неделя, 17 януари 2016 г.

Не се шегувай с любовта (разказ)





Магистралата се белееше пред него мамеща и красива като онази полушеговита илюзия за вричане, която сякаш предопредели живота му. Преследваше я вече десет години несъзнателно без да си дава сметка какво точно прави... Последното решение, с което поиска да промени нещата, го доведе тук, на този дълъг път. Вече пет часа седеше зад волана, а можеше да пътува до плюс безкрайност. Най-сетне знаеше какво иска. Дългият път към тази илюзия беше част от дългия път към себе си...
Колко отдавна се случи тази история – полушега, полуистина, а остана в съзнанието му, галеща и обичаща, стопляща – и в тъгата, и в лъжата – в най-трудните и самотни моменти на дългия гурбет, там далеч, в онази студена задморска страна…
Все още помнеше всяка нейна дума, всяко движение на устните, блясъка в очите ѝ и онази доброта, която тя спонтанно излъчваше. За пръв път срещаше такава жена. За пръв и последен. Само че тогава още не го знаеше. Всяка следваща беше различна, но не беше тя. И не защото бе идеална. Определено не беше. Просто още тогава между тях остана нещо недовършено. Може би затова с годините не напускаше съзнанието му.
Днес, десет години по-късно, трябваше да се върне обратно по стъпките на своите грешки, надявайки се, че все нещо е останало и може да бъде поправено. Трябваше да види с други очи изгубеното и пропуснатото, които ден след ден крещяха в рамките на създадените от въображението му илюзии за близост, обич и щастие. Неща, които чака цял живот, без да си даде сметка как всъщност минаха и заминаха на пръсти покрай него...
Мерцедесът гонеше залязващото слънце на хоризонта. Той – своята мечта.
Мечта, родена в миналото и узряла за сбъдване в настоящето.
Звуците на песента създаваха носталгичност и опияняваха въображението му. Върна се назад, назад... в едно малко кафене, при нейната спокойна усмивка, при палавите ѝ, блестящи очи, при обичащите ѝ устни. Ръцете ѝ го докосваха нежно, всяка дума възбуждаше тялото му и създаваше копнеж за близост. Всяка фибра гореше, напук на хладния и пресметлив трезв разум, който го сваляше на земята със жестокостта на реалността.
Изведнъж тя снижи глас, наведе се към него и попита със сериозен глас, невъзмутима и провокираща:
– Искаш ли, когато станем на петдесет, ако все още не сме намерили половинките си, да се оженим?
– Какво? – усмихна се той.
– Ще се ожениш ли за мен, когато станеш на петдесет, любов моя! – голяма усмивка разтегли устните ѝ, премигвайки от смаяното изражение на лицето му.
– Не се шегувай с любовта ни, скъпа… Нима искаш да я отложиш толкова дълго?
– Не се шегувам… Но нали все търсиш жената с главно Ж…
– Ами винаги ще я търся… Така съм устроен, да не стоя никога на едно и също място. Да не очаквам прекалено много от един човек… – отговори искрено той и в същия миг съжали за думите си.
– Затова не искам да се натрапвам. И ти предлагам, ако все още не си намерил подходящата. Жената с главно „Ж”!!... Нали затова заминаваш на север? Но на петдесет… Ще се опитам да ти покажа какво си пропуснал в живота. Стига да не възразяваш, естествено... Ще ти подаря две години брак – една идеална и една брак-ад! – продължи шеговито тя. – Ще вложа цялото си старание...
– Еха, магьосница си ми ти... – засмя се той. –  Че има ли рай в брака?...
 – Ах, ти… Не  се присмивай над онова, за което ще мечтаеш един ден….
– Това да не би да е магия?
– Щом така ти звучи?
 – Моята сладка магьоснице! С теб бих прекарал и младостта, и старостта си…
 – Само, ако поискаш…
 – Да поискам ли? Че аз откога мечтая да се оженя за теб като стана на петдесет…
Така и не разбра какво в думите ѝ го провокира да се държи хладно, защо нещото после заседна дълбоко в гърлото му и сякаш уталожи всички страсти... Да! В онзи момент май се разминаха. Магията на мига изчезна, жената вече беше различна и думите ѝ хвърчаха нечути, безполезни, без отговор…
– Значи не ме искаш сериозно сега?... – изрече той глухо.
– Ах, ти! Не заминавай! Остани днес, утре, колкото искаш – шепнеше тя. – Обещавам ти, че ще бъде прекрасно...
Тогава той се усмихна горчиво:
– Не мога. Ще се привържа към теб и после много ще боли. Познавам се. Ти си чудесна. Обичам те много, но по-добре да се разделим сега... А-а-а някога... Кой знае?...
 – Само ако поискаш…  Запомни, че само трябва да поискаш…
– Какво да поискам?...
 – Да станеш на петдесет…
– И все пак имаме двадесет години от живота си напред. И като се замисля… ти си ужасно разумна. Сега не мога да ти предложа нищо. Ти имаш свой живот, аз мой... Понякога трябва да се откажеш от любовта си, защото животът изисква така...
– Боли ли те?...
 – Да… с теб всеки момент или се смее, или боли…
 – И при мен е така… Какво пък, ще те чакам цели двадесет години. Принцесите спят цели сто, докато дойде принцът. А ти… Ти няма да намериш друга принцеса. Обещаваш ли?
 – Да – обеща той. – Чакай ме на прага ти точно след двадесет години…
Как главата му въобще роди тези думи?! Защо се съгласи да отложи любовта си? Нима не знаеше тогава, че това е наистина любов. Не спря да си задава тези въпроси цели десет години. Спомняше си как я чакаше след училище, как разговаряха на пейката в градския парк. Спомняше си как снежинките я целуваха по бузите и устните, които мечтаеше той да целува.  И как в една мъглива вечер я целуна за първи път.
А тя? Лекомислена ли беше, или прекалено смела? Защо изведнъж стана даденост? Сигурна! Завинаги! Нямаше нужда да я гони. Беше в ръцете му, беше в живота му. От толкова време някак все се намираха. И сега пак беше в живота му – за двадесет години напред... Уплаши ли се? А може би просто не беше готов за промени... Защо тогава  думите ѝ останаха?
– Само ако поискаш…  Запомни, че само трябва да поискаш…
Тези думи. Как рушаха закостенялото ергенско его в сънищата, в безсъниците, в напрегнатия трудов ден. Как блесваха като светкавици  в най-тъмните нощи и безизходни ситуации. Накрая останаха последната спасителна сламка в живота му. Тогава съзнанието му изплю прозрението, че това е единствената жена, която бе останала толкова време с него и сама по себе си беше човекът, на когото искаше и можеше да се довери: единствената, на която беше казвал някога: „Обичам те!” – и наяве, и в мислите си, и в сънищата си, хиляди пъти, до безкрай...
– „Love me..." – пееше гласът на певеца. – „Обичам те! – крещеше в мислите си той. – Чаках прекалено дълго. Вече не мога...”
Тези отдавна изречени и многократно преповтаряни мислено думи, го караха да натиска педала на газта, обсебен от желанието да види своята илюзия реална и да ѝ каже: „Да".
Колите хвърчаха край новичкия мерцедес, напред хвърчеше и той. Представяше си я – седи срещу него и се усмихва на думите му. Пита го тихо и провлачено; „Кога минаха двадесет години от живота ни?”, а той отвръща: „Кой ще те чака толкова дълго. Дойдох сега! Дойдох за теб. Дойдох си...”
Идеята беше налудничава и абсурдна, но до такава степен обсебваща и искрена, че дори малката кутийка с пръстена, скрита в левия джоб на ризата, потропваше с ритъма на сърцето му... Или щеше да я осъществи, или да се освободи завинаги. И в двата случая трябваше да бъде доволен – искаше да продължи напред...
Никога не забрави онзи разговор... Срещна много жени в живота си. За малко да намери друга и почти да я забрави. Но онези думи! Те изникваха всеки път в съзнанието му и отпращаха останалите по дяволите. Топлеха го в студените и самотни нощи. Възпираха го в най-интимните моменти. Сънуваше ги тогава, когато мислеше, че е забравил завинаги.
– Запомни, че трябва да поискаш…
Един ден осъзна как животът му се изнизва лека-полека без семейство, без деца и без нея. Родителите му отдавна ги нямаше. Беше сам. Искаше я! Само нея и никоя друга! 
Късно или не, той купи билет за самолет още същия ден. Виж, ти късмет! Поръча си предварително автомобил „рент а кар” и пое. Всичко правеше машинално, в транс, без да мисли, воден от великия инстинкт и увереността в себе си най-накрая да промени нещата от живота. Днес пътуваше вече часове наред. Адресът ѝ помнеше все още наизуст и се надяваше да не го е сменила.
Мерцедесът напусна магистралата и влезе в градския трафик. Не беше идвал тук отдавна, но чувството му за ориентация и джипиесът бяха добри и той бързо откри квартала.
Заложи адреса в навигатора и скоро почти достигна целта.
Колкото повече наближаваше, толкова вълнението му се усилваше. Първият път не намери отбивката и джипиесът тревожно се разкрещя: „Пропуснахте завоя! Пропуснахте! Спазвайте инструкциите! При първа възможност направете обратен завой. Имате такава след 20, 15... 5 метра. Преустройте автомобила в лявата лента!”.
Никога вече нямаше да пропуска нейната отбивка. Зави смело. Малката стръмна уличка, осеяна с дупки, водеше към блок с кафяв ламаринен покрив. Ето го най-сетне. Номерът и входът – същите. Трябва да влезе. Да позвъни. Дали се е променила? Дали ще го познае? Ще бъде ли достатъчно смел да изрече: „Обичам те!”
Затърси сред фамилиите, изписани на звънчевата кутия и очите му застинаха върху малък некролог, залепен наблизо. От снимката го гледаше тя...


© Нели Господинова

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг