Автори в аванс: ИВАН ВАКРИЛОВ

Тази седмица гост на Автори в аванс е Иван Вакрилов  / verysmallanimal/. 

Автор на книгите: Скитник (стихове) - ел. книга 2010г; 
Кутра /истории от накрай света/ - сборник разкази - хартиено тяло 2011г.и ел. книга;
Един от десетте автора в сборника "Единадесет свята". Преводи на негови разкази на руски могат да бъдат прочетени в -  "Бдения".

„Пък думи - де да знам бе... Родил се, после умрял, по средата - ни жив, ни умрял.... И пише, само когато му е невъзможно да не пише." Иван Вакрилов

ИЗМИВАНЕ НА МЪРТВЕЦ

Ха, колко си кротък сега, а? Майко мила, май за пръв път те виждам да лежиш така неподвижно. Ами да – нали си умрял. А иначе и на сън подскачаше, въртеше се в леглото като пумпал и говореше всякакви небивалици. Помниш ли – тъкмо се бяхме оженили, в трети курс беше – оная сесия в голямата жега? Имаше навик да се разтоварваш от ученето с четене. Активна почивка било...глупости. Едното полукълбо, другото полукълбо. Хората гледат да излязат на въздух, да си проветрят главите, а ти се въргаляше с Маркес и Амаду:

– Миличко, нали знаеш, че светът не съществува реално, раждаме го всеки ден и какъв ще е следващият, зависи от... ами, от астигматизма, например.

И пускаше оная твоя усмивка, дето не знаех усмивка ли е или болезнена гримаса. Как ли не те убеждавах:

– Хайде бе, хайде да се разходим до село, хем ще помогнем на татко с тиквите. А на връщане ще минем да видим Васко и Рачето, а?

– Да, да, как не. Да ми обяснява баща ти, че който не може да псува петнайсет минути без прекъсване е мухльо. Ще звънна на Митака – ще пием по бира и ще му дам записките по генетика.

Това ти беше излизането – с Митака в „Жабките” или в „Опера”, да премятате ония ваши напомпани думички, докато се изпонапиете като животни. Поне да имаше кротко пиянство, а то... 

И после кошмарните нощи, когато се изправяше в леглото и крещеше:

– Той му е майка! Намери ми третия алел и ще видиш!

Ей такава ти беше активната почивка. А изпитите – с отличен. Питах те как го правиш а ти отвръщаше, че хватката е да убедиш преподавателя, че си интелигентен и че държиш на неговия курс. Тогава всяка грешка се възприемала като палава небрежност. Убеждаваше ги, наистина, шапка ти свалям. И мен убеди, че лошотията е едва ли не признак на добродушие, съчетано с чувство за хумор.

Хайде сега да измия тая ръка, с която ме удари. Удари ме, гадино! Ама и аз не ти останах длъжна – цяла седмица ходи с нос като на клоун. Я, още носиш халката! От инат, предполагам – петнайсет години минаха и не си я свалил. Надявал си се на нещо? Или като защита от «посегателства», както казваше. Кой те знае, шантав беше, шантав си остана до края.

Дай и другата ръка. Уф, погледни си пръстите – подути, изкривени от артрита. А се фукаше, че си от благородническо потекло. Граф бил, моля ти се. Тия твои ръце, тия грозни ръце, които толкова обичах...Знаеш ли, че никой не ме е докосвал така – сякаш съм облаче, което, като го духнеш, ще се разсее във въздуха. Не вярваше, като ти казвах, че имат лечебна сила, но си беше така – с едно приплъзване по гръбнака отнемаше и болка, и умора. Усещах топлината им, усещах, как туптят...от артрита, казваше ти и ги размахваше нагоре, за да се оттече кръвта и да не приличат пръстите ти на кебапчета. И нали беше сръчен, на всеки пръст лепенка – нямаше начин да свършиш нещо без да се удариш или порежеш. Милите ми ръце...

Я стига! Да не мислиш, че ще ревна сега – изтрябвали са ми студените ти мъртви ръце. Не и сега, вече не. Когато ми трябваха, когато имах нужда да ме държиш здраво, за да не хлътна в блатото, ти изчезна. И защо? Кой не залита, кой не прави грешки? За да го направя, значи съм имала причина. Нали помня как се държеше с мен по онова време – то бяха подигравки, то пренебрежение...Може и да не съм толкова умна, може да не съм изчела два вагона книги, но съм човек. Човек съм, разбираш ли?! И исках, искам да ме уважават, да се съобразяват с чувствата ми. Е, започна да се съобразяваш, ама късно. Кретен такъв.

Колко отдавна беше...Никой не ме е карал да се смея толкова и в началото си мислех, че ме чака весел живот с теб. Не ми подаряваше цветя – било все едно да подариш някому труп. Завеждаше ме извън града и ми подаряваше поляна с цветя. Тогава не знаех за другата ти способност – да разплакващ. Особено пред другите. Колко смях падаше за моя сметка – смехът на десетима струва ли колкото сълзите на един? Ох, как го владееше това изкуство!

Ааа, този белег – носи си го, хубав е. Хубав е, защото напомня за единственото, на което държеше, на което служеше. Бащинство. За това те биваше и слава богу. Едва ли има друга жена, която така спокойно да е спала нощем, знаейки, че има кой да стане и да се погрижи за бебето. Няма как да не ти го призная, опитваше – и успяваше да си баща. Чак се дразнех, да му се не види. Защо с мен не се отнасяше така, както с детето? Защо не измисляше игри, които да играем заедно? И този белег – от клона, който те промуши когато се катереше да свалиш детето от онова дърво – покажи го като идеш горе, на небето. Ще ти се зачете, сигурна съм. Ще... Ако не идеш в ада, подигравчийо такъв. Може пък да ти опростят някой грях заради него. И пак ще ти останат стотици, да знаеш! Помниш ли как ми казваше, че говоренето на глупости ми е любим спорт? Ай да му се не види! Мачкаш, мачкаш някого, пък после го питаш защо е такъв плосък. Плоска бях. И гърдите ми бяха плоски. Не, за това не те упреквам – харесваше ги и ми го показваше. Много е приятно да те харесват, много. Хе-хе, как ме гледаше, като захарно петле. Само да беше продължил да ме гледаш така, всичко щеше да е наред – нямаше и да помисля... Абе майната му.

– Да харесваш жена си – казваше – е дар свише. Така имаш възможност да се чувстваш влюбен всеки ден и те предпазва от завистливо надничане в чужди пазви.

Боже, как се радвах! Опитвах се да изразя обичта си, но нали нямам дар слово, все те разсмивах, пък и не ми вярваше. Така и не разбрах откъде се взе у теб това самоотричане, това недоверие към всеки, който ти кажеше, че те харесва. Знам го, защото съм говорила...с някои хора...жени, с които си бил. Една каза, че се мразиш, толкова силно се мразиш, че намразваш този, който те обича. Сега си мисля, че е точно така.

Хубаво, че не си ял последните дни, та няма много за чистене. Може би си усещал, че идва краят и си се постарал да облекчиш този, който ще те приготвя. Хм, толкова характерно за теб – винаги да помислиш дали на другия му е добре. Като че ли и това е вид самоотричане. Как пък веднъж не каза какво ти харесва в леглото, как искаш да го правим. И не се сещаше, че да разбереш желанията на другия, да ги изпълниш – това прави жената щастлива. Голям умник, ама не схвана основни неща. Не схвана, че номерът е да живееш живота си, а не да се тръшкаш в очакване на смъртта, която ще поправи грешката от раждането ти. Да не смяташ, че всички са адекватни, че са намерили точното си място – не са, но не правят трагедии от това и не измъчват близките си. Поглеждах в очите ти за да търся топлинка, но ти ги беше вперил в смъртта – тази твоя любима смърт, която най-сетне дочака.

Я да видим... Готово, оправихме го. Е, да, не беше изключително надарен тук долу. Но пък компенсираше с нежност. Докато я имаше. И това мразеше, нали – все повтаряше, че няма полза от акъл и нежност, ако мъжкото ти достойнство не е наистина Достойнство. Не зная за другите, но за мен си беше нормален. Нямаше нужда да симулирам оргазъм, но повярва ли? Свиваше устни и се извиняваше. Така ми бяха писнали тези извинения, които разваляха всичко!

Глупчо, глупчооо... Ама и аз съм една – кой ме би през устата да ти казвам, че те ревнувам само когато заговориш в компания. Но е истина, да ти кажа, истина е – с очите си съм виждала как те гледат жените, когато говориш. Брррр! А ти, с мрачната си усмивка:

– Спокойно, те не подозират какво разочарование ги чака. Вие жените обичате с ушите си, но после иде ред и на другото...

И да, и не. Имах мъже след теб – някои добри, други калпави – но зная, че бих останала с теб, ако не беше тоя твой характер. Човек се нагажда – и към секса, и към недостатъчното пари – към всичко се нагажда, освен към презрението. Как се търпи това – да дебнат всяка твоя дума, за да те осмеят, да ти наврат физиономията в собствените ти глупости? Мислиш, че ти не говореше глупости ли – уха, говореше и още как. Много пъти ми се е искало да ти го върна, но знаех, че накрая пак аз ще съм за посмешище. И си мълчах. Мълчах и мечтаех за добър, макар и не умен мъж. До който да застана като равна, който да се съветва с мен, да ме изслушва и дори – защо не – да се възхищава от ума ми. Имам чувството, че и в момента се хилиш, злобар мръсен. Така както си се опънал безмълвно на масата, иде ми да говоря, да говоря цял ден. Всичко онова, което не можах да изговоря, което не посмях да помисля дори.. И ако съм сигурна, че духът ти е някъде наоколо, ще го направя. Защото, съгласи се, имам какво да кажа. За мечтите, за удавените в мълчание желания, за надеждите-сламки, които сграбчвах и които потъваха заедно с мен. Имам да ти разказвам за щастливите си години без теб, прекарани с други мъже в други къщи. За страха да изразявам мнение, защото то сигурно ще е глупаво. Знаеш ли колко връзки разруши този ми страх, а?! Знаеш ли ти, кучи сине, че животът ми премина в сравняване и накрая все излизаше, че онзи, другият, не струва? Да не мислиш, че е лесно да мъкна в себе си всичката кал, с която ме замеряше. О, справих се, разбира се. Живях добре, не се оплаквам. Само дето не ме напуска мисълта, че тези години можехме да ги изживеем заедно. Каква глупачка, а?

А ти, къде беше ти през това време? Успя ли да свършиш нещо като хората? Не вярвам, бил си твърде зает със самоунищожение. Какво значи за теб този свят, в който хората просто живеят, а не анализират – скука, нали.

Ето, готов си – измит, избръснат и облечен – почти като за сватба. Точно така, сватба. Сега, като се ожени за смъртта, за която така драпаше, да те видим как ще ѝ се подиграваш. Най-накрая си намери еша, търсачо. Намери смисъл. Най-накрая.

Тръгвай сега. И не ме чакай!

© Иван Вакрилов. Всички права запазени