 |
| Тетрадките на Б |
Щъркалана Пуселска (литературен псевдоним на Джора Досева) зачева творческия си път през есента на 1908 г. в китния балкански град Ески Жабурняк, родно място на възрожденски просветни дейци, теляци, тоноператори и диетолози. В ранните следосвобожденски години в него будни обществени благотворители основават първия в България поетически кръжец „Златна мушмула”, превърнал се веднага в люпилня на светли умове и пламтящи лирични таланти, един от които, Бр. Безчинович (1880 – 1938), години по-късно ще възпее с носталгия своята ески-жабурняшка литературна младост:
Този град, в който аз съм роден,
е претъпкан с дръгливи поети.
Ей ги, пъплят – кретен до кретен –
и забъркват словесни омлети.
Щ. Пуселска се премества в Ески Жабурняк след несправедливо
уволнение в родното ѝ село Припиче, където до 19-тата си година работи като
мозъчен хирург в местната психиатрична клиника за малолетни. Обвиненията в
изключителен садизъм, които, освен освобождаването от длъжността ѝ, едва не ѝ
струват парична глоба, оставят неизличим белег върху наранимата ѝ душевност.
„О, неразумни читателю!“, възкликва тя в дневника си през януари 1909 г. „Знаеш
ли ти каква ми е мъка! Само като погледна тъпата ти прическа, ми иде да сграбча
скалпела и да скалпирам, скалпирамммм!!!...“
Едва прохождащата тогава поетеса намира лек за меланхолията си,
заживявайки първоначално с портиера на училището, в което изкарва прехраната си
като чиновничка в отдел „Кадри“. Макар фамилното име на нейния възлюблен, бай
Любомир, да не е достигнало до нас, стихотворението „На моя шейсет и девети“,
издържано в духа на нежно-еротичен, жизнеутвърждаващ класицизъм, говори за
силата и страстта на чувствата ѝ към този скромен труженик.
Изплува луната – покой и печал!
В очите ми Зевс отразява звездите...
Душата ми взе този скапан педал!!!
С чаршаф от сатен си обвих срамотите:
– Отивам си, сбогом! – и треснах вратата.
А вън дибидюс ме награби тълпата...
Разочарованието от края на тази любов подтиква Щ. Пуселска да се
хвърля в нови и нови афери, за да запълни празнотата в сърцето си. След кратък
роман с учителя по физическо Ждр. Мустаков (на него пък малкото име ще остане мистерия
за нейните биографи), овековечен в стихотворенията „Твърде късно, твърде къс“ и
„Разправяй ги тия на баба си“[1],
следва тягостна връзка с учителката по рисуване. Нея Щ. Пуселска е принудена да
дели с госпожицата по френски език, леконравна девойка, следвала писателско
майсторство в парижката Сорбона и позволяваща си да публикува подигравателни
пасквили за поезията на своята съперничка в местния седмичник за жени „Къдрава
глезанка“. С гръмогласен скандал, вдигнал шум в градските клюкарски среди, отвратената
от човешката пошлост поетеса загърбва еснафското общество и се затваря в себе
си за цял един следобед.
„Научих много за низостта
на съвремениците си!“, хладно отбелязва тя в дневника си през месец май същата
година. „Видях я и отпред, и отзад – като за целта употребих огледало.
(Наблюдаван отзад, бюстът ми изглежда цуцляв.) Съвременниците ми са бездарници
– особено ако са следвали в Сорбоната, благодарение на вуйчо
си чорбаджи Праскович, забогатял под игото, ограбвайки народа си и продавайки
му сутиени и депилаторни мазила, дето не вършат работа! – и аз ги презирам,
прези-рамммм!!!...“
С новия си цикъл „Връз ложето“ навлязлата в по-уравновесен
творчески период Щ. Пуселска за първи път изгрява като явление от национално
ниво над всякакви регионални мащаби. Вероятно има известна роля за поетическото
ѝ израстване фактът, че през лятото на 1912 г. поетесата приключва връзката си
с директора на ескижабурняшкия техникум Царко Драматиков, сина му Хранислав и
девера му Пальо, и се отдава с романтичен плам на софийския интелектуалец и
бонвиван ст.н.с., к.ф.н., проф. Балабан Гологанов, правнук по майчина линия на
унгарския генерал Юхай Гейза, взел участие в стогодишната война и, според някои
източници, лично отговорен за нейната продължителност. На любовта ѝ към проф.
Гологанов българският Парнас е задължен за прекрасните, слънчеви редове от
поемата „Керосин за Прометей“, навеки белязали българската любовна лирика с
печата на гениалността:
Би искал да ме помниш все така –
красива като хамстер и пияна,
с разперени встрани крака,
а, Гологанов?!
Балаган и Щъркалана, както ласкаво ги наричат приятелите им от
софийските интелектуални кръгове, превземат столичния светски хайлайф и бързо
стават популярни с прочутите си масови оргии в мензата на Софийския университет,
по онова време любимо средище на феминистки, маникюристи, творци-коафьори,
либерално настроени университетски чиновници, както и на бунтарската студентска
младеж, бореща се за правата на жабите и гърбатите китове в далечните и сурови
води на Северния ледовит океан.
„Бяха времена на огнени изкушения и опияняваща свобода“, ще напише
със сдържан копнеж в черновата за нобеловата си реч академик Гологанов през
1923 г. – само два дни преди да узнае, че голямото международно признание му е
отказано заради блудство с непълнолетна дама от ромски произход (при това
омъжена и с шест пораснали вече деца). „Щъркалана идваше на лекциите ми порочно
гола с двама разсилни под ръка в знак на протест срещу академичните титли и
снобските превземки и настояваше или да се омъжим четиримата, имайки предвид
мен и разсилните, независимо че през онази година бях щастливо женен за, ха де
– помня ѝ само фамилията, тъй като по пашпорт съвпадаше с моята, – или да
отидем в манастир и да дадем обет за нудизъм. Аз обаче отлагах сериозна
дискусия по въпроса под предлог, че съм в час, а през междучасията се заключвах
в женската тоалетна, уверен, че заради феминистките си възгледи няма и да ѝ
мине през ум да влезе там, дори за да стисне ръцете на Клара Цеткин и Джейн
Фонда, ако двете случайно са вътре по принудата на естествена нужда, камо ли –
за да надзърта, да ровичка и да ме търси с фенерчето си...“
Увлечението на Щ. Пуселска по феминистките идеали намира своето
отражение в поемата „Дойна дама за продан!!!“, написана с червило върху стената
в мъжката тоалетна на третия етаж. В това свое произведение поетесата с
безмилостен сарказъм иронизира безнадеждното положение на жената-интелектуалка
в бездушния патриархален свят, препречващ пътя на прогресивните модерни
тенденции в развитието на обществото:
Ориста на жената аз охленчвам и кълна!
Да раждаш деца, да снасяш яйца,
млеко да доят от гръдта ти доячи,
дори да те скубят за вълна
стригачи,
а ти, скръбна-жална, да плачеш!!!
Да плачеш...!
Злите езици твърдят, че под стихотворението Щ. Пуселска добавила
телефонния си номер и предупреждение „Не ми звънете преди 11.30, спя!!!“. В
това може и да се съдържа известна истина – факт е, че в първото издание на
събраните ѝ съчинения (Народна просвета, София, 1959) тази добавка фигурира на
съответното място, макар че в следващите издания по някакви редакторски
съображения тя е осъвременена с 02-9 пред телефонния
номер, в по-късните е допълнена с мобилен номер на гръцки
оператор, а в най-последното изобщо е махната, въпреки протестите на все още
живата авторка и съдебното дело, заведено от адвоката ѝ в Комотини.
Изживявайки този екстравагантен лирически период, поетесата Щ.
Пуселска се завръща към корените на народното творчество. Изгонена от
университета със заповед на тогавашния ректор проф. Ф. Караньозов (човек със
значителен научен принос в областта на клиничната минералогия, но твърде
посредствен откъм литературен вкус и художествен усет), тя се завръща
триумфално като асистент на проф. Пенчо Маймунков в катедрата по фолклористика
и изящна словесност след брака си с последния. От този брак, просъществувал
едва седем месеца (проф. Маймунков изчезва при неизяснени обстоятелства през
зимата на 1916 г., а катедрата наследява неговата съпруга), двамата имат дете
афроамериканче, което отрасва при дядо си по бащина линия, тъй като младата все
още университетска преподавателка и ръководител катедра няма възможност да го
вмести в хорариума си. По-нататъшната съдба на сирачето и на неговия дядо, за
съжаление е безрадостна: ненаследили поетическата дарба на майка си и
респективно, снаха си, двамата тръгват по наклонената плоскост на алкохола и
хазарта и след един пореден двугодишен престой в Плевенския затвор за
рецидивисти, емигрират от България, след дълги скитания из африканските джунгли
се заселват в Злобабве, където следите им окончателно се из-губват.
Макар външно да крие чувствата си зад постоянно зейналата усмивка,
с която ще я запомнят студентите ѝ, Щ. Пуселска, по това време вече професор и
зам. ректор на университета по въпросите на спорта и конференциите в чужбина,
дава израз на мъката си на неосъществена майка и овдовяла съпруга в скромния по
обем, но разтърсващ със съдържанието си сборник, написан в традициите на
народните песни и поговорки, „Заблеяло ми прасенце“.
Кольо каза „Клъц!“
Грухлю каза „Хлъц...“
Баба врякна „Гъди-гъди!
Ке ядеме свински
мъди!!!“
Тук е мястото за още един-два цитата от скапания сборник, другарко
Пончева, само че май взе да ми свършва химикалк
СВЪРШВАНЕТО НА ХИМИКАЛКАТА ВИ
НЕ Е ПРИЧИНА ДА МИ ПРЕДАВАТЕ
СЪЧИНЕНИЕТО СИ В НЕЗАВЪРШЕН ВИД!
СРЕДЕН (3+)
(+369) 69 666 999
Т. ПОНЧ.
[1] В ксоето поетесата с много обич споменава и баба му. (Б.
Ред.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар