Поезия: Следобед, някъде към пет

Разделя ни една стена, 
разделя ни едно мълчание,
което ако разруша
ще се превърне в заклинание.
Разделят ни безброй неща -
все глупави, немиродавни
като цигара във нощта,
която да делим по равно,
като две чаши тишина,
които да изпием в мрака,
препълнени от самота,
която на вратата чака...
И километри разстояния,
години, пътища, съдби - 
пет сантиметра отстояние,
потоп, след който не вали.
Разделя ни дори надеждата,
един до друг да помълчим...
Кое тогава ни подвежда
стените си да разрушим
и да изпием два коняка,
а може би дори куплет,
без някой някого да чака
следобед, някъде към пет?...
Ще си отиде тишината,
защото няма да мълчим -
смутени ще си тръгнем в мрака,
без повече да се виним...


п.с. А може би светът ще чака,
до дето просто с теб стоим, 
дори когато след коняка
накрая тихичко заспим...