вторник, 12 юни 2012 г.

Кръстьо Раленков спечели Славейковата награда'2012




Поетът Кръстьо Раленков спечели Славейковата награда в националния конкурс за лирично стихотворение в Трявна. 

Раленков е роден в Панагюрище, живее в София, завършил е философия, скоро ще бъде издадена негова поетична книга. 

С втората награда е отличен поетът Гриша Трифонов, а двете трети награди са за Елица Горетова от София и Ненчо Славчев от Видин. Тази година в анонимния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови участваха с по една творба 300 автори от страната. 


Селекцията е направена от 5-членно жури, което по традиция остава анонимно до края на конкурса. Председател е Недялко Йорданов и членове Ясен Атанасов, Вера Христова, Людмил Попов и Пламен Дойнов. 
Славейкова награда 2012

Първа награда

Кръстьо Раленков

Денят на еднодневката

По разчертаната с тебешир улица
подскача детството ми или играе на ръбче.
Епично ленив като волска каруца,
скрибуца денят на живота из бръчките.

Бърчи бърни денят, напряга се,
капят лиги и пот.
По-безсмъртен от бог и по-здрав от тояга
аз играя … Самият живот.

Аз съм той, а пък той … Той е друго.
Вцепенена от уплах гора.
И стрелка неизменно загърбила юга.
Чук и сърп – смъртоносна дъга.

Бае Тодор, бръснаря, по-чер от каиша си
точи своя излишен бръснач.
И по-остра от него е само въздишката.
И се смесват през времето
кръв и белег, и плач.

А пък Спас се обеси над пращящото радио,
със нозе във вълните на „Свободна Европа”.
И въжето бе късо, колкото навик,
а тъгата му тегнеща, колкото котва.

По-безгрижен от смърт, аз играех тогава.

Бях пират, индианец, пълзач по скалите.
Бях висок до небето – и почти водоравен.
Плодовете на пола несмело опитвах.

Без асфалт и бордюри, съседната улица,
обяви ни война. И игрите приключиха.
Много чужди глави в бой със камъни счупих,
много пъти и моята чупиха.
 

Има притча в това, че се бихме за „ръбче”.
И баналност – играчка, превърната в плачка.
А навярно си сменяхме млечните зъби
и от хищните сенки в нас вече се плашехме.

Чичо Съби – клисарят – качи се на черквата
и преди да се гмурне, помаха ни …
И се чу, че избрал грехопадение,
пред това да донася.

Мима Лудата хукна по-гола от истина
сред ликуващата манифестация.
И я биха пред всички. Жестоко я биха!
Както бият по празници.

Но жестокото още не бе рафинирано.
Още нямаше ласкава маска и беше наивно.
Баба сложи ръцете си сухи, закри ми очите.
И разказа ми приказка за самодиви.

Все така се лекувахме, все така се тешахме –
с самодиви, със билки, а дядо – с ракия.
Бабо, миличка, аз вече знаех,
че човекът добър е … и мълчалив.

И растях – с тези странни човешки комети,
и растях – не страните, душата ми първа брадяса,
и растях – на пуловера заедно с плетката,
цял сред изгрев, но вече вторачен във залеза.

А по пладне любовите, думите, смислите
свойте тъжни обратности сочеха.
И човешкото беше напразно усилие
Да решим квадратурата
на кръга си порочен.

Е, сега вече вечер е. Толкова ясна,
че за първи път схващам колко добре
е да викне майка ми от терасата.
И в един светъл дом да ме прибере.



Втора награда

Гриша Трифонов

Какво си казваме на чаша вино
с гробаря и общинския кучкар

Когато,
казва ми кучкарят,
уличните кучета
сдадат общинските табелки от ушите си
и се усмихнат за последно в тъмното,
от рижите им козини изчезват
бълхи и други –
все безсмъртни –
паразити.
Понеже е дошъл студът.

Освен че са безсмъртни, те остават
без дом
подслон,
приют,
без топла къща.

И аз не мисля кучетата вече,
мисля паразитите –
в чии тела ще се заселят,
къде са жълтите табелки на живота им,
къде е топлината.

Те къде са?

Така е, отговаря му гробарят.

Аз пък щом затрупам
със пръст и пръсти
най-последното отечество,
дочувам как напускат
изстиналата памет
страховете на човека
и се понасят в бяг
по улиците на живота.
И не помислям за мъртвеца вече –
той е окончателен,
за страховете мисля аз.
И се страхувам.
За тях
и за живота им насетне.

И млъкват двамата.

И аз мълча.

Но си припомням:
виждал съм ги тия страхове –
как се укриват в сенките и дебнат
случайни минувачи посред нощ;
и как се плашат
по-малките от по-големи страхове;
как – жълти – две по две
се топлят детски страхчета …

И как на всичките очите са големи.

Припомням си как се събуждат:
с агорафобия – водачът на тълпите,
с клаустрофобия – миньорът,
с аерофобия –
водачът на алпийски експедиции.

И не разбират откъде им е дошло.

Тогава казвам на кучкаря и гробаря:
„Най-страшни са бездомните ни страхове.”

А може би – бездомните ни ярости?

А може би
бездомната ни радост.


Трета награда

Елица Горетова

Passe par terre

un
Вървя на шпиц върху трамвайни жици
с изкълчен глезен: тиха балерина,
от прешлените ми расте чадър; опитвам
да си спомня как се пази класическата
стъпка с върхове на палците и прекосявам бавно
този град, където кестени и гълъби летят
надолу, където греховете от фасадите се мият
с дъжд, не тези юношески заврънтулки,
а грехове от нищо между тях.

deux
Фантазия отпада, две островитянчета
с изпъкнали кореми, с натъпкани лули,
лулища в уличките пушат
облаци – да завали. Какъв позор вали
над уличните книги, негодни
за разпалване.

trios
под собствения си чадър ви взимам,
смалени стълбове, читалища
с омекнали врати, буквари на децата
преди 20 години и ви говоря, и ви намилвам
по клепачите, додето пак заспите
като низ тютюн. Така ви се доспива
и ви се мълчи, прекрасни мои.
Градът и тази есен ще ви се присмива,
на малките ви пажове поетите най-евтиното
вино ще разлива. Мълчат, а новите им стихове
напук растат и не стареят, в един
далечен град, където непокътнати
са верните им балерини.



Трета награда

Ненчо Славчев

Разговор с улулица

Прелетя със безшумни крила.
Чух гласа, който сякаш попита:

-На какво те научи нощта?
- Да ги виждам дори в тъмнината,
да не хваща душата ръжда,
да не съхне в студения вятър.

- Но кои са, какви са ти те?
- Сам не знам, те са моите хора.
Левски скочи за тях през стобора,
не остави ни гроб, ни дете.

- А зората, зората какво?
- Подир слънцето свят се затича,
аз се спуснах след него, а то
ме целуна и още обича.

- Вечерта за какво е дошла?
- Нека седнем сами под небето
посред светлия кръг на селцето,
всички мои, на обща софра.

- Но душите, които от век
- В небесата са някъде скрити?
те са тук, нали ти ги повика,
улулице със глас на човек.

- Ти не жалиш ли, нямаш ли жал?
- Върху костите на предците
са изрязани знаците скрити,
по които до днес съм живял.

- И с какво ще отключиш деня?
- Със звъна на една чучулига
и детенце, което повдига
две ръчички – да бутне съня.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг