джапанки и книжки >>>"При Капитан Коста" на Егейско море от Вида Пирон

Капитан Коста e осемдесет годишен мъж с беззъба уста, съсухрена кожа, кокалесто тяло и преносени мръсни дрехи. Говори на всички езици – по едно изречение на всеки един от тях. Съдържател и организатор на, толкова модерния на запад, агротуризъм. Всъщност, едър земевладелец, собственик на девет бунгала от най-стар вид, положени върху оголена от тревна площ полянка, оградена от малко лозя, скали с диви кози и трактор.
Бунгалата са пълни с италианци, французи, гърци и немци.
Да, местността е живописна по своему – два-три кипариса, тук-там храст, камъни и прах в изобилие, река никаква, слънце, от което ти премалява и се псуваш защо аджеба си си причинил това сам на себе си. Всички тези изобилия са топографски разположени до морето. Великото пресолено Егейско море!
Птички няма. Да не са луди! От сутринта започват да дзидзикат – буквален превод от звука, който излиза от тях, а той е точно: "дзи-дзиииииии, дзи-дзииииииии, дзи-дзиииииии". Това всъщност е най-приятното нещо, когато си изпаднал в летаргия към три следобед, от нечовешката жега.
Потта се стеле на талази. Приижда на големи вълни. Разстила се по тялото и те обгръща с мокрите си влажни пипала. Нищо не може да се направи. Ставаш роб на жегата. Безприкословен и без ден или миг почивка. Молиш се да дойде избавление отнякъде, но отникъде не се задава облак и се примиряваш. Все ти е едно. Не ти пука. Дори от осите, които не спят и през нощта. Развихрили са се в див вакханалски танц и правят своите вуду-магии, забивайки малките си, черни шила в стенещите тела на жертвите, които са попаднали в този Дантиев Ад – "При Капитан Коста" – третият ръкав вдясно на картата, в края на Пелопонес.
Вечерно време ти се посядва на верандата, да погледаш луната и послушаш дзидзикитата, но те напад капитанът и неговото гръмогласно есперанто или още преди да си се усетил, се претърколваш от спукания пластмасов стол право върху спящите по скалите кози, които пробудени внезапно, рипват и пробождат незащитеният ти мек задник. Нямаш сили дори да проплачеш. Само скимтиш – жално, нечовешки...

На мига обаче се появява бай ти Коста с успокоително в ръка – чаша местно узо. Едната доза ти я изсипва в устата, с другата – помазва телесата ти, като не забравя да опипа така дюшеш попадналата му под ръка възможност. За още по-бърза медицинска помощ пристига булята на капитана (който, както се досещате не е никакъв капитан, а обикновен селски хитрец – наш Андрешко). Булята е импозантна и вдъхваща отврат, вместо доверие. Подпира изкривените си от кърска работа крака на тояжка-бастунче, а в "чистите" си ръце, с нокти рязани с нож, държи чинийка с пържена цаца на няколко дена, плуваща в гранясало олио. Сигурно за съживление. Знам ли. Миризмата те довършва. Чудиш се дали идва от цацата или отпод вълнения сукман на булята, връз който е замотана някаква престилка.
Отказвам цацата. При тези душевни и физически болки ми липсваше само диария и стомашно разтройство. Малко ми е другото разтройство. Психоатаката е от висша степен.
ОК! Няма да се гледа луна, няма да се слушат скорци. Лягам си. Доревавам си в кревата. Цяла нощ се мъча да се обърна на другата страна тихомълком, за да не събудя курортистите. Както си се превъртам, в един прекрасен миг по плочките, огряна като Джинджер Роджърс на сцената, прави пирует една малка полска мишчица. Толкова малка,че е простотия да се развикаш и да развалиш цялата лунна идилия по Дебюси, както направих аз. Отвратително поведение! Недостойно! Признавам си без бой.

Писъците ми стигаха до съседното село Василици, което спеше в дълбок свят сън, подготвящо се да бие камбаните на другата сутрин и да уважи Св.Богородица, вместо с молитви с много печени прасета. Такава била традицията по тоя край.
Ах, мамка ви швабска, жабарска, византийска и прочие. За това ли си влачите розовите задници дотук? Значи не ми било то Агротуризъм, ами най-ми било лапане на печено прасе! Пази, Боже, селянин да прогледне!
Призори задрямвам, точно когато един нищо и никакъв 20 сантима петел се дърли под прозореца. Е, предавам се! Ще изкарам някак си времето, определено ми за мъки. Изслушвам стоически петела от 5 до 6 часа, камбаните от 6 до 7, известяващи светлият празник "Успение Богородично" и към 8 се изсулвам с чаша някакво кафе на тераската пред бунгалото. Паля цигарка и с умиление се погалвам по болящите ме задни части. Радвам се, че съседите още не са се събудили, за да вдигнат гюрултията си и точно в този тъй красив момент, свят един такъв, още не е паднала маранята, слънцето е напекло, мушици жужат и...
"УА-У-У-У-У-А-А-У-У-У-А-А-А-А-А!" – един пронизителен писък неудържимо се изтръгва в устата ми. – „Ухапа ме мамицата й оса!”
Невероятно. Пищя и търча по ливадката, между рехавите лозя, до скалите и обратно, и пищя и рева, и пищя и рева, и така десет минути. Връщам се до общия двор, където в упор ме гледат двадесет чифта разгневени, сънливи очи. Да, бе да! Дреме ми, че не сте спали заради мен, въобще не ми пука! Сядам на стола и се омазвам с мехлем. Презрението и болката и омразата ми към това място са стигнали кулминационната си точка. Даже са я преляли. С подутата си ръка разгонвам любопитните мухи и погледи и си допивам смръдливото кафе. Устните ми не треперят, а се тресат. Чакам. Чакам и две не виждам. Едно-три, едно-три, двето го пропускам. Чакам появата на капитанчето. Ще го изям! Ще го размажа като хлебарка, селяндура му със суляндур! Беше публикувал във Фейсбука такива замечателни снимки, че аз, прехласната от природните дадености на този кози край, си предплатих услугата като поп.
Не закъснява да дойде. Притичва дори със силно загрижен вид. Носи тиквички, патладжани, картофи, боб, сливи, круши - бе две торби зимнина, плюс прясно уловена риба и бутилка зехтин.
Аз не говоря. Огън и жупел хвърчи от очите ми. Той започва монолог – Димитров на Лайпцигския процес, макар да знае много добре, че с тез бохчи от последната му реколта няма да му се размине, не само заради преживения от мен ужас,но и заради свидетелите от цял свят. Лиги му

капят от беззъбата уста.
Започва обяснения, защита, обяснения... Прекъсвам го. Питам го само дали няма милост към хората с тия хиляди оси, дето е навъдил заради стафидите, които суши из целия двор, козите, които коли зад къщата и повсевместната мърсотия, която е завъдил. Той веднага обмисля решение на проблема и спечелва с бурни овации съдебния процес, който аз съм предизвикала, с цел връщане на парите ми и мигновеното отпътуване на всички курортисти. На мен, като на най-изпатила, ми се носят скришом и шепнешком две килца прясно ярешко за празника, плюс екологични зеленчуци до края на престоя ни, а на всички останали – празнична вечеря –барбекю на двора с остатъците от непродадената коза.
За къшей хляб, човек е готов на какво ли не, а за ярешко месце –планини от геройства извършва. Всички са успокоени и доволни. Отиват на църква. А аз като Савската Царица бивам поканена на "Кабриолето" на капитан Коста (някаква космическа машина, направена и съединена от частите на трактор, автомобил, моторетка, велосипед),за да бъда тържествено отведена до селската църква да се причестя.
"Е, к’во причестяване, с тия месища дето ядем бе, Коста!" - питам аз.
"А, ти си светица, толкоз мъка издържа на плещите си, че всичко ти е опростено!"
Майко мила, Света Богородичке! Решавам да се отдам, да се влея и разпръсна в цялата тази простотия и да спре да ми пука. Мятам се на "Кабриолето" и отпрашваме с десет км в час. Това е максимално развиваната скорост от турбо-машината.
Към 12 пристигаме на мегдана пред църквата, точно га режат изпечените прасета. Църковната служба отдавна е свършила, аз съм опростена от бай ви Коста и всичко е "пей сърце" – ядем, пием, ядем, пием – до вечерта.
После от Агротуристическата землянка идват да ни приберат с джипки. Посрещат ни като Дионисий и Хера. Туристите-курортисти, с помощта на буля Костаки, са напалили жаравата, опънали масите, накълцали салатите, наточили винцето и узцето, изпекли козата и ни чакат като главни Жреци-жертвоприносители. Ние двамцата с бай ви Коста се тупваме на централните два дървени, забележете само два, стола и веселбата започва. Всички се напиват безпаметно, с изключение на нас, щото ние си бяхме пияни и дето се вика – клин-клин избива.
Шурти онва ми ти сиртаки от няква тонколона, забучена в една пиния над масата. Танцува онзи ми ти народ. Италианка говори на немски с гръцки акцент. Французинът пее "Сутрин рано, в неделя", ама на френски. Германец посръбва направо от масата, щото главата му е паркирана хоризонтално отгоре и с една сламчица изсмуква, където каквото е останало. Булята спи и хърка на пейчица, заради обема си. Две дечица спинкат сладко до кокошките в прахта – както са си по бански. Италианецът, мъжът на италианката, разказва рибарски подвизи от деня на нищо неразбиращата французойка – жена на певеца на Марсилезата. Тя не разбира, защото онзи немлъкващ жабар й говори на развален английски от първи клас и т.н. Уморих се!
За край, само ще ви кажа, че аз отсрамих Родината. Не се дадох ни на Бай ви Коста, ни на италианци, ни на французи – на никой. Останах сама на масата до зори, изтрезняла след този разгул на Бакхус, с напълно изпразнена глава. И сам воинът е воин! Дочаках да се развидели, събрах зимнината, рибата, ярешкото и багажа и га-а-а-аз... Отпраших с мръсна газ, с пълното съзнание, че там никога, ама НИКОГА няма да се върна.

Джапанки и книжки - истински истории © Всички права запазени.