събота, 3 ноември 2012 г.

ЛЮБОВ И ЛУДОСТ в " Кръв по клавишите" от Росен КУКУШЕВ


Критика на „Кръв по клавишите”, Диана Маркова

Поезията на Диана Маркова обитава потайните светове между битийното (онтологичното) и метафизичното. Нейните стихове ни намигат заговорнически от неизследваните ъгълчета и пространства между тези два свята и именно в това е оригиналният почерк на авторката. Особен вид диалектичен еклектизъм и лиризъм, нетипичен за „женския” тип писане на стихове, характерен за някои нейни пишещи „посестрими”. Отвъд изброените най-общи първи впечатления, според мен, много по-важни са две характеристики на стиховете й – тяхната неподправена искреност и „нещо крайно, но същевременно фино и изискано”, което определя качеството на истинската поезия. Още заглавието ни насочва към това – „Кръв по клавишите”. Диана Маркова борави умело с клавишите на постмодерната поетика, без това да отнема от душата на стиховете й (явление, което е характерно за някои поети-постмодернисти). В същото време кръвта под клавишите не е неестествена и не оставя неестетични петна, а представлява чист дестилат от споделеност и съпреживяване на действителността. Затова и клавишите са на ръба между постмодерното и екзистенциалното възприятие.
Езикът е ежедневен, естествен, но бързо увлича в своята своеобразна метафоричност. На моменти е афористичен („Ще се сгъстяват мъглите, а с тях ще поумнявам”, Ще; „Думите са арсеналът на духа”, Думи – шепа лава и театър). Не липсват и необходимите философски и житейски обобщения („Откакто ти ми върна тъмнината, забравих да сънувам птици със криле”, „Забравих и да плувам,  и да яздя светове”, Откакто ти...; „Профила на мъж, обичащ поезията ми”, Нито дума за Иван, а само профила; и други). Честата употреба на глаголи създават усещането за подвижност и гъвкавост на стиха, за жив и непосредствен диалог с читателя. Пейзажите са градски, накъсани, фрагментарни – създават усещането за отчужденост, „която смуче от кръвта на едномилионния град, потънал в скръб след поредната трагедия” (Улица „Незабравима”).
Любовта и лудостта са ипостасите в поетичния свят на Диана Маркова, докато музиката (джазът) и виното обвиват с тънки ефирни пластове битийността. Чист етер. В началото на поетичното повествование е образът на любимия мъж, към когото поетесата се обръща и диалогиза поетичното си възприятие за света. След това постепенно се появяват и някои конкретизирани действащи лица (Кайо, Боб, Добри, Лелите, Мария и т.н.). Те доизграждат плътността и усещането за цялостност на книгата и нейния изграден поетичен свят.
Любимото ми стихотворение е „Прашният човек”, защото е едновременно абстрактно и конкретно. Има и един друг елемент в него – този на поетичната притча, която отива отвъд метафизиката и битийността. Мисля, че оттук следва да се търсят коридорите към по-нататъшни творчески търсения.
За мен е интересно бъдещото творческо развитие на поетесата, в което не се съмнявам, най-малкото в две направления – 1. Как ще развие в бъдеще абстрактността и асоциативността на поетичния си език?; 2. Как би звучала Диана Маркова в рамките на класическото стихосложение? Мисля, че трябва да направи необходимите опити в тази насока, ако все още не го е сторила.
На добър час... Пожелавам божествени искри изпод кръвта по клавишите...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Популярни публикации / месечен рейтинг