Скромен дар от Лариса Ангелова>>> джапанки и книжки

- Миткооо! Миткооо!
- Да-а-а!...
Започна се. Започваше се винаги щом седнеше блажено под чадъра със спортните страници. Тя поиска почивка - дойдоха. Искаше море, ето ти го морето. Искаше да станат рано, да дишат йодни пари - дишат. Той поиска само една бира, една! Но било рано. Лош пример за детето! Така, от две седмици. Какво да промени? От кого да поиска помощ, освен от Нептун... Но Нептун едва ли е имал подобни проблеми. Въпреки това Митко горещо се помоли да получи някакъв знак от могъщия бог, точно както в приказките - имаше само едно-единствено желание. Хвърли поглед към останалите мъже на плажа, но и те гледаха прекалено подозрително и отчаяно към морето. После за миг му се стори, че водата трепна, потъмня и изхвърли огромна пяна без да има вълни.

- Какво?
- Видя ли?
Нямаше смисъл да пита. Или щеше да обсъжда банските на пълните като нея дами или щеше да се оплаква, че онази двойка в далечината имат същата плажна хавлия. После щеше да започне да разказва стари семейни истории за роднините, които не бяха тук и не го интересуваха или за... Тя не говореше, а нареждаше ситно-ситно и не млъкваше, от което той се заравяше все по-дълбоко и дълбоко във вестниците.
- Митко, видя ли къде е детето?
- Кое дете?
- Нашето, кое?
- Аааааа... - усмихна се.
Веднъж и жена му да не знае. Но замълча и за да я подразни се заозърта за дъщеря им Малинка, макар да знаеше къде е.
- Как къде е - строи замък...
- Не, не строи замък! Не е и във водата. Да не си я пратил за бира?
- Не, Муци! – сега тя щеше да се намръщи на това обръщение, но това беше единствената минута на отмъщение от много време насам. – Пратих я да ти донесе кафе и... кроасани.
- О, колко си мил! Но нали съм на диета!
Е, пак няма угодия.
- Добре де, кроасаните са за мен, кафето за теб.
- Може – и тя му хвърли от онези палави погледи. Той мразеше романтиката и особено палавите й погледи, преди да си е изпил бирата и поел спортните новини, напук на всички мъжки представи за сутрешни ласки.
- А, ето я! – облекчение се плъзна по неговото, недокоснато от слънцето, теме. Внимателните й очи, щяха да го забравят и да се концентрират върху Малинка.
- Какво е това? – вместо да се зарадва, гласът й изтъня във фалцет на стар рокаджия.
Малинка стоеше в центъра на тълпа от деца, които я дърпаха за ръката.
- Какво правиш?
- И аз искам! И аз искам!
- Какво искате от детето ми!
- Сладолед, лелче...
- Не съм ти лелче! Малина! Какъв е този сладолед?
Детето чертаеше арабески с крачето.
- Ами... ти не даваш да ми опитват и ближат сладоледа, за да се пазя от болести, купих... на всичките.
- Да, да, всички ядохте, само аз не! – пристъпи едно момченце.
- Знаеш ли какво ще направя сега?
- Ще ми дадеш два лева? За още един? – Малинка повдигна към нея невинните си очи.
- Лелче, искам от оня, шоколадовия, с черешката отгоре...
- Марш под чадъра, наказана си! – лицето й смени цвета си толкова застрашително, че децата се свиха и отстъпиха назад.
- И вие марш! - но преди да се обърне към тях, те се разбягаха.

Митко се правеше, че чете, но плъзгаше доволен поглед. Сега ще се измъкне за бира. Съседът отдавна правеше нетърпеливи знаци. Дори имаше повод.
- Муци, да ти донеса студена кока-кола?
- Да, Митко, донеси ми студена кола. Какво е това наше дете? Защо е купило сладолед за другите?
- Ами, правилно, Муци! Е, поохарчихме се, но сега ще сме спокойни, че няма да се е заразило от нещо...
- От какво?
- Знам ли. Морската вода не ми се вижда достатъчно чиста...
- Е и ти, че кога е била чиста водата? Добре, хайде, донеси ми студена кока-кола и кафе – беше се поуспокоила, но гласът й отново набра височина. – Къде ми е кафето бе, детенце?
- Мамо, забравих...
- Нали, вие винаги ме забравяте! – но преди да се нацупи, Митко пъргаво се отнесе към близкия бар.
Не се беше забавил много между студената кола и трите бири след нея, но половинката му я нямаше. Детето си беше намерило някаква играчка и чоплеше с нея горещия пясък.
- Къде е мама?
- Ами, тя. Тя, е в тоалетната, тате.
След час мама не се върна, Митко започна да се тревожи за първи път от отпуската им.
- Къде каза, че е майка ти?

- В тоалетната на хотела, татко!
- Какво прави там?
- Как така, какво прави? – очите на момиченцето трепнаха учудено.
- О, не... – догадка изви устните му в усмивка. Не можеше да повярва на късмета си... - Разстройство?
- Ъхъ...
Потривайки доволно ръце, той се прибра в хотелската стая и с най-загрижения си глас попита през вратата:
- Муци, имаш ли нужда от помощ?
- Не, Митко, остави ме, моля те. Скоро няма да изляза. Студената кола ми преряза стомаха. Но може да е, дето плувах в морето. Уж нямаше вълни, а една ме заля и хвърли на дъното. Нагълтах се... Вземи детето и се забавлявайте.
Това искаше да чуе той.

В останалите дни Муци дори не ядеше, а тичаше към тоалетната. От принудителното гладуване отслабна. Но това не го интересуваше. Те с детето наистина се забавляваха. Малинка продължаваше да купува сладолед на всички, а той само й даваше по два лева на всеки пет минути и четеше.
Беше прекалено щастлив и не забеляза, че плажът бе някак неузнаваемо заглъхнал. Но той и без това не чуваше нищо около себе си, вглъбен в любимите си спортни колонки. От време навреме поглеждаше към морето и си казваше ”Какъв земен, не, морски рай! Благодаря ти, Нептуне, или ти там, който си! Благодаря ти за скромния дар!”

Джапанки и книжки © Всички права запазени.

Погледни пак от Константин Лаков

"При Капитан Коста" на Егейско море от Вида Пирон

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 1част

Няколко начина да прецакате почивката си / Мia 2442 - 2 част

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 1 част

Плажният дневник на една кифла от Горно Одринци - 2 част