Автори в аванс: Лариса Ангелова

Лариса Ангелова е родена в Бургас. Живее и работи в София. Тя е бакалавър по туризъм, магистър по икономика и магистър-филолог. Автор на статии и рецензии в Knigite.bg и водещ на колонката – „Моите ягодови полета... завинаги”. 
Публикува в електронните сайтове Буквите, Хулите и Литернет. 
Автор на книгите: "Докосване", поезия, 2008 - ел. книга; "Просто, един ден", новела - ел. книга; "Без остатък", поезия, 2009 - на хартиен носител; "На любов разстояние", разкази, 2010 - на хартиен носител; "Пиеса за ягодови полета" - разкази, 2011; 
В момента подготвя детска книжка със заглавие "Морски приказки".

Бакърената принцеса

  

Жана го погледна с очи, отразени в чашата с коктейл. В късния следобед сивото в тях преливаше в синьо, а слънчевите лъчи си играеха със златистите й кичури, падащи на меки вълни по раменете. Той не можеше да откъсне погледа си от нея и съвсем машинално я попита:

– С какво се занимаваш?

Тя се усмихна с красивата си уста, отпи голяма глътка от коктейла, погледна встрани и каза:

– В бакърения бизнес съм...

Той не беше чувал за бакърения бизнес, нито знаеше за какво става въпрос...

А тя се отнесе за няколко секунди назад във времето, когато преди години отново през лятото бе останала сама, без никакви пари, без никакви илюзии и планове за бъдещето. Беше в едно юнско утро. Гробарите вече не я притесняваха, не им даде повече от уговорената сума. Тя не се обади на роднините му, знаеше, че също е сам като нея. Но какво бе учудването й, когато на следващия ден се появиха наследници за огромната къща, в която мислеше, че ще живее. Те не се бяха оженили. Любовта им стигаше и без подпис. А и тя не настояваше. Имаше някои грешки в миналото си, като сменена самоличност от една младежка глупост. Беше завършила математическа гимназия с отличие и попадна като касиерка в една банка. Беше добра не само с цифрите. За да не я хванат, съвсем навреме си тръгна с прилична сума.

А сега този мъж седеше пред нея и се чудеше какъв е нейният бакърен занаят. Тя отново се подсмихна загадъчно и лека въздишка се отрони от устните й.

В онази юнска сутрин тя не знаеше какво я очаква. Наследниците й дадоха срок от една седмица да се изнесе без право на какъвто и да е багаж. Това не я притесни. Притесни я факта, че беше обзавела къщата с личните си средства, надявайки се любовното й щастие да е вечно. Сега се укоряваше, че не подписаха и не узакониха връзката си. Но остана и огорчена, че любимият й не й бе казал за бившата си съпруга и двамата си големи сина. Нямаше ни най-малка представа какво да прави. Сметките в банката им бяха общи. Не можеше да тегли от тях. Беше забравила за природната си предпазливост, а той я караше да се чувства свободна и тя му се доверяваше безпрекословно.

Първите дни след погребението минаха бързо. Тя не плачеше. Не можеше да се разплаче, макар да го обичаше до полуда. Но беше обидена. Той не само си беше отишъл съвсем внезапно, но я оставяше сама и напълно незащитена. Тя можеше да разчита само на себе си.

Порови се в паметта си и чекмеджетата, намери малкото си вещи и една позабравена диплома от университета. Разсмя се. Тази диплома никога не беше влизала в употреба. Всичко постигаше със сивите си очи, преливащи на светлината в синьо и зелено, с красивото си лице и остър ум. Не беше и хитра, нито пресметлива, а невероятно находчива. Любимият й неведнъж се съветваше с нея в своите бизнес дела, но я държеше настрана, а тя се наслаждаваше на охолния си, обезпечен живот, с който я бе осигурил. До този ден. До погребението. На Бакърена фабрика.

Жана беше излязла същата вечер на просторната тераса, след като обходи цялата къща в полите на Витоша и се загледа надолу към града. Към голямото село, от което се чувстваше защитена. Какво да направи? Замисли се, отпусната в удобното и меко кресло, и остана там до сутринта. След това отиде на гробищата, за да се сбогува за последно с любимия си.

На гробищата нямаше никой в ранния час, освен бездомните кучета и няколкото мъже с неопределен етнос, приличащи на клошари, които се криеха зад дърветата, уж да се скрият от лекия летен дъжд, а очите им шареха в търсене на позабравени вещи. Тя не приближи до гроба, не искаше да срещне там семейството му и седна на една пейка, на няколко места по-надолу, загледана в надписа на плочата. Седя няколко часа и не забеляза неспокойните погледи на малкото преминаващи, докато не осъзна, че мъката й е плъзнала по красивото лице и, че тъжният й вид извикваше съжаление и съчувствие. За да не буди подозрение почисти гроба, който беше избрала, поля цветята и се загледа в надписа. Стоя така, докато една жена я приближи и заговори:

– Съжалявам, мила, много боли, но ще ви мине, сигурна съм...

Това безхитростно обръщение отприщи в нея сълзите и ако човек не я познаваше, би казал, че е най-беззащитното и незлобливо същество на света.

Жената се притесни и така, както мъката сближава, приближи се до нея и я прегърна майчински.

– Хайде, поплачи си, можеш да ми разкажеш...

И Жана й разказа. Колко е била щастлива с любимия си, че любовта им не се е нуждаела от подпис и сега след смъртта му се оказва на улицата, защото не е помислила да се подсигури.

– Какво ще правиш?

– Не знам. Няма къде да живея. Освен да потърся работа като чистачка в някой вход с осигурена квартира.

– Да, мисля, че имах позната в един нов квартал, но... – тя я огледа – ... не съм сигурна, че си за чистачка.

– Има ли значение? Животът ми без него няма смисъл и ми е все едно какво ще правя…

Непознатата жена отново се замисли. Жана събуди в нея забравени чувства. Тя имаше някога по-малка сестра, от чийто гроб се връщаше, и без да се замисли й предложи:

– Ела у нас. Ще живееш при мен. Ще си стъпиш на краката, ще се огледаш, няма да ти искам наем, каквото спечелиш си е за теб. А аз няма да съм сама...

Жана я погледна със сивите си очи, които в този час бяха със зелен оттенък.

– Възможно ли е? Сигурна ли сте? Не ме познавате...

– Не е необходимо. Скръбта и мъката показват истинското лице на човека...

Тя грешеше. А Жана много искаше да е такава, за каквато я мислят. Но не устоя дълго на изкушението. След два месеца, жената замина при роднини, я тя се свърза със старите си познайници и продаде апартамента й на първия, който й предложи голяма сума. Всичко беше фалшиво, не се поколеба. Остави на жената половината от сумата и си тръгна. Не я интересуваха неприятностите, които беше създала и оставяше зад себе си. Беше доволна, че бе намерила богат купувач, който купуваше апартамент за любовницата си. Това можеше да направи, за да забрави гнева и огорчението си. Жана бе още млада и животът беше пред нея. Но беше като мъртва и само малка доза адреналин можеше да я съживи.

След две седмици, дори продаденият апартамент не спря желанието й отново да отиде на Бакърена фабрика. Гробът му беше все още там, но паметникът сменен – не беше нейният, избран и купен с любов. Не можеше да го доближи, а отиде на друг, скоро устроен. Тя беше наблюдателна и знаеше, че изоставените гробове са най-рискови. Имаше голяма вероятност да се появят роднините. Чистеше избраните, седеше замислена край тях, и наистина мислеше за любимия си. Хората я отминаваха с голяма мъка, готови да я утешат.

И те я утешаваха, други й предлагаха да живее с тях, неизменно покрусени от правдивата й история. Утешаваха я предимно жени, които бяха в подобно положение и я разбираха напълно. Тя не можеше да им помогне по друг начин, освен да търси богати лапнишарани и недостойни за семействата си мъже. Това беше нейното лично отмъщение.

Историята с продаването на чуждите апартаменти продължи още три години. Работеше само през лятото. Но започна да й омръзва. Натрупа достатъчно, за да не работи до края на живота си. Това не беше пределът, към който се стремеше. Дълбоко в сърцето си тя имаше нужда от закрила и да бъде обичана. В занаята й нямаше мъже, освен клошарите с неопределен етнос, които я боготворяха, а тя им даваше по някой лев и храна.

В една прекрасна, отново юнска сутрин, тя видя мъжа, който я жегна право в сърцето. Вдовец. Напълно самотен, заобиколен от възрастни роднини. Пресметливият й ум мълчеше и тя даде воля на чувствата си. Нямаше значение дали е богат, тя имаше и за двамата. Търсеше случай да се оттегли и кой знае, дори да подаде документи за истинската си самоличност...

В този следобед мъжът седеше пред нея, красив в нямото си обожание, а тя се приведе още по-напред и спусна очи в чашата. Той не откъсваше погледа си от нея. Беше замаян и повтори:

– С какво се занимаваш?

– С бакърен бизнес... – тя повтори много тихо.

– Готов съм да инвестирам! – той беше напълно зашеметен и не съзнаваше какво говори.

– Сигурен ли си? Това е семеен бизнес, не го деля с никого, освен...

– Освен, ако... – той не продължи, а я погледна дълго и попита – ... ще се омъжиш ли за мен?

Тя му се усмихна с всичките цветове на очите си и се остави лятото да залязва в косите й.

© Лариса Ангелова. Всички права запазени