Лудории в детски род

Малкия Пепи, когото уча следобeд, има неустойчиво внимание. Мислите му винаги са някъде другаде – заети с игри, анимационни филми и приказни герои. Говори си сам и живее в измислен детски свят.

Дойде в държавното от реномирано частно училище, заедно с вредния навик да шокира учителите по особено странен начин. Отказваше да се учи, пръцкаше по време на час, дупеше се, псуваше (доста грозно за второкласник), смееше се невъздържано и вършеше всякакви лудории.

В резултат на собствените си усилия, във втори клас Пепи още не познаваше буквите от азбуката и не можеше да ги свързва в срички и думи. И, макар че бе получил диплом за отличен успех от частното училище, дори не можеше да го прочете… Но това под секрет!

Дали, обаче този факт го безпокоеше?... Май не особено много. 

Малчуганът, както споделих, беше доста изобретателен. Когато класната му зададеше въпрос, на който не можеше да отговори, се измъкваше с отговори като:

„Може ли да Ви отговоря утре или вдруги ден?”

„Това още не съм го чел, но не се безпокойте, все някога ще го прочета!”

Когато му доскучееше в час, искаше разрешение за тоалетната и за ужас на учителката се губеше до края на часа. Дори един ден би звънеца 20 минути по-рано.

Размина му се единствено, защото още беше на осем.

И така, загрижените родители, класната и моя милост, решихме да сложим край на неговите детски лудории.

Започнахме да наваксваме пропуснатото следобед. А Пепи прехвърли детската си креативност върху ученето. Беше му трудно, дори със сричането и затова се редувахме да четем – ту аз, ту той.

– Хе, така е по-добре! Нали се ревнуваме...

– Редуваме се, Пепи! Редуваме…

– Да… Но май ти четеш повече, госпожо! Да не съм те минал?...

– Не, не си ме минал… Трябва да внимаваш какво говориш. Има думи, които не са подходящи за теб, все още си на осем.

 – Да, ама не ми пука! Не ми пука! Не ми пука! Не ми пука!...

– А би трябвало да ти пука, защото това е твоят роден език. Много е важно да се научиш да говориш, четеш и пишеш правилно. Да вземем например рода на съществителните имена. За тях учите в момента. Не казваш едно мъж, нито един жена, нали така?...

Пепи започна да хихика неудържимо и рече:

 – Кажи ми тогава за рода на съществителните, по дяволите!

– Е, определянето му е дори лесно, ако знаеш няколко хитринки. Например, щом можеш да сложиш пред съществителното думата „един” –  то е от мъжки род. Казваш един компютър, като един мъж – мъжки род.

– Хе, яко! Един айермен, един мъж – мъжки род.

– Айермен не знам какво е. Има Айрънмен – Железния човек. Но тази дума не е на български. А сега се учим да определяме рода на съществителните в българския език. С английски ще се занимаваме следващия час.

– Добре де, какво толкова. Един мъж, един бахур – мъжки род.

– Браво! Думата бахур… е от мъжки род. Ориентираш се добре. Пред съществителните в женски род, обаче, поставяш думата „една” – една острилка, една гума, една книга, една майка, като една жена – женски род.

– И майка му стара ли е в женски род?

 – Почти. Думите в словосъчетанието стара майка са от женски род, но още не сме стигнали до прилагателните. Избери си друга дума. Ето тук има круши. Кой род е думата круша?

– Мъжки род, много ясно!

– Един круша?

– Хи-хи-хи, знаех си, че ще ме поправиш. Една круша, една майка. Ядосана ли си ми?

– Все още не… така мисля. Да продължим по-нататък. Едно колело, едно мляко, едно пиано – като едно дете…

Тук преди да успея да изрека каквото и да било, Пепи скочи и се развика:

 – Детски род, детски род! Познах ли?...

Не можех вече да се сдържам и също избухнах в смях.

– Не детски, а среден род, слънце!...

Още на секундата бях очарована от издържания ѝ класически стих, перфектните рими и мелодичния ритъм.

Вече не си спомням коя първа поиска приятелство на другата във фейсбук, но това е поредното доказателство, че не противоположностите, а еднаквостите се привличат. Още на секундата бях очарована от издържания ѝ класически стих, перфектните рими и мелодичния ритъм. Така се зароди нашата дружба с Цвета Иванова. Не можех да повярвам, че поетическите си опити започва едва през 2015 година, но е факт, че талантът си е талант и без практика, а времето само го доусъвършенства.

Сега се наслаждавам на първата ѝ стихосбирка „Църква за птици“, събрала в себе си поетично изказани мисли и вълнения. И съм доволна, че се сдобих с нея, защото стиховете на Цвета са ярки и запомнящи се, а книжният носител е селектирал най-доброто от авторката. Тук всъщност си задавам и въпроса: „А тя има ли слаби стихове?“ За един такъв кратък период от време – такова количествено и качествено натрупване май ми дава готовия отговор: „Не!“.

Накратко, това е моето виждане за стихосбирката ѝ: удоволствие за всеки книгоман би било нейното притежание. И моят съвет към вас е да си закупите  това поетично бижу, защото то не е само за ценители, а за много по-широк кръг от хора, увличащи се от поетичното слово. Пожелавам на поетесата и стиховете ѝ  още много почитатели! 

Румяна Пелова за книгата "Църква за птици" на Цвета Иванова.

Цвета Иванова гради с думи „Църква за птици"

Предговор

Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си. Читателят потъва в света, в който влиза се само незримо, за да се изгуби сред тихото вълшебство – любовта, която се ражда от едно докосване и прераства в обреченост. Лирическата героиня от ничия се превръща в път и смисъл. Както често се случва, после любовта си отива, проядена от неизбежните съмнения за несъвместимостта между контрастните стихии – огънят и водата. След:

Сбогувам се на прага на нощта

с една любов – пресъхнала градина          

следва прошката, която идва от онези небеса, в които любовта е още жива.

В. Сорокин казва, че както живее човек така и пише. Но припокриването на авторката с героинята ѝ е непълно. Някои образи са изцяло художествени. Това се отнася по-скоро за хумористичните и сатиричните творби. В тях, чрез елементи на гражданска лирика, политическа сатира, често гарнирана с доза лека самоирония и битовизми, са казани тежки и болезнени истини за съвремието ни.

Стихове със затрогваща носталгичност ни връщат назад във времето, където ухае на слънце и на детство. По чувствата играе тръпката от спомени. И пак оживяват онези звънки радости – локви, гьол с жаби, папур, слънчогледови полета и плачещи върби.

Любовта е тази която обединява смисловото многообразие на творбите. Всеобщата любов, любовта към ближния, към природата, към родителите, към любимия човек. Тя осмисля временния престой на душите ни тук, докато са в тленната обвивка на телата. Ап. Павел пише:

И ако едно по едно раздам всичко, което имам, за да нахраня онези, които са в нужда, и дори ако дам тялото си да бъде изгорено, но нямам любов в сърцето си, нищо не печеля.

( I Коринтяни 3:13)

Голям дял от книгата заемат дълбоките философски размисли за отвъдно, за личния избор в перманентните противоборства между свободния дух и мечтите от една страна и от друга – жестоката реалност, сивото ежедневие и материализацията на живота. Колко ли светове живеят един в друг в този свят от любов? Всеки от нас е микрокосмос, умалено копие на вселената.

Душата ми, без земната си кожа,

вселена сбира в шепички. И свети!

Това е книга с разнообразна тематика, богата на цикли с хронологично и тематично подредени творби. Макар да ѝ е първа книга, авторката с лекота борави с различните стихотворни стъпки, размери, строфи и римни схеми. Използва дистихоми, терцети, катрени, петстишия, секстини, октави, акростихове и дори твърди форми, като сонета. Интересното е, че всичките творби са създадени за по-малко от година, а сякаш са писани цял живот. За краткия си творчески път Цвета Иванова постига невероятна творческа зрялост.

Вярвам, че стихосбирката „Църква за птици“ ще отвоюва своето място в най-новата ни съвременна лирика.