Откъде се появиха терадките? Съществуват няколко версии за произхода и авторството им.....

 

Тетрадките на Б

ПРЕДГОВОР ОТ РЕДАКТОРА

Съществуват няколко версии за произхода и авторството на тетрадките. Според първата – но не и най-достоверната – те били открити в чекмеджето на стара таванска ракла под торба с употребявани маратонки. Самото таванско помещение имало медна табелка на вратата, надписана саморъчно „Д-р Колорадо Джоунс, стоматолог“. Никой от обитателите на сградата не признавал да е негова собственост, а според слуховете, там се събирали призраци и вдигали шумни среднощни купони, които съвсем не приключвали по първи петли, ами напротив, продължавали и през следващите денонощия. Редовните оплаквания до близкото полицейско управление, на които понякога се отзовавал кварталният, предизвиквали най-често озадачението му, а един път дори бил замерен с въпросните маратонки, и то през заключената с катинар врата, което хептен го шашнало. Освен това му се причул издевателски кикот, от който косата му тутакси побеляла и окапала, а той се сдобил с панически атаки от неволево хълцане и оригване, продължили няколко седмици и в крайна сметка довели до предсрочното му пенсиониране и бягството му в топлите южни страни.

По-нататъшната съдба на ст. лейтенант Зурлеков (изглежда така се казвал човекът, но може и да е печатна грешка) представлява интерес за африканското правосъдие, но няма никакво отношение към мистерията на тетрадките.

Според една друга версия, лансирана в критическите бележки на Пехливан Дзверев (П. Дзверев, „Критически бележки“, ИК „Статидим“[1], София, 1988) „Тетрадките на Б.“ са „… средновековна буржоазна мистификация с капиталистическо-фашистки характер, а също така долна инсинуация и неистина, целяща да се погаври със светлите идеали на безплатната социалистическа образователна система, за която всички честни комунисти милеем и бдим от ранни зори до нашата пълна победа над прогнилия империализъм, експлоатиращ бедния пролетариат и отрудения селскостопански производител, ограбващ спестяванията на безработните и изсмукващ последните сили на мизерстващия народ, чиято едничка надежда остават идеите на научния комунизъм, завещани ни от Маркс, Енгелс и Ленин, и доразвити от другаря Ходор Цивков, благодарение на когото…“ и т. н.

Предвид събитията, настъпили след 10.11.1989 г., тази версия е леко идеологизирана и звучи не съвсем обективно, макар за нея да се намират немалко застъпници в литературно-критическите среди.

Съществува и трета версия, която се занимава най-вече с въпросите около авторството на тетрадките. Колко всъщност са авторите и възможно ли е да са повече от осем? Честотният анализ на употребените в текста предлози и междуметия показва наличието на поне двама автора. Като контрааргумент се налага съвсем логичното предположение на доц. Хардалан Генов от катедра ФФНФ в ЮСУ, че те и без това са си двама, и то очевидни: Б. и Т. Пончева[2]. Но тогава кой се явява К. Лаков и съществува ли изобщо? Или са още няколко души? И в такъв случай на кого принадлежи бележката на стр. 74 в първата тетрадка, или пък неприличните рисунки и стихчета от последните десет-петнайсет страници? А дали статистиката не отчита и цитатите от разглежданите в тетрадките класици на българската литература, с което окончателно обърква сметките на изследователите?

Не е ли всичко това резултат от намесата на тайнствения ст. лейтенант Зурлеков, евентуално в кооперация с призраците и съседите в кооперацията? Или е някой от наемателите?

Въпросите продължават да се трупат.

Отговорът на всичко дотук може би е в четвъртата версия, основаваща се на едно съвсем неочаквано откритие в торбата с гореспоменатите маратонки, неизвестно защо съхранявана в касата на издателството и отворена пред комисия от БМОН едва в наши дни. На подметката на лявата маратонка се вижда лепната касова бележка с ясно четима дата от 1977 г., което изглежда невъзможно, тъй като самите маратонки са произведени от индонезийско-съветска фирма през 90-те години на миналия век и са с надпис Adibas, очевидно имитация на прочутата марка. Важното е, че касовата бележка е издадена от ЕТ Кицо Ламбов Ицов-Кочев – бъдещият собственик на ИК „КЛИК“.

 

Евг. Псевдопостни,

външ. редактор

 

@Твтрадките на Б. от К. Лаков

---

[1] Първоначално ИК „Сталин-Тито-Димотров“, после „Пъртиздат“. (Б. ред.

[2] И за двамата няма информация в архивите на НГДЯК³. (Б. ред.)

³  За такава гимназия пък няма информация в архивите на БМОН. (Б. ред.)

 

 

За живота на една поетеса със скандален нрав и със „стихове, дето се люби”…

Животът е разказван от много поети и писатели. Но тъй като за различните хора той е винаги различен, повторени думи няма. Когато са истински, когато излизат от сърцето, посланията намират смисъл по свой начин.

Всеки знае мисълта на Джон Ленън, че „животът е това, което ни се случва, докато кроим планове за бъдещето”. Кратък и красив или дълъг и сложен, животът ни принадлежи – единствено и само на нас. И само ние решаваме какво да правим с него.

Затова „Живей си живота, момиче” е едно оптимистично заглавие. То звучи дръзко и непокорно, завладяващо и прекрасно като стиховете, написани в тази книга.

 Те имат реални поводи. В поезията на Румяна Пелова животът първо се случва, а после се пише. За лошите неща, за „ударите от кръста надолу” римите се нареждат веднага. За красивите мигове – впоследствие… Тогава, когато пропуснатите думи не могат повече да мълчат.

Силна и скандална, нежна и добра, Румяна Пелова докосва и тънките, и басовите струни на своята китара. Човекът е сложна амалгама от добро и зло, от ян и ин, а в случая – поезията и реалността постоянно кръстосват шпагите си.

Зад видимо благ характер

крия скандален нрав.

Не ти пожелавам, братко,

дори когато си прав,

до него да се докосваш…

Стиховете на Румяна Пелова са приютили половинвековната (и) автобиография. Тя е ту „поетесата-беглец”, ту „тази, която събира сълзи”, понякога „Румпел-сан”, друг път жената с „предизвикани мечти” – шестструнната, седемстиховата Румяна. Многоликостта на превъплъщенията (и) обаче не пречи духът (и) да бъде борбен и свободен.

Пътувам безпосочна, безадресна

и пътят ми към бъдещето води.

Не всичко от живота ми харесва,

ала по дяволите – съм свободна!

За извървения път и мислите, които са го съпътствали поетесата е създала цял цикъл. В него има стихотворения, посветени на най-прекрасните реални и имагинерни места, посетени от нея.  Характерното тук е, че тя винаги търси магията на света. За нея той никога не е обикновен, а очарователен и завладяващ.

 „Живей си живота, момиче” излиза в навечерието на петдесетгодишния юбилей на Румяна Пелова. Това е нейната четвърта книга за последните пет години след „Еднорози се любят насън”, „ Луната вместо тебе ме целуна” и „Шепот на магнолия”.

И тук поетесата остава вярна на собствения си стил да бъде откровена и да изрича смело посланията си – философски, поетични, достигащи понякога до еретизъм и отрицание, но винаги изстрадани и честни.

Пожелавам приятно четене!

Нели Господинова - Предговор

Цвета Иванова гради с думи „Църква за птици"

Предговор

Хоризонтите в поетичния свят на Цвета Иванова са необятни. Тя вижда света с очи на художник и рисува с думи. Стиховете ѝ са пропити от себепознание и дълбока осъзнатост за света, за (не)преходното в живота и необходимостта да се твори – прозрения, постигнати след затваряне зад очите си, след поглед навътре към себе си. Читателят потъва в света, в който влиза се само незримо, за да се изгуби сред тихото вълшебство – любовта, която се ражда от едно докосване и прераства в обреченост. Лирическата героиня от ничия се превръща в път и смисъл. Както често се случва, после любовта си отива, проядена от неизбежните съмнения за несъвместимостта между контрастните стихии – огънят и водата. След:

Сбогувам се на прага на нощта

с една любов – пресъхнала градина          

следва прошката, която идва от онези небеса, в които любовта е още жива.

В. Сорокин казва, че както живее човек така и пише. Но припокриването на авторката с героинята ѝ е непълно. Някои образи са изцяло художествени. Това се отнася по-скоро за хумористичните и сатиричните творби. В тях, чрез елементи на гражданска лирика, политическа сатира, често гарнирана с доза лека самоирония и битовизми, са казани тежки и болезнени истини за съвремието ни.

Стихове със затрогваща носталгичност ни връщат назад във времето, където ухае на слънце и на детство. По чувствата играе тръпката от спомени. И пак оживяват онези звънки радости – локви, гьол с жаби, папур, слънчогледови полета и плачещи върби.

Любовта е тази която обединява смисловото многообразие на творбите. Всеобщата любов, любовта към ближния, към природата, към родителите, към любимия човек. Тя осмисля временния престой на душите ни тук, докато са в тленната обвивка на телата. Ап. Павел пише:

И ако едно по едно раздам всичко, което имам, за да нахраня онези, които са в нужда, и дори ако дам тялото си да бъде изгорено, но нямам любов в сърцето си, нищо не печеля.

( I Коринтяни 3:13)

Голям дял от книгата заемат дълбоките философски размисли за отвъдно, за личния избор в перманентните противоборства между свободния дух и мечтите от една страна и от друга – жестоката реалност, сивото ежедневие и материализацията на живота. Колко ли светове живеят един в друг в този свят от любов? Всеки от нас е микрокосмос, умалено копие на вселената.

Душата ми, без земната си кожа,

вселена сбира в шепички. И свети!

Това е книга с разнообразна тематика, богата на цикли с хронологично и тематично подредени творби. Макар да ѝ е първа книга, авторката с лекота борави с различните стихотворни стъпки, размери, строфи и римни схеми. Използва дистихоми, терцети, катрени, петстишия, секстини, октави, акростихове и дори твърди форми, като сонета. Интересното е, че всичките творби са създадени за по-малко от година, а сякаш са писани цял живот. За краткия си творчески път Цвета Иванова постига невероятна творческа зрялост.

Вярвам, че стихосбирката „Църква за птици“ ще отвоюва своето място в най-новата ни съвременна лирика.

България има нужда от книги като тази

         

България има нужда от книги като тази. Сега, когато живеем в перманентна икономическа, финансова, духовна и демографска криза, имаме въпиюща нужда от поводи за национална гордост, от завръщане към родовите корени. Тревожно е че 60% от младите хора, завършващи образованието си (средно и висше) нямат намерение да търсят реализация в България. Някои наши сънародници в чужбина се срамуват да признаят че са българи, защото българин често се възприема, като синоним на бедняк, бездомник и крадец. А понякога и на нещо още по-обидно. Това не е книга подходяща само за настоящи и бивши гурбетчии или за българите от Западните покрайнини, скътали в душата си „златната нишка, „по-тънка и от косъм”, на своята национална идентичност. Стихове като Три цвята, Предсказано от Пагане, На Шипка е тихо, Мадарски конник, Червено цвете за Батак..., възпяващи родните национални символи, действат отрезвяващо на опиянените по Запада и глобализма наши сънародници, независимо къде и как живеят. България в сърцето ми, като История славянобългарска, като Епопея на забравените ни напомня, че „и ний сме дали нещо на света”, че сме духовно богати в своята бедност и сме съхранили своите календарно-обедни ритуали, култура, език и име над 1300г.

В тази книга ще намерите стихове, посветени на български градове и на бележити българи, преразказани в стихове легенди, възпети природни забележителности. Ивелина Никова използва различни начини на повествование – сегашно историческо време, първо и трето лице, диалози. Пейзажните елементи в някои стихове придават образност, обличайки ги в ризите на оригиналните си метафори:

                     Нощта разплита черната си риза

                     и в Янтра падат звездните й нишки.

                                                    („Търновска луна”)

                    Отново ме галят лъжци-ветрове,

                    съдрали последните пясъчни ризи.

                    Пак старата мелница чака, зове –

                    по ръб на душата й лятото слиза.

                                                             („Несебър”)

            Стихове, като Лазарки, Девата вишня, Нестинарски огън, Татул, Нейде по къра, Йово, девойко... се родеят с народното творчество. Изпъстрени с диалектизми, те рисуват картини от бъргарското село – хорà, сватби, ритуали по време на празници – оцелели от древността до наши дни. За да я има България, не само като географско понятие, за да се сбъдне заклинанието:

                   До днес отекват думите на Пагане:

                  „България, пребъдвай ти през вековете!“

                                         (Предсказано от Пагане)

са нужни творци, като Ивелина Никова, които да напомнят славното минало. Защото „народ, който не познава историята си е обречен да я повтори”. Трябва да признаем, че в нашата има и не чак толкова славни периоди. "България в сърцето ми" е втората авторска стихосбирка, в която Ивелина Никова ни засвидетелства своята синовна обич и преклонение към родината. На добър час към читателските сърца!

                                                      

         ©Красимир Тенев

Животворна отрова в рими

Прочитът на „Животворна отрова” е вълнуващо преживяване, може би, защото и написаното в книгата е преживяно. Превъплъщенията на любовта са разнообразни. Тя ту пристига по котешки тиха, ту бурна, „като пороен летен дъжд”, тръгва си с пречупени криле, за да се завърне отново, преобразена, възкресена, обагрена от нова палитра – с образи – диогенски, търсена и изхвърляна като „камък, сизифовски мъчен.” На фона на противоборството между крайностите, като епизоди от сериал се редуват раздяла, копнеж, надежда, ревност, изповедни признания и вричане. Стихове като:

Да се влюбя отново, е късно,

и да пусна пречиста сълза да умре –

вече няма в кого да възкръсне!

(„Добре съм приятелю”)

биват опровергани от:

Аз отдавна в теб всичко обичам!

(„Късно е”)

Любовта е разнолика и трудно се поддава на дефиниране. Тя е разпъната на кръст между диаметралните противоположности, изобразена с антитези и оксиморони „огън в бучка лед”, „най-студеният пожар”, „ тъмното зло, посадило... доброто”, тя е пропаст и пристан, наказва със смърт и умира след „любовна сеч”, бива оплаквана със сълзи – „въглищни гранули”, за да се възроди като жар-птица от мъртва жарава, продължавайки вечната игра.

Сърцето и умът са в непримирима схватка:

 за тялото си нощем божество,

 но разумът ми сутрин те проклина.

(„Епилог с въглен”)

 Любовта, макар да е амброзия, може и да убива. Тя е „животворна отрова”.

Когато те обичам

 и отрова,

и таен еликсир във тебе спят.

 („Когато те обичам”)

Явно ключът е в дозировката. Както в песента на Брайън Мей „Прекалено много любов ще те убие.” Но и без любов не може да се живее, по думите на Шекспир, а само да се съществува.

 Станислава Немска демонстрира разнообразие в метриката и богата лексика. Използва всичките пет стихотворни ритмични стъпки и преоткрива позабравени думи, заредени със специфична семантика, словообразува сложни думи, понякога комбинирайки медицински термини, които звучат като диагнози – „кръгло-нахална „тържествено-бременна”, „езерно-тъжна”, „похотливо-истеричен”, „греховно-първородна”.

 Уверен съм в успешния круиз на първата й стихосбирка сред морето от читатели.

 На добър път, Станислава!

„Човекът е човек тогава, когато е на път!”

(„ Дни на проверка” П. Пенев)

От редактора:

©Красимир Тенев

ЖЕНАТА – ПЕТАТА СТИХИЯ, ЕКСТАЗ, ВИТАЛЕН РОМАНТИЗЪМ И ПЪТ КЪМ ДУХОВНО ИЗВИСЯВАНЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА-ЛЮБОВ

Когато преди година прочетох първите стихове на Михаил Цветански, с усмивка си казах: „Виж ти, какво витално мъжко присъствие в поезията!“. Стиховете ме изненадаха с непосредствеността и искрената си простота; с интересните ракурси към житейските ситуации, необичайните обобщения, език и стилистика! В тези поетични откровения отвсякъде струи романтична поривност към красота и взаимност в чувствата; неприкрита мъжка страст и нетърпелива жажда да се открие, опознае, изстрада и завоюва; да се изживее докрай и истински магията на споделената обич. Лирическият герой – Поетът, гори от радостно-трепетно копнение да се потопи всецяло в тайните на женското Съвършенство; в оная непредвидима и загадъчна същност на Евините потомки, която го привлича и мами неудържимо, подобно неоткрити още презокеански светове. Защото за Михаил Цветански Жената е Петата стихия в безкрайната и вековечна Вселена-Любов! Стихия, обединила и разрушителните, и градивните сили на изпепеляващия и негаснещ огън, неудържимостта на пороите и възкресяващата святост на водата; ефирната лекота и прицелна беззащитност на въздуха, помамил крилата на поетовата Душа в бездънни висоти, откъдето неизменно се завръща с още по-неудържима страст към безначалната, щедра и чудодейна магия на раждащата – и сладки, и отровни плодове земя. Тази обобщаваща метафора – оригинална, изненадваща, дълбоко истинна и…красива, предизвиква искреното ми възхищение!

 Всеки стих в книгата е философски проникновен щрих към полифонично изграждания образ на Жената-Стихия: с очите на Душата видян, екстазно усетен с всяка фибра на тялото, реално изстрадан и фантазно сътворен в мечтания и копнежи.

 В поезията на Михаил Цветански, Жената е Божие откровение за Мъжа и щедър дар – споделена наслада в дните и нощите; едно красиво и чаровно видение. Тя е многолико олицетворена – ту е остров за мъжката страст към пътешествията, ту топъл полъх на галещ бриз; жарещо, знойно слънце; романтичен копнеж към духовно единение и всепроникващо светло чувство, извисило и осмислило живота му. За нея, Той би сключил сделка и с Дявола; би слязъл в Ада и достигнал Райските селения; готов е да заложи и живота си за печелившата карта на Любовта. Поетичните тропи, метафорите и сравненията са като бързоструйна река, като падаща лавина – един шеметен вихър, сменящ с кинематографична бързина контрастни образи и чувства.

 И неизменно – навсякъде и във всичко Поетът търси отговор на въпроса: защо се случва Любовта? Изпитва ли ни тя, за да познаем себе си и в опияняващото единение, и в тъмното отчаяние, когато ни предава; умираме или се раждаме в нея? Как става така, че влюбените, тези намерили се в Пространството и Времето две сродни души, изгарят в общ пламък – умирайки и възкръсвайки една в друга „по-малко, до последно, всеки миг“; изчезвайки и извирайки в мечтите си, в които се откриват истински и завинаги? Поетът открито и поривно изповядва пред любимата, че обезумял от женската й страст е готов да пътува с нея в „свят без думи и без изходи“, да сънува и броди безсънен, бълнувайки трепетните й устни, да живее с нея и чрез нея, прероден и прераждащ се в „дете от вечност“!

 За лирическия герой Тя е и босото невинно Момиче, белязало с незабравими спомени душата му на „щуро Момче“; една романтично-извисена, пленителна и чиста любов – неизживяна и непреболяна докрай, останала ненадмогната през годините; съхранена в паметта на сърцето като Светлинка и Надежда за Щастие!

 Лирическият герой не моли за прошка, защото сам не може да я даде. Той просто се обрича на Любимата с обич, която е „вик в ранена душа“, „вена, която кърви“; не „разпиляна жарава, а щурец, който пее отвън“; любов, която не обича „сляпо, диво и жадно – до плът“, а покорно следва Избраницата си в най-трудния път – да й бъде вяра в нейната вяра, „топлина от пролята сълза“ и неискащо да я обожава...За него Тя е „чиста Вселенска роса!“

 В поетичната книга „Петата стихия” образите на Любовта можем да открием навсякъде и във всичко, стига да имаме усет за многообразието им. Забележително е, че Михаил Цветански ги рисува винаги в тяхното полюсно единство, в изначалната слятост на женското и мъжко начало – Ин и Ян. Влюбените са ту търсещият Одисей и вярната Пенелопа, ту сладкогласият Орфей и безплътната душа на Евридика; те са класическите Ромео и Жулиета; полетелият в безумно смел полет Икар и раждащата в очите си неземна, дивна сила богиня Ищар. Поетът е готов, като Данте, да търси своята Беатриче до деветия кръг на ада, да преброди вселената, да открие и приюти в душата си Любовта – до сетен дъх и във Вечността! Той може да я чака цял живот и сто години все да я желае, да дири към душата й брод през времето - реката на безкрая...Защото Тя е „птица в нежен полет“ и „Венера от глезена – до горе“. С вдъхновението на Ботичели, Поетът я рисува с устни и длани, нежно и страстно, опиянен и опиващ душата й с огненото „тръпково“ вино на Любовта. Ала Той е и Мъжът, който лакомо може да пие с очи случайни красавици, самоиронично надсмивайки се над оцелелия древен Адам в себе си, дето напук на хилядолетното „шлифоване” в цивилизацията, би грабнал ябълката от изкусителната съвременна Ева, без да се замисли за цената на Дяволския облог!

 Мъжът в поезията на Михаил Цветански ту е разкъсван от съмнения, терзания и самообвинения, ту изпада във фриволно-закачливо и приповдигнато бохемско настроение или потъва във философски размишления за цената на Свободата и Любовта; за Верността и Отчуждението; за градивната сила на обичането и разрушителните последици на безлюбовното живеене. Ето защо естествено идва до заключението:

„Този свят е страхотна измама, ако няма я в нас любовта.“

 Тя, Любовта е неизменна спътница в живота на Поета и когато един „огладнял самолет” понася тихо сгънатите в куфара спомени на „късметлията” с лотариен билет далече, към неизвестните пространства на чужди земи. Изпроводен от „изпращачи безкрай – дълг, лъжи, страхове”, загубил всичко – родина и дом, сам обрекъл живота си на път, отвратен и отчаян, че в България „няма морал и закон”, лирическият герой се впуска в мечта-изневяра. Но продължава да стиска в джоба си кръста с последната надежда – Любовта да го върне като бумеранг отново. /”Емигрантска любов”/.

 Социалният аспект на темата е развит в стихотворението „Бежанци” още по-остро и открито. С много болка и ожесточение, Поетът рисува страшната картина на съвремието ни, принудило мнозина, доброволно да се превърнат във вечни бежанци. Бежанци, самоосъдили се да бягат „от себе си и времето, /от обещания, от любовта.”/; заставили се да затворят големите мечти в сънищата, където единствено могат да живеят и творят! Да се крият от истините в маските и „бягат от несбъдващи се приказки”, да връзват лодки на тайни пристани и търсят дом в най-чуждите страни. Принудени да бягат след изтървани влакове, да вегетират зад гримирани думи, да носят пълни сакове с грехове, да лишават от изповед душите си и строят църкви с крадени пари; да „късат на огъня цвета” и крият страховете си в болката, тези скитници-бежанци въпреки всичко, мъчително се стремят да опазят способността си да обичат, да садят всеки ден храст-Надежда и сбират света в детски смях!

 Михаил Цветански сам е извървял трънливите пътища на емигрантската съдба, затова стиховете, посветени на този епизод от живота му, звучат така жестоко убедително, искрено и завладяващо. Безспорно, тези две стихотворения, макар привидно да стоят вън от основния тон на поетичната книга, внасят в нея усещане за реалностите на Времето, в което е толкова трудно да се живее по законите на Любовта. Приел е присъдата – до живот, под строгия режим на самотата, да бъде „осъден на истинска Любов, в килия, изкована от Душата”. И все се бои, че обожествяваната Пета стихия може и да не разбере, колко го е страх – "без нежността й, сам да остарее”.

 Изненадваща е поетичната лексика на Михаил Цветански, със свой собствен поетичен слог и лексика**, изпъстрени с интересни контрапункти и словотворчество. Чувството е водещо, новите думи и словосъчетания извират от душата на поета естествено и искрено: „бездъхова нежност“, „мъжки неумор“; „От кълвачови ритми по здрач еховеят се врътна“...; „ветровници-стихове“, „песъчинкови куплети“, „и всеки миг във огъня съблечен“, „нишка от нетлен“, „Животът ни – надрусан кочияш, в каретата на времето ни вози.”, „целувкова доба“... Пример е чудесното стихотворение „Късно щастие”. Чуйте и „вижте” с очите на сърцето си тези виртуозни поетични откъслеци:

 „Късни птици да жънат небето – узряло за обич...

 Ще се реем сред облаци грях. На Луната легни.

 И звезди запали тази нощ във целувкова доба...”

 „Съживено от капките сбъдване ще отприщи река

 и душите ни есенни, в себе си, корен ще вържат.”

Всъщност, драги Читателю, не са нужни дълги и дълбокомислени предисловия – предстои ти вълнуваща среща с един поетичен свят – омайващ с незабравим аромат и огнени пъстроцветия. Свят на екстазно потъване в бездънната красота на Любовта!

 В заключение искам да кажа на Михаил Цветански: „Благодаря!“ Благодаря за отключената врата към душата ти, Приятелю! Благодаря, че ми подари това пътуване в твоята екстазно-огнена и романтично-прелестна Вселена-Любов! Убедена съм, че всеки, който приеме да пътешества из нея, ще остане очарован и благодарен, че се е докоснал до една истински жива, искрена, многолико-пъстра и духовно извисена Поезия, благоговейно положена пред олтара на боготворената Пета Стихия – раждащата Живота Вечна Жена!

Тоня Борисова – поетеса и актриса, Директор на Дирекция „Литература” в Международната асоциация за българско изкуство по света – МАБИС; член на Международната академия по българистика, иновации и култура – МАБИК към Организацията на обединените българи по света. Родственица на летописеца Захари Стоянов.

©Тоня Борисова, Предговор,

©Петата стихия, Михаил Цветнаски