вторник, 24 май 2011 г.

Аз съм учител в България (интерпретация на есето на Джон У. Шлатър: „ Аз съм учител”)



Аз съм учител в България. Бих искала да бъда на много места по света, но съм здраво закотвена тук със своята скромна заплата и затова пътувам само мислено.
Аз не съм Езоп или Ханс Кристиан Андерсен. Не се опитвам да ви разказвам басни и приказки. На хората им омръзна да слушат приказки и басни.
Аз не съм Мари Мак Бътюн, която построи голям колеж за своя народ. В България има много просторни - малки и големи училища. В тях няма „оранжеви щайги”, а истински чинове. Само че в малките села и градчета тези училища са  полупразни, защото децата и родителите им емигрират там, където има работа. Селата обезлюдяха и опустяха, и много училища вече не отварят врати...
Моите първи ученици... Те  са вече на 30... Присъствала съм на сватби, кръщенета и изпращане зад граница... Да. Голяма част от учениците ми не остават в България и скамейките за техните деца са празни...
А учителят? Учителят се бори ежедневно, мирно и тихо, стачкувайки, пишейки лозунги, справки  и стихове. Аз съм учител в България. Боря се като Бел Кауфман "Нагоре по стълбата...” Попълвам всеки ден заповеди, декларации, оформям протоколи, правя списъци, статистики, водя отсъствия и присъствия, обобщения, обучавам се допълнително в курсове, правя разпределения и се самосезирам при неизпълнението им, протоколи на съвещания и съвети, главни книги, методически обединения, семинари... Стъпка след стъпка, стълбата води в море от бумажщина.
Понякога, в един ден ми се е налага да бъда актриса, психолог, манипулатор, журналист, сестра и лекар, треньор и играч, търсач на изгубени вещи, шивач, заместник-родител, водач, защитник, следовател, съветник или  просто приятел... Обучена съм на много неща и все още се уча, но най-вече  на това как да не спираме да се учим през целия си живот.
„Аз съм парадокс. Говоря най-силно, когато слушам най-внимателно”... и много, много тихо, когато искам да ме чуят всички. Забравям лесно обидите и прощавам, макар че на мен няма кой да прости....
Лекарите се грижат за физическото здраве. Защо хората подценяват  духовното здраве, за което се грижи учителят. Архитектът строи вековни монументи и сгради грижливо, но само върху здрави терени. Учителят изгражда постепенно, с любов и постоянство, своята творба, върху всякакви основи и не може сложи класификация: от това дете нищо не става... В замяна на това най-палавите и най-трудните ученици са тези, които дълго помнят своите учители и ги поздравяват на улицата, дори след години.
„Е, аз съм и воин. Всекидневно водя битки с  насилието, агресията, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедима.”
И така... аз съм учител. „Имената на онези, които са практикували моята професия, звънят като камбани на славата в историята на човечеството”...  Сократ, Буда, Конфуций, Ралф Уолдо Емерсън, Петър Берон,  Климент Охридски, Лио Баскаля,  Мойсей и Исус...
Но днес, в навечерието на Празника на Светите учители Кирил и Методий, аз знам че „съм и всички онези учители, чиито имена и лица  са отдавна забравени, но чиито уроци и характери винаги ще бъдат помнени заради постиженията на техните ученици.”
И тъй като съм  учител не къде да е, а в България, на мен се пада голямата чест да градя нейното бъдеще, защото съм здраво закотвена тук...
                                                                                                                                                                    Н. Господинова,  2010г.

6 коментара:

  1. Браво, Нели! Колко хубаво и истинско е всичко казано от теб за нас учителите. Без хленчене за заплати (а всички знаят колко са жалки те за бълг. учители), без оплакване от това как все сме обиждани и хулени (обикновено без право), без размисли за това колко уважавани са учителите в други страни, без минорни настроения. Ти вървиш смело и уверено напред във всичко! Ти - една от българските учители, с каквито може само да се гордеем!

    ОтговорИзтриване
  2. Чудесно написано! Много истина, но и тъга! Жалко за нас!

    ОтговорИзтриване
  3. И ако болката, че си учител в България днес не минава толкова лесно, това е защото над двадесет години сме съхранявали надеждата, че нашата професия, макар призвание, все пак ще бъде оценена по достойнство, а децата ни, гладни, заради мизерните заплати години наред, един ден няма да се срамуват от нас.

    ОтговорИзтриване
  4. Боряна Станева17 юли 2017 г., 17:27

    Има светлина в тунела, щом Вие, колега, сте действащ учител! Поздравления за есето!

    ОтговорИзтриване

Популярни публикации / месечен рейтинг