Стая с четири стени. Като четирите посоки на света. С личния избор към коя стена да имаме предпочитание. В стаята може да няма прозорци или да са прозорците на собственото ни съзнание, мисли и чувства. Или само на неосъществимите желания. Може да няма и врата, през която да излезем или да преминем в друга стая, когато тази ни омръзне. Къде е границата между истината и живота в измисления свят, като в „Стаята" на Сартър? Къде остава желанието за нормален живот и кой живот е нормален? Не е ли и писането една лична психотерапия също като тази стая, без прозорци и врати, през която слабите автори влизат и не могат да я напуснат? Защото не осъзнават реалността и не правят разлика между „пред" и „след".
За съжаление все още има автори, които не виждат разлика между писането като психотерапия и самото писане, когато има какво да кажат на света. Всяка действителност, която преминава през съзнанието и личния опит и интелекта на автора, и се пречупва през художествената измислица е творческо писане. Най-простичко казано. Когато действителността преминава през съзнанието на автора. Не е непременно да пише за случки, свързани с неговия действителен живот. Не е необходимо да е преживял всичко, за което пише. Само да има достатъчно сили и умения, които се придобиват с дългогодишна практика, за да може да се „постави" на мястото на героите, да навлезе в тяхната психика и да ги поднесе като напълно завършени и реални образи. Но събирателни.
Много рядко литературните герои съвпадат изцяло с действителни хора. Ако има такива, това вече може да е нечия биография. Писането на биография също изисква умения, и може да бъде художествен текст. Но в тази колонка ме интересува въпроса - къде е границата между психотерапията и творческото писане. И ако авторите умишлено избягват да дадат лично за себе си отговор на този въпрос, то ние обикновените читатели сме принудени, от чисто любопитство да четем подобни текстове. Може и да не се четат. Но от първите две или три изречения, не винаги може да се проследи или отгатне мисълта и идеята на започнатия "мислен" диалог между автор и читател.
Кога съзрява процеса за творческо писане? Кога идва идеята за самото писане? Какви процеси следва? Нямам за цел да проследявам писаното по темата от много и уважавани от мен литератори. По-скоро е само едно наблюдение над хора, които в изключително трудни ситуации успяват да устоят с помощта на писането. В подобни случаи ако авторът притежава дар слово и има склонност към литературата и богат речник би могъл да сътвори прекрасен текст. И той да бъде изцяло художествен. Но въпреки това да има лекия и горчив оттенък на психотерапията. Случвало ли ви се е да четете нещо много хубаво, а накрая да ви остане една горчилка и да усещате разголената душа на автора? Това ли е творческото писане? Авторът може да се раздава, но да не усетим душата му и ни най-малко да не влизаме в нея неподготвени.
Има много причини за писане. Това е необходимост точно като утоляването на жаждата и на глада. Но това е и нужда на интелектът и умът да изразят не само себе си, а да подхвърлят някоя мисъл, която ги занимава. Може да е на всякаква тематика. Може да е всичко, което да предизвика бурен мисловен процес, който се облича в художествени изрази и се поднася с много финес. При всеки автор е различно. При псевдо авторите?
Понякога съзнанието и паметта се надбягват в това, какво да ни оставят като спомен и какво да заличат. Обикновено ни оставят хубавото, а другото само си отива като капка в течаща вода, която никога не се връща, а само напомня с необяснима носталгия. А в приятните мигове никой не е искал да бъде обиждан или унизяван. Но това е той Царят Живот и той решава вместо нас, а съзнанието и чувствата са само катализатор. Самото писане е материална проява на емоциите. На подсъзнателните импулси, на скритото желание за цялата гама от „праведни" и „неправедни" чувства. И ако нямате необходимите данни, доверете се на дневника си. Писането в него никому няма да навреди. Публикуването на лични преживявания може да навреди само на автора, който ги публикува.
Затова „Стаята" на Сартър е най-добрия пример за мен в момента - къде е границата на нормалното? И защо главната героиня непременно иска да разбере причината за заболяването на своя любим? Защо иска да го помни от преди, не сега, такъв какъвто е и не приема истината? Не иска да излезе от стаята, която я задушава и няма смисъл да стои в нея. Но за нея в това е смисълът - всички останали вече не са нормални за нея. А нейното собствено състояние е нормално.
Ако псевдо авторът намери вратата, през която да излезе от стаята, в която се е затворил, въобразявайки си, че е писател, може и да види реалния живот. Но. Той се изживява като главната героиня. И всякакви забележки или порицания приема рязко и с това още повече расте неговата решителност да пише. Но забравя едно - истинският читател бързо намира верните отговори. След първата глава. А понякога и след първото изречение. Но колкото и да чете, той винаги намира прозорци в текста, а когато отваря решително вратата - излиза от нея завинаги.
©Лариса Ангелова Всички права запазени
Няма коментари:
Публикуване на коментар