неделя, 17 януари 2016 г.

За болката и човещината в „Сеизмичен роман” на Цветелина Александрова



В сивотата на втръсващото от повторяемост ежедневие какво може да ни спре така земетръсно както болката?! Болката... Собствената, чуждата, човешката (ако все още сме способни на съпричастност)... Това ни предлага "Сеизмичен роман" на Цвети.
Принуден от обстоятелствата, самообрекъл се на съдбата си, човек върви по малката своя пътечка, към своята малка цел – оцеляване. Усещате ли как, вглъбени в собствения си малък свят, потопени в сферата на собствените си грижи, ставаме подвластни на безразличието и ... обсебени от него, не забелязваме другите човешки същества, които ни заобикалят?! И, колкото и парадоксално да звучи, само Болката може да ни раздруса като земетръс, да ни стресне, да отвори очите ни, да ни изтръгне от вцепенението, от безразличието, от... овчедушието. Болката става мерило на духовните ни ценности, на човешкото у всеки от нас и то не в посока на силата, с която я понасяме, а в посока на съпричастността с чуждата болка, въпреки своята. Тя - болката, размисля, оценява, претегля личността на безкомпромисната везна на човешкото. И именно това откриваме в романа на Цветелина Александрова.
Персонажите са реални, взети от живия живот, от обикновеното човешко ежедневие, неподправени, с техните болки и проблеми, дори със собствения им изказ. Различни по възраст, образование, социален, статус, етнос, дори националност. Сближава ги болката...
Името на героинята вероятно не е избрано просто, защото се харесва на авторката. Дали е спомен от нечий пример, достоен за подражание, мога само да гадая... Александър/а – защитник на хората, т. е. човечен, човеколюбив. Александра присъства не само и не толкова със своята болка, колкото с отношението си към другите – деца, семейство, съседите й по легло в болничната стая..., с грижата й за тях. Човещината дава сила на привързаната за болничното легло млада жена да преодолее болката, за да помогне на другите. Нещо, което така липсва в живота ни.
Далеч съм от мисълта, че романът е апотеоз на човеколюбие. Не, той е самата реалност и по-скоро може да прозвучи като напомняне...

Творбата впечатлява с перфектен изказ, с множество метафори и сравнения, в които откриваме и една тънка самоирония, разведряваща тягостната болничната атмосфера.
Пожелавам успех на романа с убеждението, че е заявка за трайно присъствие в литературата!


© Соня Александрова

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг