Сезоните и всесезонията на Румяна Пелова

 

   Много ми се искаше поетесата Румяна Пелова да издаде книга за сезоните.  Защото тя има усет за природата и промените в нея, за музиката на всеки сезон, за неусетната смяна на детайлите, за колорита на живота, и им отзвучава със свои настроения и чувства. В творбите на тази наша поетеса откриваме картините на четирите годишни времена. Те ни радват с копнежите на пролетта, разкоша на лятото, носталгията на есента и мечтанията на зимата. Когато чета нейните лирични миниатюри, у мене зазвъняват Сарасате, Вивалди и Чайковски; откликвам на красотата на света; ставам благородна, просветлена, любеща, а зад мене се носи шлейфът на мечтите и желанията…

Най-после Румяна Пелова издаде своята книга за сезоните. В нея тя е побрала малка част от своите лирически миниатюри, главно най-новите, под заглавията: „Снежни повеи“, „Летни настроения“, „Есенни трепети“ и „Пролетни напеви“. Съвсем малко творби, но те насочват към богатството на сезонни мотиви въобще в поезията на Румяна и към пълнокръвието на нейното житейско кредо; те ни откриват изкуството да се живее, да се обича, да се създава… В този смисъл ескизите, както авторката непретенциозно е определила тази своя лирика, от небрежно нахвърляни скици стават внимателно оформени картини на нейната земя и нейното сърце, които ни завладяват със своя южен колорит и напевност.

Сърцето на поетесата бие в унисон със заканата на трите горещника, със стихията и ласката на морето, с чудото на Коледа, на първия и последния ден в годината, с песента на щуреца през всички сезони.  

Всяка вечер присядам с наслада

да послушам и Вагнер, и Лист.

Всяка сутрин събуждам се с радост,

че настъпил е новият ден.

Гледам дроздове с тяхното фадо

и светът им как бди – умален.

Всеки обед най-вкусното блюдо

слагам, както при среща на гост.

Вярвам, туй е великото чудо

на възникнал сред хаос въпрос.

                                  („На края на годината“)

Поетесата преминава през всички промени в природата и душата, като остава вярна на своя блян да достигне заледения връх и да засияе в светлината на слънцето, стоплена от обичта в сърцето си, от уюта на свидния дом и от верността на предания приятел. Свидни, мили на всеки от нас неща са побрани в нейния топъл свят: 

Отнякъде в скрина засвири щурче

и песен полянкова мигом запя.

Гласът му се лееше – медно звънче,

а в дрехите, зимните, цъфна липа.

                                                   („Лятна соната“)

            Нейните лирически миниатюри ни връщат към трепетите и радостта на детството, защото у нея живее детето и възприятието за случващото се чудо. Затова всеки ден и всеки сезон се чувстват като празник на тържествуващата душа и като път към близкото щастие. Пиршеството и сладостта на всички годишни времена звучат в ренесансова симфония на човешкото осъществяване тук, на грешната, но толкова неповторима земя, с поглед към небето.

         Със смели поетични щрихи поетесата рисува изящни картини и разказва вълнуващи приказки („Зимна миниатюра“, „Декемврийска картина“, „Есенно болеро“, „Нощна картина“ „Лятна морска приказка“, „Рисунка без тъга“, „Жасминова картина“, „Пролетен залез“). Но тя не се спира само до прага на вълшебната приказка – нейната поезия е магична, тайнствена, обгърната във воалите на женствения чар. Тя носи мистичното, необичайното, загадката на заклинанието и магията, които ще разрешат дилемата на любовта („Зимна магическа песен“, „Сбъднати тайни“, „Седемнадесет пъти“).

Вият вълци, а змиите съскат...

Огън пука в огнището черно.

Бели сажди небето разпръсква.

Бели гарвани грачат лежерно.

Млада циганка прави магия,

разположена в стаята ниска.

И ми дава отвара – "Изпий я!

Много скоро – и Той – ще те иска!"

                                               („Зимна магическа песен“)

Стихотворението „Седемнадесет пъти“  звучи като житейско заклинание, което фатално предопределя съдбата на влюбената жена. Триптихът „Горещници“ вълнува с преодоляването на незнайни сили, които се изпречват пред неистовия стремеж към любов и себеосъществяване чрез любовта. Макар че авторката определя своите цветни кодове и спектъра си от чувства, остава впечатлението, че тя винаги е огнена, ярка и пищна: в нейните поетически багри преобладават червеното и жълтото, златното, лазурът, ярко зеленото – една южна гама, с която ни завладява и триумфира самият живот. Дори есента и зимата запяват с нейния поетичен мотив: „Декември е, а още ми е лято!“. Нейният „есенен щурец в всесезонията“ се появява ненадейно от горещината на страстите и запява с балканска музикална отдаденост „най-есенното песнопение“ („В обувката – щурче“).

… И така, с едно „есенно болеро“ и само с един „лек любовен грип“, с един пролетен напев и с една неизменна тъга, която „носи неговото име“,

неусетно попадаме в петолинията на поетичните всесезония. Това е последната част на тази стихосбирка и може би заглавието на следваща поетична книга на Румяна Пелова. Тя съдържа символиката на цветовете и сезоните в човешката душа и характер, в спектъра на човешкия живот. Тя ни насочва към лайтмотива на всички сезони, белязан с емоционалната отзивчивост на обичащото сърце. Тя гадае сезоните в живота на влюбената жена, която преминава през метаморфозите на различните възрасти, за да остане пак тайнствена, неразгадана. Жената може да бъде „огнище и клада“, люта ракия „халостнѝца“ или „отлежало шампанско“, което се пие на глътки; а „някога“ ще се превърне в мъдра старица, избягала далеч от градския уют в селската пасторална къщица, и там, до „рожбите на нейните деца“, ще  постигне своята последна житейска метаморфоза:

И пенсията може да ми стига

да купя хляб. За мъничко разкош:

един сладкиш и поетична книга...

Невените ще светят като грош 

сред летните невероятни нощи.

До мене детството хлапак ще бди.

Обичам те, животе мой! Все още

аз вярвам в неоткритите звезди!

                                        („Някога“)

         Поетесата вае артистично настроенията и страстта на сезоните: открива пролетта в изяществото на върбинката, потрепваща от шепота на вятъра; есента в болерото на падащия самотен лист; лятото в неземната соната на щурчето; зимата в детската чистота на снежинката, изпратена от рая. Така се ражда приказката за живота - в метаморфозите на сезони и всесезония, в спиралата на вечния кръговрат от грешното към божественото. Започва от „Ден Първи“, за да се чуе накрая призивът на старинния рог и „по кралски“ да зазвучат фанфари…

         Прочетете я без тъга, а с наслада и за разкош!

@Цвета Бакарска