бездънната красота на Любовта!
 В заключение искам да кажа на Михаил Цветански: „Благодаря!“ Благодаря за отключената врата към душата ти, Приятелю! Благодаря, че ми подари това пътуване в твоята екстазно-огнена и романтично-прелестна Вселена-Любов! Убедена съм, че всеки, който приеме да пътешества из нея, ще остане очарован и благодарен, че се е докоснал до една истински жива, искрена, многолико-пъстра и духовно извисена Поезия, благоговейно положена пред олтара на боготворената Пета Стихия – раждащата Живота Вечна Жена!


Тоня Борисова – поетеса и актриса, Директор на Дирекция „Литература” в Международната асоциация за българско изкуство по света – МАБИС; член на Международната академия по българистика, иновации и култура – МАБИК към Организацията на обединените българи по света. Родственица на летописеца Захари Стоянов.
©Тоня Борисова, Предговор,
©Петата стихия, Михаил Цветнаски

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг