Награди в поетичния конкурс Наздравица за любовта

На тържествена церемония в Градската библиотека „Паисий Хилендарски” бяха наградени отличените автори във Втория национален поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта”, организиран от община Асеновград. 122-ма поети от цялата страна и дори от чужбина са участвали във възпяването на любовта и виното, оповести журито в състав: поетесата Камелия Кондова и писателката Мадлен Алгафари.

Победителите бяха наградени от зам.-кмета на община Асеновград инж. Мария Вълканова, като на заелите първо, второ и трето място тя връчи и плакет с логото на конкурса, изработено от художника Иван Любенов.

Първо място – Кръстьо Раленков (София) за стихотворенията „Синьо вино”, „Има нощи” и „Стихотворение без жена”.
Второ място – Христина Панджаридис (Франция) за стихотворенията „Битие”, „Рокля” и „Виж”. 
Трето място – Зефира Пенева (Пловдив) за стихотворенията „И…”, „Среща” и „Гроздобер в града”.

Поощрителни награди
Вичо Балабанов (София) за стихотворенията „Наздравица за любовта”, „Наздравица за приятелството” и „Наздравица за Родината”. 
Светлана Фидосиева (гр. Левски) за стихотворенията „Епитети”, „Нега” и „Илюзии”.

Поощрителна награда за добро представяне на асеновградски поет
Румяна Златилова (Асеновград) за стихотворенията „Атавистично”, „Смисъл” и „Бяла лудост”.

Грамоти за добро представяне 
Светла Дамянова (Мездра), Галина Иванова (Варна), Тошо Лижев (Варна), Елена Атанасова (Пловдив), Симеон Христов (София) и Валентина Йотова (София).

Кръстьо РАЛЕНКОВ

Синьо вино

Когато скришом ме погледне, танцува погледът й винен,
докато със мъжа й пием и той е по домашно груб.
И аз отпивайки, целувам с очи очите й красиви.
И е опасен аромата на чашата ми със мавруд.

Игра с очи и светлосенки в обятията на неделята.
Желанието ме люлее като прокъсан въжен мост.
И пълно с шемет е сърцето ми, препъващо се там, над бездната,
и е кентавърско сърцето ми – полулюбим и полугост.

И затова се вкопчвам в чашата. И затова пропадам с виното
под съпровождащия сипей на краткия й сладък смях.
Отдавна трябваше да тръгна. Или поне да се опитам.
Но като капнал, стоплен скитник стоя безсилен аз у тях.

И дявол знае какво чакам. И дявол знае какво мисля.
Мъжът й нещо ми говори – като далечен кучи лай.
И тъкмо пресуша сърцето си, тя пак любезно в него сипва
с очи от синьото си вино. И виното й няма край.

Има нощи

Има нощи, в които съм собственик на далечно шато
и отпивам със опитни устни внезапното вино
на една късна, стръмна, скалиста любов,
с дъх на пропаст и полет,
с цвят на залез и минало.

В тези нощи, когато си сгушена в мен
и са глупави всички изящни метафори.
И сред спрялото време сме заедно 
съвсем
като смърт и живот,
като вино и амфора.

В тези нощи, в които объркан фермент
от претенции, рани, любови, амбиции
с избистря до сок, с яснотата на ден,
с нежността на луна,
с простота на провинция.

И е късно за друго, освен за любов.
И я пиеш така, както въздуха дишаш.

А нощта ни издига, сякаш литва балон
и от коша сме хвърлили всичко излишно…

Стихотворение без жена

В това стихотворение жената липсва.
Жената е заминала завинаги.
И този мъж напразно дири истини
и пресушава чашите със вино.

Това стихотворение не утолява жажда,
макар че си припомня устните й.
И този мъж с тъгата се сражава
по всичко случило се. И пропуснато.

В това стихотворение той е необръснат.
Отчаян. И по-мълчалив от камък.
И точно в този миг отвън се звънва.
Докосващо, подобно полъх кратък.

Тя е отвън и видимо е нервна.
Разплаква се, когато я прегръща...

И тръгва си това стихотворение,
докато двамата си влизат вкъщи.

Христина ПАНДЖАРИДИС

Битие

беля ябълка
ножът в ръцете ми съска
защо не опитаме
да започнем отново
без Едемска градина
само с килограм
ябълки

Рокля

Любовта е с един размер 
по-голяма 
нося я като рокля 
през лятото има 
къде да я заведа 
да я почерпя 
със сладолед 
сега е зима 
дано й намеря 
кокичета

Виж

Аз съм блуза
и сив панталон
колко си делнична
казват жестовете му 
виж нея 
и сочи 
коледната елха

Зефира ПЕНЕВА

И…

Тъгувам за всички есенни вечери,
в които съм пропуснала да те обичам.

И за пролетните тъгувам,
в които съм пропуснала да те имам.

И за летните, когато те губех
в маранята на зноя.

И за зимните, когато те намирах под сняг,
а студът ти ме стопляше.

Обичам те.
Исках да знаеш.
Обичам те,
докато тъгата ми още живее.

Среща

На десния бряг на реката
шест млади върби плачат.
На левия бряг на реката
в сребърна лента от пясък
още една плаче.

Ще се срещнем някога с тебе,
не тук, не сега, не оттатък –
както шест върби срещат тази, която
на левия бряг на реката
за сестрите си плаче.

Гроздобер в града

Да се вдигнеш на пръсти 
и тъмния сок да върви по ръката ти,
да спре в извивка на рамото,
да стане рубин.
Да те грабне лозница
в сляпа защита от блясъка, 
да заплаче посвоему 
на тъмно и тихо.
Да е рано.
Слънце узряло да падне в кошовете.
В короната на деня
да блесне камъкът Цар.
Да помислиш: „Колко е хубаво!”, 
а всъщност – 
нищо не е имало
и нищо не си видял.

Вичо БАЛАБАНОВ

Наздравица за любовта

Историята, ще речеш, че
е странна – знам го сам!
Змия видяла таралежче
в горичката, ей там.

Прибрала го и заживяли,
Но… (вечното ни „но”)!
Не смеела да го погали,
да я погледне – то!

Тя кожата дори сменила
В разцъфналия глог,
то молело да няма сила
бодливия си Бог…

Но… (пак „но”) ставали по-тъжни,
преглъщал някой стон…
Обратно на Любов е Смърт и
това си е Закон!

Закон и Дълг! Жестоки думи!
Студени като нож!
Завивала гората с шума
най-дългата им нощ…

На утрото, дървета голи
под дрипави мъгли
изтръпнали: то се проболо
на своите игли…

Историята малко плаши
с кървящото кълбо.
Приятели, да вдигнем чаши
за чудото любов!

Наздравица за приятелството

Имах куче (уж ходя на лов),
среден ръст, а пък глас на Шаляпин!
Но простете, дори философ
не издържа, щом цапат го с лапи!

А и въшки! Бълха до бълха!
боят с тях бе, уви, безуспешен…
Как да бързаш към родна стреха,
щом до кръв у дома си се чешеш.

Та закарах го чак зад града,
„Сбогом – рекох. Чух лаят му хрипкав. – 
Стига обич, вземи свобода!”
А на връщане купих си рибка.

Във аквариум, кротка на вид,
разберете ме, никак не лае!
Плува волно във своя лимит,
без бълхи! Абе, чувствах се в рая!

Седнах с чаша, щастлив, замечтан,
пих наздравици, беше приятно…
„Боже, може ли този шаран,
като в притча, да стане от злато?”

Коленичих там, вперил очи
във шарана, той мърдаше устни,
и видях! Много ясно личи
как жълтеят на лампата люспи.

И чух! Честно! Да хванеме бас!
Този воден, уж ням обитател
ми прошепна със тъничък глас:
„Три желания искай, приятел!”

Във стъклото видях, бях платно!
Бял от ужас! То взе, че се случи!
Три желания!?!... Имах едно:
„Да ми върнеш въшливото куче!”

Не защото съм страшен ловец – 
лъжа, щом ме попитат за хоби,
(свършвам, счупи се моят писец)
просто псето ме лаеше с обич!

Хей приятел, поспри и прости,
ново утро навън май покълна, 
с теб докопчихме болки, мечти…
Дай да пием! Но мъжки! До дъно!

Наздравица за Родината

„Я кажи ми, облаче ле бяло”,
много си летяло и видяло,
гладни търсят ли се във чужбина?
Тук сме много, искам да замина!

Търсят ли се без надежда хора!?
Ако ли пък минеш и над двора,
дето мама тъжно шета боса,
ти кажи й прошка, че й прося…

Хей приятели, защо е тихо!?
Пелите със мен ли се напиха?
Всичките бутилки ще обърна,
но стихът ще свърша с ЩЕ СЕ ВЪРНА!

Светлана ФИДОСИЕВА

                                            Епитети

вадичка дъжд
и стъпките му стрелят по асфалта,
чадърите опънати на слънце
висят като парцали,
мирише на барут и прах,
а щъркелчетата надничат над ръба,
какво очакват…
светът не е поезия,
а страх,
че може още да вали
и град лозята да убие,
маната да обвие в паяжина плодовете,
изобщо нищо не очаква
светът от времето,

а тя,
душевно болната,
тъй, както се нарича,
по улиците на града кръжи
и търси с кой да вдигне врява
(а всъщност търси някой, който простичко да я обича)
завърнала се е,
от клиниката са я пратили при нас,
нормалните,
не да се врича,
а само за да може някой пак да оправдае
със нея времето,
дъжда,
човешкото безличие…

целуват щъркелите мокрите си клюни,
а шиите им като гъсеници
извиват глътчицата въздух на осмица,
унило безразлични бързат
шапки пъстри и чадъри черни,
казват, че кораловото е модерно,
корала всъщност
на ябълка разцъфнала прилича,
на ябълково цъфнало момиче,
борба на думи е
в коралово да облечеш тъй простичкото
ябълково еднолицие,

вадичка дъжд…
нека да пострелят
топлийките му по човешките чадъри,
дано да ги пробият, та да освестят
зажъгналите за любов бездушни хора,

една набръчкана старица
зад новото стъкло наднича
и твърдите й бръчки
като скали от пепел
чакат този летен дъжд,

шумът от облаците отшумява,
душевно болната
към къщата, която не е нейна,
пък върви,
не вдига врява,
а нещо тихо шумоли…
бабата със бричките все още се надява
през скъпата синовна дограма
дъждът от млади стъпки
пак да й припомни
как може на небето да цъфти дъга,

щъркелите се унасят еднокрако,
мираж е техният дремеж,
по космите им стичат се водици
и в ъглите на белите пера се утаяват,

вадичка
тихо
ситно
нежно
кап по кап

небето се оттича

болят ме пръстите
без теб
от толкова обичане

Нега

Да отгърнеш дрехата на мъж
по тъмно
и с пръсти да докоснеш раменете,
само с върховете
на потъналите в мляко отпечатъци…
да прегръщаш с устни устни,
в ъгъла им да горчи едва
спрял за малко смях и спотаил се
в капчица от нощната ти
женска, лепкава роса…
да премигваш във коса,
която те целува
между думи, пълни с аромат
на старо отлежало вино,
в шепите си
да докосваш радостта му
миг преди да се роди,
раменете му да тръпнат,
натежали от крила,
да желаят
в тебе да се сгушат,
но прегръщайки те в свойта самота
с върхове на пръсти
да отгръщаш дрехата на мъж,
да бъде твой
и негова да бъдеш ти…
оттук
до следващия дъжд

Илюзии

Мляко си,
а аз съм захар,
кристали сипкави,
разсипани по теб,
киселки,
топящи се върху клавишите
на пръстите ти
нощем,
свирещи
най-нежната мелодия
по бялата ми кожа,
музика
за вдишването на очи,
във която
разтопяваш захарта ми,
пиеш с пръсти,
валяш устни
в карамел,
после тихо спиш
на рамото ми
със лице
във влажната ми
цъфнала коса…
и сънуваш,
че си мъж…
наяве
 

Мечти, ябълки и канела.... не се лишавай от нищо, докато мечтаеш

Още когато книжката на Валя Йосифова беше проект и тя ми спомена за работното ѝ заглавие „Мечти, ябълки и канела“, в съзнанието ми се загнезди мисълта за друга книга с подобно заглавие, а именно тази на Жоржи Амаду – „Габриела, карамфил и канела“, която е знакова за автора си с това, че поставя нов период в творчеството му. Може би подсъзнателно правя връзката с преминаването ѝ към новия и определено труден жанр на късия разказ, към който се е насочила писателката, тъй като досега я познаваме само като поетеса.

Има разлика между писането на проза и поезия, и то голяма. Ако за едно стихотворение са нужни 15-20 минути да се схематизира и после 1-2 дни да отлежи и да си покаже дефектите, ти при прозата процесът е много по-сложен и трудоемък. Първо трябва добре да се обмислят сюжетът и героите, да се направи алгоритъм на действието и едва след това да се пристъпи към работа, но работа не само на мисълта, а и на фантазията. Това е материя, която се създава с дни, понякога и с месеци, за да се намери точното място на всяка една дума.

Във въпросната книжка са събрани 3 години от живота на авторката, написани под формата на 19 къси разказа и поетически импресии.

Според мен, едва ли е случайно съвпадение,  че Валентина стреля в мишената на съвремието ни още с първия си разказ, описвайки едно виртуално запознанство, което, поради субективни причини, си остава такова до края. Това е разказ за мечтите в  мрежата, с които сами се оплитаме и които никога не могат да станат реалност, защото самите те са като паяжина – едва видими за окото, но същевременно с невидимостта им съществуващи около нас. Но… ненапразно ще спомена мъдрата мисъл на един мой познат: „Докато мечтаеш, не се лишавай от нищо!“, защото именно фантазиите ни и играта на въображението са тези фактори, които ни помагат да продължим напред. И дори, колкото по-невъзможни са за реализация, толкова подтикът да не спираме по средата на пътя е по-силен.

Стигам до разказа дал заглавието на книгата „Мечти, ябълки и канела“. От него лъха топлина и домашен уют. Но ароматът от детството, който следва сюжетната линия през цялото време е вгорчен от осъзнатото решение на героинята да няма деца, заради принципността на чувствата ѝ към голямата и единствена любов на живота ѝ.  Авторката описва с дълбок психологизъм разминаването на мечтите с действителността, която не винаги е това, което очакваме, но е винаги тази, която реално населяваме и която ръководи действията ни.

Не искам да ви отегчавам повече със сухи анализи, затова ще завърша с откъс от любимия ми разказ-приказка „Търкулнало се гърнето“: 

„…И както се търкаляло, един ден видяло похлупак, почти като този, който търсело. Било му ясно, че не е онзи, единственият, дето точно ще отгатва желанията му и то неговите, дето ще усеща със сърцето си мислите му, но опитът нашепвал, че това го има само в приказките за приспиване на малки гърненца. Какво пък толкова, че не съвпада и не е този, когото търси и малко ще издиша оттук-оттам, и някои неравности ще убиват. Ще го нагоди към себе си. Пък и похлупакът си мечтаел за гърне. Та помислили, помислили малко и  решили: Гърнето ще отстъпи, похлупакът също и ще бъдат и те като другите гърнета с похлупаци.

Речено-сторено. Сипали в гърнето ежедневните дела, захлупили с похлупака, а животът почнал да ги нагрява кога по-слабо, кога по-силно. Започнали да разбират, че връзката им гърне-похлупак издиша, че компромисите не са толкова лесни на практика, още повече, че те били твърди, керамични и изпечени, а не глинени хлапета, та да си променят лесно формата. И двамата го виждали. Но и на двамата им се струвало, че компромисите и жертвите са от тяхна страна, а пък другият чака наготово да се изгладят проблемите.

И веднъж гърнето, както било потънало в размисъл, как да се нагодят един към друг с похлупака, се сблъскало с един друг, но също така угрижен похлупак. Слънцето, като че ли нарочно, го прегръщало с лъчи и той изглеждал толкова нереален, а пък със съвсем реален глас поздравил обърканото гърне. А то на свой ред нищо друго освен „Ти си! Ама това си ти!“ не можело да каже, защото вече не вярвало, че съществува онзи, единствен, абсолютно точно прилягащ му, похлупак...

И... тук спирам, защото това вече е друга приказка...”

Пожелавам на авторката да съхрани в себе си симбиозата между проза и поезия и да продължи все така да прокарва свои пътеки в трудната целина на творчеството, както и книжката ѝ да намери своето място в българската литература.

Представяне: 23.01.2014г, 18.30, читалище Н. Хайтов, София

©Румяна Пелова

РАЗМИНАВАНЕ

Той иска, тя да е красива. Тя иска, той да е добър.

Тя се опитва да бъде красива. Той гледа учудено.

Той иска, тя да е красива за всички. Тя не се интересува от мнението на другите.

Той иска да го обичат всички. Тя иска той да обича само нея. Когато я обича е добър, а тя красива.

Тя се грижи за него и за детето, но той се прибира все по-рядко.

Той обича приятелите си. Тя все още не може да обича друг.

Той не разбира защо красотата е преходна. Тя не разбира как любовта те прави ту красив, ту грозен.

Той излиза сам, тя – също.

Той се прибира в своята стая, тя – също.

Тя вече не го харесва. Не и такъв, какъвто е станал. Той също не я харесва такава, каквато е сега, само че още са женени.

Накрая той среща друга. Тя го обича.

Тя среща друг. Другият я харесва, такава каквато е.

Другата е ужасно хубава. Той пак е добър.

Тя... тя вече не се опитва да бъде красива, защото е истинска.

Н. Господинова, 2010г.