събота, 9 януари 2016 г.

Объркване по съседски



Съседът Александров е красив, малко нахален и много усмихнат. Засичам го на сутрешното кросче в събота.
Да тичаш в компанията на Александров никак не е скучно. Десет обиколки се усещат като четири. Не крия, че го харесвам. Умее да се справя с нещата в живота този човек. Каквото си науми, всичко постига, ей така, с лека ръка, за разлика от моя съпруг Жоро... С Жоро нещо не се разбираме напоследък. Той е голям инат. Аз – също. Затова се оправям както мога. Доколкото виждам – той също.
През зимата време за кросове няма. Бутаме се по съседски с Александров на тесния паркинг. Сутрин почистваме сланата или навалелия по колите сняг почти като на състезание и... хайде на работа. Това е нашият общ и личен фитнес.
Само че един понеделник.... Всъщност, просто се успах, нищо особено. Но през нощта бе наваляло и блокът, заринат догоре в сняг, ме изненада. Естествено зарязах колата непочистена и отидох на работа с такси. Александров слязъл малко след мен за сутрешния фитнес. Спокойно почистил първо собствения си автомобил, после този на жена си и, явно загрял, подхванал и моето комби. Точно в този момент го спипал Жоро, въоръжен с голяма метална лопата за сняг. 
– Комшу!... Ти се трудиш над колата на жена ми – констатирал с язвителен тон той. 
– Да... – ухилил се комшията, – но само над колата. 
– Дали и аз да не се потрудя над твоята? – заплашил го Жорката леко с лопатата. 
– Виж сега, мога да ти позволя да се потрудиш над колата на жена ми, обаче утре – ухилил се Александров. 
– Чак такива мераци нямам, но да знаеш, че и от жени, и от коли разбирам – похвалил се пак Жоро. 
– Като спомена това, жена ти ме помоли да я заведа днес следобед на реглаж на предницата. Ти, нали нямаш против?... 
– Че тя предницата на моята си е здрава бе!... Но щом трябва... 
– Не на твоята, а на нейната кола. 
– Абе, будалкам те... Че няма ли си мъж, та друг ще ѝ оправя реглажа на моята... 
– Това не знам... Запали я, покарай... и виж, че има нужда от реглаж. 
– Да, но първо да я изчистя от снега.... Ти що се буташ при жена ми бе, комшу? 
– А-а, не се бутам. Бягаме за здраве! 
– Че що не оправяш твоята за здраве в събота сутрин, та си седнал моята да оправяш за здраве... 
– Оправям я, бе, т.е. моята... оправям. Оф!... Недей така. Моята Лили е друга работа. Пада си само по шопинг. Никакви странични интереси – рекъл Александров. – Oня ден карах нейната кола на реглаж. Автосервизът е до магазина на Миладинови. И там, докато чаках, разбрах, че имат нова зимна колекция палта – „Модерни зад волана”. Затова ще ти кажа, че реглажът е просто повод. Миладинова ги е навила – и моята, и твоята жена – да си купят палта. Но моята не се стърпя и купихме още вчера разкошно късо, меко палто – цвят гран при, като цвета на корсата ѝ. После ботушки в същия цвят. Сега двете дами в семейството са в един цвят и един модел. 
– Значи няма да водиш жена ми на реглаж, а ще ѝ купуваш палто, мошенико! Така ли? 
– Не бе, комшу! Само на реглаж! Виж сега, що не ѝ купиш палтото ти още предиобяд?... 
– Аха... Разбирам. Палто – ревнал Жоро и размахал лопатата. 
Александров вдигнал ръце предателски, а Жоро крещял с пълен глас за оправдание: 
– Значи така, Александров! Днес си зает. Не можеш да закараш Дани на реглаж, а си ѝ обещал, а?... 
– Щом казваш... – съгласил се Александров и хукнал към колата. Точно тогава се появила съседката Лили с целия си блясък – облечена в палто „гран при” и обута с червени лачени ботушки. Лили помахала щастлива на съпруга си, фръцнала се на Жоро и влязла в червената опел корса.

Пет-шест часа по-късно, вече пред блока, нямаше как да узная какво се бе случило сутринта. Следобед имах работа с Миладинови и с Александрови и вече нервничех нетърпеливо. Трябваше да почистя и колата от снега.
Но колкото и да се мъчех да съзра личния си, заснежен автомобил, никъде го нямаше. Сърцето ми взе да прескача панически, но после осъзнах, че колата всъщност стои пред мен, но не снежна, а чистичка, лъскава и паркирана до джипа на Жоро (целият в сняг). Това ме шокира, окрили, а после ядоса. Подозрително ми женско подсъсзнание зашепна: „Ей, че стипца е мъжът ми! Само половин ден да ме няма и ще кара моята, а не своята кола. И то в такъв дълбок сняг! Не му е чиста работата на Жоро... (Само по мадами е ходил)”. За по-сигурно надникнах в колата, аз да намеря веществени доказателства. И там, о, ужас, ме сюрпризира някакъв пакет. Надникнах вътре – ново, дамско палто, тъмнозелено на цвят. „Какви ги е вършил моичкият!”, възмутих се наистина до дъното на душата си. След минута дори станах направо бясна, а сърцето ми взе да бие почти като барабан. „Хем с моята кола по чуждо, хем чуждото си зарязало покупките ачик-ачик.”
Досега не съм споменавала, но съм много изобретателна в такива моменти. Другото е, че действам импулсивно като светкавица, но винаги адекватно. И сега постъпих така. Сръчно извадих ножичките си за маникюр. Първо изрязах етикета на палтото заедно с част от плата, после всички копчета, увих ги грижливо в найлонов плик и ги изхвърлих в кофата за боклук. „Ха, сега, нека пак вози чуждо с чужда кола!” Поех си дълбоко въздух, клекнах пет пъти, за да нормализирам дишането си (добре, че никой не ме видя), а после спокойна се прибирах у дома.
Там Жоренцето, излегнат на дивана, гледаше телевизия. 
– Изчистих ти колата, не видя ли? – рече по едно време той. 
– Видях, как мога да не видя... – изломотих навъсено в отговор. 
– Едно благодаря няма ли да кажеш? 
– Ммм... Благодаря! Не само си я изчистил, ами си я карал. 
– О, значи си разбрала... 
– Че как няма да разбера? Оставил си някакъв плик в колата с дамско палто. Забравила го е някоя съседка, може би?... Защо бе, Жоре? Защо не си като другите?... 
– Как като другите?... – зачуди се Жоро. – Съвсем съм като другите. Александров чисти колата на жена си, и аз изчистих твоята. О-о, да не забравя да ти кажа. Той днес следобед е зает и няма да те заведе хм... на реглаж. Ето ти ги другите – несериозни са за разлика от мене. 
– Ами, мерси! Да не би и Миладинови да са заети? Буташ се винаги там, дето не трябва. Сега сама ли да ида? Като седнеш да говориш на хората разни неща, дори за елементарни нужди после ми отказват помощ. Кога успя да ги видиш? Кога успя с Александров да говориш? 
– Говорихме бе. Каза ми го, като го хванах да ти чисти колата. 
– Е, нали ти си я изчистил... Знаех си, че има нещо…. тука скрито-покрито. 
– Да, но аз само я довърших, а той беше гузен. 
– Значи си я довършил, защото си хванал гузния Александров да ми чисти колата?... Че защо я е чистил, бе? Две коли чисти всяка сутрин! Трета за какво му е? 
– Ами, откъде да знам! Защо мене питаш? Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен защо. Тъкмо слизам и гледам – чисти, та се къса! После идва съседката с ново, червено палто, обула червени ботушки.. 
– И?... О-о-о, вече знаеш. Днес щях да разгледам палтата и аз. Реглажът е само повод. 
– Отлична идея е реглажът. Имаше нужда. Предницата малко тропаше. Отметнах я тази задача. И сега всичко е наред. Но аз ходих по-скоро до магазина на Миладинови. Викам си да ти купя едно такова лекичко и мекичко, тъмнозелено палто. Таман да сте двете с колата един модел и един цвят, щото съседът рече, че е зает. А докато карах, видях, че колата ти наистина има нужда и от реглаж. Децата се возят в нея, все пак... Я, ходи вземи палтото и го пробвай, и стига си се правила на домакиня! 
– Ама... за мене ли е палтото? Че да ида до взема!... Тъмнозелено, викаш.... Ново!... От колекцията „Модерни зад волана”?... Хубаво. Ами добре. Нека първо само изхвърля боклука и отивам да го взема. – Боклука ли?... К’во ти става бе , жена!...
– О! Я, чакай, чакай!.... Защо Александров ти е карал колата?... 
– Паркирал! Паркирал, глупако!... Трудно се справям с паркирането. А сега изчезвам. Трябва да си взема палтото или каквото там е останало от него... Ох, къде ми е телефонът? „Ало, Миладинова! Да имате случайно втора бройка тъмнозелено палто размер 48?...”

Из „Кифленски разкази”

© Нели Господинова

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг