Критика на „Кръв
по клавишите”, Диана Маркова
Поезията на Диана Маркова обитава
потайните светове между битийното (онтологичното) и метафизичното. Нейните
стихове ни намигат заговорнически от неизследваните ъгълчета и пространства
между тези два свята и именно в това е оригиналният почерк на авторката. Особен
вид диалектичен еклектизъм и лиризъм, нетипичен за „женския” тип писане на
стихове, характерен за някои нейни пишещи „посестрими”. Отвъд изброените най-общи
първи впечатления, според мен, много по-важни са две характеристики на
стиховете й – тяхната неподправена искреност и „нещо крайно, но същевременно
фино и изискано”, което определя качеството на истинската поезия. Още
заглавието ни насочва към това – „Кръв по клавишите”. Диана Маркова борави
умело с клавишите на постмодерната поетика, без това да отнема от душата на
стиховете й (явление, което е характерно за някои поети-постмодернисти). В
същото време кръвта под клавишите не е неестествена и не оставя неестетични
петна, а представлява чист дестилат от споделеност и съпреживяване на
действителността. Затова и клавишите са на ръба между постмодерното и
екзистенциалното възприятие.
Езикът е ежедневен, естествен, но
бързо увлича в своята своеобразна метафоричност. На моменти е афористичен („Ще се сгъстяват мъглите, а с тях ще
поумнявам”, Ще; „Думите са арсеналът
на духа”, Думи – шепа лава и театър). Не липсват и необходимите философски
и житейски обобщения („Откакто ти ми
върна тъмнината, забравих да сънувам птици със криле”, „Забравих и да плувам, и да яздя светове”, Откакто ти...; „Профила
на мъж, обичащ поезията ми”, Нито дума за Иван, а само профила; и други). Честата
употреба на глаголи създават усещането за подвижност и гъвкавост на стиха, за
жив и непосредствен диалог с читателя. Пейзажите са градски, накъсани,
фрагментарни – създават усещането за отчужденост, „която смуче от кръвта на едномилионния град, потънал в скръб след
поредната трагедия” (Улица
„Незабравима”).
Любовта и лудостта са ипостасите в
поетичния свят на Диана Маркова, докато музиката (джазът) и виното обвиват с
тънки ефирни пластове битийността. Чист етер. В началото на поетичното
повествование е образът на любимия мъж, към когото поетесата се обръща и
диалогиза поетичното си възприятие за света. След това постепенно се появяват и
някои конкретизирани действащи лица (Кайо, Боб, Добри, Лелите, Мария и т.н.).
Те доизграждат плътността и усещането за цялостност на книгата и нейния
изграден поетичен свят.
Любимото ми стихотворение е „Прашният
човек”, защото е едновременно абстрактно и конкретно. Има и един друг елемент в
него – този на поетичната притча, която отива отвъд метафизиката и битийността.
Мисля, че оттук следва да се търсят коридорите към по-нататъшни творчески
търсения.
За мен е интересно бъдещото творческо
развитие на поетесата, в което не се съмнявам, най-малкото в две направления –
1. Как ще развие в бъдеще абстрактността и асоциативността на поетичния си език?;
2. Как би звучала Диана Маркова в рамките на класическото стихосложение? Мисля,
че трябва да направи необходимите опити в тази насока, ако все още не го е
сторила.
На добър час... Пожелавам божествени искри
изпод кръвта по клавишите...
Няма коментари:
Публикуване на коментар