Приказки: МАЛКАТА ДЖАПАНКА от Лариса Ангелова>>> морски приказки

В един прекрасен летен ден малката джапанка се изгуби. Последно си спомняше крачетата, които я хвърлиха с крясък при вида на морските вълни и запляскаха радостно покрай брега, но не можа да види нито накъде отидоха, нито накъде отхвърча и сестра й. С нея бяха много близки, но не винаги се разбираха. Ако тя искаше да върви надясно – другата я теглеше наляво. Сега обаче й домъчня за сестра й, за крачетата, за хубавите неща, които й се случваха.
Да, помни, че беше и на една лъскава витрина, където с гордост показваше тялото си, изрисувано с клонки и цветчета. Не знаеше името на дървото, но в далечината имаше и планина. А като застанеше до своята посестрима в двете се виждаше езеро, по което плуваше лодка. Но най-много й харесваше синьото мънисто, с което улавяше погледите на минувачите и те възклицаваха ”Ах, каква прелест!”.
Така един ден на стъклото се залепи носле, после видя две големи очи и не след дълго детски устни я целуваха възторжено ”Благодаря ти, мамо! Това исках за рождения си ден!”.
Живееха щастливо със сестра си. Макар тя да й хвърляше коси погледи заради мънистото. По дизайнерска приумица и за равновесие в цветовете, дясната имаше мънисто, а лявата синьо езеро. От това лявата се вглъби в себе си и се опита да намери други приятели. Сприятели се със стария Чехъл, господин Сабо и превзетия Сандал. Надуваше се, че останалите й правят комплименти и пускат въображението си да описват езерото и лодката. Започнаха да я ухажват, да й пращат стихчета и тя все повече и повече се отдалечаваше от сестра си. Дори заставаше в другия ъгъл на шкафа и не без усмивка приемаше упреците на майката ”Пак си разхвърляла джапанките!”.
В онзи прекрасен летен ден тя тръгна с босите крачета. Дори не се обърна назад да потърси или погледне за последно сестра си.

Малката джапанка заплака. Беше безпомощна. Не се беше научила да скача като другата. Зарови се в пясъка и се помоли морските вълни да я отнесат. От умора, от сълзите, от жегата тя заспа. Събуди се от нечие нежно докосване. Беше един голям морски рак излязъл на лов.
- Хей? Ти коя си? Какво правиш тук сама?
- Не знам.
- От къде си? Защо ли те питам – японка си.
Джапанката се обнадежди. Знаеше коя е и откъде идва.
- Можеш ли да ме върнеш у дома?
- Защо не!- той засука важно мустаци. Беше доволен да помогне на красивата джапанка със синьо мънисто. - Тъкмо отивам до една лодка. Рибарите ще отплават на изток, така чух, до някакъв остров с чудни дървета.
- О! Вероятно е моя остров. А има ли езеро там?
- Има. Хайде, качи се сега на гърба ми и ще плуваме.
- Страхувам се!
- От какво?
- От водата, не мога да плувам.
- Не се безпокой – лека си като перце. Ще се научиш бързо.
Двамата заплуваха към лодката, която от брега се виждаше като малка черна точка. Джапанката му се довери и не мислеше, че може да има и други острови. Не познаваше света.
Когато стигнаха до лодката, ракът едва се прехвърли зад борда капнал от умора, въпреки че джапанката не му тежеше. Докато си поемаше въздух, две остри очи го фиксираха и една ръка го хвърли във въздуха.
- Вечерята сама дойде! - рибарите се засмяха.
Джапанката изтръпна и с всички сили завика:
- Моля ви, той е добър рак!
- Много е стар! - и с тези думи ръката го хвърли обратно в морето.
Другите не го слушаха, вперили очи в синьото мънисто.
- Това откъде се взе? Много е красива, но една.
- Дай, ще я занеса на дъщеря си.

Така джапанката се озова в тъмна раница. Тя не можа да види нощното небе, нито звездите, които плуваха във водата заедно с лодката. Беше много изморена и заспа.
Събуди я ярък лъч. Той я галеше с топлината си и тя се ободри. Дори се почувства щастлива, защото усещаше близостта на дома си.
Рибарят я разгледа на дневна светлина и преди да я пъхне пак в раницата се вторачи в мънистото.
- Охо, такова мънисто ми трябва за новата плавка. - свали го без да обърне внимание на протестите на джапанката. В къщи я даде на дъщеря си, която се зарадва.
- Тате, тате, бях си изгубила джапанката! Как я намери?
- Тя ни намери!
Момиченцето я хвана и за малко да я разцелува, но видя, че е без мънистото.
- Не, тате. Това не е моята джапанка.
- Аз съм! Твоята джапанка!- но не я чуваха.
- Какво да я правим?
- Ще я занеса на моя стар учител.
- Защо му е?
- Той събира всичко, което изхвърли морето. Всяка сутрин върви с чувал по брега и събира разни неща, а след това прави с тях изкуство.
- Е, добре. - Рибарят не разбираше от изкуство, но можеха да зарадват стареца, превърнал се в отшелник.
Не след дълго джапанката беше в неговите ръце. Лицето му беше замислено. За него казваха, че е открил любовта, но изгубил в морето. Затова събираше нещата, от които се отказваше то, за да събере нечии отломки и да ги върне на техните притежатели. Нещо, което бе трудно изпълнимо и домът му беше претъпкан от никому ненужни вещи, но той знаеше, че някой, някъде по света чака точно тази вещ и знак от любимия си. Хората го харесваха, защото се занимаваше с децата им и те ставаха по-добри.
Той разгледа джапанката и й каза:

- Ти си мое творение. Сигурно не знаеш. Нарисувах те, когато бях много отчаян. Бяхте две, а тук си сама. Ти беше предназначена за моята любима. Но ти се върна при мен, а тя остана в морето. Сега знам, че всичко, което е направено с любов, в един прекрасен ден рано или късно се връща.
Джапанката се съгласи и не тъгуваше вече за босите крачета. Старецът се погрижи за нея и я закачи на стената. Оттам тя виждаше езерото, а в прозореца отсреща - морето.
- Много си красива. Но ще ти сложа мънисто. Този път в червено - да носиш любов. Преди ти сложих синьо, за равновесие на двете половинки. На сестра ти нарисувах езерото, който се вгледа в него да започне да мечтае. А на теб дадох късмет!
За съжаление щастието на джапанката не продължи дълго. Художникът се разболя и преди да си отиде завинаги я подари на момиченцето. То също я окачи на стената и й се любуваше. А джапанката беше радостна, защото бе у дома.
Сестра й също я позна. Но не искаше да се извини или да я заговори. Завист отново изпълни сърцето й. Старият Чехъл, господин Сабо и дори превзетият Сандал започнаха да се възхищават на другата и да й пишат сонети.
Но един ден се появи синът на стареца. Който беше пораснал толкова голям, колкото и босите крачета се бяха превърнали в хубава девойка.
Той поиска ръката й, а тя му подари джапанката за спомен от баща му. Младежът я разгледа и каза, че дори красотата на езерото не може да се сравни с нея, защото цъфналите клони на чудното дърво и червеният камък, сякаш носят доброто сърце на клетия художник и то ги изпълва с любов и надежда.

Джапанки и книжки, Лариса Ангелова © Всички права запазени.

Няколко начина да прецакате почивката си - част втора / Мia 2442 >>джапанки и книжки

Отправяте се по чаршията в търсене на един конкретен ресторант, който помните от миналата година – там кухнята е прилична, а цените – приемливи. По време на търсенето буквално сте засипани от предложения на различни езици – всеки ви дърпа да ви покаже или продаде нещо, а вие си пробивате път с лакти и почти без псувни. Никой обаче не се сеща да ви покани на обикновен български – то пък и откъде българи на Слънчев бряг! В най-добрия случай ви вземат за полякини или рускини – прошем пани, пожалуйста, много сори, ама не сме!
Докато стигнете до ресторанта вече държите цял наръч брошури – за картинг, за аквапарк, за дискотека с наргилета и снимка с питон. Този, последният, даже го разнасят наоколо и ви го навират в носа, сякаш е детската ви мечта да се снимате с това хлъзгаво нещо.
Накрая се добирате до заветната кръчма, само за да установите, че и други са чули за по-приличните цени тук и пред кръчмата се вие опашка от тридесетина човека, строени в няколко редици, които само чакат да се освободи маса, за да спринтират към нея. Идеята, да се надбягвате немощни от глад, а после някой да ви брои хапките и да си поглежда хронометъра, потропвайки нервно с крак, не ви се нрави. Затова пазарувате от супера домати и сирене и се отправяте към студиото.

Климатикът в студиото прави нещата от розови по-розови, и вие вече се изтягате в пухеното легло с кримката. Но, както е казал мъдрецът – пълно щастие няма! Защото дъщеря ви пуска телевизора и радостно възклицава ”Охо, тук има и Картун Нетуърк!”Ако има нещо, което да мразите повече от Джони Браво – онзи с квадратната глава – нали се сещате, то това е „Семейство Симпсън”, а точно това е любимия сериал на дъщеря ви и той тече в момента. Дъщеря ви твърди, че е много смислен сериал, но за вас са банда ологофрени, които само си крещят изнервящо. / Кой, по дяволите, е наслагал телевизори в този хотел!/
Няма как, следобедната ви дрямка минава в някакви кошмари, накъсвани тук там от звънене на GSM и социалните контакти на дъщеря ви. Към 5 часа, доволно кисели, вие се отправяте отново към плажа.
Там румънската дружина се е увеличила – може би чрез пъпкуване – но всички ви посрещат като стари приятели. Татковците с лопатките са изкопали хубав ров около вашия чадър, така че вие със скок се добирате до него. Малките вампирч-, опс румънчета даже ви ръкопляскат и вие ги изглеждате смразяващо, но те продължават да се блещят във вас, сякаш сте атракциона на годината. След секунди разбирате защо – сянката на скъпоценния ви чадър от първа линия вече се е изместила във водата и вие би трябвало да си пльоснете хавлията в морето. Със завидно хладнокървие и ледено достойнство, вие сядате под прежурящото слънце и изваждате кримката.

Следващите няколко минути биха могли да се определят и като спокойни, ако изключим, че три пъти ви нацелват с плажна топка, няколко пъти ви хвърлят пясък в лицето и поне петима идват да ви искат огънче. Последният даже пита коя книга четете, вие се затруднявате да преведете „Злоупотреба с правосъдието” на английски и само процеждате „Джапан, плийз!”
През това време дъщеря ви е отишла да тича по брега и уж да се върне след 10 минути, но според вътрешния ви часовник я няма поне от час. Почвате много активно да се притеснявате. В главата ви се защурват всички новини за отвлечени деца и търговия с бели робини. Чудите се дали трябва да сезирате бреговата охрана или за по-сигурно да я търсите с хеликоптер.
Тъкмо когато почвате да набирате 112 и тя се появява и заявява, че я е нямало само 40 минути, защото си е почивала. Представяте ли си, тя си била почивала! А вие, какво – не сте ли на почивка и вие, или вашите нерви са от корабни въжета?

Вече порядъчно изнервени и изгладнели, решавате да седнете в първата попаднала ви кръчма. Там, дъщеря ви, дали за да ви тества нервите или за отмъщение, но си поръчва голяма бира!!! Вие не обичате бира, но някак не върви да пиете сокче, и си заръчвате малка бира. Чуквате се, за да скрепите сдобряването и зачаквате поръчката. Не може да се каже, че келнерките ще си счупят краката от бързане, но след няма и час ви я сервират – крехките пилешки филенца са били крехки в тийнейджърските дни на кокошката, картофите са подозрително прегорели, а салатата е виждала и по-свежи времена. Вие, обаче, изяждате всичко и оставяте тридневната си надница за цялото удоволствие.

Прибирането в студиото отново навява мисли за рай и релакс, когато се поглеждате в огледалото. Не че не сте се мазали на плажа, мазали сте се, но кожата ви е придобила такъв рубинено червен оттенък, че дъщеря ви прихва да се смее:
- Мамо, като варен рак си!
Хм, тя пък кога е виждала варени раци!
Във всеки случай кожата ви, освен червена, е и гореща, всичко ви боли и не търпите никаква дреха да ви докосва.
- Ще ходим ли на дискотека, мам? – някак коварно пита дъщеря ви.
- Мне, тази вечер – не! – отсичате вие и вече нищо не може да ви раздели от пухеното легло.
На сутринта нещата не само не са по-розови, а даже са по-червени! Тоест кожата ви е все така огнено червена, украинският лагер е подновил репетициите си, като този път свирят и на тромпети, а се оказва, че „Семейство Симпсън” го дават и сутрин за закуска.
- Ще ходим ли на плаж, мам? – дъщеря ви надвиква телевизора и тромпетите.
- Ти върви, аз ще отида да проверя за билети за София! – измърморвате вие.
- Но ние съвсем скоро дойдохме! – роптае дъщеря ви.
- Да де, ама отпуската ми е веднъж в годината и искам малко да си почина!
- Ами нали си на почивка! – контрира тя.

Нищо не отговаряте, поглеждате зачервения си като варен рак гръб и се замисляте дълбоко, че всъщност май е по-добре да се върнете на работа, а?


Джапанки и книжки © Всички права запазени. прочети част първа >>> Мia 2442

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 >>джапанки и книжки

Хубаво е, решението за заминаване да вземете в последния възможен момент, така щото в деня преди заминаването да трябва да свършите всички несвършени за месеца неща плюс закупуване на билети и прекосяване на половин София. Това последното се налага, за да връчите на брат си ключ от апартамента със заръката да ви полива цветята. В тези жеги цветята трябва да се поливат сутрин и вечер, но съдейки по презрителното изсумтяване и мърморенето под нос, че някоя неделя може и да отиде, вие вече мислено се прощавате с дадени неотменими загуби и се чудите защо, по дяволите, не сте станали кактусолюбител.

Събирането на багажа в последната минута също има някои предимства – със сигурност ще забравите един вагон важни неща, но поне нямате време да се колебаете – кремавата пола или бялата – мятате и двете, като впоследствие и двете не обличате.
Тук отварям една скоба, за да кажа колко сме хитроумни при купуване на дрехи. Когато една дреха много ви харесва, но не ви отива, вие все пак я купувате с идеята, че бихте могли да я носите на морето. Защо сте решили, че това, което не ви отива в София, ще ви отива на морето – не е ясно. Във всеки случай багажът за морето се пълни с един тон „морски” дрехи, а накрая изкарвате цялата почивка с любимата си тишъртка.

Да не пропусна – хубаво е да вземете и дъщеря си с вас, за да има кой да ви охлажда възторга и когато автобусът спре за почивка в Стара Загора, на вашето възклицание „Ох, вече ми замирисва на море!” в отговор да чуете „Но мамо, морето е още далече, тази миризма е от тоалетните!”
Накрая все пак усещате автентичния мирис на море.
Настанявате се в студиото и тъкмо се приготвяте за блажена следобедна дрямка, когато установявате, че имате за съсед украински детски лагер. Тези деца, по всичко личи, че не само са отявлени хейтъри на следобедния сън, но и почват да репетират накакви руски пляски, съпроводени с много подскоци и крясъци, воглаве с баба Яг, -опс, с тяхната ръководителка. Когато разбирате, че подготовката им за вечерното тържество включва скандирания и надуване на вувузели, от нервите ви са останали няколко едва крепящи се, агонизиращи неврона.
На сутринта решавате, че ще поспите до късно, тъй като ще посрещате изгрева и ще правите кросове на брега на морето всяка сутрин, но от утре!
Да, ама не! Камериерките, които чистят басейна пред студиото, нахлуват с гръм и трясък – започват да тътрят шезлонги и да си разменят шеги и закачки, които в 7 и 30 заранта намирате, че никак не са смешни. А една даже си подритваше кофата с парцала – видях я! Сигурно от чиста злоба, че вие спите, а те трябва да работят.
Няма как – ставате и се отправяте към плажа. Бонус за сутрешното ви добро настроение е фактът, че миналогодишния ви бански не ви стои както преди пет години. Но го преглътвате, заедно с рядко кафе – 3 в 1.

На плажа, макар да едва 9, е такова стълптворение, че вие, след няколко километра ходене, намирате един свободен чадър и се просвате под него, решени да го браните с нокти и зъби. Веднага, обаче, до вас изгрява един гларус като трикрилен гардероб и ви заявява, че трябва да му платите 7 лева за чадъра и 10 лева за шезлонгите.
- Но аз не искам да ги купувам! А шезлонги не ползвам, щото обичам да лежа на пясъка!- влизате в диалог вие.
Това не трогва Гардероба:
- Аре плащай или бегай другаде!
Под „другаде” той разбира в зона, свобода от чадъри. Но такава, на практика, няма. Първите са забити почти във водата, а задните – чак до барчетата. Докъдето поглед стига в любимия ви Слънчев бряг – навсякъде са чадъри. Просто няма опасност да изпаднете в състояние на безчадърие.
Накрая изваждате мизерните си левчета, като решавате, че вече поне ще се насладите на тишина и спокойствие.
Но не би! Защото не сте видели съседите си по чадър! Под съседния чадър – явно от спестовна гледна точка – са се настанили ято румънци – дузина възрастни и двадесетина деца от различен калибър. Повечето татковци са грабнали по една лопатка и явно прокопават нов тунел под Ламанша, майките надават пронизителни крясъци периодично, а наследниците им скачат по главите на всички, ревейки и ръсейки пясък дори в бирата ви.

През това време собствената ви дъщеря, явно заразена от всеобщата лудост, почва да мрънка, че „хайде да играем на фризби!”
Обяснявате много деликатно, че когато е била шестгодишна, сте били принудени да си играете с нея на какво ли не, но сега възнамерявате да си четете кримката. Погледът, който ви хвърля, би могъл да убие и слон, и вие примирено грабвате фризбито.
Да играеш фризби се изисква особена ловкост и концентрация, дори и на празен терен, но в гъмжащата от тела вода си е цяла авантюра. Впускате се в нея, но когато за трети път лепвате фризбито на челото на един и същ германец, решавате, че на пясъка е по-безопасно.
Тогава, обаче, на дъщеря ви доскучава и тя решава, че ще отиде да плува. Не че се съмнявате в плувните умения на отрочето си, но веднага търсите с поглед спасителя. Въпросният субект е с гръб към водата, говори по GSM-а и сваля някакви блондинки. Иска ви се да идете да го тупнете по рамото, да му посочите дъщеря си и да го инструктирате да не откъсва поглед от нея. А най-добре би било по всички спасителни постове да се обявява първа степен тревога и всички блондинки своевременно да се евакуират да не пречат.

Това, разбира се, не се случва и вие стоите на брега, като изтръпвате безпомощно всеки път, когато щерката се гмурне и само краката й стърчат отгоре.
Опитвате се да си спомните дали черноморските акули са човекоядни, прощавате й за разхвърляните дрехи и си обещавате, че само веднъж да излезе жива и ще играете фризби до припадък.
И ето – тя излиза – сладурски и невинно усмихната, а вие благодарите на всички богове, за които се сещате в момента.
Настъпва времето да се потопите в кримката и тъкмо да хванете убиеца, когато до главата ви гръмва яко техно. Толкова яко, че заглушава крясъците на ротата румънчета. Барът на плажа е решил, че е ударил и неговия щастлив час и дъни тонколоните до дупка. На всичкото отгоре някакъв белезникав тип ви пита на английски харесвате ли техно.
- Not too much! – отговаряте с кралски акцент, като се надявате, че страдалческата ви физиономия е красноречива.
И този тип прави някаква гадна забележка, че този ритъм е великолепен и всички малди хора го обожават – просто не могат да дишат без техно. Това, че някак автоматично изпададете от „младите” така ви вбесява, че вече се чудите дали ще е учтиво, ако го фраснете с фризбито по черепа.

За щастие, кръвопролитието е предотвартено, тъй като дъщеря ви е гладна. Затова мятате няколко хавлии да пазят златния ви чадър и се отправяте да търсите капанче с храна, където няма да ви отрежат главата и половинмесечната заплата./следва/

>>>втора част
Джапанки и книжки © Всички права запазени. Мia2442 >>>още

Погледни пак от Константин Лаков

"При Капитан Коста" на Егейско море от Вида Пирон

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 1част

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 2 част

Скромен дар от Лариса Ангелова

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 1 част

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2 част