392 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ШАРЛ ПЕРО

Шарл Перо е френски писател и фолклорист, автор на голям брой детски приказки, сред които Спящата красавица, Синята брада, Котаракът в чизми, Пепеляшка, Малечко Палечко, Магарешката кожа и други.

Проучил и преработил в достъпен за деца вид редица устни народни приказки, Перо решава да ги събере в книга, от името на сина си Пиер Дарманкур, и я посвещава на личност от френския кралски двор.

Книгата е публикувана за пръв път през 1697 г. под заглавие ,,Приказки за моята майка” или ,,Истории и приказки от старото време с морални наставления” и в нея първоначално влизат осем приказки, сред които ,,Червената шапчица”, ,,Котаракът в чизми”, ,,Палечко” и ,,Пепеляшка”.

В следващите издания Перо добавя още две приказки и една повест. Всичките му приказки завършват с нравоучителни стихове.

Шарл Перо е роден в буржоазно чиновническо семейство. Получава юридическо образование и постъпва на кралска служба. Неговият брат, Клод Перо, е известен за времето си архитект. С литература Шарл Перо започва да се занимава едва от 1683 г., когато е 55-годишен. През 1671 г. е избран за член на френската академия на науките.

През 1687 г. чете полемичната поема ,,Векът на Людовик Велики” и чрез нея призовава писателите да отразяват в произведенията си съвременния живот и нрави, да черпят сюжет и образи от народното творчество и обкръжаващата действителност. Според Перо фолклорът с живия си и изразителен език, тънък хумор, богато идейно съдържание, може да се използва като източник за създаване на самобитна съвременна литература. Чрез собственото си творчество Шарл Перо допринася за приближаването на литературата към реалистичното изображение на действителността и ускорява създаването на литературата на Просвещението. Той е един от най-пламенните противници на класицизма и със своите естетически възгледи става носител на рационализма, на прогреса. В устното народно творчество Шарл Перо открива разнородни сюжети и образи за създаване на нови художествени произведения.

ПРИКАЗКА ЗА ПОРАСНАЛИ ДЕЦА от Румяна Пелова

Приказка за Милян – юнак засмян, Елияна – хубавица голяма, Змей Гръмоотвей и други чудати същества[1]

Тази приказка, която ще ви разкажа се случила много отдавна, в онези тъмни времена, когато на земята все още имало свръхестествени сили и приказни същества.

В една мрачна, снежна и мразовита съботна нощ – нощта точно срещу Божич – в къщата на вдовицата Милена, се раждала първата й и единствена рожба. Докато бабата, която се грижела за първескинята, повивала новороденото момченце, през собата пробягала мишка.

– Не се роди със сребърна лъжичка в устата, нито с дантелена риза на гърба, но мишката е на късмет. Хаирлия ще е синът ти, Милено, помни ми думата!

Младата жена се усмихнала немощно и гушнала малката си рожба с обич и нежност.

Не бил лесен животът на сама жена с дете на ръце, но Милена имала подкрепата на двамата си братя. Вуйчовците и вуйните на Милян треперели над него и не позволявали да му липсва нито бащина ласка, нито нещо от бита.

            Така с общи усилия отгледали сирачето на сестра си.

            Една нощ Милян – вече повъзмъжал – сънувал чудно нещо. Явил му се призрачен, почти прозрачен старик с дълга бяла брада и му рекъл:

            – Не се плаши от мене, чедо. Аз съм стопанът на къщата ви. Досега съм гледал да не ви се случи никаква беда и да не ви сторят лошо чужди хора. Дойде време да ми се отплатиш. Слушай внимателно и запомни какво ще ти кажа! Ще вземеш каракачанския черен коч на големия си вуйчо и с него ще идеш в Граово. Стигнеш ли до село Гургулят, намиращо се близо до Брезник, ще се главиш при тамошния чорбаджия Хаджи Златан за чобанин. Седем години трябва да му пасеш овцете, докато цялото стадо не почернее като коча, който ще водиш със себе си. През тези години ще се сблъскаш със седем премеждия. Излезеш ли от тях жив и невредим, ще намериш щастието си. Така аз ще знам, че не съм те закрилял през всичките тези години от зло напразно.

            Станал на другия ден Милян и се заприготвял за приключението, от което не се знаело дали ще излезе жив и здрав. Сложил в торбичка парче сирене и къшей хляб, наметнал абата на гърба си и като подкарал черния коч пред себе си, се отправил към неизвестната нему Вискяр планина и непознатото му досега село Гургулят.

            Дълго вървял Милян, докато най-сетне стигнал въпросното село. Разпитал къде е къщата на Хаджи Златан и когато потропал на железните й порти, му отворило едно русо ангелче надарено с неземна красота. Била петнайсетгодишната щерка на богаташа.

            – Тате, ела! Теб търсят… – провикнала се тя и със смях се скрила в къщата. Още от пръв поглед стройният и як като канара момък с черния дългокосмест овен й допаднал.

            Цанил го чорбаджи Златан за овчар на стадото си. Но възрастният мъж таял болка в сърцето си, която не знаел къде да дене. Накрая я споделил с Милян.

            – Извън селото има пещера, наречена „Петлюка”. В нея живее змей. Та, той е хвърлил око на нашата Елияна. Чака я да поотрасне, за да я вземе за своя змеица. Една циганка ми предрече, че непознат момък ще го победи и ще спаси чедото ми от поругаване. Дано този момък си ти, сине, че инак… Не ми се мисли, какво ни чака!

            Спомнил си тогава Милян съня и думите на стопана, че го чакат тежки изпитания преди да намери щастието. Не се двоумил много, а подкарал стадото към пещерата. Там го посрещнал друг момък, на негова възраст. По нищо нямало да познае, че това е змеят, ако не били златните крила свити под мишниците му.

            – Стой! – издишал змеят с гръмовен глас и дърветата наоколо се превили до земята. – Това е моята пещера и моят кладенец! – вдишал шумно пак змеят и дърветата се изправили.

            Милян обаче дори не трепнал. Само рекъл:

            – Дойдох битка да водя с теб за щерката на чорбаджи Златан. Ако победиш, нека бъде твоя. Ако победя аз, момичето ще е мое, а ние с теб ще станем побратими.

            Люта борба почнала между двамината. Ту змеят вземал връх и гръмотевици и светкавици се сипели от небето, ту юнакът го надвивал и тогава се показвало отново ясното слънце. Борбата продължила до късно вечерта. Тъкмо змеят вече като свръхсъздание вземал надмощие, в битката се намесило вярното овчарско куче Горчо и я предрешило в полза на стопанина си. Милян издебнал змея в гръб и стоварил гегата си връз него и той загубил мощта си. Когато успокоил дишането си, поканил Милян в своята пещера, където двамата заклали и одрали с общи усилия едно агне, а после над кръвта му се заклели да са верни братя и когато единият има нужда от помощ, другият безрезервно да му я дава.

            Така двамата побратими започнали заедно да се грижат за стадото. Неусетно годината минала.

            Черният овен съвестно си изпълнявал задълженията и черните агнета се умножавали. Милян и Змей Гръмоотвей заделяли женските настрана, а мъжките ги продавали и то на добра цена.

            Милян всяка неделя слизал до селото – хем да се запаси с продукти, хем да зърне Елияна. При едно от посещенията си чул съселяните си да шушукат разтревожени, че в дупка около близкото ждрело при реката се е заселила ламя. Всички уплашено разговаряли за нея:

            – Казват – редял селският зевзек, – че обезглавена змия се натъкнала на волски рог. Двете неща се сраснали и до четирдесетия ден се образувала ламята. – И той слагал ръце като рога на главата си и продължавал с надебелен глас:

            – Нашата ламя има кучешка глава с остри зъби, четири нозе с железни шипове вместо нокти и дълга люспеста опашка, която завършва с въпросния рог. Където удари с нея земята, там вода потича. А тялото й има ризница от прехлупващи се алени плочки и меч не може да я прониже.

            Само змей или голям юнак може да се справи с нея.

            – Оня ден, когато бях на къра, изневиделица се появи вихрушка – обадил се друг мъж. – Тя носеше дърветата, както са си с корените и сламени покриви от плевни. Като се появи ламята, сякаш огнено слънце изгря и снопите се подпалиха. Големи бели направи на нивята.

            – Аз пък съм чувал, – събрал смелост и се обадил друг – че там, дето се е заселила ламя непременно има и зарито имане.

            Разговорите продължили до късно, а Милян нахлупил до очите си овчия калпак, с който не се разделял ни зиме, ни лете и се отправил към овцете и побратима си горе в планината.

            Седнали двамата момци вечерта около огъня и Милян разказал на змея какво бил чул.

            – Хм – замислил се змеят. – Ламята, както и аз, сме расли осемнадесет месеца в утробите на майките си. Само че моята е била праведна и добра, а нейните родители са били урсузи – лоши и алчни хора.

            Ще ти помогна да отървеш селото от нея.

            Утре, като свечери, ще набереш вратига и комунига. Щом заспя, хвърли билките в огъня. Те ще помогнат духът ми да се отдели от тялото и така ще отлети до дупката на ламята. Там или ще я победя, или ще намеря края си. Ако я победя – ще си разделим златото й, ако ме надвие – спомняй си с добро за мене, братко! – зарекъл го змеят.

            Каквото се наговорили, това и сторили.

            Почнала битката между двете сили – едната светла, другата – тъмна. Облаци затулили месечинката, загърмяло и засвяткало. Духът на ламята побягнал към небето, змейовият я последвал неотлъчно. Светкавиците избухвали в искри една подир друга – ту алени, ту сини, в зависимост от това кой вземал превес в битката.

            Неожънатата още пшеница се превивала до земята под градушката, която биела. Много жито отишло по дяволите, но бурята най-сетне утихнала.

            Зачакал Милян загрижен побратима си. Бдял над неподвижното му тяло и не смеел да го докосне. Според бабините деветини, ако го завъртял нанякъде или го преместел, духът на змея нямало да намери обратния път и щял да умре.

            Чак призори тялото се размърдало от вкочанението си и като въздъхнал дълбоко, змеят отворил очи и се засмял радостно на глас.

            – Победихме, братко! – могъл само да изрече и после три дни лежал като в несвят от умора. Но нали бил млад и як, бързо се съвзел.

            Минала и тази година, а стадото удвоило черните агнета.

            Но… добруването много често се сменя със зло. Тези две неща се редуват в човешкия живот, като не дават мира на хората.

            На третата година настанал тежък мор по овцете. Двамата младежи все по-често намирали обезкървени мъртви животни.

            Мислил змеят каква може да е тази напаст и накрая му хрумнало това:

            – Миляне – рекъл веднъж той, – вампир ще да е, братко, няма какво друго.

            – Вампир ли? Какво пък е това чудо невиждано? – попитал нашият момък.

            – Това е тялото на мъртвец, което е прескочила котка преди да го погребат. На четиридесетия ден от смъртта си вампирясва и тръгва да пие кръвта на хорската стока. Ти си ми споменавал, че си роден в събота, значи можеш да го видиш. Предлагам ти следното: щом приближи на следващата нощ овцете, аз ще засвиря с тамбурата и ще му запея, за да му отвлека вниманието, а ти ще го уцелиш със стрела от бряст, която има сребърен връх.

            На двамата приятели не им трябвало много време, за да се разберат кой какво има да прави.

            Настанала дълбока доба. Нощта била тъмна като в рог. Милян видял тъмна сянка да се движи между животните и кимнал беззвучно към змея.

            Змеят ударил с тънки чевръсти пръсти струните на тамбурата и запял с дълбок и гърлен глас.

            Вампирът в първия момент притихнал, пък като захванал една игра… Рипал, скачал, място не можел да си намери… А змеят пеел ли, пеел…

            Само че Милян не можел да вземе добре на мушка злокобното същество, затова скрит и с опънат лък чакал то да се умори и да застане с лице към него.

            Дълго и търпеливо чакал, най-накрая демонът се укротил за секунди и стрелата среброперка го уцелила право в сърцето. Рукнала тъмна и гъста кръв, а на мястото, където паднал вампирът, поникнали отровни гъби.

            След вампирската одисея стадото драстично намаляло, а черният коч, дали защото го закриляла неведома сила или поради чиста случайност, но оцелял. И се заел с нови сили да опложда овцете и да посява у тях расовото си семе.

            А двамата другари вече сериозно се чудели какво ново изпитание им е приготвила съдбата. Не се наложило да чакат дълго. Изнизала се и третата година. Четвъртата се очертавало да бъде плодородна и спокойна. Никакви зли сили не се изпречвали на пътя им, всичко вървяло по мед и масло, ако… Във всяка история има по едно ако!

            Било през пролетта на четвъртата година. Милян, юнак засмян и Змей Гръмоотвей изкарвали бая наголемялото стадо на избуялите рудини под Мечи връх. Трябвало да преминат през реката, която друг път течала кротко и не била пълноводна, но сега в нея се вливали буйни потоци от топящите се снегове. Двамата намерили брод и подкарали черния каракачански овен. Овците послушно го следвали, но внезапно водата ги подела и отвлякла към дълбок вир. Неговата вода пък била неподвижна и застояла. Внезапно овцете и агнетата започнали да потъват една по една.

            Милян, нали бил съботник и нищо свръхестествено не му убягвало от погледа, видял причината, която погубвала стадото му.

            Това била стия – хубава като сирена девойка, с дълги коси, които се замотавали в краката на животните и ги повличали към дъното. Над вира царяла пълна тишина – толкова плътна, че звучала като прекрасна музика.

            Милян дал знак на побратима си. Двамата младежи толкова добре се познавали вече, че се разбирали и без думи.

            Змей Гръмоотвей приближил девойката откъм гърба й и хващайки й внезапно косата, успял да я сплете на дебела мокра плитка. Стията изпискала уплашено и потънала вдън вира. Повече не я видели, но от стадото спасили малко глави добитък.

            И отново черният коч влязъл в ролята си. И отново черните агнета били повече от белите.

            Оставали още две години от службата на Милян при чорбаждията Хаджи Златан. Още две години и щял да поиска ръката на щерка му Елияна, която колкото по-растяла,

толкова по-хубава ставала.

            На шестата година през една нощ в началото на лятото Милян чул да врещи яре извън кошарата. Излязъл да види какво става, но колкото повече се отдалечавал от егрека, толкова повече козият глас бягал от него.

            Досетил се Милян, че това е дидеин – същество, което прилича на коза и се появява от захвърлена козя глава. Знаел момъкът, че чуе ли гласа му навън, ще заболее от тежка болест и може дори да умре, затова бързо се прибрал в колибата. Но злото го било споходило вече.

            Легнал юнакът от невярна болест. Денем и нощем треска го моряла, място не можел да си намери от огън.

            В чудо се видял Змей Гръмоотвей – верният му приятел. Какви ли не билкови отвари не приготвял, какви ли не церове не му прилагал. Нищо и нищо не помагало на побратима му. Тогава се сетил нещо друго. На връх Еньовден точно в полунощ тръгнал да търси цвят от папрат. Гледал насам-натам, бродил дълго из гората и тъкмо да се откаже вече, видял над една папратова туфа син пламък. Откъснал той цвета и преди да увехне и да загуби вълшебните си свойства го отнесъл при Милян. Още на другия ден момъкът се събудил жив и здрав. От мъките му нямало и следа. И само ако не бил отпаднал като след дълго боледуване, щял да си помисли, че всичко е било лош сън.

            И още едно премеждие имали двамата младежи. Било през седмата година – лятото. Младите овчари запладнили стадото край горското езеро и тъкмо да легнат да си починат и те, видели зад храстите във водата дванайсет девойки, коя от коя по-прелестни. Те се плискали в езерото както майка ги е родила голи-голенички.

            Тринадесетата седяла на брега и пазела сенките им – прозрачни була от бяло платно, които в никакъв случай не трябвало да попадат в човешки ръце. Това били юди и в техните воали се криела юдинската им сила. Откраднели ли им ги, щели да се превърнат в обикновени жени.

            Двамата приятели се разсънили веднага. Милян хванал кавала, а змеят тамбурата и засвирили бърза весела мелодия.

            Юдите наизскачали от водите на езерото, заметнали леките си сенки и се хванали на кръшно самодивско хоро.

            Двамината свирели неуморно, девойките били дваж по-неуморими. Свечерявало се, когато хорото се разтурило.

            Тогава главатарката на юдите се отделила от посестримите си и доближила двамата юнаци. Извадила един воал-сянка и с поклон я подала на човека:

            – -Това е благодарност за веселбата, която ни подарихте, юначета. Булото принадлежеше на наша другарка и бе откраднато от един чобан. Тя загуби самодивската си сила и се ожени за него, а мъжът й в знак на признателност ни го върна, като ни накара да се закълнем, че няма да я лишаваме от щастието, което я е споходило.

            Ако, когато се сгодиш, имаш някакви проблеми, заметни жена си със сянката и юдинската сила на воала ще ги реши.

            Момъкът благодарил сърдечно на юдите и скрил воала в джоба на абата си. Той бил толкова нежен и тънък, че се събирал в юмрука му.

            Когато изтекла и тази година, стадото му наброявало към 1000 овце – до една черни, с права дълга козина. Верни другари му били Горчо и двете му кутрета – Белчо и Черньо.

            Слязъл Милян юнакът в село Гургулят. Посрещнал го чорбаджи Златан и като видял с какво богатство го е сдобил дал му за жена дъщеря си Елияна. Тя тъкмо била станала мома за женене.

            Построил Милян за свойта булка къща като палат и пак му останало от имането на ламята. Вдигнали сватба за чудо и приказ, славата на която дълго се носела из съседните поселища.

            На третата година от сватбата Елияна най-сетне се усетила трудна.

            Наближил денят, в който трябвало да ражда. Три дни я мъчили болките и все не се появявала така дълго чаканата рожба.

            В това време мъжете пиели греяна ракия с мед в съседната къща и чакали благата вест. Милян бил неспокоен и се отбил у дома си. И нали бил съботник, видял какво мъчи невестата му. Това била сянката на дома – полуневидимо същество, което седяло до възглавницата на младата жена и я гладело по косите. При всяко негово движение, тя изохквала и се присвивала от болки.

            Досетил се тогава Милян за дара от юдите и наметнал жена си с тяхното було.

            Съществото злобно изпищяло и се разтопило във въздуха без следа, а Елияна без проблеми родила първата им дъщеричка. В същото време отвън черен гарван с няколко бели пера по гърба надал грак.

            Всички присъстващи се усмихнали радостно, защото това било знак, че детето ще е с късмета на родителите си.

            И заживели героите от приказката доволно и богато, защото там където има любов, има щастие и разбирателство.

---

[1] Описаните в приказката същества са взети от българската митология и вярвания.

 Приказки от Румяна Пелова © Всички права запазени

БЕЗДЪННОТО ЕЗЕРО от Румяна Пелова

На около 25-30 км от Перник, между Конявската планина и Голо Бърдо се е разпростряло село Друган. През летните ваканции често ми се случваше да гостувам на моята най-добра приятелка от детинство Катя, където баба й Катерина не правеше разлика между двете ни и ни чуваше като свои деца.

Та един ден баба Ката ни заведе до Бездънното езеро и ни разказа следната легенда:

Било преди много-много години, когато през Средните векове вилнеела черната чума – много села затрила, много народ уморила непрокопсаницата. Накрая най-старата и мъдра жена на селото, която изпълнявала ролята на баячка и лечителка, събрала останалите живи хора и им рекла:

–Нека двама братя-близнаци с рало направено от дърво близнак, в което да са впрегнати волове-близнаци да направят бразда около селото, през която чумата да не може да мине.

Както рекла, така и отсекла. Думата й била закон за селяните. Направили всичко както им казала и една нощ двамата братя-близнаци Друган и Драгия, вече момци за женене, изорали браздата. За майка им под сурдинка се говорело, че докато били бебета, дояла месечината и им давала млякото й, затова израсли красавци и снажни като пълния месец.

Наредили братята браздата и за лошата бабичка не се чуло нищо повече. Хората си отдъхнали и заживели, както и преди – в неуморен селски труд през седмицата и веселби на мегдана през почивния неделен ден.

След време единият брат Друган се задомил за чорбаджийската щерка от съседно село – Люляна. Лична мома била тя – къде както стъпела, рози никнели. Засмеела ли се – сребърни камбанки зазвънявали. Заплачела ли – маргарит се стичал по бузите й.

Тъстът на Друган издигнал дом-чудо за любимата си дъщеря и зет си. Като него втори нямало в селото. Докато другите къщи били плетени и измазани с тор и глина, къщата на младото семейство била каменна, с дълбоки мази отдолу, а отгоре, освен оджака, имало още три стаи – спалнята, гостна и стая за бъдещите му внуци. И трите стаи се отоплявали зимно време с кахлени камини.

Заживели младите в мир и сговор. Само че минала година- две, деца не им се раждали. Понесло се слух, че младата жена е ялова и това много им тежало и вгорчавало дните им.

Друган бил пчелар. Извън селото, на една горска поляна бил пчелина му – десетина кошери с пчелните семейства.

Един ден в края на юни, от един от кошерите старата царица-майка повела половината пчели и започнало роене.

Точно в този момент Друган бил при пчелина и виждайки плътната завеса от пчели тръгнал след нея, за да не ги изгуби. Вървял, вървял през гората, не се знае даже дали е запомнил откъде минава. Едва на свечеряване пчелите спрели в клоните на един могъщ орех, издигащ се по средата на мочурлива поляна. Наблизо се виждал стубел, а малко по-навътре в гората проблясвали на последните лъчи от залязващото слънце водите на Бездънното езеро.

Закачил на долните клони Драган тръвна, намазана с мед и маточина и докато роякът се настанявал в нея, той си подготвил място за нощуване в близките храсти. Нали бил брат-близнак – него магия не го ловяла и злите сили не го закачали. Та затворил той тръвната и полегнал да спи.

Към полунощ, когато луната била изгряла с пълния си блясък, Друган се стреснал в полусън от плясък на криле. Отворил очи и що да види: цяло ято диви гъски се приземили до водите на езерото и коя както докоснела земята, се превръщала в девойка, нагиздена в бели одежди, богато везани на пазвата със златна сърма и запасани със зелени пояси през тънките половини. Момичетата до едно били руси и синеоки.

Нахвърляли те дрехите си по поляната и се втурнали да се къпят в езерото. Друган очите си не можел да откъсне от тях. Досетил се, че това са самовили – свободни и с независима воля същества, които можеш да укротиш само ако им откраднеш премяната. Присегнал се без да мисли и взел най-близката риза, която била толкова ефирна, че се събрала в шепите му.

Но… в тоя момент избръмчал комар, избухал бухал  и завил вълк. Девойките в паника наизлезли от водата, грабнали дрехите си и полетели в тъмнината навътре в усоето. Останала само Невена-мома и като не видяла ризата си, уплашена заронила сълзи

Друган я съжалил и обещал да й върне дрехата, но само срещу един дар – моминството й.

Разлютила се Невена самовила, но нямало какво да направи и му се отдала. Ала за наказание му взела говора. Опитал ли се да каже нещо Друган, така започвал да пелтечи, че не му се разбирало нищо.

Прибрал се на другия ден младият мъж дома си при Люляна и нищо не могъл да й каже. Само се лутал като несвестен от стая в стая и място не си намирал.

Минали-заминали лятото и есента. Друган не се оправял, даже напротив – сядал край огнището в оджака и впервал поглед в една точка.

В чудо се видяла булката му. Що врачки и знахарки посетила – чет нямали. Какви ли не чудодейни лекове му давала – нищо не помагало. Силна била самовилската клетва, още по-силна любовта му към самовилата – нямало разтура.

Захванала зимата. В трите дни около Божич Люляна сънувала един и същи сън: незнайна руса хубавица я викала да излезе и й сочела нещо, като й правела знаци с ръце. Какво точно значело?... Младата невеста и трите пъти се сепвала и събуждала без да досънува съня си, за да може да го разгадае.

Минала и зимата. Отпразнували Цветница и Гергьовден. Дошъл и Еньовден. Люляна и няколко дружки отишли в гората на ранина да берат 77 и половина билки за толкова болежки и болести.

Случайно или не, но съдбата я отвела на същото място при Бездънното езеро, където Друган срещнал самовилата Невена.

Люляна минала през мочурището и спряла под вековния орех. Какво било учудването й, когато там видяла люлка с две почти тримесечни бебета-близначета – момченце и момиченце. Те плачели, та се късали, защото от два-три дена не били хранени. Под люлката цъфтели росени. Децата били бели и хубави и много напомняли красавицата от съня й. Едва сега младата жена си обяснила знаците на хубавицата. Тя я била молела да се грижи за децата й.

Набрала Люляна и китка росенови стръкове и като взела двете дечица се прибрала радостна у дома.

Там направила прясна отвара от цветовете на росен, звъника, тинтява и босилек и дала на мъжа си да пие. Още в същия момент той дошъл на себе си и сякаш събуден от дълбок сън й разказал премеждието си.

Люляна се досетила, че това са негови и на самовилата деца и щастлива ги притиснала към себе си. Отсега нататък щяла да им бъде като родна майка.

Кръстили ги на самовилското цвете – Росен и Росица, а понеже баща им бил пчелар, родът приел името Кованджийски…

Едва след години ми стана ясно защо приятелката ми беше руса и бяла, от дете – хубавица – та тя изцяло беше одрала кожата на баба си, самовилата. Тогава ми се изясни и етимологията на фамилията й Кованджийска – от кованджия, пчелар.

 Приказки от Румяна Пелова © Всички права запазени

ПРАЗНИЦИТЕ НА ДИОНИСИЙ В СТАРОСЕЛ от Румяна Пелова

Много често младият и палав бог на слънцето и виното Загрей имал навика да се преоблича като скитник и да броди из поселищата на Тракия. Така и този път, облякъл скъсани дрехи, взел в ръка тояжка и тръгнал към Старосел. Стигнал до реката Пясъчник и като не намерил брод веднага, спрял да си почине.

Там царувала прекрасната и горда тракийска царица Елия. Боговете я били дарили с неземна красота. Косата й била дълга и тъмна като безлунна нощ, очите – тъмносини с оградени с черна линия ириси. Млада и все още неомъжена била Елия. Царството й процъфтявало от благосъстоянието и щастието на поданиците й. А тя, макар и твърде неопитна, се стремяла да раздава правосъдие и да управлява справедливо – както към грешните, така и към благочестивите си люде.

Та същият ден, когато бог Загрей спрял до реката, тя се разхождала със свитата си от непорочни девойки и попаднала на него. Младежът също не бил за пренебрегване и макар бедно облечен я привлякъл с невинното си излъчване и мъжката сила, които лъхали от него. С една приказка - любовта и при двамата пламнала от пръв поглед.

Наредила Елия да се погрижат за странника. Изкъпали го в мляко от кози с розов аромат, подстригали косата и брадата му и го облекли в знатни дрехи. Грейнал той с цялото си великолепие на бог.

Вечерта Елия го нагостила с вкусни блюда и му дала да пие лудо-младо вино от мускатово грозде.

Който пийнел от това вино, във вените му се разпръсквала като течна лава любов и чувство на блаженство. Ставал весел и приказлив. Младежът пийнал повече от виното и  признал на своята избраница кой е, а после я посветил в ранг на жрица.

Вече при всеки годишен Празник на Дионисий тя била длъжна да гадае на вино и огън бъдещето на народа си. Също така с танц да накара гроздето от първата есенна реколта да пусне сладкия си и ароматен сок, за да направят от него новото лудо-младо вино, от което се чувстваш влюбен и щастлив.

Може би с години щяло да продължи безметежното съществуване на Елия и народът й, ако чужди войни не проникнали в тези земи. Въоръжила се тогава хубавата царица с двуостра брадва и заедно с всичките си поданици тръгнала да защитава царството си. Само че, заблудена вражеска стрела пробила сребърната й ризница и се загнездила дълбоко в сърцето й.

Като в сън Загрей я прихванал и преди любимата му да поеме последния си дъх я превърнал в китна лоза, която се виела по стените на храма. Още същата година тя родила златно и с тежък мускатов аромат грозде. В тази лоза останал духът на Елия.

В знак на почит към паметта й, нейните верни люде направили от гроздето вино, което имало чудодейни свойства: отпиели ли двама млади от него, се захласвали до живот един към друг. Било виното на любовта и щастието.

Тези празници са преминали през вековете и съществуват и до днес. Всяка година в първите дни на септември в с.Старосел се избира най-красивата девойка, която става Царица на виното. Същата, с оброчен танц в мраморна шарапана кара гроздовите  зърна да изпуснат слънчевата течност, от която после правят вълшебната и божествена напитка. Също така, по времето на Дионисиевите празници в Горнотракийската низина цъфти едно омайно и рядко цвете, наречено Орфеево или Безсмъртниче, което издава звук като от китара. То е свързано с мита за Орфей и се говори, че когато менадите разкъсали митичния певец, боговете направили от кръвта му да поникне това цвете. В определените тържествени дни то издава звук, подобен на китара.

Истина ли е, не знам, но като приказка е красиво и увлекателно за слушателите.

© Румяна Пелова Всички права запазени

ЖИВАТА ВОДА приказки от Румяна Пелова

На около час път от село Боснек, в планината Витоша се намира чудна местност с още по-чудодеен извор, наречена от местните хора Живата вода. Той е уникален с това, че водата в него на тласъци ту се появява с бучене, ту пресъхва. Овладян е от каменна скулптура с глава на крокодил, чийто автор не е известен и до днес. До самия извор има пещера с поставена в нея икона. Та отпивайки от лечебната вода на извора, хората да се помолят и това, което не е в техните ръце, чрез молитвите им да стане грижа на Господа.

Преди години, докато седях на полянката с животворния извор, един вековен дъб наблизо ето каква приказка ми разказа:

ЖИВАТА ВОДА

Още от езически времена изворът трябвало да има своя Пазителка – девойка непорочна и чиста. Двама братя дошли от Долната Земя в една ледена зима боси със семействата си и основали селото Боснек. Единият от тях имал дъщеря с името Жива. Детето от малко било самовглъбено и растяло умно и интелигентно.  Затова съселяните на татко му се примолили тя да стане Пазителка на Извора.

И заживяла Жива в пещерата в съседство с извора, където с годините израсла и се превърнала в красива девойка. Когато пред извора застанел праведен човек, водата тръгвала с бучене. Застанел ли грешник, тя мигом пресъхвала. По това се познавало какъв чужденец иде в селото – благ или лош.

Само че, в близкото село имало един хаймана и разбойник наречен Асен и той хвърлил око на момичето. Една нощ заедно с приятелите си, се приближил до извора  и отвлякъл жрицата му, без да се колебае, че тя е свещена и недокосвана от мъжки ръце, и че за да продължава да тече извора, трябва да си остане такава.

За години пресъхнал изворът. Докато по следите на Жива не тръгнал приятелят й от детството – Драгомир. Питал и разпитвал де когото срещне по пътя си за Жива и накрая някакъв скитник му казал, че при вдовицата Траяна от съседното село живее девойка с подобно описание и име.

Зарадвал се Драгомир и право там. А баба Траяна била и майка на Асен, луд гидията, отвлякъл девойката. Тя била знахарка и гадателка на селото. Веднага прозряла защо иде младият мъж и му рекла така: „Моят син посегна на Пазителката на Извора и той спря да тече. Ти ще бъдеш този, който ще върне водите в руслото им, като построиш чешма с главата на змей. Давам ти Жива, защото откакто е при мене посърна и не е на себе си, но твоята любов ще й върне вкусът към живота. При отвличането й, докато яздела пред сина ми на коня, момичето в ужаса си, че се случва нещо непоправимо измъкнала ножа от канията в пояса на Асен и го ранила смъртоносно. Нито аз, нито моите билки можахме да му помогнем. Вземи я синко, със себе си, направи това, което ти казах и бъдете благословени. А изворът, затворен от трудолюбивите ти ръце в чешма, ще носи името на последната си Пазителка и от днес ще се нарича Живата вода.”

Целунал момъкът ръка на благородната женица, която дори мъката по единствения й син не могла да я озлоби, взел Жива със себе си и потеглил към  с. Боснек. Там изпълнил заръката й и хванал водите на извора в каменна чешма. И отново потекъл изворът – силен при появяването на свят човек и пресъхнал при преминаването на грешник.

Дъбът завърши приказката си така: водата на извора е вълшебна. Ако стар човек пие от нея – ще се подмлади. Ако млад я опита – ще се влюби. Затова,  минавате ли през с. Боснек, непременно се отбийте при Живата вода.Пийте от нея. Едно от двете непременно ще се случи. А може би и двете едновременно.

Господин Сабо от Лариса Ангелва

Господин Сабо привидно се зарадва на завръщането на Малката джапанка. В тъмния шкаф за обувки отново стана тясно и когато я окачиха на стената, донякъде се успокои, но само донякъде. Той тъжеше, че не му обръщат достатъчно внимание. В тази страна се интересуваха повече от джапанките. И Старият чехъл го канеха навън, а той не пропускаше да навре любопитния си нос навсякъде и важно разказваше какво е чул и видял. Дори превзетият Сандал имаше своите специални вечери, когато излизаше, придружен от облак ароматно ухание. А той оставяше сам и ненужен, защото, просто никой в къщата не носеше сабо.
Един ден Сабо се замисли над името си. Като оставаше сам, погледът му блуждаеше и откри библиотеката. Успя да се доближи до книгите от долния ред и да почете. Там стояха най-дебелите и големи книги. Отвори енциклопедията, потърси името си и беше приятно изненадан, че е популярно в Унгария. „Ето, откъде съм!”. След това откритие той започна да повдига глава и да изпъчва гърди, а останалите му се чудеха, че е весел, след като остава през деня напълно сам в тъмния шкаф.

Но Сабо можеше не само да чете, а беше и много наблюдателен. Самотата развива това качество, а той не се оплакваше от нея и се радваше, че съдбата го е наградила поне с него. Така той забеляза, че и чантите имат своето предназначение, както и обувките. Една от тях излизаше всеки ден и се връщаше натоварена с различни продукти. Това беше Пазарската чанта и той реши да се сближи с нея. Беше направил цял план, който му се въртеше в главата, особено през нощта, защото останалите, изморени от дневните си задължения похъркваха и от това страдаше неговото чувствително ухо.
В една сутрин, той направи комплимент на Пазарската чанта. Тя леко се изви, изненада се, но прие ухажванията му дотолкова, че един ден той просто се пъхна между два вестника и с тях попадна в нея. Така започна неговото пътешествие. Той не знаеше как да стигне до Унгария, но се надяваше на учения си мозък.

Но в тази сутрин, Пазарската чанта, която не можеше да чете бе объркала дните. Беше сряда и ходеха на рибния кей. Сабо не понасяше риба, но със закъснение го разбра, когато острата миризма го удари в носа. Пазарската чанта се стъписа, а той без да й благодари изскочи набързо и се огледа. Накъдето му стигнеше погледа, бяха наредени маси с огромни купчини лед и от тях стърчаха перки и опашки. Сега той съжали, че не може да попита никоя риба как да стигне до своята родина.
Докато се оглеждаше, не забеляза кучето с нашийника, което обичаше да си играе с различни обувки. То го захапа и се отправи весело към един кораб, после по неговия трап и стигна до каютата на своя собственик.
- Какво е това Джери? Пак си ми донесъл непотребна вещ, нали?
- Не съм непотребен, господине, аз съм също господин... – Сабо се обиди.
Но собственикът на кучето не го чу, а сложи в един книжен плик, повика юнгата и нареди да го занесат в трюма.
Въпреки протестите си, Сабо попадна в огромен, тъмен и задушен трюм. Не можеше да плаче, беше прекален горд, но сега би се радвал и на една сълза, ако можеше да прокапе от неговите нещастни очи. Огледа се, намери чисто място и легна.
Събуди се от нечие неприятно присъствие. Изтръпна. Над него се бе надвесил впиващ се поглед, докато разбере че принадлежи на един огромен и стар корабен паяк.
- Ти си нов! Не съм виждал друг като теб. Трябва да си призная, че си много странен, но като че ли ми напомняш за нещо или някого... - той са замисли, като мърдаше с пипалата си. И това беше доста неприятно за гледане, защото те, ту се приближаваха към Сабо, ту се отдалечаваха, но не го достигаха и той въздъхна с облекчение. Колкото и да не му харесваше паяка, нямаше друг избор и трябваше да му се довери:
- Аз съм Сабо, господин Сабо, с ударение на първата сричка. Търся родината си...
- Коя е тя?
- Унгария.
- О-о-о... - паякът се засмя, доколкото можеше да се смее един паяк – разбира се, това било, Уругвай!
- Не, не, Унгария! - но паякът не беше чувал това име, защото корабът имаше рейсове само до Уругвай и Бразилия.

- Точно така, ти сигурно си вещ на някой от танцьорите, които се качиха последния път. Да, да, те бяха шумни, все нещо търсеха, все нещо им липсваше и не ме оставяха дни наред на спокойствие, защото дежурният все надничаше тук, да не изчезне драгоценната им стока. Както виждаш, аз съм пазач на всички тези съкровища.
- Това те ли са? – Сабо се опита да се възхити и да е любезен на свой ред, но не видя нищо освен големи заковани сандъци.
- Да, заковани се, - каза паякът като проследи погледа му. - но това не пречи да си мечтая. Не знам какво има в тях, но мога само да се досещам по товарачите, които изпращат да ги вземат. - и той заразказва за наблюденията си, които бяха интересни и
Сабо се заинтригува от този забравен от всички корабен мъдрец.
В сладки спомени и приказки двамата не забелязаха кога корабът пристигна в Бразилия. Сабо се уплаши от непознатия бряг и дърветата, които не беше виждал преди.
- Сигурен ли си, че това е Унгария?
- Не знам къде е Унгария. Но сигурно, искаш да кажеш Уругвай? Наблизо е. А това е Бразилия. Много харесвам тази страна и престоите, защото ние мъжете, - и той засучи пипалата си много изящно. - имаме нужда от нежна компания.
Сабо присви устни. Той не познаваше любовта, а сега повече се интересуваше да намери родината си.
Той слезе на брега. В суматохата вече никой не му обърна внимание и се смеси с тълпата на кея. Довери се на инстинкта си и я последва. Тя го отведе на един огромен площад. По края бяха наредени малки сергии и продавачите подвикваха след всеки минувач. Той не разбираше какво казват, а и паякът го бе научил само на една бразилска дума - карнавал. Любопитството му надделя и той застана до една маса, отрупана с шарени неща. Загледан в невижданите досега дрънкулки, не разбра как две ръце го хванаха и му се зарадваха.
- Ето, това е нещо, което ще мога да продам! Само да го украся. За карнавала. Учителят от първа школа по самба ми се довери, че е по-нисък от учителя от втора школа, а с това, само като му направя двойник ще стане дори по-висок от съперника си. И е много подходящ за украса, нали Розалин? - той се обърна към едно момиченце, което решеше косите на кукла, точно толкова висока, колкото и самото дете.
- Да, татко. Ще стане чудесно допълнение към тоалета! Може ли да подбера пайетите за него? Познавам вкуса на синьор Бисат.
- Добре, моето момиче.

Детето се зае и сред неудоволствието на Сабо, когото не чуваха, го украси с пайети и пера. Учителят от първа школа не закъсня и с възхищение остави по-голяма сума, на колкото се надяваше бедният обущар.
Така Сабо попадна при танцьорите, за които вече беше чувал, но не знаеше, че на другата сутрин ще попадне в прекупвач. За щастие той не знаеше и за намеренията на новия си собственик и се радваше на карнавала, мислейки, че може би това е по-хубаво място от търсената от него родина.
Цяла вечер той бе на първа линия и всички се кланяха на прекрасния танцьор. От това Сабо леко си възвърна самочувствието и попиваше от атмосферата около себе си. Не разбираше смисъла на танците, но се зарази от непринуденото веселие и започна да танцува толкова ловко, че всички се учудваха на майсторството на учителят, а той не издаваше тайната си, че се дължи на чудноватата обувка.
След многото танци учителят се прибра в една скромна колиба на плажа и Сабо със закъснение видя, че е рибар. Но това нямаше никакво значение. След като вечерта бе дала уважението си към него на целия град и бе спечелил надпреварата. В момента искаше само да затвори очи и да се наспи, но рибарят го сложи в една чанта, която много му заприлича на пазарската чанта у дома и го отнесе към кея.
Прекупвачът го разгледа и каза, че ще му даде малко пари, а вътрешно се радваше, че може да го предложи на туристите, които тъкмо слизаха от големия кораб. Само го изчисти от праха, леко му напудри перата и лъсна пайетите. Беше готов за продан.
Туристите не закъсняха. Бяха японци с много фотоапарати. Сабо не можа да се предпази от техните светкавици, главата го болеше от недоспиване, но усети настойчив поглед.
- Много е красив! Вземам го за сувенир!
Преди да се усети, Сабо попадна в чантата на един японец, и колкото и да беше обезпокоен какво го очаква, заспа и спа през цялото пътуване.
Когато отвори очи, ахна. Беше в шкафа за обувки в стария си дом, а около него се суетяха сестрата на Малката джапанка, Старият Чехъл и превзетият Сандал.
- Всички се притеснихме къде си се изгубил, а ти си бил на модно ревю!... - Сандалът прихна, като го видя целия обкичен с пера и пайети.
- Какво ревю? Пътешествах! - но никой не го слушаше.
Останалите, заразени от смеха на Сандал също се смееха с пълна уста, защото от смях му отлетя малката кожена каишка. Той я притискаше силно с ръце, но като не можа да се сдържи, тя се напрегна и пръсна по шевовете и нацепи на малки дупки. Така присмивайки се на стария си другар, самият той заприлича на ветеран от модните подиуми.

Морски приказки: Лариса Ангелова © Всички права запазени.

Морски приказки: Най-добрата майка от Лариса Ангелова

На дъното на океана имаше малък риф от корали. Няколко скали ги заграждаха и правеха мястото чудесно за обитаване от семейството на октоподката. Тя беше завила грижливо децата си, все още малки и безпомощни яйца и ги бранеше от неприятелите им, пазеше ги от студа на океанската вода и от глада. Самата тя се бе наловувала достатъчно добре и дори не се хранеше, защото не откъсваше поглед от тях.
Понякога слънцето закъсняваше да пусне лъч в нейния малък остров на тишина и спокойствие насред океана. Октоподката не виждаше добре, но усещаше всяко присъствие. Бе изострила инстинктите си - оставаше само месец до излюпването на яйцата. Беше добър ловец и всички малки и по-големи риби страняха от нея и се пазеха, без да подозират, че сърцето на октоподката се е разнежило и тя им се любуваше отдалеч. Много харесваше новото стадо в нейния кът от златни рибки. Те сякаш танцуваха и замираха, щом слънчевият лъч пробиеше в тях и стигаше дъното. Тогава и водораслите оживяваха и започваха своя танц, в който се извиваха и други океански обитатели, радостни пред започващия ден.
В един такъв ден октоподката видя неподвижен скат. Скатовете не ловуваха в нейния район. Не бяха приятели, но не бяха и врагове. Замисли се какво може да го е довело насам и забеляза, че той е стар и болен. От предстоящото майчинство сърцето й се сви и тя леко се отдръпна от драгоценните си яйца.

Скатът също се снижи на дъното, нямаше достатъчно от своето електричество, за да се предпази и се остави на волята й.
- Не се бой! Няма да те нараня. Виждам, че си стар. Сега ще ти донеса риба. - с тези думи, тя се отдалечи и не след дълго остави до него няколко. - Това ще ти стигне на първо време. Наблизо съм, ето там.
Тя се върна при децата си, а скатът се нахрани. Така не след дълго той се почувства по-добре и силите му започнаха да се връщат. Беше достатъчно смел и приближи гнездото на октоподката.
- Благодаря ти! Нямах нужда от помощ, бях се предал. Вече съм стар и се заблудих в тази част на океана. Търся Тъмната пещера.
Сърцето на октоподката отново се сви. Тъмната пещера в океана означаваше само едно - който влизаше в нея, не се връщаше.
- Е, имаш още много дни пред себе си. Събери сили, когато се родят и децата ми ще ти покажа пътя към пещерата.
Скатът се съгласи и остана при нея. От признателност, той започна на свой ред да ловува за нея и тя вече не се тревожeшe за прехраната си, а само чакаше деня в който ще се родят малките.
Така започна приятелството между тях. То бе чисто и искрено. Разказваха си истории, смееха се, дори се наричаха на малки имена. За нея той бе Сати от скат, за него – Топи от октопод.
Приятелството на Сати и Топи зарази и другите риби в тази част на океана, но въпреки това те внимаваха да не доближават гнездото.

В един ден, в който слънчевият лъч бе подранил, Топи с безпокойство забеляза, че Сати не е наоколо. Огледа се и ахна. Точно над нея се беше спуснала рибарска мрежа, а старият скат се мъчеше да скъса мрежата, за да не я заловят. Рибарите не знаеха за гнездото, съблазнени от близкото дъно, за което казваха че има безброй златни рибки. Златните рибки бяха целта им, защото те наистина бяха златни рибки и изпълняваха желания.
Топи гледаше към Сати, който се оплиташе в мрежата. Не се замисли, откъсна се от децата си и протегна към него едно от пипалата. Но неуспешно. То попадна под перката. Тя не знаеше, че лодките ставаха все по-модерни и модерни и веслата отдавна бяха заменени с мощни двигатели. Но това беше с много силна перка и в старанието си да помогне на ската се уви около нея. От това тялото й се напрегна, перката забави своя ход и спря, а Сати успя да скъса мрежата и да се измъкне. Всичко щеше да отшуми и да влезе в своето русло, когато перката отново се задвижи и започна да откъсва пипалата на октоподката едно по едно. Златните рибки се стрелнаха тревожно нагоре и Сати се върна, но закъсняха. Преди Топи да падне мъртва на дъното, рибарите я изтеглиха нагоре.
Сати застина и заплака от мъка. Златните рибки, спасени от октоподката се приближиха и погледнаха със съжаление към лодката, но тя се отдалечи и скоро изчезна с неприятния си и натрапчив шум.
- Какво ще правим?
- Тя чакаше с нетърпение малките си... – той едва сдържаше мъката си и се
чувстваше безкрайно виновен.
- Ние сме виновните, рибарите искаха нас, не нея, но тя спаси теб и нас... – и те плуваха безутешно нагоре надолу.
Сати се обърна към тях и преглътна сълзите си. Той беше стар и нямаше топлината на приятелката си. Но се спусна към гнездото й и нежно покри с крехкото си и малко тяло останалите живи яйца. В борбата за спасението му, повечето яйца бяха измръзнали и загинали.
Скатът трепереше дни на ред над останалите живи. Всички обитатели на кораловия риф, позабравили страха и враждата си идваха да го видят и утешат. Златните рибки от благодарност подкараха всички дребни твари към него, за да може да се храни. Но той отказа, в мъчителен спомен за своята приятелка.
Не след дълго октоподчетата се родиха и наобиколиха ската, мислейки го за своя майка. Дори другите ги наближиха и те не знаеха, че самите те са им смъртни врагове. В тази част на океана те имаха семейство и то започна да се грижи за тях. Колкото по-силни ставаха те, толкова повече напускаха силите стария скат.
Но в един спокоен и слънчев ден, Сати разбра, че е дошъл неговия край. Рибите танцуваха около него и той с отслабващото си зрение търсеше октоподчетата и се радваше, че не остават сами. Погледна за последно към рифа от корали, които пускаха първите си цветя, а океанската вода бе променила багрите си и приличаше на лятна градина. Обърна се с изнемощял глас към златните рибки и ги помоли да го отведат към Тъмната пещера.
Те заплакаха. Заплакаха и водораслите. Заплака дори и една розова акула с медальон на гърдите, която беше истинската господарка на този район. Но другите акули от страхопочитание към нея не закачаха никого и само направиха шпалир, през който да мине златното стадо, водещо стария скат към пещерата, за която всички знаеха, че който влезе в нея - не се завръща.

Морски приказки © Всички права запазени.

МАЛКАТА ДЖАПАНКА от Лариса Ангелова

Приказки: МАЛКАТА ДЖАПАНКА от Лариса Ангелова>>> морски приказки

В един прекрасен летен ден малката джапанка се изгуби. Последно си спомняше крачетата, които я хвърлиха с крясък при вида на морските вълни и запляскаха радостно покрай брега, но не можа да види нито накъде отидоха, нито накъде отхвърча и сестра й. С нея бяха много близки, но не винаги се разбираха. Ако тя искаше да върви надясно – другата я теглеше наляво. Сега обаче й домъчня за сестра й, за крачетата, за хубавите неща, които й се случваха.
Да, помни, че беше и на една лъскава витрина, където с гордост показваше тялото си, изрисувано с клонки и цветчета. Не знаеше името на дървото, но в далечината имаше и планина. А като застанеше до своята посестрима в двете се виждаше езеро, по което плуваше лодка. Но най-много й харесваше синьото мънисто, с което улавяше погледите на минувачите и те възклицаваха ”Ах, каква прелест!”.
Така един ден на стъклото се залепи носле, после видя две големи очи и не след дълго детски устни я целуваха възторжено ”Благодаря ти, мамо! Това исках за рождения си ден!”.
Живееха щастливо със сестра си. Макар тя да й хвърляше коси погледи заради мънистото. По дизайнерска приумица и за равновесие в цветовете, дясната имаше мънисто, а лявата синьо езеро. От това лявата се вглъби в себе си и се опита да намери други приятели. Сприятели се със стария Чехъл, господин Сабо и превзетия Сандал. Надуваше се, че останалите й правят комплименти и пускат въображението си да описват езерото и лодката. Започнаха да я ухажват, да й пращат стихчета и тя все повече и повече се отдалечаваше от сестра си. Дори заставаше в другия ъгъл на шкафа и не без усмивка приемаше упреците на майката ”Пак си разхвърляла джапанките!”.
В онзи прекрасен летен ден тя тръгна с босите крачета. Дори не се обърна назад да потърси или погледне за последно сестра си.

Малката джапанка заплака. Беше безпомощна. Не се беше научила да скача като другата. Зарови се в пясъка и се помоли морските вълни да я отнесат. От умора, от сълзите, от жегата тя заспа. Събуди се от нечие нежно докосване. Беше един голям морски рак излязъл на лов.
- Хей? Ти коя си? Какво правиш тук сама?
- Не знам.
- От къде си? Защо ли те питам – японка си.
Джапанката се обнадежди. Знаеше коя е и откъде идва.
- Можеш ли да ме върнеш у дома?
- Защо не!- той засука важно мустаци. Беше доволен да помогне на красивата джапанка със синьо мънисто. - Тъкмо отивам до една лодка. Рибарите ще отплават на изток, така чух, до някакъв остров с чудни дървета.
- О! Вероятно е моя остров. А има ли езеро там?
- Има. Хайде, качи се сега на гърба ми и ще плуваме.
- Страхувам се!
- От какво?
- От водата, не мога да плувам.
- Не се безпокой – лека си като перце. Ще се научиш бързо.
Двамата заплуваха към лодката, която от брега се виждаше като малка черна точка. Джапанката му се довери и не мислеше, че може да има и други острови. Не познаваше света.
Когато стигнаха до лодката, ракът едва се прехвърли зад борда капнал от умора, въпреки че джапанката не му тежеше. Докато си поемаше въздух, две остри очи го фиксираха и една ръка го хвърли във въздуха.
- Вечерята сама дойде! - рибарите се засмяха.
Джапанката изтръпна и с всички сили завика:
- Моля ви, той е добър рак!
- Много е стар! - и с тези думи ръката го хвърли обратно в морето.
Другите не го слушаха, вперили очи в синьото мънисто.
- Това откъде се взе? Много е красива, но една.
- Дай, ще я занеса на дъщеря си.

Така джапанката се озова в тъмна раница. Тя не можа да види нощното небе, нито звездите, които плуваха във водата заедно с лодката. Беше много изморена и заспа.
Събуди я ярък лъч. Той я галеше с топлината си и тя се ободри. Дори се почувства щастлива, защото усещаше близостта на дома си.
Рибарят я разгледа на дневна светлина и преди да я пъхне пак в раницата се вторачи в мънистото.
- Охо, такова мънисто ми трябва за новата плавка. - свали го без да обърне внимание на протестите на джапанката. В къщи я даде на дъщеря си, която се зарадва.
- Тате, тате, бях си изгубила джапанката! Как я намери?
- Тя ни намери!
Момиченцето я хвана и за малко да я разцелува, но видя, че е без мънистото.
- Не, тате. Това не е моята джапанка.
- Аз съм! Твоята джапанка!- но не я чуваха.
- Какво да я правим?
- Ще я занеса на моя стар учител.
- Защо му е?
- Той събира всичко, което изхвърли морето. Всяка сутрин върви с чувал по брега и събира разни неща, а след това прави с тях изкуство.
- Е, добре. - Рибарят не разбираше от изкуство, но можеха да зарадват стареца, превърнал се в отшелник.
Не след дълго джапанката беше в неговите ръце. Лицето му беше замислено. За него казваха, че е открил любовта, но изгубил в морето. Затова събираше нещата, от които се отказваше то, за да събере нечии отломки и да ги върне на техните притежатели. Нещо, което бе трудно изпълнимо и домът му беше претъпкан от никому ненужни вещи, но той знаеше, че някой, някъде по света чака точно тази вещ и знак от любимия си. Хората го харесваха, защото се занимаваше с децата им и те ставаха по-добри.
Той разгледа джапанката и й каза:

- Ти си мое творение. Сигурно не знаеш. Нарисувах те, когато бях много отчаян. Бяхте две, а тук си сама. Ти беше предназначена за моята любима. Но ти се върна при мен, а тя остана в морето. Сега знам, че всичко, което е направено с любов, в един прекрасен ден рано или късно се връща.
Джапанката се съгласи и не тъгуваше вече за босите крачета. Старецът се погрижи за нея и я закачи на стената. Оттам тя виждаше езерото, а в прозореца отсреща - морето.
- Много си красива. Но ще ти сложа мънисто. Този път в червено - да носиш любов. Преди ти сложих синьо, за равновесие на двете половинки. На сестра ти нарисувах езерото, който се вгледа в него да започне да мечтае. А на теб дадох късмет!
За съжаление щастието на джапанката не продължи дълго. Художникът се разболя и преди да си отиде завинаги я подари на момиченцето. То също я окачи на стената и й се любуваше. А джапанката беше радостна, защото бе у дома.
Сестра й също я позна. Но не искаше да се извини или да я заговори. Завист отново изпълни сърцето й. Старият Чехъл, господин Сабо и дори превзетият Сандал започнаха да се възхищават на другата и да й пишат сонети.
Но един ден се появи синът на стареца. Който беше пораснал толкова голям, колкото и босите крачета се бяха превърнали в хубава девойка.
Той поиска ръката й, а тя му подари джапанката за спомен от баща му. Младежът я разгледа и каза, че дори красотата на езерото не може да се сравни с нея, защото цъфналите клони на чудното дърво и червеният камък, сякаш носят доброто сърце на клетия художник и то ги изпълва с любов и надежда.

Джапанки и книжки, Лариса Ангелова © Всички права запазени.