Поетът Кръстьо Раленков спечели Славейковата награда в националния конкурс за лирично стихотворение в Трявна. Раленков е роден в Панагюрище, живее в София, завършил е философия, скоро ще бъде издадена негова поетична книга. С втората награда е отличен поетът Гриша Трифонов, а двете трети награди са за Елица Горетова от София и Ненчо Славчев от Видин. Тази година в анонимния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови участваха с по една творба 300 автори от страната. Селекцията е направена от 5-членно жури, което по традиция остава анонимно до края на конкурса. Председател е Недялко Йорданов и членове Ясен Атанасов, Вера Христова, Людмил Попов и Пламен Дойнов. Славейкова награда 2012 Първа награда Кръстьо Раленков Денят на еднодневката По разчертаната с тебешир улица подскача детството ми или играе на ръбче. Епично ленив като волска каруца, скрибуца денят на живота из бръчките. Бърчи бърни денят, напряга се, капят лиги и пот. По-безсмъртен от бог и по-здрав от тояга аз играя … Самият живот. Аз съм той, а пък той … Той е друго. Вцепенена от уплах гора. И стрелка неизменно загърбила юга. Чук и сърп – смъртоносна дъга. Бае Тодор, бръснаря, по-чер от каиша си точи своя излишен бръснач. И по-остра от него е само въздишката. И се смесват през времето кръв и белег, и плач. А пък Спас се обеси над пращящото радио, със нозе във вълните на „Свободна Европа”. И въжето бе късо, колкото навик, а тъгата му тегнеща, колкото котва. По-безгрижен от смърт, аз играех тогава. Бях пират, индианец, пълзач по скалите. Бях висок до небето – и почти водоравен. Плодовете на пола несмело опитвах. Без асфалт и бордюри, съседната улица, обяви ни война. И игрите приключиха. Много чужди глави в бой със камъни счупих, много пъти и моята чупиха. Има притча в това, че се бихме за „ръбче”. И баналност – играчка, превърната в плачка. А навярно си сменяхме млечните зъби и от хищните сенки в нас вече се плашехме. Чичо Съби – клисарят – качи се на черквата и преди да се гмурне, помаха ни … И се чу, че избрал грехопадение, пред това да донася. Мима Лудата хукна по-гола от истина сред ликуващата манифестация. И я биха пред всички. Жестоко я биха! Както бият по празници. Но жестокото още не бе рафинирано. Още нямаше ласкава маска и беше наивно. Баба сложи ръцете си сухи, закри ми очите. И разказа ми приказка за самодиви. Все така се лекувахме, все така се тешахме – с самодиви, със билки, а дядо – с ракия. Бабо, миличка, аз вече знаех, че човекът добър е … и мълчалив. И растях – с тези странни човешки комети, и растях – не страните, душата ми първа брадяса, и растях – на пуловера заедно с плетката, цял сред изгрев, но вече вторачен във залеза. А по пладне любовите, думите, смислите свойте тъжни обратности сочеха. И човешкото беше напразно усилие Да решим квадратурата на кръга си порочен. Е, сега вече вечер е. Толкова ясна, че за първи път схващам колко добре е да викне майка ми от терасата. И в един светъл дом да ме прибере. Втора награда Гриша Трифонов Какво си казваме на чаша вино с гробаря и общинския кучкар Когато, казва ми кучкарят, уличните кучета сдадат общинските табелки от ушите си и се усмихнат за последно в тъмното, от рижите им козини изчезват бълхи и други – все безсмъртни – паразити. Понеже е дошъл студът. Освен че са безсмъртни, те остават без дом подслон, приют, без топла къща. И аз не мисля кучетата вече, мисля паразитите – в чии тела ще се заселят, къде са жълтите табелки на живота им, къде е топлината. Те къде са? Така е, отговаря му гробарят. Аз пък щом затрупам със пръст и пръсти най-последното отечество, дочувам как напускат изстиналата памет страховете на човека и се понасят в бяг по улиците на живота. И не помислям за мъртвеца вече – той е окончателен, за страховете мисля аз. И се страхувам. За тях и за живота им насетне. И млъкват двамата. И аз мълча. Но си припомням: виждал съм ги тия страхове – как се укриват в сенките и дебнат случайни минувачи посред нощ; и как се плашат по-малките от по-големи страхове; как – жълти – две по две се топлят детски страхчета … И как на всичките очите са големи. Припомням си как се събуждат: с агорафобия – водачът на тълпите, с клаустрофобия – миньорът, с аерофобия – водачът на алпийски експедиции. И не разбират откъде им е дошло. Тогава казвам на кучкаря и гробаря: „Най-страшни са бездомните ни страхове.” А може би – бездомните ни ярости? А може би бездомната ни радост. Трета награда Елица Горетова Passe par terre un Вървя на шпиц върху трамвайни жици с изкълчен глезен: тиха балерина, от прешлените ми расте чадър; опитвам да си спомня как се пази класическата стъпка с върхове на палците и прекосявам бавно този град, където кестени и гълъби летят надолу, където греховете от фасадите се мият с дъжд, не тези юношески заврънтулки, а грехове от нищо между тях. deux Фантазия отпада, две островитянчета с изпъкнали кореми, с натъпкани лули, лулища в уличките пушат облаци – да завали. Какъв позор вали над уличните книги, негодни за разпалване. trios под собствения си чадър ви взимам, смалени стълбове, читалища с омекнали врати, буквари на децата преди 20 години и ви говоря, и ви намилвам по клепачите, додето пак заспите като низ тютюн. Така ви се доспива и ви се мълчи, прекрасни мои. Градът и тази есен ще ви се присмива, на малките ви пажове поетите най-евтиното вино ще разлива. Мълчат, а новите им стихове напук растат и не стареят, в един далечен град, където непокътнати са верните им балерини. Трета награда Ненчо Славчев Разговор с улулица Прелетя със безшумни крила. Чух гласа, който сякаш попита: -На какво те научи нощта? - Да ги виждам дори в тъмнината, да не хваща душата ръжда, да не съхне в студения вятър. - Но кои са, какви са ти те? - Сам не знам, те са моите хора. Левски скочи за тях през стобора, не остави ни гроб, ни дете. - А зората, зората какво? - Подир слънцето свят се затича, аз се спуснах след него, а то ме целуна и още обича. - Вечерта за какво е дошла? - Нека седнем сами под небето посред светлия кръг на селцето, всички мои, на обща софра. - Но душите, които от век - В небесата са някъде скрити? те са тук, нали ти ги повика, улулице със глас на човек. - Ти не жалиш ли, нямаш ли жал? - Върху костите на предците са изрязани знаците скрити, по които до днес съм живял. - И с какво ще отключиш деня? - Със звъна на една чучулига и детенце, което повдига две ръчички – да бутне съня. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар